Вечерни рисунки

Поверяването на Кат в ръцете на Скин сне немалък товар от раменете ми. В мен се бе настанила увереността, че няма по-подходящ човек, който да се грижи за колежката ми от синеокия албинос. Тази увереност потушаваше до голяма степен притесненията ми и можех да се отдам по-пълноценно на работата си. Това се отнасяше както за ученето, така и за текущите ми проекти в списанието. Минавах да видя колежката си за час-два вечерите, като отменях за малко „караула” на Скин. В крайна сметка, той също бе млад човек и достатъчно свободолюбив, че да заслужава временна почивка, за да скита из града по някоя и друга среща. Двамата с Кат се разбираха прекрасно, което изключително много ме зарадва, защото бе още един фактор, който да ѝ помогне да стъпи на краката си. Скин бе достатъчно деликатен, за да не се меси в личните ѝ работи и клатушкащи се настроения, но бе и точно толкова настъпателен, колкото да не ѝ позволява напълно да се затвори в себе си.

 Беше събота – близо четири дни след като бях ангажирал приятеля си с този ангажимент, когато Елия ми звънна с идеята да мине през нас вечерта. С удоволствие приех – все пак отдавна не се бяхме виждали, но след като затворих телефона и видях колко е часа, изругах. Бях изгубил представа за времето, а бе привечер, тоест имах около час и половина да приведа хаоса у нас в нещо толериращо се. 35 квадрата са малко пространство, но прахта обитава всички кътчета и се сгушва дразнещо уютно из всякакви квадратури. В общия случай хич не ме интересуваше колко прашно е помещението, което обитавах - стига все пак да може да се диша, естествено. Проветрявах често и атмосферата се разведряваше, а когато количеството сивкава пелена вече добиваше прекомерни размери вече почиствах. При посещенията на външни хора обаче беше друго, макар че все пак зависеше кой ще ме посещава. За Скин или Саня нямаше да си дам много зор, но при момичета, пред които исках да изградя някакъв що-годе спретнат образ, се представях блестящо.

 Затова взех овехтелия парцал и минах библиотечката като начало – рафтовете не бяха остъклени и прахта с удоволствие се загнездваше по книгите и се стелеше на малки валма. Тя бе последвана от нощното шкафче и други малки като площ повърхности, а след това направо извадих олющената ми синя прахосмукачка с многократно лепен маркуч и изчистих пода. В кухненския бокс изпсувах – в мивката плуваха сякаш напук на бързането ми множество чинии, цяла купчина вилици и една огромна пластмасова купа за салата в искрящ зелен цвят. От няколко дни въобще не си бях правил труда да измия каквото и да е, но нямаше нещо, което да ненавиждам повече от миенето на чинии. Всяка друга къщна работа ми се струваше рай, дори досадното чистене на прозорци. Въздъхнах и се залових със съдовете и приборите. Ако разполагах с нужните финанси за една миялна машина, битовият ми живот в тези 35 квадрата щеше да е толкова по-лесен и удобен. Но нито разполагах с парите, нито фактически имах място, където да сложа един такъв уред.

 Когато привърших с цялото подреждане и чистене, метнах поглед към часовника на лаптопа – показваше 20:45. Грубо казано разполагах с около двайсетина минути, докато Елия се появи. Като за човек на изкуството, тя бе учудващо точна и никога не си позволяваше закъснения от повече от десетина-петнайсет минути. Реших да се изкъпя и да отмия мръсотията от тялото си с вряла вода. Едно от нещата, които обожавах, бе да се къпя на висока температура, след което да се отпусна на леглото по хавлия. Имаше нещо безкрайно блажено в това да зяпаш тавана само по хавлията след взетия душ, с още пареща плът и разперени ръце. Можех да остана десетки минути в тази поза, без да мърдам нито един мускул от тялото си, слушайки как различни мисли се блъскат в стените на съзнанието ми. Понякога пък се унасях в това блаженство и се събуждах след кратка дрямка от двайсетина минути, с вече изстинала кожа и притъпени сетива.

 Елия звънна точно като се излежавах, разперил ръце като изплюта на брега морска звезда. Изстенах и, олюлявайки се, закрачих към врата. Отворих и червенокосото момиче ме погледна с явна насмешка.

- Осъзнаваш колко тъпо изглеждаш с тази кърпа на главата, нали?

