Цветовете са хищни

  Сънят ми е неспокоен, изпълнен със странни шарки, цветове, сенчести незнайни фигури и глъхнещи звуци. В първия момент не знам къде се намирам, все едно са сложили черна лента на очите ми и виждам пъстротата с вътрешния си взор, както и мъглявите силуети. Сетивно улавям движенията им, сетивно улавям и източниците на странните звуци. После сякаш някой разкъсва лентата и очите ми се завъртат, задълбават, попиват всичко.

 Вътре в града съм, но жената от разказа я няма. Вместо нея в мен се блъскат цветните хора без лица – кожата им е гладка, нямат очи, нямат нос, нямат абсолютно нищо – просто гола, леко оранжевенееща плът. Не знам как виждат къде ходят, не знам как си общуват – ако въобще го правят. Цялата гледка ме плаши, тръпки побиват тялото ми и аз се завъртам, търсейки някакво спасение. Такова няма – отвсякъде идват нови и нови тълпи безлики хора, движещи се като глинени фигурки без смисъл. Една жена с дълбоко деколте, разкриващо увисналите ѝ гърди застава пред мен, ръцете ѝ се протягат към очите ми, искат да бръкнат в тях. Отблъсквам я, удрям силно ръцете, защото усещам, че в този нейн стремеж се крие нещо хищно, нещо алчно. Тя иска да вземе очите ми, разбирам аз, за да станат нейни. Може би заради това абортиралата жена е толкова гладна, толкова хищна – тези цветни фигури са ѝ прехвърлили своята лакомия, своят неизказан стон да поглъщат нещо. Или може би именно те са изяли своебразно детето ѝ, разкъсали са идеята за него, преди то дори да се роди? Отстъпвам няколко крачки назад, далеч от жената, която продължава по пътя си, сякаш нищо не е станало. Осъзнавам, че е кошмар, осъзнавам, че не трябва да бъда тук и всячески се опитвам да избягам. Тичам по тротоара, но сякаш се въртя в кръг – улиците са същите, сградите около мен не се променят, а безликите тела прииждат във всякакви цветове. Мъж с очила – въпреки, че няма очи, на които да ги сложи, се пресяга към вътрешността на устата ми, опитва се да извади езика ми. Ноктите му са груби, драскат ме, дълбаят, искайки да изтръгнат езика и с него – всеки говор, който бих имал. Удрям го, той пада тежко на земята без звук – няма откъде да дойде той. Кръвта вече е нахлула, наред с адреналина – толкова съм изплашен, че в мен се събужда гнева. Никой няма правото да иска очите ми, езика ми, или каквото и да е мое. Започвам да удрям падналия мъж, очилата му се строшават. Ритам го там, където предполагам, че са ребрата му – ако структурата на тези същества е същата като на реалните хора. Май е, защото чувам пукот, който още повече ме амбицира. Тъпча ръцете му, стоварвам подметките си върху гърдите му, чупя пръстите, те се изкривяват неестествено – а той не издава нито вик, нито казва каквото и да е, защото няма как.

 Въпреки това мълчание изведнъж околните фигури се заковават, и всички безлики лица се обръщат към мен. Поглеждам тялото, проснато на тротоара – не диша вече, мъртво е, цветовете му вече няма да се разхождат надуто по улицата, подигравайки се на хора като мен и абортиралата жена. Именно смъртта му ги е събудила, осъзнавам аз. И още преди всички да тръгнат към мен – с трополенето на десетки обувки по бетонната настилка, аз вече съм побягнал, без да знам накъде. Единственото, в което съм сигурен, е че трябва да стигна до някъде другаде, далеч от тази измамна цветност. Нещата са си сменили ролите – градът от картината на Елия, градът от съзнанието ми вече не бе хищника, а бе станал неутрален свидетел.

