Нощта, обаче, прошепва сластно идващия сън, нощта е друго нещо. Дори не знам защо се съпротивлявам, след като съм зверски уморен, а възглавницата и чаршафите ми са толкова топли и меки. Приглушено чувам хъркането на Скин, откъм Саня всичко е тихо, без какъвто и да е звук. След няколко безрезултатни втренчвания съзнанието ми се предава и чернотата ме обгръща – мека, грижовна и отдалечаваща ме от реалния живот. Малко преди идването ѝ се озовавам в кухия вакуум на предсънното пространство, където същите тези тайни светлини отпреди играят по-бързо и налудничаво, обагрени в десетократно по ярки цветове.
***
- Там е светът, в който живея.
Така каза синекосото момиче и нежният ѝ показалец посочи към града, над който черното небе бе надвиснало заплашително. Тялото ѝ леко потреперваше, сякаш люляно от незрим вятър на върха на ябълката, но вътрешно усещах, че това, което я тресеше, бе страх. Но не само страх, осъзнах аз, а и някаква възбуда, някакво очакване. Фигурата ѝ се бе надвесила над света на този град, над полетата и над всичко околно от короната на дървото, сякаш момичето със синята коса бе готово да полети и разпери ръце, за да го прегърне и побере в себе си. Докоснах я и тя се сепна, впервайки зеленокафяви очи в лицето ми.
- Тази чернота там е твоят свят?
- Да.
- Тогава мястото, в което се намираме сега – включително тази ябълка...то какво е?
- Друг свят. – синекосата наклони глава – Има много светове, Блек.
Сърцето ми ускори пулса си и ръцете ми започнаха да се потят от напрежение.
- Откъде знаеш името ми?
- Черен град – тя заопипва връхчетата на косата ми – като косата ти, същността ти и името ти. Живея в черен град, откъде-накъде няма да знам черно име?
Хванах ръцете ѝ и ги отблъснах от лицето си. Нежното момиче отново се превърна в потенциална заплаха – така, както бях проследявал силуета ѝ в мъглата преди малко като евентуален нападател.
- Това не е истинското ми име, но въпреки това искам да знам.
- Казах ти вече, Блек.
- Това не е логично обяснение. Не ти вярвам.
Тя отново надигна ръце и аз понечих да ги блокирам, но синекоската впи остри нокти в китките ми и ги изви надолу. Изохках – не очаквах подобна демонстрация на сила от страна на толкова крехко изглеждащо същество.
- Откъде, как, защо и какво точно знам е без значение, междинник. – тонът ѝ стана суров - Вместо да настръхваш толкова разбери, че ако ти желаех злото нямаше да те кача тук, а щях да те оставя да се луташ безкрайно в мъглата долу. Аз знам земите на този свят, но ти щеше да си стоиш впримчен в лепкавата ѝ прегръдка и всеки твой сън щеше да започва и свършва в нея. Както виждаш те качих тук.
Замълчах за известно време, докато тя крачеше насам-натам из короната. Стъпките ѝ отекваха из тишината, която ни бе обградила, изтъкаващи някакъв странен, налудничав ритъм.
- Редно е щом ти знаеш името ми и аз да знам твоето.
- Нила. – тя спря за секунда крачките си и после пак продължи.
- Нила. – отроних аз, сякаш за да вкуся есенцията на думата, на мелодиката в двете ѝ кратки срички. – Хубаво име. Е, Нила, можеш ли да ми обясниш какво по дяволите става, защото нямам абсолютно никаква идея?
Туп-туп-туп, стъпките продължаваха ритъма си, а тя мълчеше, въртейки се в кръг сякаш опасваше дървото и нас двамата на върха му като отделен свят, приклещен между тази междинна реалност и тази на града пред нас. Туп-туп-туп.
- Ей, слушаш ли ме? – туп-туп. Туп-туп-туп. – ЕЙ?
- А-ха. Но не знам точно какво да ти кажа.
- Ами може да започнеш с това как мога да се върна назад, може би?
- Къде е това „назад”, за което говориш?
Замислих се. Удачен въпрос. Не си спомнях много добре къде бях преди този сън, преди да попадна в мъглата му. Кошмарът с цветните хора бе най-последния ми спомен, но нещата бяха различни – ситуацията, в която се намирах тук и хищната паст на онзи град и неговите жители нямаха никаква връзка помежду си. Може би „назад” беше към безброй светове – като този тук и този на града отпред, които още не бях посетил в съня си. В крайна сметка ако момичето бе право, че има „много” други вселени, аз бях изучил точно три врати от тях, а коридорът бе останал свободен за изучаване. Само че сега едната дъбова врата се бе затръшнала зад мен и трябваше да намеря начин да се върна обратно в същия този коридор.
- Нямам идея. Но щом сме тук и има напред, където е твоят свят, е логично да има и нещо зад нас, нали?
- Ако не си спомняш... – тя спря хода си и ме погледна от упор, застинала като котка, готова да скочи - ...то тогава няма нищо зад сянката ти, междинник.
- Защо по дяволите ме наричаш междинник?
- Защото си. – туп-туп-туп. – Стоиш в нищото, „между” нещо, което нямаш и нещо, което те очаква – затова си просто междинник и нищо повече. Мога да ти викам и Блек, ако желаеш, но това няма да промени факта. Оставаш си междинник, докато не предприемеш някакъв ход.
