На сутринта се събудих изморен и с подпухнали очи, сякаш въобще не бях спал. Забих поглед в тавана и съвсем сериозно се замислих дали нещо не е наред с главата ми. Сънят със синекосото момиче толкова граничеше с реално преживяване, че бе налудничаво. Сякаш всичко се бе случило наистина, бях докоснал топлата ѝ ръка, бях изкатерил огромната ябълка и бях видял полята, горите и катраненочерното небе над блещукащия град. По дяволите, нищо чудно нещата около Кат да ми бяха врътнали шайбата. Цветни хора, които ме изяждат по улиците на град с хорър оттенък, взет от мой преди това написан разказ, а след това гигантски ябълки и момиче, което ми се бе привиждало вече два пъти преди това? Бих си един шамар, после още един. Трябваше да се стегна, нещата не вървяха на добре. Сигурно загубата на Кат ми бе повлияла и на по-дълбоко ниво, което още не осъзнавах (а можеше и въобще да не осъзная), но бях мъж и се очакваше да съм стъпил стабилно на краката си, поне относително. Замислих се дали да отида на психолог за някоя и друга консултация, но ми бе мъглява ползата от тази професия и бях крайно скептичен към нея още от години насам. Може би ми трябваше малко физическа активност, някакво ново хоби, да започна да пиша по-често (след „Градът умира в синьо” бях занемарил малко творческата дейност), да излизам повече с приятели...Щях да се справя някак с разнообразяването на живота си като метод на самолечение. Ако имах нужда, естествено, укорих се наум. Бях се възприел като психично болен, а всъщност просто бях под напрежение и няколкото кошмара ме бяха попритеснили – ако броях последния сън за кошмар, естествено.
Скочих от леглото енергично и болката така ме проряза, че се сринах на пода на колене. Имах отвратителна мускулна треска, която беше схванала китките ми, прасците, колената – въобще, всичко около областта на ръцете и краката. Едва можех да се мърдам, а рязкото движение все едно бе разкъсало мускулите ми. Сърцето ми затуптя още по-силно и стиснах очи. Нещата ставаха още по-налудничави. Не бях правил нищо кой знае колко натоварващо вчера – освен ако не броим изкачването до апартамента ми на единайстия етаж заради отново разваления проклет асансьор. Това обаче в никакъв случай не би ми повлияло така – въпреки, че не спортувах толкова често, бях физически окей, атлетичен и гъвкав. Абсурд бе изкачването на стъпалата да предизвика такава мускулна реакция – особено пък за ръцете ми. Тогава оставаше само една логична причина – сънят да е бил истински. Но какво значи един твой сън да бъде реален, по дяволите?
Изправих се и понакуцвайки се изправих срещу огледалото. Огледах се добре – нямаше никаква промяна в мен, нито една драскотина където и да е по тялото ми (а на места клоните на ябълковото дърво ме бяха раздирали). Въпреки това мускулите ми пулсираха постоянно и при всяко съвсем кротко и пестеливо движение реагираха остро.
- Какво значи един твой шибан сън да бъде реален? – изсумтях, преповтаряйки мисълта си отпреди малко.
Естествено, из романите и фикцията на изкуството често се лансираше темата за заживяването в сънища, за наличието на друго светове, за докосването между тях и прочие тематики. Вероятно всяко човешко същество в един или друг етап от живота си се е замисляло какво ли би било да живее друг живот като друг човек, на друго място, с друго обкръжение, в други условия и прочие. Фантастиката и фентъзито като литературни жанрове, както донякъде и пост-модернизма се занимаваха с наличието на вселени, абсолютно различни като порядки от нашия свят. Но всичко това се ограничаваше в изкуството и никъде другаде, не в реалния живот! Тръснах глава и отново разпънах ръката си. Мускулите отново реагираха болезнено и се отказах. Нямаше никаква логика, беше абсолютно психарско – и въпреки това явно някаква част от мен (или целият аз като „аз” в онзи свят) се бе пренесла в онзи мъглив пейзаж с ябълково дърво и синекосо момиче. Същата тази част (или целият „аз”) бе изкатерила дървото със същите тези ръце и крака и бе вперила поглед в далечината, където имаше град с черно небе над него. Момичето с цветна коса бе казало, че това е нейният свят. Не, бе казало, че онзи град там бе нейният свят – пространството с дървото, в което се намирахме, явно бе terra incognita, междинен свят между моя и нейния, някакво странно селение. Или не?