- Топли думи вместо „добър вечер”. – измърморих аз и отстъпих, за да влезе. Тя се шмугна покрай мен, в ръцете си държеше тъмносиня папка. – Някакви други забележки към външния ми вид?

- Може и да се избръснеш, започнали са да ти никнат мустаци. Не харесвам мустаци. – сбърчи нос художничката и ме огледа, сякаш оценяваше стока за продан. – Хавлията ти е хубава обаче. Жълти ромбове и виненочервени кръгове на черен фон – ха, колко аристократично!

- Майната ти, бе. – изсумтях аз и се съблякох гол. – Вземи да нарисуваш композиция с такива фрагменти като толкова знаеш. Хавлията ми е сто пъти по-добро произведение на изкуството от човешки тела с глава на немска овчарка, разхождащи голи мацки.

- Засегнах някой май. – тя впери поглед надолу към половия ми орган. – Жалко, че ми дойде, инак точно сега въобще нямаше да говорим.

 Докато Елия събличаше черното си палто и обувките си, аз се облякох и взех голямата тъмносиня папка. Краищата ѝ бяха оръфани – личеше си, че е активно ползвана.

- Какво има в папката?

- Рисунки. – приглушено отговори тя, махайки блузата си. Когато успя най-накрая да я прекара през главата си с ръмжене, тя въздъхна. – Така е много, много по-добре. Виж ги. Аз ще си направя нещо за ядене, искаш ли и ти?

- Окей.

 Тя си обу чехли и отиде в кухненския бокс, а аз отворих папката и извадих грубите, плътни листа. Имаше няколко оризови хартии, които оставих на нощното шкафче, защото нямаше нищо прекопирано или нарисувано по тях. Започнах да прелиствам рисунките, взирайки се внимателно във всяка. Елия имаше много специфичен стил на рисуване, и дори да твореше неща с коренно различна тематика, почеркът ѝ не можеше да бъде сбъркан.

 Рисунките бяха добри, дори и тези, които все още бяха в незавършен вариант или направо нахвърляни скици. Прелистих набързо скучноватия, дежурен натюрморт с купа плодове и ваза, за да стигна до гротескна карикатура на човешко същество. Мъжът имаше бивни, стърчащи от грозно ухилената му уста, очите му бях колкото комично, толкова и плашещо опулени и уголемени, а в ръцете си държеше бяла чиния с парче торта. Сладкишът нямаше блат, плънка или глазура, а бе съставен от пресована смес от парични банкноти и някоя и друга сребърна монета тук-таме – кръглите парчета приличаха на лъскави резенчета банан. Бивните бяха потънали в някаква слузеста течност – може би лиги?, която се стичаше надолу, към рошавата брада на мъжа. След това изображение пред погледа ми се оказаха чернокоса жена и рус мъж, танцуващи интимно с долепени едно до друго тела. Тя бе в бяло, а той – в черно, като одеждите им контрастираха на косите им. Фонът, поне засега, липсваше, и дори не бе започнат.   

 Отново прелистих – следващата картина бе на жена, която вървеше по оживена улица. Небето над нея бе синьо, слънцето блестеше ярко, а хората бяха замъглени фигури, но неизменно облечени в цветни дрехи. Лицата им не се виждаха – дори на тези, които бяха близо до жената и в по-централен фокус в композицията. Сякаш някой ги бе лишил от идентичност и правото на всякакви лицеви характеристики. Жената бе своебразен център на композицията – и пространствено, и идейно. Нейните черти, за разлика от тези на околните, бяха ясно отличими и видими. Очите ѝ бяха сини, но не със синьото на небето, а с тъмна, бездънна синева, която сякаш изсмукваше светлината на стелещите се лъчи. Взирайки се в мрака на ирисите ѝ реших, че най-точното определение за тези очи е „хищни”. Те поглъщаха и поглъщаха светлина, но бе ясно, че гладът им е неутолим. Жената бе загубила нещо, нещо адски ценно, и дори да погълнеше светлосиньото небе, ярките лъчи, а дори и улиците с пъплещите по тях цветни безлики хора, това нямаше да ѝ стигне. Множество бръчки бяха прорязали лицето ѝ, устата ѝ бе осеяна с кървави рани – явно бе хапала до болка устните си, ако все още въобще усещаше болка при такова излъчване. Тъмната ѝ, скъсана на места дреха бе в пълен контраст със светлото облекло на заобикалящите я и подобно на очите привличаше и поглъщаше с нишките на тънка си всяка светлина.