 Неговите жители вече са зверове, целящи да ме разкъсат, да ми отнемат всичко. Може би това е неизказаната заплаха, която съм усещал в него преди, скритият механизъм, който най-сетне се е отключил. Завалява дъжд с тежки, едри капки – черен дъжд, плачещ по сивеещия асфалт, оцветяващ го в мрак. Тичам и маратонките ми се хлъзгат по мократа повърхност, а след мен идва армия от безлики фигури, желаещи да ме разкъсат. От време на време от някоя и друга пряка изникват нови жители на града-чудовище, ръцете им се протягат към мен лениво, но телата се окопитвата и задвижват бързо, когато усещат, че не съм лесна плячка. С времето обаче се изморявам, дробовете ми се задъхват, гърлото ми пламва и пресъхва, краката ми изтръпват – сякаш нещо ме дърпа и изсмуква жизнеността ми. Градът е, осъзнавам, неговата сянка тегне над мен и лапите ѝ хищно са ме сграбчили. Още не повече от 100 метра и вече превивам гръб, целият трескав и подгизнал от шибащия дъжд. Цветните хора не дават признаци, че са уморени, и скоро ме настигат, цяла орда. Безмълвни и точно поради това толкова страшни. Вяло, с последни сили отблъсквам първите посегнали към мен ръце, но ги последват десетки нови и нови. Едни хващат челюстта ми, искайки да я изтръгнат, други впиват пръсти в очните ми ябълки, трети отварят широко устата ми насила и се насочват към езика, четвърти хващат грубо слабините ми, глезените ми, гръдния ми кош...Крясъците ми огласят безмълвния, злокобно неутрален град и виждам синьото небе над мен – същото небе, което е виждала абортиралата жена, същото, което...

Събудих се целия в пот, сърцето ми блъскаше лудо, очите ми се бяха насълзили. Опитах се да си успокоя дъха и трескавата мозъчна дейност, но не успях и просто постоях известно време така, взирайки се в мрака. Всичко ми изглеждаше заплашително, всеки момент изчаквах нещо да изскочи отнякъде, все още повлиян от отвратителния кошмар. Геометричните силуети на мебелите, играта на сенките в нощта, всичко с малко повече въображение минаваше за фигурата на някой човек без лице. Хванах главата си в ръце и я заклатих нагоре-надолу, сякаш това щеше да ме успокои. След като не стана, просто светнах лампата и станах, все още задъхан и уплашен. Бе три през нощта, тоест бях поспал известно време след разговора ми с Кат. Сипах си чаша чешмяна вода – бях в един от кварталите, където всъщност тя бе по-вкусна (за полезна – едва ли) от минералната. Все пак имаше части от града, в които едва ли не течеше ръжда от чешмата, тъй че винаги бях благодарен поне за този плюс на малката ми квартирка на единайстия етаж. Водата ме освежи и хладината ѝ, загнездила се в гърлото и слизаща надолу ме поуспокои. Опрях ръце на плота и забило загледах тавана. Имаше нещо плашещо във всичко това, нещо крайно психотично и ненормално. Разказът бе просто няколко странички в документа в началото, но вече означаваше нещо друго, и това нещо бе опасно и злокобно. Сякаш бях отворил врата към някаква алтернативна реалност и този таен свят се просмукваше постепенно, а сенчестите му пипала със странни цветови отсенки се присламчваха и искаха да ме удушат. В мен се настани усещането, че съм започнал нещо, което далеч не е под мой контрол – а и никога не е било. Може би не аз бях написал разказът, а той бе решил да бъде написан. Но момичето със синя коса не бе заплашително, в никакъв случай. Тази млада жена бе напълно различна от съня, картината с плашещата трансформация в моето съзнание и настроението на разказа „Градът умира в синьо” като цяло. Естествено, нямаше как да знам какви точно са нейните помисли – ако приемех, че съществува, а не е някаква случайна халюцинация. Нещата напоследък обаче бяха толкова странни и шантави, че вече я приемах като нещо истинско, а не като случаен образ на вдъхновението ми – поредната въображаема жена-муза за някой писател. Опитах се да извикам лика ѝ, с надеждата тя да се появи – на прозореца, пред мен, в стаята ми, на леглото ми, където и да е, но това не се получи. Въздъхнах и оставих чашата с тракане на плота.

 Какво по дяволите се случваше?