Направо ми идеше да зарева и да си вкарам главата в хладилната камера, за да охладнее малко от цялата абсурдност на ситуацията. Реших обаче, че и без това ще имам прекомерно време да блъскам главата си над парадокса през деня и припряно се заприготвях за работа. Очакваше се всички да присъстваме в офиса днес и щяхме да проведем нещо като оперативка – само че при нас оперативките винаги бяха адски неформални и неангажиращи, освен ако Йег не бе набрал някому.
По време на пътуването ми натам все още тлеещата болка по Кат и абсурдния сън се преплитаха и всяко се бореше да вземе надмощие над другото и да окупира съзнанието ми. Дори когато си включих плейъра и заслушах някаква бясна електроника, която принципно пречистваше всякакви мисли от мозъка, не успях да си отдъхна. Умората от недоспиването и мускулната треска се придружиха от главоболие, което сякаш ритмично си тактуваше с пулсирането на мускулите из цялото ми тяло. Сигурно съм добил абсолютно жалкарски вид, защото при влизането ми в офиса всички впериха погледите си в мен.
- Блекски, нек’ва бурна нощ си имал, а? – захили се Мартин, а на мен ми се прииска да забия юмрук директно сред ухилените му зъби.
- Имах неспокойни сънища.
- Мокри, а, палавнико?
Показах му среден пръст и влетях покрай Аля, Елия, Ерин и другите присъстващи. Тръшнах вратата на редакционната, където Йег седеше в обичайната си поза и изучаваше полулегнал някакви документи. Веждите му се вдигнаха при бурната ми поява.
- Знаеш ли, Блеки, чудя се – кога за последно се появи по нормален начин? – той почеса темето си. – Толкова ли ти е трудно, или имаш някакъв странен афинитет към блъскането на врати?
- Заеби, Йег. – проснах се на стола срещу него и изстенах. – Имаш ли нещо за глава? Ще експлодира всеки момент.
Той се изправи, отиде до шкафчето и извади таблетка, чаша и шише минерална вода, след което ги сложи пред мен.
- Благодаря. – казах съвсем искрено и преглътнах. – Какво ще правим днес – гледам, че сме пълен екип, както се очакваше.
- Да бе, да не повярваш. Честно казано, момчето ми, нямам идея. Нещо повече – дори нямам критики към вас, най-вече към девойката ти...
- Не е „девойката ми”.
- Все едно бе, Блеки, към червенокоската. Повече е „твоя”, отколкото си мислиш, разбирам ги аз тея работи. Ако знаеш аз като бях млад, колко такива неща съм гледал и как сега мога да...
- Йег, по същество, моля те. Ще ми се пръсне главата, а ти ми бръщолевиш тук.
- Отвратителен ставаш като те цепи тиквеник, Блеки. – той започна да снове насам-натам, а аз затворих очи, защото това само ми влияеше по-зле на положението. – Както и да е. Няма какво много да говорим, сериозно. Списанието върви с пълна пара, даже по-добре отпреди – Елия се справя страхотно и привлякохме доста нова аудитория с нейната рубрика. Твоите материали са узрели, по-улегнали и изпипани, личи си, че си влезнал в такт и знаеш какво правиш. Аля изнамери много интересни факти и класации за нейния ресор и жените направо полудяха по проекта. Мартин и Ерин пък отразиха цяла редица концерти от всякакви жанрове и меломаните сигурно са изяли тяхната секция до последната буква. Ян и Леон се бавят с големия си материал на икономическа тематика, но измислиха няколко конспективни документални текстчета за кейнсианството и монетаризма, така че и тук всичко е тип-топ.
- Звучи супер. Значи няма да се налага да слушаме фученето на нашия любим главен редактор.
- Явно, Блеки, явно. Хайде сега си надигни задника и да отидем при тях да обсъдим нещата. Стига си се мотал и излежавал, не си единственият, който го боли глава.