 Без съмнение това бе абортиралата млада жена от „Градът умира в синьо”.

Изображение: Dark 100 Paintings by mattwatier

Тежестта на синьото

Нещата потръгнаха в старите коловози с пълна сила, след като подписахме договора следващия вторник. В неделята преди това отново се видях с Елия и нещата протекоха по сходен начин, както и миналия път. Отново този ден остана висящ, сякаш нерегламентиран и без бъдещи очаквания и се разделихме без каквато и да е уговорка. Художничката каза на тръгване, че има две идеи за колонката за следващия брой, но ще ги обсъдим друг път, когато реши с кой от двата материала ще се захване. Беше ми интересно какъв ли щеше да е стилът ѝ на писане и каква редакция точно можеше да очаквам да наложа – все пак аз бях отговорен за привеждането във вид на нейните статии.

 Консумацията ми на цигари и алкохол постепенно намаляваше и я бях закотвил на минимум – след като проблемът с работата мина, това като общозадвижен механизъм доведе и до олекотяване на дупката, в която бях изпаднал. Февруари също се изтърколи и на негово място се настани свежият, макар и понякога див и лют месец март. Далечният полъх на пролетта дишаше във врата ми и рошеше косата ми, а това се отразяваше благоприятно на светогледа и емоционалното ми състояние, както и на творческия ми процес. Завърших онази скучновата статия за звездните идоли, като намерих и допълнителна интересна информация, която направи материала разчупен, последователен и нестандартен – Йег възхитено го нарече второто ми най-сполучливо постижение след онази спечелена награда преди време.

 Освен върху работното драскане, мартенският приток на енергия се отрази и на вдъхновението ми. От известно време нахвърлях идеи върху разказа за моята млада героиня, изправена пред тежък избор дали да запази детето, което носи в следствие на изнасилване, или да го абортира. Постепенно събрах всички нужни щрихи и в четвъртък вечерта седнах пред лаптопа. Очакванията ми бяха за един кратък разказ от не повече от шест-седем хиляди думи, макар че невинаги успявах да преценя точно обема на това, с което се захващах. Сложих купата със салата от домати и краставици на масичката до компютъра и се захванах да пиша.

 След седмица-две главоблъскане и трескави размисли, жената решава, че все пак ще абортира. Човешкият инстинкт е надделял над майчинския такъв окончателно, цялото ѝ същество се тресе от идеята да изкара този плод на потъпкване на човешкото и женското. Понякога през нощта жената се събужда потна и изплашена, защото в сънищата си тя броди отново по тъмната улица, в края на която я чака изнасилвача. Лицето му е небръснато, неумито, зъбите му са пожълтели, дъхът му е алкохолен, гнусен. Жилав е, достатъчно жилав, за да я хване в желязна хватка, да опре ножа до гърлото ѝ и да я накара да осъзнае, че е негова жертва и ще изпълнява каквото ѝ каже. Отново разкъсва горната ѝ дреха, опипва грубо гърдите ѝ - остават синки, които ще опетняват бледата ѝ плът, след което разтваря краката ѝ. Тук вече тя се събужда с ням писък в устата си, с насълзени очи, и зарива глава във възглавницата. Понякога сякаш усеща срамните си части пламнали, сякаш плътта помни насилването, и ѝ се иска да се махне, да се разкара от кожата си, да остане гола отвъд голото.

 Проблемът обаче е, че тази жена е по-скоро неука за нещата, които се случват в държавата ѝ. Когато отива в клиника разбира, че абортът вече е против закона и е съдебно наказуем. Лекарите не предлагат тази услуга, защото рискуват освен да загубят поста си, да бъдат хвърлени и в затвора. Същото важи за родилката, която пожелае да абортира съществото, което все още стои затворено, капсулирано, далеч от реалния свят. Тя моли доктора, умолява го, оглася кабинета му и хлипа, но той няма какво да направи. Има семейство, казва ѝ, и е спазващ законите гражданин, няма как да направи това. Светът ѝ рухва, жената усеща как бебето драска с ръката си вътре в нея, докосването му е пряк спомен за всичко това и тя осъзнава, че ако роди това изчадие, което дреме в нея, ще се побърка. Скита от клиника на клиника, но навсякъде ѝ отказват, дори лекарите на черно са се покрили, а пък и без това тя няма как да си позволи да им плати. Оказва се, че няма кой да ѝ помогне. Тя е абсолютно сама с детето в себе си, което не иска.