 Включих лаптопа, отворих нов документ и разписах всичко, което ме бе сполетяло в последните месеци. Започнах със списанието и проблемът с него, който сякаш усука около себе си всичко последвало, продължих със запознанството ми с Елия и повратността на тази случайна среща, решена една вечер пред същия този лаптоп. Следващата стъпка бе зараждането на разказа, след това – развоя на събитията в благополучна насока, тоест спасяването на списанието. Драснах отново за предупредителните думи на бащата на художничката спрямо мен, след това задълбочаването на отношенията ни с нея. Усмихнах се леко и отбелязах и доста хубавия секс, който правихме. Както и силните ѝ творчески заложби. Като отправни точки добавих още три неща – смъртта на родителите на Кат, образът на момичето със синя коса и цялата мистерия около вече завършения „Градът умира в синьо”. Последните бяха под линия, защото бяха като че ли с най-голяма важност и сякаш свързани между себе си – или поне разказът и момичето. В центъра в началото бе фалитът на списанието (ако фалит бе точната дума), но постепенно, гледайки цялата схема, осъзнах, че това бе просто отправна точка, а не ядро. Ядрото бяха разказът и момичето, а около тях гравитираха Елия и Кат (индиректно с това – и Скин). Наблюдаваше се градация на събитията и ако следвах логиката им, следваше нещо не по-малко значимо. Добавих след малко размисъл и тазвечершния кошмар, който със сигурност вдигаше летвата още нагоре.

Какво тогава можех да очаквам в близкото бъдеще?

Затворих лаптопа и се тръшнах в леглото. Въпреки опитите ми да заспя, стресът от съня си казваше думата и това така и не ми се удаде. Почетох книга, после пих едно-две кафета, за да се задържа горе-долу жизнен, а след това просто гледах тавана и когато дойде времето - развиделяващото се небе, разстлало се над града. Отговорът на неизречения ми въпрос през нощта дойде някъде към девет сутринта, след като Скин ми звънна да ми каже, че Кат се е самоубила.

Изображение: Colourful dreams by gdsworld 

Черно-белите улици, които водят до песни за ябълки

Рисунката на абортиралата жена остана в нас, естествено. Елия ми я връчи и каза, че това е най-искреният ѝ възможен подарък. „Не я искам за мен, Блек. Тя е направена за теб и с това се изчерпва смисълът на съществуването ѝ. Не я ли искаш, ще я хвърля някъде, знам ли”. Съвсем естествено ѝ казах, че ще си я запазя, но думите не излязоха от устата ми само поради учтивост или желание да не я нараня. Първо, Елия нямаше да приеме толкова присърце критиката относно една картина и второ – произведението наистина ми харесваше и имаше нещо хипнотично, побрано в себе си. Не знам дали това притегляне се дължеше на рисунката или на асоциациите ми, когато я гледах. Сякаш наблюдавах триизмерно платно, което наред с жената от „Градът умира в синьо” криеше в себе си и синята коса и кротките очи на едно момиче, което не съществуваше.

 Следващите дни минаха в една строга рутина, като през денят си вършех работата и събирах материали за статията ми – реших, че ще бъде относно „големите” и „малките” хора във финансов аспект. На дневна светлина светът изглеждаш скучен, повтаряем, без каквито и да е интересни свои проявления. Общувах машинално с хората, дори крясъците на Йег не ми направиха впечатление - а той крещя много, защото Мартин бе прецакал един от диктофоните, в който имаше запаметено интервю с важен юрист, който бе с претъпкана програма и нямаше как да даде ново. Елия също се вясваше в офиса, но бе заета с някакви свои нови рисунки, а и аз не горях от желание да общувам с нея. Това важеше за всички, всъщност – бях се потопил в един от тези периоди, в които човек стои, гледа в празното пространство, размишлява над някакви неща, евентуално пише и чете, и като цяло се асоциализира. Хубавото е, че имах разбрани хора срещу мен, особено в работната среда, и те не ми досаждаха с безбройно въпроси кое, защо и как. Последното нещо, от което има нужда човек в такава дупка е някой да му натяква мнението си, че този метод на изживяване е неправилен, защо не вземе да живне малко и прочие. Вечерите четях за изпитите, драсках евентуални скици на свои герои и слушах музика от лаптопа. Колонките му бяха достатъчно добри, за да създам една приятна обстановка, в която музиката изпълва всяко кътче на малкия апартамент и се оказвам в една същинска звукова зона. Най-важната част от вечерта бе звъненето ми на Скин да го питам как е Кат, както и разговорите със самата нея. Нямах сили да поддържам контакти на неработно ниво с който и да е, но албиносът и колежката ми се разбираха достатъчно добре, за да могат да си комуникират изцяло явно. Кат се бе поосвестила, макар че Скин ми каза, че все пак често изпада в бездумно самовглъбяване. Два от четирите ни изпита минаха – и то даже по-тежките, и двамата се бяхме справили добре на тях, за разлика от доста голяма част от съкурсниците ни, които останаха на поправителен. Не по-малко важно беше обаче и взирането в картината от Елия.