Той взе чашата си с кафе, сръчка ме като преминаваше покрай мен и влезе в главното помещение. Изстенах, прокълнах изминалата нощ с проклетия сън и проклетата сутрин, която вече преминаваше в проклет обяд и се завлачих към проклетата стая. Понеже нямахме отделна съвещателна зала, уговорките ни ставаха на крак там, където принципно се работеше. При нужда всеки си сядаше на мястото и записваше детайли около текущия си проект или очакването дейност. Всички мълчаха и се бе настанила някаква тягостна атмосфера, която се усещаше адски силно. Йег си почеса носа.
- Не сме на плюсови градуси нещо, а, банда. Къде е Аля?
Сега забелязах, че русата ми колежка наистина липсваше. Един метнат поглед по лицата на присъстващите и особено това на Елия набързо ми разясни картинката.
- Сдърпаха се с Елия и отиде нанякъде. Не бе, сигурно скоро ще се върне, няма шаш. – опита се да ободри обстановката Мартин, но не му се получи.
Въздъхнах и захвърчах навън, като не пропуснах жлъчния поглед на художничката, на който отговорих с намръщване. Не ме интересуваше какво ставаше между двете и дали аз бях причината, но офисът не беше детска градина и аз лично нямаше да позволя подобни глупости тук. Затрополих по стълбите и слязох до входа долу. Аля стоеше отвън и пушеше (в цялата сграда пушенето не бе позволено), гледаща неопределено нанякъде.
Отворих вратата и застанах до нея, без да казвам каквото и да е. Тя ме мярна с очи и пак се загледа напред, дърпаща от цигарата.
- Момиченцето ти е пълно дете, знаеш ли.
- Не е „момиченце”, пък още малко е „мое”. Но понякога наистина се държи детински.
- Защитаваш ли я? И ако тя не е „твоя”, то според нея май ти си овързан с бодлива тел и ти е закичен знак „Не пипай – мое!”.
Изстенах. Две жени да ревнуват една от друга е едно от най-отвратителните неща, които може да ти се стоварят на главата. Като се прибави и факта, че целият триъгълник се случва и на работното място, ситуацията трудно можеше да стане по-неподходяща.
- Слушай, не съм ничий. Това включва и теб, защото и ти се държиш като тринайсетгодишна. – тя отвори уста да възрази с гневна физиономия, но размахах пръст. – А, не, няма да ми зяеш. С Елия ще се разправям по-късно, но ти си ми паднала сега. Не ме интересува какви са ви отношенията една към друга и спрямо мен, но няма да въвличате и другите от офиса в тях. Разделяйте личния си живот от работата, ‘щото иначе – лошо. Аз няма да търпя такива простотии, подозирам, че другите – и най-вече Йег – също. Оползотворете енергията си не в кавги, а в качествен работен процес. Другото не ме интересува.
Аля хвърли гневно фаса на земята и го стъпка с токче, високо почти петнайсет сантиметра - предизвикателна както винаги. Кукленската ѝ физиономия беше навъсена, устните ѝ се бяха нацупили демонстративно. По дяволите, защо бяха такива деца!
- Тя започна.
- Мамка му, хич не ми пука кой е започнал. Допуши си цигарата, значи сега се качваме нагоре и си провеждаме срещата на екипа без намусени лица и жлъчни подхвърляния. Няма да те карам да ѝ се извиняваш, но ще се държите прилично, без да спъвате работния процес на всички ни.
- Това, че е дъщеря на шефчето с кинтите не значи, че е господарка на света.- промърмори блондинката по-скоро на себе си и затрака с токчетата нагоре по стълбите.
Настроението горе не се бе променило за кратката ми липса. Хората лесно се демотивират при караница в службата, дори да не са страна по конфликта и не ги пуска толкова бързо – сигурно заради ограниченото, тясно пространство, в което се намират. Само аз и Йег не бяхме повлияни, защото не бяхме присъствали на сдърпването, но докато той бе по-скоро любопитен и насмешлив, гневът туптеше с бързи и отекващи удари в съзнанието ми. Когато Аля мина покрай Елия, художничката я бутна леко и русокоската се олюля.
- Кучка! – изсъска тя, а Елия тръгна към нея пред погледните на останалите.
