Синята кръв на една муза

- Нарисувала си я значи. – провикнах се.

 Елия подрънча още малко с чиниите и дойде. В ръцете си носеше две чинии със сандвичи, прецизно направени и с подредени резенчета краставица отстрани. Връчи ми едната и седна до мен на леглото.

- Аха. Има някои промени – черната дреха вместо твоята рокля на цветя например, но май запазих идеята като цяло. Харесва ли ти?

 Захапах замислено филията с масло, сирене и шунка.

- Супер е. Но главната разлика като че ли е, че в рисунката ти тя е по-скоро гладна, сякаш иска да натъпче целия свят в устата си. Хищна е, докато в разказа ми е по-скоро отчаяна, безсилна, абсолютно мъртва за околния свят.

- Отчаянието и разрушението не са ли достатъчно ненаситни и хищни според теб, Блек? Нима има по-бездънна и мрачна яма от тази на саморазрухата и липсата на каквато и да е надежда? – тя преглътна една хапка. – Виж я. Докато четох разказа ти в съзнанието ми изникнаха точно тези очи. Тъмни като тази бездна, гладни да я запълнят с каквото им попадне, но обречени да останат отчаяни. Замисли се при един обратен процес – ако вместо аз рисувах по писаното от теб, ти пишеше по моята рисунка...би ли имало драстична промяна в образа на абортиралата жена като цяло?

 Погладих брада и почесах лицето си. Май наистина имах нужда от бръснене, бях пообрасъл.

- Едва ли. И все пак има разлика в тоналностите, Ел. Все едно ползваме една палитра на синьото, но твоето е с една идея по-мрачно, по-наситено и напрягащо. Основата ни е сходна и в по-голямата си част се припокриваме, но в един момент си проличава, че твоят цвят е по-плътен и будещ чернота като асоциация.

- Но ти харесва.

 Кимнах.

- Абсолютно. Успяла си да претвориш усещанията ми изключително точно. Усетила си ме, след което си изляла на плътната хартия това, което аз виждам – но си добавила и твои идеи и виждания, които да ошлайфат и видоизменят тялото.

 Помълчахме малко, зареяли поглед – тя в някаква фиксирана точка из стената срещу нас, а аз отвъд стъклото на прозореца, някъде в тъмата на нощния град. Тя се сепна първа.

- Какво те вдъхнови за този разказ, Блек? Някоя твоя позната да не е била изнасилена, или пък да е направила аборт? – тя облиза хубавите си устни. – Ако въпросът ти е неудобен, не ми отговаряй.

 Поклатих глава.

- Не. Ситуацията е напълно фиктивна. Всъщност разказът започна без бъдеще, може би като скица.

- Като някои мои рисунки. Начертавам първите щрихи и ги оставям така, защото нямам вдъхновение в момента. Ако то дойде – разгръщам ги. Ако не...изтривам и прекроявам, или ако се ядосам, скъсвам листа и го хвърлям в кошчето.

- Да, нещо такова. После обаче, една нощ цялата история просто се разгърна от нищото и писах трескаво. Прекъснах само за кратък разговор с един приятел и то разговорът бе по разказа, а не на странична тема.

- Рязък прилив на вдъхновение. – тя се усмихна и се присламчи към мен. Ръката ѝ се плъзна между краката ми и стисна, докато приклещи устата ми в дива целувка. След като танцът на езиците ни спря, тя се отдръпна и се засмя. – Малка лирична пауза, но не съм имала физически контакт с теб от доста време и трябваше да катализирам някак, поне мъничко. Пролетта е безумно хормонален сезон, а на мен ми влияе тройно по-силно. – тя преглътна. – И все пак, сигурен ли си, че музата не е обвързана с нещо? Може и да греша, но разказът ти е прекалено ярък, за да няма някакво реално покритие, сравнен с други твои неща, които съм чела. И „Градът умира в синьо”? Странно заглавие, за да не бъде базирано на нищо конкретно...

 Замислих се. Елия имаше право – вдъхновението ми бе дошло прекалено ясно, за да бъде наистина безпричинно. Честно казано се имах за посредствен писател въпреки усилията си – силата ми бе в проблясъците, които ме осеняваха от време на време. Музата идваше често, но секваше доста бързо. Дори при изживяни и наблюдавани ситуации, които претворявах на листа, нещата ми имаха „кръпки” в сюжета и посланията си. Скиците ми на героите винаги бяха супер, но сякаш при разгръщането им губех инерция и нещо се прецакваше, което водеше и до по-слабо изградено повествование, отколкото ми се искаше. „Градът умира в синьо” действително бе странен разказ като реализация, осъзнах аз изведнъж. Скиците на жената бяха на обичайното високо ниво, но продължението и разгръщането се бяха оказала неочаквано сполучливи. Сякаш невидима ръка ми бе помогнала да пиша дума след дума и да завърша едно цяло структурирано и написано изящно писмено тяло. Какво бе станало, че да се вдъхновя така?

- Хей, Блек, добре ли си? – потупа ме художничката.

- Знаеш ли, май си права. – погледнах зелените ѝ искрящи очи. – Никога не ми се е случвало такова нещо. Не и по този начин.

- Значи има нещо специфично, нещо, което ти е направило впечатление. – тя опипа обицата си лястовица с опашка от зелен ахат. Дупката на дясното ухо този път бе оставена гола, без украшение. След това Елия попита, сякаш прочела мислите ми отпреди малко. – Какво е станало?