 Тук някъде музата ми постихна, сякаш за да ми даже малко почивка, и запалих цигара. За пръв път пишех толкова вдъхновено и последователно – принципно не бях толкова добър с прозата, винаги ми липсваше концентрация и творчески размах. Зачудих се как да опиша останалите, финализиращи действието елементи? Исках да е добре описано – не, че щях да се явявам на конкурс, но все пак. Нещо в този разказ ме притегляше и исках всичко в него да е перфектно – така, както никога не се бе получавало досега. Понеже озаглавявах дори кратките си разкази, бях измислил заглавие и за тази дилема на жената – „Градът умира в синьо”. Трябваше да свържа тематиката за синьото, за да не изглежда абсолютно отдалечена концепцията, но как?

 Изпуших цигарата и запалих нова. Синьо. Синият е един от най-използваните и важни за съществуването ни цветове. Каймака на обществото – тоест древните владетели и обграждащата ги аристокрация са се гордеели с това, че имат синя кръв, която да олицетворява превъзходството им. Тялото ни реагира със син цвят, когато се случи нещо, което да му влияе негативно – посиняваме при студ, посиняваме след удар, някаква телесна повреда. Дори небето, под което живеем, твърде често е синьо през деня, ако се вижда, а пък нощем е с наситения син цвят на мастилото, доближаващ се до черен. Тръснах глава и звъннах на Скин. Той вдигна на третото извъняване.

- Ооо, Блек! Какво става бе, човек?

- Пиша.

- Звучи добре. Какво пишеш?

- Една малка заигравка, колкото да не скучая. Знаеш как е. Имам един въпрос към теб, Скин.

- Казвай, братле. Само че ако е нещо сюжетно съм твърде забил, има една девойка в нас и малко пихме, пък скоро...

- Не, не, споко. – прекъснах го. По дяволите, този човек всяка седмица приютяваше поне по три-четири момичета у тях! – Само ми кажи с какво свързваш синьото.

- Синьото ли? – той замълча малко, явно объркан. – Ама какво точно синьо? Светло, тъмно?

- Няма значение, каквото и да е. Синьо като...синьо.

- Ами синьото е тъга, братле. Неслучайно блусът е такава музика с такова име – тъжна, меланхолична, самотна. „Сините дяволи”, скрити вътре в нас, които дебнат да получат своето място за изява. Заеби обясненията, пусни си някое парче на Чарли Патън. Ще хванеш за какво говоря, имаме сходен усет.

- Окей. Мерси, Скин. Забавлявай се с мацката.

- Ба, заеби, приятелю. Знаеш за музите ми и колко ги ценя, обаче тази е абсолютно безинтересна и безмозъчна. По-скоро ми пожелай да минат още час-два, докато се напием достатъчно, за да се чукаме, че после да си ходи.

Засмях се. Албиносът действително бе много влюбчив, но не спеше само с момичета, към които има някакви чувства. Жертвите му включваха и абсолютно глупави девойки, забърсани от някой и друг бар, които бяха хубави и ставаха за секс, но му скъсваха нервите с безмозъчността си. Веднъж го бях попитал защо тогава въобще се занимава и отговорът му беше: „Ами, виж сега, братле. Освен, че съм албинос, явно имам и някакво изстреляно в небето либидо, което не се утолява много лесно. Интелигентните момичета са музи, но не са готови за сексуални отношения веднага в повечето случаи. Същевременно, хормонът ме удря и нито мога да се концентрирам да пиша, нито ми се стои на едно място, за да чакам. Затова забърсвам нещо и така...На другия ден съм спокоен, пък мацката дим я няма. Просто уравнение”.

 Пожелах му успех и затворих. Бях забравил за това, че синият цвят е често свързван с тъгата, а това се вписваше много добре в тематиката на разказа. Пуснах си Чарли Патън и по-точно “Moon goin’ down” на съвсем случаен принцип. Характерният инструментал обгърна стаята ми с тежка, безцветна атмосфера, която бе синя в същината си.

