Вечерни рисунки

Поверяването на Кат в ръцете на Скин сне немалък товар от раменете ми. В мен се бе настанила увереността, че няма по-подходящ човек, който да се грижи за колежката ми от синеокия албинос. Тази увереност потушаваше до голяма степен притесненията ми и можех да се отдам по-пълноценно на работата си. Това се отнасяше както за ученето, така и за текущите ми проекти в списанието. Минавах да видя колежката си за час-два вечерите, като отменях за малко „караула” на Скин. В крайна сметка, той също бе млад човек и достатъчно свободолюбив, че да заслужава временна почивка, за да скита из града по някоя и друга среща. Двамата с Кат се разбираха прекрасно, което изключително много ме зарадва, защото бе още един фактор, който да ѝ помогне да стъпи на краката си. Скин бе достатъчно деликатен, за да не се меси в личните ѝ работи и клатушкащи се настроения, но бе и точно толкова настъпателен, колкото да не ѝ позволява напълно да се затвори в себе си.

 Беше събота – близо четири дни след като бях ангажирал приятеля си с този ангажимент, когато Елия ми звънна с идеята да мине през нас вечерта. С удоволствие приех – все пак отдавна не се бяхме виждали, но след като затворих телефона и видях колко е часа, изругах. Бях изгубил представа за времето, а бе привечер, тоест имах около час и половина да приведа хаоса у нас в нещо толериращо се. 35 квадрата са малко пространство, но прахта обитава всички кътчета и се сгушва дразнещо уютно из всякакви квадратури. В общия случай хич не ме интересуваше колко прашно е помещението, което обитавах - стига все пак да може да се диша, естествено. Проветрявах често и атмосферата се разведряваше, а когато количеството сивкава пелена вече добиваше прекомерни размери вече почиствах. При посещенията на външни хора обаче беше друго, макар че все пак зависеше кой ще ме посещава. За Скин или Саня нямаше да си дам много зор, но при момичета, пред които исках да изградя някакъв що-годе спретнат образ, се представях блестящо.

 Затова взех овехтелия парцал и минах библиотечката като начало – рафтовете не бяха остъклени и прахта с удоволствие се загнездваше по книгите и се стелеше на малки валма. Тя бе последвана от нощното шкафче и други малки като площ повърхности, а след това направо извадих олющената ми синя прахосмукачка с многократно лепен маркуч и изчистих пода. В кухненския бокс изпсувах – в мивката плуваха сякаш напук на бързането ми множество чинии, цяла купчина вилици и една огромна пластмасова купа за салата в искрящ зелен цвят. От няколко дни въобще не си бях правил труда да измия каквото и да е, но нямаше нещо, което да ненавиждам повече от миенето на чинии. Всяка друга къщна работа ми се струваше рай, дори досадното чистене на прозорци. Въздъхнах и се залових със съдовете и приборите. Ако разполагах с нужните финанси за една миялна машина, битовият ми живот в тези 35 квадрата щеше да е толкова по-лесен и удобен. Но нито разполагах с парите, нито фактически имах място, където да сложа един такъв уред.

 Когато привърших с цялото подреждане и чистене, метнах поглед към часовника на лаптопа – показваше 20:45. Грубо казано разполагах с около двайсетина минути, докато Елия се появи. Като за човек на изкуството, тя бе учудващо точна и никога не си позволяваше закъснения от повече от десетина-петнайсет минути. Реших да се изкъпя и да отмия мръсотията от тялото си с вряла вода. Едно от нещата, които обожавах, бе да се къпя на висока температура, след което да се отпусна на леглото по хавлия. Имаше нещо безкрайно блажено в това да зяпаш тавана само по хавлията след взетия душ, с още пареща плът и разперени ръце. Можех да остана десетки минути в тази поза, без да мърдам нито един мускул от тялото си, слушайки как различни мисли се блъскат в стените на съзнанието ми. Понякога пък се унасях в това блаженство и се събуждах след кратка дрямка от двайсетина минути, с вече изстинала кожа и притъпени сетива.

 Елия звънна точно като се излежавах, разперил ръце като изплюта на брега морска звезда. Изстенах и, олюлявайки се, закрачих към врата. Отворих и червенокосото момиче ме погледна с явна насмешка.

- Осъзнаваш колко тъпо изглеждаш с тази кърпа на главата, нали?

- Топли думи вместо „добър вечер”. – измърморих аз и отстъпих, за да влезе. Тя се шмугна покрай мен, в ръцете си държеше тъмносиня папка. – Някакви други забележки към външния ми вид?