 Като фанатизиран култист, организирал внимателно своя олтар и отдаващ своята почит редовно, аз гледах жената и безликите хора около нея. Очите ѝ бяха все така хищни и поглъщащи и това се отнасяше тройно за момента, в който творбата на художничката бе осветявана само от слабата светлина на лаптопа, която ѝ придаваше заплашителни окраски. Затварях очи и си представях града от „Градът умира в синьо”, с неговите прави улици от стар асфалт с множество дупки, разбити тротоари и добре поддържани тревни площи, високи сгради и олющени стари къщи, чакащи да бъдат бутнат, за да отстъпят мястото си на някоя нова, лъскава кооперация. Представях си този град много по-ясно, отколкото по времето, когато пишех разказа. Той бе пулсиращо чудовище, погълнало в търбуха си съдбите на своите граждани, храносмилащо ги и изплюващо някоя и друга ненужна душа – като тази на абортиралата жена. Между зъбите му минаваха само най-смелите и най-твърдите, най-волевите и най-егоистичните. Всичко друго ставаше на каша в киселинния му стомах от сгради, улици и канавки. Всъщност, градът от разказа не бе много по-различен от което и да е друго по-голямо селище, включително от моя роден град. Но в осанката му имаше нещо неизказано заплашително, сякаш в дебрите му се криеше някаква тайна, скрит механизъм, който бе надвиснал над всичко и хвърляше мрак. В една от вечерите опитах да нарисувам скица, която да го синтезира по някакъв начин, но не постигнах нищо. Рисуването ми бе плачевно, отделно самият град сякаш се изплъзваше като образ всеки момент, когато успявах да добия по-ясна дефиниция за облика му. След няколко абсолютно некадърни опита се отказах – може би трябваше да говоря с Елия да нарисува и него, освен абортиралата жена. Поклатих глава и звъннах на Кат. Телефонът даде няколко сигнала свободно и тръгнах да затварям – сигурно бяха заспали, когато колежката ми вдигна.

- Ей, Блек! – говорът ѝ бе носов, явно бе хремава.

- Я, вие пък не спите. Какво правите, Кат?

- Аз си лежа, преди това четох за изпита. Даже мислех тъкмо сега аз да ти звънна. А пък Скин го повикаха по спешност.

- По спешност?

- Ахъ. Някакъв негов приятел се е напил и се е потрошил целият, отиде да го кара в болницата заедно с още няколко момчета. Но аз съм окей де, не се притеснявай, наред е всичко. Мога да остана сама за два-три часа, не съм малка, нали? – смехът ѝ бе леко пресилен и изнервен.

- Скин и неговите приятели...ако имаш нужда от нещо, кажи, хващам едно такси и идвам за нула време.

- Блеки, моля ти се, казах ти – не съм бебе. – тя помълча малко. - Слушай, ако ти кажа нещо, нали няма да се разсърдиш?

 Вдигнах вежда.

- Предполагам, зависи какво е.

- Със Скин спим заедно.

 Засмях се. Скин, хитряга такъв, винаги очарователен, дори в такива ситуации.

- Защо по дяволите следва да се разсърдя от това, Кат? Това са си ваши отношения.

- Ами...не знам, той се притесняваше да ти го каже. Затова реших аз да ти го споделя и да питам дали нямаш някакъв проблем.

- Глупости, Кат. Щом ви устройва, няма нищо лошо. Даже така сигурно ви минава доста по-бързо и приятно времето, хаха.

- Помага ми и за ученето!

- Охоо, не думай!

- Охо, ми. – настроението ѝ леко се повдигна. – Ти какво правиш, звучиш ми леко изморено...

- Асоциалността ми е решила да достигне своя връх май просто, нищо друго няма. Отделно скицирам града от един разказ. – не бях разказал нито на Кат, нито на Скин за момичето, само Елия знаеше за него. – Но не мога да се концентрирам и все ми убягва. Сякаш градът не иска да бъде обрисуван детайлно.

- Като опърничаво куче?

- Нещо такова, да. И това ме дразни.

- Искаш ли все пак да се опиташ да ми обясниш как изглежда? – чу се шумолене на чаршафи и слушалката издаде неприятен звук. – Излегнала съм се, а таванът не е толкова интересен, честно казано. Нито пък ми се чете повече.

 Погладих брадичка.