 Жената скита няколко дни, като съзнанието ѝ постепенно започва да гасне. Останала е сама със спомените си и живее като в сън. Хората по улиците ѝ са чужди, и странят от нея – с разрошена коса и мръсно лице, некъпана, криволичеща и фъфлеща някакви думи, тя е луда за тях. Няма и помен от предишната ѝ красота, роклята ѝ на цветя е разкъсана и дрипава, обувките ѝ са незавързани и е цяло чудо, че не се е пребила по пътя. Пребиването ѝ е минало преди през главата – преди да започне да губи разсъдъка си, но няма как да е напълно сигурност дали се е очистила от детето. Всички фактори водят до късо съединение в мозъка ѝ, и ето я – дрипава луда за околните, скитаща из градското пространство. Над нея небето е синьо, чисто и приветливо, а градът е негово отражение. Очите на героинята, между другото, също са сини, но вече не резонират с тази слънчева синева, която се е разстлала като благоденствен облак над скитащите жители. Те са в друга плоскост, в друг свят, където синьото е мрачно, значи тъга, значи синините върху гърдите на една изнасилена жена, значи желанието и детето, което тя носи, да стане синьо, да се задуши, преди – или когато се появи на този свят.
 Патън забърза ритъма си, дрезгавият му глас разговаряше с Бог, китарите също играеха някакъв мистичен танц, в който участваха два-три сини дявола. В паралелната реалност между редовете в документа на лаптопа, жената се хвърля от един мост след няколкодневно скитане. Водата е синя, отразяваща небето, тя се забива в нея и потъва надолу, надолу, надолу – без желание да изплува. Удавянето е лоша смърт, но тя вече не осъзнава напълно какво се случва с нея, макар че тялото ѝ все още носи инстинктите на всяко човешко тяло, което е застрашено от смърт. Гърчове, ръкомахане, опулване на очите, след което мехурите стихват.

 Откриват я няколко дни по-късно, когато тялото е омекнало. Следобед е, лъчите на слънцето започват да са по-слаби и да не изгарят толкова потящите се граждани на един град, който дори не подозира как се е отразил новоприетият му закон върху една изнасилена жена. Небето отново е синьо, докато тялото на жената пътува към моргата. „Градът умира в синьо”.

 Ударих силно клавиша с точката и си отдъхнах. В стаята настъпи тишина, а аз отидох до кухненския плот и си налях чаша студена вода от синьото кранче. Течността се вля в гърлото ми и се изкашлях – бе прекалено студена, всъщност. Отидох до прозореца и погледнах града от единадесетия етаж, на който бях. И този град бе син, отново с мастилената синева на нощното небе, надвиснала над него. Уличните светлини и лампите в кооперациите бяха като малки неподвижни светулки, които се опитваха да разкъсат хегемонията на мастиления тиранин, но не успяваха.

 Както се бях замислил, изведнъж пред мен се появи лицето на момичето със синя коса, което бях сънувал в трамвая. Зеленикавокафявите му очи ме погледнаха сякаш укоризнено, а устата с малки розови устни се отвори, говорейки неми за мен думи. Сега видях, че лицето му бе осеяно с множество лунички. Девойката продължи да говори, но нямаше как да я чуя. Докоснах прозореца.

- Какво казваш?

 Тя сякаш се сепна и се обърна наляво, после надясно, търсейки нещо. Лицето ѝ бе объркано.

- Коя си ти?

 Тя отново се обърна и отвори устата си веднъж, кратко. Една дума – сигурно името ѝ. Почуках по прозореца и изведнъж момичето със синя коса изчезна по същия начин, по който и в трамвая. Разроших косата си и блъснах глава в прозореца.

 Какво ставаше, по дяволите? Не бих могъл да класифицирам това другояче освен като халюцинации. Въпросът е от какво бяха проявени и защо ги имах въобще. Синята ѝ коса ми напомни за разказа и трактовката на цвета, която бях обсъдил и със Скин. Имаше ли някаква скрита символика във всичко това, или просто бях изморен и повлиян от тематиката на разказа ми? А това в трамвая да е било просто сън, който да ми влияе подсъзнателно?

 Поклатих глава. Време ми беше да спя.

Изображение: Cosmic blues by Uncleguts