Пет процента обогатяване са достатъчно, за да ги търсиш

  Лекцията мина изключително интересно. Професорът бе един от тези редки хора, които въпреки абсолютното си превъзходство от гледна точка на знания и неизменното причисляване към академичния елит, оставаше човечен и най-вече – знаещ как да се отнася с младежите, на които преподаваше. Пролуката между поколенията зейваше тройно по-голяма в учебната среда там, където се намесваха архаичността, сухотата, и поривът на преподаващия да демонстрира своите знания по агресивен, елитарен като насоченост начин. Именно поради това в някои случаи ученици излизаха от училищата неподготвени, незаинтересовани, захвърлили учението дълбоко в кошчето на приоритетите си. А това важеше много по-силно за университета, в който процесите бяха по-сложни и по-страшни, защото тук, във висшите учебни заведения, се готвеше бъдещата ръка, която да води напред обществото. Ръката, чиито пръсти да тласкат развитието напред към нови идеи, нови мечти и нови реализации, към това, което хората така лекомислено побирахме в една-единствена дума – прогрес. Бях сигурен, че ако имаше много хора като този старец с очила, застанал и ръкомахащ ентусиазирано пред нас, прогресът нямаше да е толкова далечен и труднопостижим, колкото бе сега.
 - Кой от вас е чел „Протестантската етика и духът на капитализма”? Въобще, някой чувал ли е това име, деца?
 Той винаги ни наричаше деца, но без да влага снизхождение или някакъв лош умисъл в това. В началото няколко души насмешливо го иронизираха и се дразниха от това обръщение, но после разбрахме нещо много важно. Този човек наистина ни възприемаше като свои отрочета, като човешки същества, на които трябва да завещае знание, култура, любов към информацията. Докато бяхме наследили нечии други биологични гени, той вкореняваше в нас културни такива. Всеки негов студент бе негово „дете”, за чийто разцвет професорът настояваше, молеше, повеляваше да се грижи. И това будеше най-искреното ми възхищение и уважение към личността му, което нищо на света не можеше да разклати.
 Мълчанието при въпроса му бе разсеяно с тих кикот тук-таме.
- Не ви виня, да ви кажа. Не го определям като нещо безкрайно интересно за двайсет-и-нещо годишни момчета и момичета като вас. Но за нас, съсухрените преподаватели, това е нещо от голяма значимост. Както и за социологията като цяло.
- Тогава е значимо и за нас, не е ли така? – попита момиче с къдрава русолява коса, чието име не си спомнях.
- Така е, но важността е различна. Пък и кажи ми честно, Карина, дори да ти кажа, че всъщност е значимо за теб, къде точно сред своите приоритети в живота би го наредила? Извън момента, в който трябва да го учиш за изпита при мен, естествено.
 Карина се изчерви леко, след като вниманието на всички се обърна към нея и все още неизказания ѝ отговор.
- Немного напред, професоре.
- Точно така – немного напред. – той плесна с ръце – В това, както казах, няма лошо и не ви виня. В насилствената повеля не се намира много позитивна реализация, деца, затова няма и да ви наливам ум в главите какво да правите и какво да не правите. За този изпит тъй или инак ще е нужно да имате поне базисни знания относно Вебер, а те включват този труд, защото той се смята за ключов. Но едно ще ви кажа – снижи тона си старецът и аз наострих уши – на всеки стотина сухарски страници с теории и привидно скучни размисли, ще намерите поне пет, които да ви обогатят, и то много. Това са пет, само пет процента, но те имат огромно значение. Търсете ги. Стремете се към тях, жадно прелиствайте страници, следете зорко с очи редове, оформяйте всяко слово в ума си. Понякога ще ги намерите много трудно, те ще бягат между цялата вселена от думи, съчетания и смисли. Но когато ги откриете в целия този хаос, те ще се впечатат във вас и ще можете да черпите мъдрост по всяко време. Намерете ги, независимо дали се отнася за Вебер, за Дюркем, за някой исторически труд, за художествена литература или пък пиеса отпреди сто години.
 Всички се смълчахме след тази реч, попивайки думите му. Естествено, че знаех за какво говори, защото имах сходния начин на мислене – точно затова и пишех, а за да пиша, трябваше преди това много да съм чел и обхващал сред цялата плява от думи, които съществуваха по света. Но самият начин, по който говореше...можех само да мечтая, дори писмено, думите ми да имат такава тежест, без да се натрапват, такава сила и убедителност, такава воля за повлияване. Той погледна часовника и отново плесна с ръце.
- Е, лекцията ни свърши, деца! Радвам се, че и този път присъстваха толкова много от вас. Ще се видим следващата седмица по това време, когато смятам да обсъдим смятания за негов магнум опус труд – „Икономика и общество”. Имате компютри, все нещо можете да намерите за него. Нямам нужда от цитиране на параграфи, но, моля ви, поне имайте основна идея за какво става дума. Става ли?
- Да. – разнесе се нестроен хор из аудиторията, докато всички опаковаха нещата си.