- Не знам. Нямам идея, наистина. – казах аз, но мислите ми се заблъскаха лудо изведнъж, сякаш някакъв таен механизъм се бе отключил в тях. Пороят им смътно ми напомни нещо, но то още бе мъгливо, не виждах тялото му – така, както не можех да видя лицата в картината на червенокосото момиче. – Не, чакай... – Мислите завъртяха дните назад, лентата трескаво свистеше, носейки различни спомени и образи, случки и събития. Изведнъж всичко щракна и се успокои като един образ ясно се появи в съзнанието ми. – Имаше едно момиче.

- Момиче? – Елия вдигна вежда. – Като абортиращата жена?

- Не, не, съвсем различно момиче. Може би на 18-19 години, не повече. Със синя коса, дънки и оранжеви ръкавици. – напрегнах се да си спомня как изглеждаха момичето от трамвая, което после се бе явило и на прозореца ми. – И зеленокафяви, пъстри очи.

 Художничката нацупи устните си с детинска гримаса.

- Чукаш колежка от работата си, вдъхновяваш се от момичета със сини коси. Какво ли се случва в университета ти, или по-скоро не искам да знам това?

 Понечих да ѝ обясня за Кат, но нещо сякаш стегна устата ми, настояващо, че не е сега подходящия момент. Единственото, за което исках да говоря, бе момичето със синя коса. Всичко друго засядаше в гърлото ми, изплъзваше се от мислите и оставаше невъзможно за изричане.

- Не мисля, че това момиче е реално.

- Как така?

- Видях я в просъница в трамвая веднъж, докато се разхождах нощем из града. След това нямаше никаква следа от нея, абсолютно никаква. След като завърших „Градът умира в синьо” тя отново се появи като образ – върху стъклото на прозореца в кухнята, докато отново гледах нощния град. Звучи налудничаво, знам.

 Елия поклати глава.

- Странно е, но вдъхновението идва във всякакви форми и образи – реални, или пък плод на въображението ни. Моето също приема абстрактни форми твърде често. Значи смяташ, че в това момиче се крие ключът за успешния разказ?

- Да. – когато потвърдих това, сякаш всичко ми стана ясно и механизмът щракна – всички парчета на пъзела бяха съединени.

 Мимолетно засечения образ на това момиче бе отключил нещо, което е стояло бутилирано в мен. Неслучайно заглавието бе „Градът умира в синьо” и бях използвал като център на разказа не толкова жената и нейната дилема, а символиката на синия цвят. Осъзнах това чак сега и се зачудих как не ми е било ясно досега. Бях писал нещо, което се бе оказало триизмерно изображение, хитро менящо лика си. Синьото в небето, синьото като отчаяние, тъга и самота, сините очи...всичко това бяха проявления на сините коси на това момиче и синеещия мрак на града, когато я видях в трамвая. А при приключването на тази синя одисея, тя се бе появила отново на прозореца, за да удостовери участието си в мистериозния процес, да ми напомни, че тя всъщност е причината за моя успех.

- Е, - плесна с ръце реалното момиче с червена коса до мен – значи си намерил музата си. И то под красивия образ на момичето, което описваш. Какво по-добре от това?

- Не знам, просто е странно.

- Стига си се тормозил, няма нищо лошо в това, напротив – прекрасно е. Не може да те е страх от вдъхновението, Блек! – тя се изправи енергично. – Слушай, нали няма проблем с това да остана да спя тук въпреки, че няма изгледи да правим секс?

- Не, естествено. – засмях се аз. – Странен въпрос от устата на нахакан човек като теб.

- Бъзиках се. Но и аз като другите жени обичам да ми се напомня, че не съм само плът, а и човешко същество, което може да бъде добра компания. Много са правили грешката да ме мислят за ходещи цици и вагина.

- Наистина?

- Аха. Не, че не харесвам секса или чисто сексуалните отношения. Но имам нужда да се зачита и личността ми. Баща ми е добър човек и грижовен родител, но е прекалено авторитарен на моменти и това е малко мачкащо.

 Сетих се отново за думите, които той ми бе казал на изпращане от офиса и помръднах леко.

- Аз зачитам личността ти.

- Знам. Личи си. – тя се усмихна. – Затова ме караш да се чувствам свободна, както ти казах. Също така и оценена. – коремът ѝ изкъркори и тя го потупа. – Май имаме нужда от по-стабилно хапване. Имаме ли продукти, за да си сготвим нещо?

- Все ще се намерят. – усмихнах се аз и също се изправих, хванах брадичката ѝ и я целунах. – Ако не, ще напазаруваме, колко му е – има денонощен наблизо. А после ще ти кажа нещо тъжно за едно друго момиче, не със синя коса.

 Гърлото ми се бе отстегнало след като бях изговорил всичко за момичето със синята коса и бях осъзнал ролята ѝ в разказа и вдъхновението ми. Нямаше как да не споделя с нея за Кат, имайки предвид, че все пак ми бе близка и се притеснявах, а и Елия бе достатъчно способна на емпатия и задълбаване в човешките трагедии, за да бъде добър събеседник. И да ми донесе малко успокоение, наред с приятелския и деликатен жест на Скин.

- Обичам тъжните неща. – каза тя. – Вдъхновяват ме.

 В крайна сметка нямаше достатъчно продукти и отидохме до магазина. По пътя Елия танцуваше по улиците като малко дете, а аз се усмихвах и я окуражавах с викове, стряскащи околните шепа души, които скитаха по това късно време. Очите ми обаче постоянно шареха, търсейки да запечатат някъде лицето на момичето със синя коса, очаквайки внезапната му поява от нищото.

Изображение: blood red white and blue by s_c_o_r_c_h_95