- Ами окей, защо не. Градът има прави улици, сякаш нарочно направени толкова прави. Те имат дупки, асфалтът им е стар, платната са закърпени на много места. Тротоарите им също са разнебитени и някак тесни – така, че едва можеш да се разминеш на тях.

- Имат ли от плочките, които когато е мокро хлътват и те пръскат целия?

- Има и от плочките-капани, да. Даже повечето са такива и постоянно хлътваш в тях и след валежите панталоните ти стават в кал и мръсна вода. Въпреки окаяното състояние на улиците и тротоарите обаче, тревните площи са изключително добре поддържани.

- Значи не е есен или зима, щом има тревни площи. – отбеляза Кат.

- Не е. Може би е по-скоро късна пролет, тъкмо преходът между двата сезона. Тревата е свежа, сякаш я поливат много често и я подхранват, за да блести напук на всичко наоколо. Сградите са контрастни – до лъскавите, високи нови кооперации са сгушени малки къщи от по два етажа, чиито керемиди са стари и потъмнели, тухлените стени – неугледни, оградите – огънати.

- А хората?

- Не знам. – замълчах. – Хората нямат лица и са замазани, бледи фигури, но с цветни дрехи.

- Нямат лица...Защото не заслужават идентичност, или?

- Отново не знам, Кат. Просто е така. Сякаш градът е изсмукал всичко от тях и им е оставил цветността, повърхностната пъстрота, която да контрастира на сърцевината на града. Като...подигравка е. Сякаш градът им се подиграва по този начин.

 И двамата замълчахме за малко, обмисляйки картината, която се появяваше в главите ни. Зачудих се доколко този образ е еднакъв и къде се различаваше въображението ни.

- Значи градът е черно-бял, така ли, Блек?

- Предполагам. Нито го виждам черно-бял, нито цветен, нещо междинно. Странно е, освен цветните дрехи на хората и зелената трева, нищо друго няма ясен цветен образ в съзнанието ми. Сякаш се...

- ...крие?

- Сякаш се крие, да. Сякаш градът се крие от мен поради някаква причина.

- Но все пак е твоят град, глупчо, и това се усеща.

- Защо да се усеща?

- Има твоята нотка, да не говорим, че е създаден от теб образ. Но аз мисля, че всъщност този град си е съвсем черно-бял, изключая дрехите на неговите жители и тревата. Небето също може да е друго, но то не е част от града, то е над него, така че не се брои. Градът на Блеки.

- Има и малко синьо. – зачесах брадясалото си лице и загледах картината и очите на абортиралата жена. – Не е много, но е достатъчно и се намира тук-таме, стига да се оглеждаш както трябва. Синьо като тъгата на града и на хората, които дори не я забелязват.

- ...и като твоята? – подметна Кат и я усетих как малко затаява дъх. Явно също беше влязла в историята, градът мъжделееше и пред нейния вътрешен взор като неясен образ, наред с всичко друго.

 Замълчах за малко, обмисляйки въпроса. Не се чувствах тъжен, но всъщност не се чувствах по какъвто и да е начин. В последно време бяха станали толкова важни и емоционално утежняващи неща, и в позитивен, и в негативен смисъл. Запознанството с Елия, проблемите около списанието, смъртта на родителите на Кат, момичето със синя коса и разказът, както и другите ми творби и проекти – всичко това бе един водовъртеж, който дотолкова ме бе лашкал в себе си, че се чувствах изцеден. Нямах идея дали съм тъжен, откровено отчаян и нещастен, еуфоричен, щастлив, или просто неутрален.

- Може би, Кат. – гласът ми издрезгавя. – Може и да е като моята тъга, но не знам дали я има или няма в момента. Това се отнася за всичко. Сякаш всичко е една дупка, черна и мръсна, по средата на лъскавия ти нов паркет и ти се чудиш откъде се е появила. Първо не ѝ обръщаш внимание, защото е малка, после тя се разширява постепенно, но ти пак нехаеш. И накрая – бам! вътре си и си пропаднал пет етажа надолу в мазето.

- Май те разбирам. – чаршафите отново прошумоляха и телефонът леко изпращя. – Аз сякаш съм паднала не в мазето обаче, а под земята. И всякакви отвратителни корени се оплитат около тялото ми. – тя направи малка пауза. – Знаеш ли, аз си представих добре града ти, и теб в него.

- И какъв съм – цветен или черно-бял?

- Не знам, зависи от теб. В един момент си един, а след това – друг, сякаш чакаш нещо, което да те упъти какъв точно трябва да бъдеш.

