Потърках замислено вече болящите ме след удара кокалчета, докато слизах надолу по стълбите. Това е проблема с проклетите високи сгради и по-точно с това да живееш на единадесетия етаж като мен – спре ли асансьорът, си обречен да трополиш с крака до откат по стъпалата надолу. Ако понякога се случи те да са хлъзгави и току-що измити – още по-зле за теб, пич. А този асансьор специално бе толкова допотопен, че сигурно подводницата на капитан Немо би била символ на модернизацията в сравнение с него.
Към четвъртият етаж вече се бях поуспокоил, докато на третия не връхлетях – така, както се бях засилил, върху опашката на кучето на леко мръдналия старец от входа, което изквича и тръгна да ме хапе. Съседът – който между другото бе отдавнашен обект за изселване от страна на повечето от живущите поради отвратителната воня от апартамента му, изкрещя, че ще ми „счупи канчето” и надигна бастун. Нямах време за простотии и продължих надолу, вече чувстващ се като в безкраен лабиринт с всякакви премеждия. Може би някой път трябваше да напиша някаква митологична алтернативизация на слизането на Орфей под земята с мен в главната роля и единадесетте етажа – в поддържаща.
В крайна сметка отворих рязко входната врата и я тръшнах – кучето, което бе тичало след мен, си хакна главата в нея с глух звук, и издух гърди, вдишвайки инак мръсния градски въздух. В сравнение със застоялия, влажен и миризлив въздух, който бе оплел паяжина във входа обаче, това си бе чиста проба прераждане за белите ми дробове. Почти чувах победоносния им писък, че най-после получават нещо сносно. После защо не обичах да се прибирам вкъщи, да ме пита човек.
Не бе само това, естествено. Откакто се бях изнесъл от уютното домашно огнище, което нашите ми предлагаха, нещата не бяха много окей. Първо, следването ми не вървеше добре. Не, не просто не вървеше добре, а се чудех как още не са ме изритали от университета, имайки предвид, че ме виждаха сигурно толкова често, колкото онзи старец от втория етаж – душ. Тоест – по два-три пъти на половин година, което, социология или не, хич не стигаше. В работа получавах пари, но не достатъчно, и постоянно трябваше да търся някакви странични занимания, които да ми носят доход. Друго щеше да е сигурно, ако бях във водеща медия – от тези, които наливат обществените процеси в цедката, пък малките дупчици на страниците им отсяват информацията, която да бъде възприета. Но пък човек на 22 години все още е пълен идеалист и иска да се бори срещу установените норми както може – особено ако се изживява като псевдо-журналист и псевдо-писател и си мисли, че светът може да следва алгоритъма на неговите стремежи и идеи.
Така че благодарение на желанието ми за самостоятелност и младежкия си инат разполагах с жилище в периферията на града, което бе далеч от работа, на единадесетия етаж в стар блок, със съседи от всякакъв характер и с явно неработещ асансьор, който през ден-два ме правеше атлет по неволя. За сравнение можех да съм в триетажна къща в центъра, с всякакви прищевки и лигавщини, които ми скимнат, осигурени от нашите, без да ми се налага да слаломирам между университет, работа и странични дейности и въобще да имам нужда от асансьори. Най-точно – щях да бъда напълно, ама напълно осигурен.
Малко неща бяха от значение за мен обаче и едно от тях бе свободата. Затова на 19 години се изнесох от вкъщи – родителите ми бяха възприели, че щом те ще ме финансират, те ще определят правилата – и като мое настояще, и като мое бъдеще. Не мога да кажа, че бях особено изненадан – точно поради това бях кътал финанси от по-малък, за да дойде този момент и да бъда подготвен за него. Имах достатъчно пари, за да издържа 2-3 месеца – колкото да си намеря някаква работа със сносно заплащане, докато през това време плащам квартира и си осигурявам нужните ежедневни неща. После щях да му мисля, и евентуално да искам заем от някой приятел или познат, но предпочитах нещата да не стигат дотам. Свободата нямаше да бъде свобода със заем (нищо, че спестяванията бяха точно от нашите, естествено), нямаше да си позволя такъв фалстарт на новия ми живот.
За щастие нещата се наредиха и работа се намери – работих първо като продавач в книжарница няколко месеца, което засили любовта ми към писането, която бях развил още като малък. Четох много, докато тягностните часове – твърде често лишени от клиенти, минаваха в удавяща съзнанието скука. Проектите ми, идеите ми, скицирането на героите ми задобряваха, защото попивах вижданията на авторите, поглъщах похватите, които използваха, за да обрисуват нещо или да наблегнат на нещо друго. Понякога нямах търпение и веднага, връщайки се след работа, драсках някой и друг персонаж и го поставях в хипотетична ситуация, която да излага на показ негова черта на характера или качество. Управителят обаче бе пълен задник и по собствено желание изхвърчах оттам със скандал, след което известно време се занимавах с приготвяне на сандвичи в заведение за бързо хранене. Когато миризмата на пържено остаряло олио обаче се превърна в миризлива одисея за дробовете ми, а пък цвърчащите кюфтета от отвратителна кайма и съскащите пържени картофи полу-фабрикати се утвърдиха като музикален съпровод на съществуването ми, си бих шута. Имах чувството, че вместо вода и кръв в мен течеше разгневен океан врящо олио, а плътта си възприемах като масивно количество счукана кайма, дори започнах да пиша „свинско-растителна” поезия, както си я бях класифицирал.
В крайна сметка уседнах в едно смесено като тематики списание, центрирано най-вече около културата и обществото, и си бях доста доволен от работния процес. Това обаче бе за сметка на следването ми и финансите, които стигаха, но винаги на косъм. Пари от нашите обаче нямаше да искам, а и не си общувах много с тях – в началото ми се бяха присмивали и бяха подходили с неверие на желанието ми да бъда самостоятелен, но с времето видяха, че никак не се шегувам. Това бе моята победа и никак, ама никак нямаше да я предам лесно в лапите на противника.
Денят бе вторник, сивеещ и угнетяващ само така, както един февруарски вторник може да действа, плъзгащ своите пръсти-часове по гърлото ми. Вдишах малко и ноктите на сърдития месец се зариха между ноздрите ми, носейки мраз, но с него и полъх на някаква утешителна свежест. Усмихнах се на тълпите около мен, без те естествено въобще да го забележат. Бързаха, обърнали лица към непознатото, задъхани, псуващи наум, напрегнати, човешки. Стъпките ми изхрущяха в снега.
Това бе моят град.
Изображение: Elevator by Runcais
Няма коментари:
Публикуване на коментар