- Това е безумно! – започнах да се ядосвам. – За какъв ход ми говориш, след като всъщност имам само един-единствен избор и той е да тръгна с теб в онзи град там. Не мога да остана тук, защото тук има само мъгла и ще съм в капан. Няма как да се върна назад, защото не си спомням нищо и пътеката ми не съществува, блокирана е. Това, за което говориш, не е ход, а е задължение и принуда!
- Прекалено лековато разглеждаш нещата, междинник. Лигавиш се като хленчещо дете, а очаквах от теб повече. – тя потупа розовите си устни замислено. – Мисля, че...ами, малко разочарована съм. Представяхме си те другояче.
- Представяхте си ме? Кои сте вие? – гневът ми се увеличи, набра скорост и изрева, изпълвайки с огнения си дъх гърдите ми. – Нила, имам чувството, че си доста по-наясно с нещата и криеш нещо! Кажи ми веднага!
Тя не реагира и пристъпих към нея, балансиращ около неясните ръбове на короната – мъглата бе започнала да се изкачва нагоре. Сграбчих я с ръце и я разтърсих като парцалена кукла – момичето бе по-скоро дребно всъщност и аз, макар да не бях от най-едрите, все пак оставах по-голям от нея.
- Кажи ми, по дяволите! Кажи! – още едно разтърсване – Кажи ми, бе! Престани да мълчиш, ще те...
- Какво ще ме? – изкрещя синекоската в лицето ми, трепереща и гърчеща се в ръцете ми. – Какво, ще ме пребиеш ли? Ще ме метнеш от короната към мъглата, кажи? Нов път ли ще утъпчеш като го направиш според теб, а? – крайчетата на очите ѝ се бяха насълзили и това ме отрезви да я пусна. – Откъде да знам защо точно си тук, Блек. Знам само, че те усетихме, че знаехме, че идваш. Един ден преди много време просто те видях, сякаш през стъкло толкова мъгливо, колкото е въздухът около нас. Нямаме идея откъде си, нямаме идея и точно кой си – но те видяхме, сънувах те в съня си и разбрах, че точно сега ще бъдеш тук и ще те срещна. Нещо започна, нещо, което едва ли някой разбира, и това е. – вече хлипаше и гласът ѝ бе сподавен. – Не знам защо нямаш път назад, не знам и къде е това „назад”. Не съм го направила аз. Не сме го направили ние!
Мъглата вече бе до краката ни, виеше се около тях, белезникавите ѝ езици сякаш гладно чакаха реда си, когато ще обхване и короната. Тогава щяхме да сме загубени, осъзнах аз, загубени за своите светове – момичето се жертваше в момента, защото макар да познаваше света или по-скоро – точно защото познаваше света, тя бе не по-малко подвластна на неговите опасности. Осъзнах, че нямаше преиграване в реакцията ѝ и действително бе объркана, стресирана, шокирана, но същевременно и обнадеждена от присъствието ми тук. Бях нарушил някаква граница между нас когато ѝ се нахвърлих, бях счупил невидимата бариера на това, което тя си бе представяла за мен – макар и да не знаеше кой съм и откъде ида. Изведнъж ме обхвана отвратително огорчение, догади ми се от самия мен и начинът, по който се бях отнесъл към нея. Избърсах сълзящите ѝ очи нежно с пръст и реших, че е време да се държа малко по-мъжки. Явно бе, че нямаше как да се върна назад към сънищата си, явно бе, че и това момиче беше готово да остане с мен докрая тук по неясна и за двама ни причина. Съдбата предеше незрими нишки, които не водеха до нищо, което да мога да уловя.
- Как можем да отидем до твоя свят?
- Лесно е. – тя притеснено погледна мъглата около нас и подсмръкна с нос. – Трябва да заспим тук.
- Да заспим тук, в мъглата? Ти добре ли си, та тя ще ни погълне!
- Не, не. Няма да лягаме и да чакаме да ни хване в клопката си. Влизането и излизането от този свят е лесно, много по-лесно, отколкото смяташ. Сънят идва бързо. – тя хвана ръцете ми и ги сложи на слепоочията си и положи меки ръчички на моите. – Натисни, но много нежно и леко, и вкарай цялата си концентрация в това.
- В слепоочията ти?!
- Да.
- Това е безумно, няма никакъв смисъл!
- Просто го направи!
Направих го и едновременно с това усетих лекия натиск на нейните пръсти. Някаква топлина мина от Нила към мен и от мен към нея, поток от енергия и нещо извънтелесно, неподлежащо на каквото и да е описание. За момент задишах с фибрите на нейното тяло, после се откъснах и от моето, и от нейното, и полетях над короната на дървото. Виждах мъглата, вече стигнала до колената ни, виках предупредително, но гласът ми оставаше глух кънтеж във въздуха. Така, както се издигнах започнах да падам надолу, надолу, още по-надолу с огромна скорост. Минах клоните на ябълката, свистях покрай листата и плодовете им, когато стигнах до земята навлязох в пръстта ѝ и продължих още – към вътрешността на земната твърд, отвъд пластовете ѝ. Докато риех с духа си сърцевината на мъгливия свят си помислих, че сигурно и синекосото момиче изпитва същото. Това бе и последната ми мисъл, преди да потъна в чернота.
Изображение: Night Fog by 6v4MP1r36
Няма коментари:
Публикуване на коментар