Това вече ми дойде прекомерно нанагорно и ударих силно с ръка по едно от бюрата. Проряза ме болка поради мускулната треска, но бях тотално врътнал и не обърнах внимание.
- Абе, да му еба майката, я се стегнете! – изкрещях може би малко по-силно, отколкото трябваше. – Държите се като шибани пикли и това освен, че ме дразни отвратително много, пречи и на околните. Казах го на Аля, ще го кажа и на теб, – обърнах се към Елия – в работна среда няма място за такива простотии! Това се отнася за всички желаещи. Тук сме като колектив и ще работим като такъв, а няма да се заяждаме като развързани диванета! Ако не Йег, аз няма да го позволя. Ясно ли е? – всички се бяха смълчали и слушаха стеснително, особено Аля и Елия. – Ясно ли е? – изкрещях отново.
- Да. – отвърна ми нестроен хор от шест гласа.
Мартин се подхилваше, но бе явно впечатлен, Ян и Леон ме гледаха втренчено, все едно бях пробил земята и след това се бях изпикал в краката им, Ерин пък нервно подръпваше златната си обица. Двете замесени бяха забили поглед в пода и не смееха да го вдигнат. Добре, бях се справил за момента.
Йег едва сдържаше усмивката си. Смешно му беше, докато аз излизах от кожата си!
- Вижте, Блек си е прав. – каза той със спокоен тон. – Не трябва да си губим фокуса с кавги. Вървим много добре и сме на прав курс, всякакво отклонение от него и раздор би ни коствало гребена на вълната. А ние силно сме я захванали тази вълна, да знаете. – той взе неизменният си червен тефтер и изискана сребриста химикалка от бюрото до него. – Укротете страстите – Блеки, ти също, и дайте да видим какви са проектите ни за следващия период. Хайде, банда, очаквам вашите неизменно свежи идеи!
Изображение: shout by jk3y
Показват се публикациите с етикет Кат. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Кат. Показване на всички публикации
вторник, 29 май 2012 г.
неделя, 22 април 2012 г.
Цветовете са хищни
Сънят ми е неспокоен, изпълнен със странни
шарки, цветове, сенчести незнайни фигури и глъхнещи звуци. В първия момент не
знам къде се намирам, все едно са сложили черна лента на очите ми и виждам
пъстротата с вътрешния си взор, както и мъглявите силуети. Сетивно улавям
движенията им, сетивно улавям и източниците на странните звуци. После сякаш
някой разкъсва лентата и очите ми се завъртат, задълбават, попиват всичко.
Вътре в града съм, но жената от разказа я
няма. Вместо нея в мен се блъскат цветните хора без лица – кожата им е гладка,
нямат очи, нямат нос, нямат абсолютно нищо – просто гола, леко оранжевенееща
плът. Не знам как виждат къде ходят, не знам как си общуват – ако въобще го
правят. Цялата гледка ме плаши, тръпки побиват тялото ми и аз се завъртам,
търсейки някакво спасение. Такова няма – отвсякъде идват нови и нови тълпи
безлики хора, движещи се като глинени фигурки без смисъл. Една жена с дълбоко
деколте, разкриващо увисналите ѝ гърди застава пред мен, ръцете ѝ се протягат към
очите ми, искат да бръкнат в тях. Отблъсквам я, удрям силно ръцете, защото
усещам, че в този нейн стремеж се крие нещо хищно, нещо алчно. Тя иска да вземе
очите ми, разбирам аз, за да станат нейни. Може би заради това абортиралата
жена е толкова гладна, толкова хищна – тези цветни фигури са ѝ прехвърлили
своята лакомия, своят неизказан стон да поглъщат нещо. Или може би именно те са
изяли своебразно детето ѝ, разкъсали са идеята за него, преди то дори да се
роди? Отстъпвам няколко крачки назад, далеч от жената, която продължава по пътя
си, сякаш нищо не е станало. Осъзнавам, че е кошмар, осъзнавам, че не трябва да
бъда тук и всячески се опитвам да избягам. Тичам по тротоара, но сякаш се въртя
в кръг – улиците са същите, сградите около мен не се променят, а безликите тела
прииждат във всякакви цветове. Мъж с очила – въпреки, че няма очи, на които да
ги сложи, се пресяга към вътрешността на устата ми, опитва се да извади езика
ми. Ноктите му са груби, драскат ме, дълбаят, искайки да изтръгнат езика и с
него – всеки говор, който бих имал. Удрям го, той пада тежко на земята без звук
– няма откъде да дойде той. Кръвта вече е нахлула, наред с адреналина – толкова
съм изплашен, че в мен се събужда гнева. Никой няма правото да иска очите ми,
езика ми, или каквото и да е мое. Започвам да удрям падналия мъж, очилата му се
строшават. Ритам го там, където предполагам, че са ребрата му – ако структурата
на тези същества е същата като на реалните хора. Май е, защото чувам пукот,
който още повече ме амбицира. Тъпча ръцете му, стоварвам подметките си върху
гърдите му, чупя пръстите, те се изкривяват неестествено – а той не издава нито
вик, нито казва каквото и да е, защото няма как.