- Същото може би важи и за теб, Кат?

- Не. Това е твоят град, аз нямам място там и едва ли някога ще имам. – бях сигурен, че в момента се усмихва с намек за тъга – Това не ми пречи да виждам теб, обаче - като зрител на някое представление, което не разбирам напълно. Малко ми напомня за една песен, “Bad Apple” се казва.

- Градът ли?

- Всичко, Блеки – и ти, както се описваш, и градът. Имаш си лаптопче – виж я, три цъкания на кръст е.

- Утре ще е, че ми се доспа твърде много, Кат. – прозях се аз и я подкачих. – Прекомерно интелектуалните разговори с теб ми ебават майката, знаеш.

- Знаеш как да ме разкараш галантно обаче, а? – тя се засмя. – Може би следващият път трябва да обсъждаме следващия изпит като последните зубъри и да мънкаме социологически термини.

- Тогава и двамата ще задремем на втората минута от скука. Спи леко, Кат, и сънувай градове, които са твои.

- Разкарай се, Блеки. – одеалата прошумоляха отново. – Марш в леглото и сънувай нещо, което да те поизправи малко на крака, че си станал плужест. – тя направи кратка пауза. – Спи спокойно, Блек, и утре ще е по-добър ден, обещавам. Бъди добре. Обещай ми. Каквото и да става.

- Ще – обещах ѝ аз. – Защо толкова абсолютно говориш?

 Кат замълча за малко, сякаш мислеше над нещо.

- Просто така, Блеки. Просто така.

- Лека, Кат.

- Лека.

 Почесах си главата и се надигнах – бяхме говорили поне двайсетина минути, а аз мразех телефонните разговори. Намерих забравена кутия с две поизсъхнали какаови бисквити и си натъпках в устата, след което си измих лицето и зъбите в банята и трупясах в леглото. Градът отвън ме наблюдаваше през прозореца на моя единадесети етаж и докато заспивах усещах тъмния му, студен поглед, фиксиран върху увитото ми в одеалата тяло.

Синята кръв на една муза

- Нарисувала си я значи. – провикнах се.

 Елия подрънча още малко с чиниите и дойде. В ръцете си носеше две чинии със сандвичи, прецизно направени и с подредени резенчета краставица отстрани. Връчи ми едната и седна до мен на леглото.

- Аха. Има някои промени – черната дреха вместо твоята рокля на цветя например, но май запазих идеята като цяло. Харесва ли ти?

 Захапах замислено филията с масло, сирене и шунка.

- Супер е. Но главната разлика като че ли е, че в рисунката ти тя е по-скоро гладна, сякаш иска да натъпче целия свят в устата си. Хищна е, докато в разказа ми е по-скоро отчаяна, безсилна, абсолютно мъртва за околния свят.

- Отчаянието и разрушението не са ли достатъчно ненаситни и хищни според теб, Блек? Нима има по-бездънна и мрачна яма от тази на саморазрухата и липсата на каквато и да е надежда? – тя преглътна една хапка. – Виж я. Докато четох разказа ти в съзнанието ми изникнаха точно тези очи. Тъмни като тази бездна, гладни да я запълнят с каквото им попадне, но обречени да останат отчаяни. Замисли се при един обратен процес – ако вместо аз рисувах по писаното от теб, ти пишеше по моята рисунка...би ли имало драстична промяна в образа на абортиралата жена като цяло?

 Погладих брада и почесах лицето си. Май наистина имах нужда от бръснене, бях пообрасъл.

- Едва ли. И все пак има разлика в тоналностите, Ел. Все едно ползваме една палитра на синьото, но твоето е с една идея по-мрачно, по-наситено и напрягащо. Основата ни е сходна и в по-голямата си част се припокриваме, но в един момент си проличава, че твоят цвят е по-плътен и будещ чернота като асоциация.

- Но ти харесва.

 Кимнах.

- Абсолютно. Успяла си да претвориш усещанията ми изключително точно. Усетила си ме, след което си изляла на плътната хартия това, което аз виждам – но си добавила и твои идеи и виждания, които да ошлайфат и видоизменят тялото.

 Помълчахме малко, зареяли поглед – тя в някаква фиксирана точка из стената срещу нас, а аз отвъд стъклото на прозореца, някъде в тъмата на нощния град. Тя се сепна първа.