- Накъде сега? – попитах Кат, когато се озовахме в коридора. Глъчката бе оглушителна, както всяка пауза между лекциите.
- Щъка ли ти се някъде определено, или нямаш предпочитания?
- Приличам ли ти на някой, който се интересува особено от това къде ще отиде да пие по нещо?
- Само понякога. – тя ме хвана подръка и ме поведе към северния изход на университета. – Хайде в „Зеленото”, тогава.
 „Зеленото” беше средна стока кафе, което приютяваше по-непретенциозната част от студентите. Истината е, че четирите малки кафенета в сградата на университета не стигаха за нищо и в паузите или в дупките между лекциите околността бе осеяна с придвижващи се лежерно компании от учащи, които търсеха свободна маса. Името му не идваше от фасадата или интериора му, а от факта, че на всяка маса имаше сложено по едно малко растение, а около бара бяха наредени големи саксии с храстчета, малки дървета или стъбловидни растения от всякакъв тип. Беше доста свежо място, както казах – с непретенциозни цени. С Кат седнахме на една маса в дъното на помещението и си поръчахме по едно двойно кафе.
- Обаче е страхотен преподавател, а? – усмихна се тя някак замислено. – Изключително силен като присъствие човек, какво ли би било ако ми бе баща?
- Щеше да си прекалено интелигентна, за да общуваш с мен. В следствие на което най-вероятно щяха да ме изритат от университета, защото никоя студентска душа нямаше да се смили над мен и да ми предоставя лекции. – засмяхме се, след което отпихме от кафетата си – Но си права, да. Има някаква аура около него, някакво мъдро, успокояващо излъчване. Спомняш си като говореше за типовете господство-подчинение, нали?
- Да.
- Ами напълно ми се вмества в харизматичния тип. Такъв човек просто има нещо необикновено, някакъв заряд, който принципно липсва на много други. Комбинирай го с лидерство и воала! – щракнах с пръсти. – Нещата се получават.
 Тя си сипа още захар и разсипа малко от нея, защото гледаше в жестовете ми. Помълчахме минута-две след разговора за професора, всеки вглъбен в нещо свое.
- Какво не е наред, Блек?
- Трябва ли нещо да не е наред?
- Така като те гледам, да. Измъчен си, макар че полагаш усилия да не си проличи, защото не искаш да изглеждаш слаб пред другите. Горделив си, и то немалко.
- Личен хороскоп за седмицата предлагате ли като услуга също, госпожице? – ухилих се аз.
- Предлагам, ама ще трябва да ме водиш в по-хубаво кафе за него. Кажи ми сега какво става, че си се скофтил.
- Проблеми с работата, Кат. – замислено повъртях бъркалката в чашата. – Искат да ни съкращават всичките, и което е по-тъпото – без явна причина.
- Не са ви дали причина?
- Не.
- Ебаси. Значи няма как да го предовратите?
- Фактически – няма. На теория...може би има, говорих с главния редактор да ми даде седмица време, за да намеря някой, който да ни финансира.
- Все едно щракаш с пръсти и хоп! – ето ти някой, който да си вкара парите в списание. Блек...
- Кат, нямаше какво друго да направя. И аз, и другите имаме нужда от някаква надежда, дори да трае седем дни и да е безплътна. Знаеш ме много добре – освен горделив съм и твърдоглав и не обичам да се предавам лесно, дори да се хващам за полите на вятърничава идея.
- Прав си, извинявай. Действаш си, както можеш, притиснат от цялата простотия на ситуацията. Ти каза, че списанието върви добре, даже са те наградили, което е помогнало. Защо по дяволите да спираш кранчето с кинтите на развиващ се добре проект?
- А де.
Тя помисли малко, веждите ѝ се събраха начумерено.
- Нямам обаче как да ти помогна с човек, който да ти е от полза, просто не познавам евентуално заинтересовани. Знаеш от кои среди съм. – кимнах. Кат идваше от по-скоро бедно семейство, което бе поставило като приоритет образованието ѝ - точно затова тя толкова се стараеше и вкарваше толкова хъс. – Колко време ти остава?
- До понеделник трябва да съм представил решение, инак – край с нас.
- Съжалявам, че съм безполезна, Блек.
- Глупости, остави. – допих си кафето и лъжичката дрънна самотна с метален звън в дъното на чашката. – Нито е твое задължение, нито реално имаш какво да направиш, че да си безполезна. Всъщност ми помогна, малко по-добре се чувствам.
- Но това не помага реално.
- Е, малко неща помагат реално. Но това не ги прави безсмислени.
Тя се усмихна и ме потупа по ръката с пухкавите си пръсти.
- Пишеш ли?
- Може да се каже. Намятквам някакви персонажи - последната беше изнасилена жена в дилема дали да остави детето или да направи аборт, но нищо повече. Нямам силите за пълноценен проект.
- Доста мрачна дилема.
- Зима е.
- И по-точно – февруари е.
Усмихнах се.
- Кат, напомни ми защо не излизам по-често с теб?
- Ами, предполагам защото не искаш да ме чукаш.
- Това е така, но не пречи да ми харесва комуникацията с теб. Няма общо.
- Но все пак не искаш.
- Това обижда ли те?
- Напротив, по-скоро съм успокоена. Така или иначе и аз не искам да те чукам, така че сме чисти.
- Значи въпросът в началото важи още по-силно.
Тя допи и своето кафе, остави чашата на масата и се прозя.
- Така е. Но първо виж какво ще направиш със списанието. И хайде да ставаме, след малко започва следващата лекция.
- Ох...
- Хайде, веднъж си дошъл в университета. Направи го подобаващо пълноценно!
Изсумтях. Оставихме пари с малко бакшиш за сервитьорката и се запътихме обратно към белезникавобежавата сграда.