Въпреки това мълчание изведнъж околните фигури
се заковават, и всички безлики лица се обръщат към мен. Поглеждам тялото,
проснато на тротоара – не диша вече, мъртво е, цветовете му вече няма да се
разхождат надуто по улицата, подигравайки се на хора като мен и абортиралата
жена. Именно смъртта му ги е събудила, осъзнавам аз. И още преди всички да
тръгнат към мен – с трополенето на десетки обувки по бетонната настилка, аз
вече съм побягнал, без да знам накъде. Единственото, в което съм сигурен, е че
трябва да стигна до някъде другаде, далеч от тази измамна цветност. Нещата са
си сменили ролите – градът от картината на Елия, градът от съзнанието ми вече
не бе хищника, а бе станал неутрален свидетел.
Неговите жители вече са зверове, целящи да ме
разкъсат, да ми отнемат всичко. Може би това е неизказаната заплаха, която съм
усещал в него преди, скритият механизъм, който най-сетне се е отключил. Завалява
дъжд с тежки, едри капки – черен дъжд, плачещ по сивеещия асфалт, оцветяващ го
в мрак. Тичам и маратонките ми се хлъзгат по мократа повърхност, а след мен
идва армия от безлики фигури, желаещи да ме разкъсат. От време на време от
някоя и друга пряка изникват нови жители на града-чудовище, ръцете им се
протягат към мен лениво, но телата се окопитвата и задвижват бързо, когато
усещат, че не съм лесна плячка. С времето обаче се изморявам, дробовете ми се
задъхват, гърлото ми пламва и пресъхва, краката ми изтръпват – сякаш нещо ме
дърпа и изсмуква жизнеността ми. Градът е, осъзнавам, неговата сянка тегне над
мен и лапите ѝ хищно са ме сграбчили. Още не повече от 100 метра и вече
превивам гръб, целият трескав и подгизнал от шибащия дъжд. Цветните хора не
дават признаци, че са уморени, и скоро ме настигат, цяла орда. Безмълвни и
точно поради това толкова страшни. Вяло, с последни сили отблъсквам първите
посегнали към мен ръце, но ги последват десетки нови и нови. Едни хващат
челюстта ми, искайки да я изтръгнат, други впиват пръсти в очните ми ябълки,
трети отварят широко устата ми насила и се насочват към езика, четвърти хващат
грубо слабините ми, глезените ми, гръдния ми кош...Крясъците ми огласят
безмълвния, злокобно неутрален град и виждам синьото небе над мен – същото
небе, което е виждала абортиралата жена, същото, което...
Събудих
се целия в пот, сърцето ми блъскаше лудо, очите ми се бяха насълзили. Опитах се
да си успокоя дъха и трескавата мозъчна дейност, но не успях и просто постоях
известно време така, взирайки се в мрака. Всичко ми изглеждаше заплашително,
всеки момент изчаквах нещо да изскочи отнякъде, все още повлиян от
отвратителния кошмар. Геометричните силуети на мебелите, играта на сенките в
нощта, всичко с малко повече въображение минаваше за фигурата на някой човек
без лице. Хванах главата си в ръце и я заклатих нагоре-надолу, сякаш това щеше
да ме успокои. След като не стана, просто светнах лампата и станах, все още
задъхан и уплашен. Бе три през нощта, тоест бях поспал известно време след
разговора ми с Кат. Сипах си чаша чешмяна вода – бях в един от кварталите,
където всъщност тя бе по-вкусна (за полезна – едва ли) от минералната. Все пак
имаше части от града, в които едва ли не течеше ръжда от чешмата, тъй че винаги
бях благодарен поне за този плюс на малката ми квартирка на единайстия етаж.
