Февруари винаги е бил най-омразният ми месец, трябва да призная. Първо на първо, голяма роля играеше кишата, която засмукваше краката на гражданите хищно и сякаш искаше да ги забие в земята, та да не могат да мърдат и да не могат да осъществяват зимните си мечти, които толкова желаеха. Небето бе далечно и студено, а ние – жителите на града, отчаяно се лутахме между мръснокафявото на кишата и угнетяващото небесносиво. Очите на хората блуждаеха, прескачаха от един зрим обект на друг, търсейки нещо, което да ги стопли – и външно, и вътрешно, да ги издигне от градския капан. Именно затова сякаш много мои познати и приятели хващаха пътя за два-три дни и се насочваха към друг град, или пък към някой зимен курорт, за да намерят покой от обстановката. Аз пък оставах и гледах, гледах много внимателно всичко около мен, защото зимата бе най-добрия сезон за писане – не само поради вдъхновяващата замисленост на зимните хора.
Каквото и да правех обаче, самото усещане на месеца беше кофти, някак гнило. Понякога чувствах, че съм в някаква стазисна яма и не мога да мърдам, сякаш напечатаното в мозъка ми наименование „февруари” се е вкопчило в съществото ми и го бута дълбоко, дълбоко, в един свят на лед и меланхолия, който не оставя място за свобода. Скитащите улични фигури ме вдъхновяваха и провокираха много мои проекти, но твърде често това не стигаше и дори след като белите листа бяха изрисувани с разкривения ми, дребен почерк, или пък тракането на клавишите на лаптопа бе огласявало апартамента с часове, стигах до глухотата. Обикновено тогава започвах да чета нещо, което ми трябваше за работа и текущия проект там, или пък си сипвах две-три чаши уиски. Твърдият алкохол помагаше изключително много за преминаването на февруарското статично време, но пък качественият струваше немалко пари, затова гледах да пия с мярка и в по-специфични ситуации. Някои определени проекти за списанието също помагаха за неусетното прелистване на часовете, като често се оказвах зарит с десетина отворени прозореца на лаптопа, всеки изследващ някакъв аспект от темата, наред със заветния отворен файл, където да синтезирам всичко.
Този февруари бе същия като другите, с малката разлика, че текущият ми проект бе толкова скучен, че вече няколко дни поред след като си свършех работата и излизах с приятели, пушех и пиех. Ако драсках повече цигари, отварях балконската врата, за да не се задими и без това малкото и принципно задушно помещение. Апартаментът беше едностаен, мъничък, не повече от 35 квадрата, но символ на точно тази свобода, която търсих в бита си, и в очите ми бе много по-ценен и огромен, отколкото стаята ми в дома на нашите, която сама по себе си беше поне 30 квадрата. Бях взел някои мебели от нас, все пак, мебели, които имаха история и които ценях. На първо място това бе малката ми библиотечка с няколко рафта и прилежащите към нея книги, макар че трудно избрах точно кои заглавия да взема. Когато разполагаш с 35 квадрата, всеки сантиметър едва ли не се оказва доста важен и нямаше как да помъкна по-голямата библиотека, наред с всички книги, които съм чел и харесвам. Освен нея взех и евтиния, бяло-жълтеникав на цвят тостер, с чиито сандвичи бях отраснал и чието рязко изщракване при готовите филии все още докарваше някакво топло задоволство вътре в мен. Пералнята ми бе втора употреба - едни мои приятели бяха решили най-сетне да си закупят нова и ми подариха старата си, която беше една едва функционираща, вече задъхваща се с плашещи хрипове машина, но все пак работеше. Главен приоритет в ре-обзавеждането на апартамента ми беше печката, която често правеше проблеми, а единият ѝ реотан прегоря веднъж поради възрастта ѝ, която бе близо до тази на асансьора сигурно. Не ми трябваше нещо голямо, така че това донякъде улесняваше задачата ми да си закупя някаква символична печка с два котлона, но парите все отиваха за нещо друго – често, признавам си, за далеч ненужни глупости.
Тези глупости този път бяха точно повече алкохол и тютюневи изделия поради абсолютната дупка, в която бях изпаднал. Темата „Звездните идоли на обществото” беше пълна повърня, имайки предвид колко далеч бях от тези среди или пък почитането им, глухотата пречеше на вдъхновението ми, което се бе свряло тихо в някоя улична пряспа и не излизаше оттам. Героите ми бяха кухи, недохранени като изграден макет, стояха бездействено и ги пълнех само с клишета и неща, които не биха впримчили нито един нормален читател, който иска нещо от сюжета, за което да се хване и в което да задълбае. Приятелите ми, които принципно много уважавах и които бяха пълна опора в такива тежки моменти, имаха нещо друго на ума си и някак не се вписвах в обстановката. Това не пречеше да си изкарваме страхотно в някое и друго заведение, по-голямата част – откровено пияни, докато другите – само наполовина, за да можем все пак да се завлечем по някакъв начин по домовете си. Само че това не стигаше, и не само – направо си беше абсолютно недостатъчно и понякога допълнително изостряше и утежняваше положението.
Хората често казваха, че любовта помагала в такива моменти, но пък досега никога не бях попадал в такава ситуация и не знаех какви ползи има това – за кишата, за небето, за алкохола, цигарите, или пък, защо не – героите ми. Виждах се с момичета, естествено – посещаването на клубове, някое и друго интервю, редките ми пътувания до някоя университетска сграда или покрай завъртането покрай някой познат – всичко това бе предпоставка за срещи с немалко личности, но пък в крайна сметка се уморявах много бързо и биех отбой. Може би истината бе, че можех да бъда влюбен само в героите си, в щрихите, които рисувах, които изграждах и обмислях, чертаех, теоретизирах. Понякога, когато рисувах женски герой, си мислех за всички реални жени и момичета, които бях познавал, комбинирах ги и взимах качества от едната, за да ги съчетая с други характеристики на някоя друга. Така се получаваше един събирателен образ, за който можех да пиша с часове и да продължава да ме вдъхновява, макар че реалните му проявления лазеха по линията на нервите ми за отрицателно време.
А може би просто не бях срещнал човек, който да отговори на вижданията ми, да провокира остро интереса ми и да го запази поне временно. Един мой приятел – казвахме му Скин поради факта, че бе албинос, който също пишеше, бе обратното – постоянно влюбен, постоянно гонещ някое момиче. Такива не липсваха в полезрението, може би поради екзотичния му облик, пък и Скин беше красавец – висок, снажен, излъчващ мъжкарство, без това да бъде пресилен мачовизъм, с чувство за хумор, увереност – все неща, които притеглят срещуположния пол. Веднъж го бях запитал как успява да смогне с всичко това и той простичко каза:
„Не мога да нямам муза, Блек. Няма значение дали е момиче, което е извън възможностите ми, или пък е момиче, с което не трябва да се занимавам, а може би ще да е достъпно и скромно ниско момиче с красиви устни, или пък високо и по-скоро чаровно момиче със странни, но притеглящи уши...всичко това е муза, приятелю. Какво съм аз без моите музи”?
Докато крачех из кишата с равномерни крачки и вода се просмукваше в прокъсаните ми зимни боти от кафява изкуствена кожа, се замислих. Явно моята муза още не се бе появила, ако въобще съществуваше някъде извън белите страници и документите.
Изображение: Apartment by Varnavas
Няма коментари:
Публикуване на коментар