Изображение: Coffee by cyanidex0xromance

Макс Вебер – гвоздей в университетското съществуване

 Четвъртъкът отмина неусетно в стагнация и отново - в мислене на планове, водещи до задънени улици. Когато ми писна да кръжа налудничаво и започнах да удрям клавиатурата на лаптопа в отчаяние, реших, че е крайно време да почета и да спя. Това бяха и двата гвоздея на програмата ми.
 В петък измамното зимно слънце ме събуди, греещо леко с бледи отблясъци през прозореца директно върху лицето ми. Изстенах досадено, отритнах чаршафите и се изправих, протягайки се като котка.
 Ако останех още един пълен ден тук, щях да изгриза тостера и да плюя пластмасовите му парчета, след което да си размажа главата в стената от отчаяние, затова реших да отида до университета. В крайна сметка, всеки, за който се сещах в момента с идеята да излезем, беше на работа и просто нямаше как да се получи. Не ми се и разхождаше сам, онази нощ на скитане бе изпълнила част от мен с това, което ми липсваше – спокойствие и момент на размисъл, лишен от угнетяващата домашна обстановка. Денят обаче бе по-различен, и нито щях да получа желаното уединение сред пълзящите забързани тълпи, нито трябваше да свиквам да скитам безцелно толкова често. След като нямах работа в списанието, щях да отделя няколко часа да видя какво става в университета. Ако паметта не ме лъжеше, щях да пристигна точно за лекциите около обяд, посветени на идеите на Макс Вебер – предмет, който като цяло даже ми беше интересен, за разлика от болшинството концепции на Емил Дюркем, макар че дефинираното от него състояние на „аномия” в индивидуално-обществен план според мен се отнасяше доста точно за обществото ни в момента.

 Университетът, който посещавах, бе горе-долу нова сграда в близост до центъра на града – беше на не повече от 40-50 минути път от нас при нормален трафик. Белезникавобежовите му стени криеха вътре в себе си една разгърната пространствено сграда с множество разклонения, аудитории и четири кафета за учащите вътре, както и два ресторанта. Не липсваше и галерия, която провеждаше ежеседмично по една-две изложби, дело на следващите в сферата на изкуството възпитаници на учебното заведение. Не бях посещавал много такива – може би не повече от две-три, но смея да твърдя, че понякога тези двадесетгодишни момчета и момичета се справяха много по-добре, отколкото „реномираните” художници на обществото – както може би беше и тази Елия с нейната утрешна изява.
 Като цяло университетът имаше доста добра материална база и много добри условия – това включваше и лекторите, били те професори, доценти, асистенти или други. Рядкост бяха оплакванията от начина на преподаване в рамките на учебния процес, макар че, естествено, такива винаги имаше. Все пак не съществува безгрешна образователна система или пък идеално висше учебно заведение – а и да съществуваха, винаги търсещите някакво равнище на неудовлетворение и жадуващи за оплаквания хора щяха да намерят пролуки в тях. Хората сме простички същества в нагона си да негативизираме твърде често всичко и да плисваме черна боя там, където всъщност има мъглявосиво, лесно превръщащо се в бяло при повечко желание.
 Въпреки всички тези безспорни плюсове, не бях от най-посещаващите и редовни студенти. Не точно поради нежелание, макар че понякога и такова се намираше – не бях особено близък с малкото си колеги, във всички случаи – не по тяхна вина, и това малко ме демотивираше да отделям голяма част от времето си по лекции. Отделно понякога нямаше как да стигна и да искам при някой по-мащабен проект в списанието, или други битови ангажименти, които ме оттласкваха далеч от университетските брегове с ръце, обагрени в рутина.

