Цветовете са хищни

  Сънят ми е неспокоен, изпълнен със странни шарки, цветове, сенчести незнайни фигури и глъхнещи звуци. В първия момент не знам къде се намирам, все едно са сложили черна лента на очите ми и виждам пъстротата с вътрешния си взор, както и мъглявите силуети. Сетивно улавям движенията им, сетивно улавям и източниците на странните звуци. После сякаш някой разкъсва лентата и очите ми се завъртат, задълбават, попиват всичко.

 Вътре в града съм, но жената от разказа я няма. Вместо нея в мен се блъскат цветните хора без лица – кожата им е гладка, нямат очи, нямат нос, нямат абсолютно нищо – просто гола, леко оранжевенееща плът. Не знам как виждат къде ходят, не знам как си общуват – ако въобще го правят. Цялата гледка ме плаши, тръпки побиват тялото ми и аз се завъртам, търсейки някакво спасение. Такова няма – отвсякъде идват нови и нови тълпи безлики хора, движещи се като глинени фигурки без смисъл. Една жена с дълбоко деколте, разкриващо увисналите ѝ гърди застава пред мен, ръцете ѝ се протягат към очите ми, искат да бръкнат в тях. Отблъсквам я, удрям силно ръцете, защото усещам, че в този нейн стремеж се крие нещо хищно, нещо алчно. Тя иска да вземе очите ми, разбирам аз, за да станат нейни. Може би заради това абортиралата жена е толкова гладна, толкова хищна – тези цветни фигури са ѝ прехвърлили своята лакомия, своят неизказан стон да поглъщат нещо. Или може би именно те са изяли своебразно детето ѝ, разкъсали са идеята за него, преди то дори да се роди? Отстъпвам няколко крачки назад, далеч от жената, която продължава по пътя си, сякаш нищо не е станало. Осъзнавам, че е кошмар, осъзнавам, че не трябва да бъда тук и всячески се опитвам да избягам. Тичам по тротоара, но сякаш се въртя в кръг – улиците са същите, сградите около мен не се променят, а безликите тела прииждат във всякакви цветове. Мъж с очила – въпреки, че няма очи, на които да ги сложи, се пресяга към вътрешността на устата ми, опитва се да извади езика ми. Ноктите му са груби, драскат ме, дълбаят, искайки да изтръгнат езика и с него – всеки говор, който бих имал. Удрям го, той пада тежко на земята без звук – няма откъде да дойде той. Кръвта вече е нахлула, наред с адреналина – толкова съм изплашен, че в мен се събужда гнева. Никой няма правото да иска очите ми, езика ми, или каквото и да е мое. Започвам да удрям падналия мъж, очилата му се строшават. Ритам го там, където предполагам, че са ребрата му – ако структурата на тези същества е същата като на реалните хора. Май е, защото чувам пукот, който още повече ме амбицира. Тъпча ръцете му, стоварвам подметките си върху гърдите му, чупя пръстите, те се изкривяват неестествено – а той не издава нито вик, нито казва каквото и да е, защото няма как.

 Въпреки това мълчание изведнъж околните фигури се заковават, и всички безлики лица се обръщат към мен. Поглеждам тялото, проснато на тротоара – не диша вече, мъртво е, цветовете му вече няма да се разхождат надуто по улицата, подигравайки се на хора като мен и абортиралата жена. Именно смъртта му ги е събудила, осъзнавам аз. И още преди всички да тръгнат към мен – с трополенето на десетки обувки по бетонната настилка, аз вече съм побягнал, без да знам накъде. Единственото, в което съм сигурен, е че трябва да стигна до някъде другаде, далеч от тази измамна цветност. Нещата са си сменили ролите – градът от картината на Елия, градът от съзнанието ми вече не бе хищника, а бе станал неутрален свидетел.

 Неговите жители вече са зверове, целящи да ме разкъсат, да ми отнемат всичко. Може би това е неизказаната заплаха, която съм усещал в него преди, скритият механизъм, който най-сетне се е отключил. Завалява дъжд с тежки, едри капки – черен дъжд, плачещ по сивеещия асфалт, оцветяващ го в мрак. Тичам и маратонките ми се хлъзгат по мократа повърхност, а след мен идва армия от безлики фигури, желаещи да ме разкъсат. От време на време от някоя и друга пряка изникват нови жители на града-чудовище, ръцете им се протягат към мен лениво, но телата се окопитвата и задвижват бързо, когато усещат, че не съм лесна плячка. С времето обаче се изморявам, дробовете ми се задъхват, гърлото ми пламва и пресъхва, краката ми изтръпват – сякаш нещо ме дърпа и изсмуква жизнеността ми. Градът е, осъзнавам, неговата сянка тегне над мен и лапите ѝ хищно са ме сграбчили. Още не повече от 100 метра и вече превивам гръб, целият трескав и подгизнал от шибащия дъжд. Цветните хора не дават признаци, че са уморени, и скоро ме настигат, цяла орда. Безмълвни и точно поради това толкова страшни. Вяло, с последни сили отблъсквам първите посегнали към мен ръце, но ги последват десетки нови и нови. Едни хващат челюстта ми, искайки да я изтръгнат, други впиват пръсти в очните ми ябълки, трети отварят широко устата ми насила и се насочват към езика, четвърти хващат грубо слабините ми, глезените ми, гръдния ми кош...Крясъците ми огласят безмълвния, злокобно неутрален град и виждам синьото небе над мен – същото небе, което е виждала абортиралата жена, същото, което...