- Може и да се избръснеш, започнали са да ти никнат мустаци. Не харесвам мустаци. – сбърчи нос художничката и ме огледа, сякаш оценяваше стока за продан. – Хавлията ти е хубава обаче. Жълти ромбове и виненочервени кръгове на черен фон – ха, колко аристократично!

- Майната ти, бе. – изсумтях аз и се съблякох гол. – Вземи да нарисуваш композиция с такива фрагменти като толкова знаеш. Хавлията ми е сто пъти по-добро произведение на изкуството от човешки тела с глава на немска овчарка, разхождащи голи мацки.

- Засегнах някой май. – тя впери поглед надолу към половия ми орган. – Жалко, че ми дойде, инак точно сега въобще нямаше да говорим.

 Докато Елия събличаше черното си палто и обувките си, аз се облякох и взех голямата тъмносиня папка. Краищата ѝ бяха оръфани – личеше си, че е активно ползвана.

- Какво има в папката?

- Рисунки. – приглушено отговори тя, махайки блузата си. Когато успя най-накрая да я прекара през главата си с ръмжене, тя въздъхна. – Така е много, много по-добре. Виж ги. Аз ще си направя нещо за ядене, искаш ли и ти?

- Окей.

 Тя си обу чехли и отиде в кухненския бокс, а аз отворих папката и извадих грубите, плътни листа. Имаше няколко оризови хартии, които оставих на нощното шкафче, защото нямаше нищо прекопирано или нарисувано по тях. Започнах да прелиствам рисунките, взирайки се внимателно във всяка. Елия имаше много специфичен стил на рисуване, и дори да твореше неща с коренно различна тематика, почеркът ѝ не можеше да бъде сбъркан.

 Рисунките бяха добри, дори и тези, които все още бяха в незавършен вариант или направо нахвърляни скици. Прелистих набързо скучноватия, дежурен натюрморт с купа плодове и ваза, за да стигна до гротескна карикатура на човешко същество. Мъжът имаше бивни, стърчащи от грозно ухилената му уста, очите му бях колкото комично, толкова и плашещо опулени и уголемени, а в ръцете си държеше бяла чиния с парче торта. Сладкишът нямаше блат, плънка или глазура, а бе съставен от пресована смес от парични банкноти и някоя и друга сребърна монета тук-таме – кръглите парчета приличаха на лъскави резенчета банан. Бивните бяха потънали в някаква слузеста течност – може би лиги?, която се стичаше надолу, към рошавата брада на мъжа. След това изображение пред погледа ми се оказаха чернокоса жена и рус мъж, танцуващи интимно с долепени едно до друго тела. Тя бе в бяло, а той – в черно, като одеждите им контрастираха на косите им. Фонът, поне засега, липсваше, и дори не бе започнат.   

 Отново прелистих – следващата картина бе на жена, която вървеше по оживена улица. Небето над нея бе синьо, слънцето блестеше ярко, а хората бяха замъглени фигури, но неизменно облечени в цветни дрехи. Лицата им не се виждаха – дори на тези, които бяха близо до жената и в по-централен фокус в композицията. Сякаш някой ги бе лишил от идентичност и правото на всякакви лицеви характеристики. Жената бе своебразен център на композицията – и пространствено, и идейно. Нейните черти, за разлика от тези на околните, бяха ясно отличими и видими. Очите ѝ бяха сини, но не със синьото на небето, а с тъмна, бездънна синева, която сякаш изсмукваше светлината на стелещите се лъчи. Взирайки се в мрака на ирисите ѝ реших, че най-точното определение за тези очи е „хищни”. Те поглъщаха и поглъщаха светлина, но бе ясно, че гладът им е неутолим. Жената бе загубила нещо, нещо адски ценно, и дори да погълнеше светлосиньото небе, ярките лъчи, а дори и улиците с пъплещите по тях цветни безлики хора, това нямаше да ѝ стигне. Множество бръчки бяха прорязали лицето ѝ, устата ѝ бе осеяна с кървави рани – явно бе хапала до болка устните си, ако все още въобще усещаше болка при такова излъчване. Тъмната ѝ, скъсана на места дреха бе в пълен контраст със светлото облекло на заобикалящите я и подобно на очите привличаше и поглъщаше с нишките на тънка си всяка светлина.

 Без съмнение това бе абортиралата млада жена от „Градът умира в синьо”.

Изображение: Dark 100 Paintings by mattwatier