Водата ме освежи и хладината ѝ, загнездила се в гърлото и слизаща надолу ме
поуспокои. Опрях ръце на плота и забило загледах тавана. Имаше нещо плашещо във
всичко това, нещо крайно психотично и ненормално. Разказът бе просто няколко
странички в документа в началото, но вече означаваше нещо друго, и това нещо бе опасно и злокобно. Сякаш бях
отворил врата към някаква алтернативна реалност и този таен свят се просмукваше
постепенно, а сенчестите му пипала със странни цветови отсенки се присламчваха
и искаха да ме удушат. В мен се настани усещането, че съм започнал нещо, което
далеч не е под мой контрол – а и никога не е било. Може би не аз бях написал
разказът, а той бе решил да бъде
написан. Но момичето със синя коса не бе заплашително, в никакъв случай. Тази
млада жена бе напълно различна от съня, картината с плашещата трансформация в
моето съзнание и настроението на разказа „Градът умира в синьо” като цяло.
Естествено, нямаше как да знам какви точно са нейните помисли – ако приемех, че
съществува, а не е някаква случайна халюцинация. Нещата напоследък обаче бяха
толкова странни и шантави, че вече я приемах като нещо истинско, а не като случаен образ на вдъхновението ми – поредната
въображаема жена-муза за някой писател. Опитах се да извикам лика ѝ, с
надеждата тя да се появи – на прозореца, пред мен, в стаята ми, на леглото ми,
където и да е, но това не се получи. Въздъхнах и оставих чашата с тракане на
плота.
Какво по
дяволите се случваше?
Включих лаптопа, отворих нов документ и
разписах всичко, което ме бе сполетяло в последните месеци. Започнах със
списанието и проблемът с него, който сякаш усука около себе си всичко последвало,
продължих със запознанството ми с Елия и повратността на тази случайна среща,
решена една вечер пред същия този лаптоп. Следващата стъпка бе зараждането на
разказа, след това – развоя на събитията в благополучна насока, тоест
спасяването на списанието. Драснах отново за предупредителните думи на бащата
на художничката спрямо мен, след това задълбочаването на отношенията ни с нея.
Усмихнах се леко и отбелязах и доста хубавия секс, който правихме. Както и
силните ѝ творчески заложби. Като отправни точки добавих още три неща – смъртта
на родителите на Кат, образът на момичето със синя коса и цялата мистерия около
вече завършения „Градът умира в синьо”. Последните бяха под линия, защото бяха
като че ли с най-голяма важност и сякаш свързани между себе си – или поне
разказът и момичето. В центъра в началото бе фалитът на списанието (ако фалит
бе точната дума), но постепенно, гледайки цялата схема, осъзнах, че това бе
просто отправна точка, а не ядро. Ядрото бяха разказът и момичето, а около тях
гравитираха Елия и Кат (индиректно с това – и Скин). Наблюдаваше се градация на
събитията и ако следвах логиката им, следваше нещо не по-малко значимо. Добавих
след малко размисъл и тазвечершния кошмар, който със сигурност вдигаше летвата
още нагоре.
Какво тогава можех да очаквам в близкото бъдеще?
Затворих
лаптопа и се тръшнах в леглото. Въпреки опитите ми да заспя, стресът от съня си
казваше думата и това така и не ми се удаде. Почетох книга, после пих едно-две
кафета, за да се задържа горе-долу жизнен, а след това просто гледах тавана и
когато дойде времето - развиделяващото се небе, разстлало се над града.
Отговорът на неизречения ми въпрос през нощта дойде някъде към девет сутринта,
след като Скин ми звънна да ми каже, че Кат се е самоубила.
Изображение: Colourful dreams by gdsworld
Абонамент за:
Публикации (Atom)