- Какво те вдъхнови за този разказ, Блек? Някоя твоя позната да не е била изнасилена, или пък да е направила аборт? – тя облиза хубавите си устни. – Ако въпросът ти е неудобен, не ми отговаряй.

 Поклатих глава.

- Не. Ситуацията е напълно фиктивна. Всъщност разказът започна без бъдеще, може би като скица.

- Като някои мои рисунки. Начертавам първите щрихи и ги оставям така, защото нямам вдъхновение в момента. Ако то дойде – разгръщам ги. Ако не...изтривам и прекроявам, или ако се ядосам, скъсвам листа и го хвърлям в кошчето.

- Да, нещо такова. После обаче, една нощ цялата история просто се разгърна от нищото и писах трескаво. Прекъснах само за кратък разговор с един приятел и то разговорът бе по разказа, а не на странична тема.

- Рязък прилив на вдъхновение. – тя се усмихна и се присламчи към мен. Ръката ѝ се плъзна между краката ми и стисна, докато приклещи устата ми в дива целувка. След като танцът на езиците ни спря, тя се отдръпна и се засмя. – Малка лирична пауза, но не съм имала физически контакт с теб от доста време и трябваше да катализирам някак, поне мъничко. Пролетта е безумно хормонален сезон, а на мен ми влияе тройно по-силно. – тя преглътна. – И все пак, сигурен ли си, че музата не е обвързана с нещо? Може и да греша, но разказът ти е прекалено ярък, за да няма някакво реално покритие, сравнен с други твои неща, които съм чела. И „Градът умира в синьо”? Странно заглавие, за да не бъде базирано на нищо конкретно...

 Замислих се. Елия имаше право – вдъхновението ми бе дошло прекалено ясно, за да бъде наистина безпричинно. Честно казано се имах за посредствен писател въпреки усилията си – силата ми бе в проблясъците, които ме осеняваха от време на време. Музата идваше често, но секваше доста бързо. Дори при изживяни и наблюдавани ситуации, които претворявах на листа, нещата ми имаха „кръпки” в сюжета и посланията си. Скиците ми на героите винаги бяха супер, но сякаш при разгръщането им губех инерция и нещо се прецакваше, което водеше и до по-слабо изградено повествование, отколкото ми се искаше. „Градът умира в синьо” действително бе странен разказ като реализация, осъзнах аз изведнъж. Скиците на жената бяха на обичайното високо ниво, но продължението и разгръщането се бяха оказала неочаквано сполучливи. Сякаш невидима ръка ми бе помогнала да пиша дума след дума и да завърша едно цяло структурирано и написано изящно писмено тяло. Какво бе станало, че да се вдъхновя така?

- Хей, Блек, добре ли си? – потупа ме художничката.

- Знаеш ли, май си права. – погледнах зелените ѝ искрящи очи. – Никога не ми се е случвало такова нещо. Не и по този начин.

- Значи има нещо специфично, нещо, което ти е направило впечатление. – тя опипа обицата си лястовица с опашка от зелен ахат. Дупката на дясното ухо този път бе оставена гола, без украшение. След това Елия попита, сякаш прочела мислите ми отпреди малко. – Какво е станало?

- Не знам. Нямам идея, наистина. – казах аз, но мислите ми се заблъскаха лудо изведнъж, сякаш някакъв таен механизъм се бе отключил в тях. Пороят им смътно ми напомни нещо, но то още бе мъгливо, не виждах тялото му – така, както не можех да видя лицата в картината на червенокосото момиче. – Не, чакай... – Мислите завъртяха дните назад, лентата трескаво свистеше, носейки различни спомени и образи, случки и събития. Изведнъж всичко щракна и се успокои като един образ ясно се появи в съзнанието ми. – Имаше едно момиче.

- Момиче? – Елия вдигна вежда. – Като абортиращата жена?

- Не, не, съвсем различно момиче. Може би на 18-19 години, не повече. Със синя коса, дънки и оранжеви ръкавици. – напрегнах се да си спомня как изглеждаха момичето от трамвая, което после се бе явило и на прозореца ми. – И зеленокафяви, пъстри очи.

 Художничката нацупи устните си с детинска гримаса.

- Чукаш колежка от работата си, вдъхновяваш се от момичета със сини коси. Какво ли се случва в университета ти, или по-скоро не искам да знам това?