Събудих се целия в пот, сърцето ми блъскаше лудо, очите ми се бяха насълзили. Опитах се да си успокоя дъха и трескавата мозъчна дейност, но не успях и просто постоях известно време така, взирайки се в мрака. Всичко ми изглеждаше заплашително, всеки момент изчаквах нещо да изскочи отнякъде, все още повлиян от отвратителния кошмар. Геометричните силуети на мебелите, играта на сенките в нощта, всичко с малко повече въображение минаваше за фигурата на някой човек без лице. Хванах главата си в ръце и я заклатих нагоре-надолу, сякаш това щеше да ме успокои. След като не стана, просто светнах лампата и станах, все още задъхан и уплашен. Бе три през нощта, тоест бях поспал известно време след разговора ми с Кат. Сипах си чаша чешмяна вода – бях в един от кварталите, където всъщност тя бе по-вкусна (за полезна – едва ли) от минералната. Все пак имаше части от града, в които едва ли не течеше ръжда от чешмата, тъй че винаги бях благодарен поне за този плюс на малката ми квартирка на единайстия етаж. Водата ме освежи и хладината ѝ, загнездила се в гърлото и слизаща надолу ме поуспокои. Опрях ръце на плота и забило загледах тавана. Имаше нещо плашещо във всичко това, нещо крайно психотично и ненормално. Разказът бе просто няколко странички в документа в началото, но вече означаваше нещо друго, и това нещо бе опасно и злокобно. Сякаш бях отворил врата към някаква алтернативна реалност и този таен свят се просмукваше постепенно, а сенчестите му пипала със странни цветови отсенки се присламчваха и искаха да ме удушат. В мен се настани усещането, че съм започнал нещо, което далеч не е под мой контрол – а и никога не е било. Може би не аз бях написал разказът, а той бе решил да бъде написан. Но момичето със синя коса не бе заплашително, в никакъв случай. Тази млада жена бе напълно различна от съня, картината с плашещата трансформация в моето съзнание и настроението на разказа „Градът умира в синьо” като цяло. Естествено, нямаше как да знам какви точно са нейните помисли – ако приемех, че съществува, а не е някаква случайна халюцинация. Нещата напоследък обаче бяха толкова странни и шантави, че вече я приемах като нещо истинско, а не като случаен образ на вдъхновението ми – поредната въображаема жена-муза за някой писател. Опитах се да извикам лика ѝ, с надеждата тя да се появи – на прозореца, пред мен, в стаята ми, на леглото ми, където и да е, но това не се получи. Въздъхнах и оставих чашата с тракане на плота.

 Какво по дяволите се случваше?

 Включих лаптопа, отворих нов документ и разписах всичко, което ме бе сполетяло в последните месеци. Започнах със списанието и проблемът с него, който сякаш усука около себе си всичко последвало, продължих със запознанството ми с Елия и повратността на тази случайна среща, решена една вечер пред същия този лаптоп. Следващата стъпка бе зараждането на разказа, след това – развоя на събитията в благополучна насока, тоест спасяването на списанието. Драснах отново за предупредителните думи на бащата на художничката спрямо мен, след това задълбочаването на отношенията ни с нея. Усмихнах се леко и отбелязах и доста хубавия секс, който правихме. Както и силните ѝ творчески заложби. Като отправни точки добавих още три неща – смъртта на родителите на Кат, образът на момичето със синя коса и цялата мистерия около вече завършения „Градът умира в синьо”. Последните бяха под линия, защото бяха като че ли с най-голяма важност и сякаш свързани между себе си – или поне разказът и момичето. В центъра в началото бе фалитът на списанието (ако фалит бе точната дума), но постепенно, гледайки цялата схема, осъзнах, че това бе просто отправна точка, а не ядро. Ядрото бяха разказът и момичето, а около тях гравитираха Елия и Кат (индиректно с това – и Скин). Наблюдаваше се градация на събитията и ако следвах логиката им, следваше нещо не по-малко значимо. Добавих след малко размисъл и тазвечершния кошмар, който със сигурност вдигаше летвата още нагоре.

Какво тогава можех да очаквам в близкото бъдеще?

Затворих лаптопа и се тръшнах в леглото. Въпреки опитите ми да заспя, стресът от съня си казваше думата и това така и не ми се удаде. Почетох книга, после пих едно-две кафета, за да се задържа горе-долу жизнен, а след това просто гледах тавана и когато дойде времето - развиделяващото се небе, разстлало се над града. Отговорът на неизречения ми въпрос през нощта дойде някъде към девет сутринта, след като Скин ми звънна да ми каже, че Кат се е самоубила.

Изображение: Colourful dreams by gdsworld