 Понечих да ѝ обясня за Кат, но нещо сякаш стегна устата ми, настояващо, че не е сега подходящия момент. Единственото, за което исках да говоря, бе момичето със синя коса. Всичко друго засядаше в гърлото ми, изплъзваше се от мислите и оставаше невъзможно за изричане.

- Не мисля, че това момиче е реално.

- Как така?

- Видях я в просъница в трамвая веднъж, докато се разхождах нощем из града. След това нямаше никаква следа от нея, абсолютно никаква. След като завърших „Градът умира в синьо” тя отново се появи като образ – върху стъклото на прозореца в кухнята, докато отново гледах нощния град. Звучи налудничаво, знам.

 Елия поклати глава.

- Странно е, но вдъхновението идва във всякакви форми и образи – реални, или пък плод на въображението ни. Моето също приема абстрактни форми твърде често. Значи смяташ, че в това момиче се крие ключът за успешния разказ?

- Да. – когато потвърдих това, сякаш всичко ми стана ясно и механизмът щракна – всички парчета на пъзела бяха съединени.

 Мимолетно засечения образ на това момиче бе отключил нещо, което е стояло бутилирано в мен. Неслучайно заглавието бе „Градът умира в синьо” и бях използвал като център на разказа не толкова жената и нейната дилема, а символиката на синия цвят. Осъзнах това чак сега и се зачудих как не ми е било ясно досега. Бях писал нещо, което се бе оказало триизмерно изображение, хитро менящо лика си. Синьото в небето, синьото като отчаяние, тъга и самота, сините очи...всичко това бяха проявления на сините коси на това момиче и синеещия мрак на града, когато я видях в трамвая. А при приключването на тази синя одисея, тя се бе появила отново на прозореца, за да удостовери участието си в мистериозния процес, да ми напомни, че тя всъщност е причината за моя успех.

- Е, - плесна с ръце реалното момиче с червена коса до мен – значи си намерил музата си. И то под красивия образ на момичето, което описваш. Какво по-добре от това?

- Не знам, просто е странно.

- Стига си се тормозил, няма нищо лошо в това, напротив – прекрасно е. Не може да те е страх от вдъхновението, Блек! – тя се изправи енергично. – Слушай, нали няма проблем с това да остана да спя тук въпреки, че няма изгледи да правим секс?

- Не, естествено. – засмях се аз. – Странен въпрос от устата на нахакан човек като теб.

- Бъзиках се. Но и аз като другите жени обичам да ми се напомня, че не съм само плът, а и човешко същество, което може да бъде добра компания. Много са правили грешката да ме мислят за ходещи цици и вагина.

- Наистина?

- Аха. Не, че не харесвам секса или чисто сексуалните отношения. Но имам нужда да се зачита и личността ми. Баща ми е добър човек и грижовен родител, но е прекалено авторитарен на моменти и това е малко мачкащо.

 Сетих се отново за думите, които той ми бе казал на изпращане от офиса и помръднах леко.

- Аз зачитам личността ти.

- Знам. Личи си. – тя се усмихна. – Затова ме караш да се чувствам свободна, както ти казах. Също така и оценена. – коремът ѝ изкъркори и тя го потупа. – Май имаме нужда от по-стабилно хапване. Имаме ли продукти, за да си сготвим нещо?

- Все ще се намерят. – усмихнах се аз и също се изправих, хванах брадичката ѝ и я целунах. – Ако не, ще напазаруваме, колко му е – има денонощен наблизо. А после ще ти кажа нещо тъжно за едно друго момиче, не със синя коса.

 Гърлото ми се бе отстегнало след като бях изговорил всичко за момичето със синята коса и бях осъзнал ролята ѝ в разказа и вдъхновението ми. Нямаше как да не споделя с нея за Кат, имайки предвид, че все пак ми бе близка и се притеснявах, а и Елия бе достатъчно способна на емпатия и задълбаване в човешките трагедии, за да бъде добър събеседник. И да ми донесе малко успокоение, наред с приятелския и деликатен жест на Скин.

- Обичам тъжните неща. – каза тя. – Вдъхновяват ме.

 В крайна сметка нямаше достатъчно продукти и отидохме до магазина. По пътя Елия танцуваше по улиците като малко дете, а аз се усмихвах и я окуражавах с викове, стряскащи околните шепа души, които скитаха по това късно време. Очите ми обаче постоянно шареха, търсейки да запечатат някъде лицето на момичето със синя коса, очаквайки внезапната му поява от нищото.

Изображение: blood red white and blue by s_c_o_r_c_h_95