 А пък и аз трудно завързвах по-дълбоки контакти с хора. Именно затова не бях имал и сериозни връзки с момичета, именно затова и от старите си работни места общувах само с един-двама души все още, при все, че сигурно бях прекарал достатъчно време с поне двайсетина служителите в книжарницата или при сандвичите. Същото се отнасяше и за социологията – имаше много свестни момичета и момчета, но, макар, че бяхме събрани около някакъв общ интерес тук – в случая, науката за изследване на обществото, идеите ни за самите нас бяха много различни. В това нямаше нищо лошо, естествено, но слагаше една огромна преграда за нас – поне според мен, която не съществуваше примерно в списанието, където работихме с една насоченост, макар и по различни тематики. Насочеността Титаник да не потъне, както ставаше сега, всъщност.

 Тръснах глава да разкарам мислите и влезнах в сградата. Точно до мен връхлетя Катерина, но като ме видя спря крачка и ми се усмихна.
- Хей, Блек. – и тя като всички други се обръщаше към мен с прякора, който сам бях пожелал да ми бъде лепнат заради черната коса. – Направо съм учудена да те видя тук, да не би да ставаш редовен вече?
- Ти как мислиш? – ухилих се аз на иронията ѝ. Кат беше адски свестен човек и понякога даже се виждах с нея на кафе извън обучителния процес, макар и рядко. Общувахме си значително по-често, когато настъпваше сесия и учихме заедно обаче. Бе нисичко и леко пълно момиче с кестенява среднодълга коса и меки кафяви очи. Адски умна и адски земна, тя също така бе личният ми резервоар за лекции и ме снабдяваше с материали всеки път, когато останех назад от обучението. Тоест – винаги.
- Мисля, че принципно си на работа по това време и нещо шитаво е станало, за да си тук. Възможно е и да си мисля, че може би ти се говори за това след лекции, а?
- Хм. Кат, понякога се чудя – аз ли съм толкова лесен за разчитане, което никак не ми се вярва, или ти си толкова умна и схватлива, което по-скоро ми се иска да не ми се вярва.
- Защо? Второто, де.
- Ами защото егото ти ще вземе да порасне и може да решиш, че не заслужавам да си моят бумажен покровител. И тогава – храс! Дотук с моето следване, causa perduta.
Тя се засмя, като за малко да се блъсне в някакво дългуресто момче. Аудиторията ни бе в края на коридора, но имахме още пет минути до началото и затова се влачехме, вместо да подтичваме като него.
- Глупости. Може да те виждам веднъж на два месеца извън сесия, но пък си симпатяга, че даже имаш и някакъв интелект наличен. Няма защо да те преебавам.
- „Някакъв”.
- Е, и аз трябва да внимавам с отглеждането на егото ти, нали така?
- Права си. С моите камъни – директно по моята глава.
Вече бяхме пред вратата и се смълчахме. Отворих и тя насмешливо ме погледна, когато ѝ направих път. Аудиторията бе пълна, както винаги – качеството на учебния процес се отразяваше на количеството присъстващи, което бе добре. Няколко души ми махнаха с дежурните думи за това как не са ме виждали от много време и аз се усмихнах искрено. Не бе до его, дори някои от тези хора да нямаха наистина предвид поздравите и желанието им да ме виждат наоколо да не бе дори сред топ сто техни приоритети. По-скоро бе до това, че имах малко човешка компания, макар и дистанцирана, която ме зареждаше с някаква енергия. А това бе добре и ми помагаше, и то немалко. С Кат се помотахме из редиците, докато си намерим две съседни места и се установихме точно по средата на аудиторията. След малко се появи и професорът – шестдесетина годишен симпатяга с очила с огромен диоптър, набито тяло с леко скована стойка и внушителна брада и бакенбарди. Той помръдна очилата си, изкашля се два-три пъти и промълви на микрофона:
- И сега, какво? Вебер май-май, какво ще кажете?
- Вебер! – извика ентусиазирано половината аудитория и ние с Кат се засмяхме.
 Все пак това бе най-добрият преподавател в университета и ние си го обичахме.

Изображение: University by Andrea-h

Нощта в града ражда синьо

Ако имаше нещо, което обожавах неподправено и искрено в живота си, това бе нощният град. Когато тъмнината снишаваше поръбените си завеси и светлината танцувално и с прощален реверанс към нас, жителите, се оттегляше от сцената, улиците, сградите и самите ние – хората, се променяхме почти неузнаваемо. Това бе неподвластно на климатични особености и сезони, макар да имаше безспорни разлики между нощния град зиме или лете, през есента или в жежките, задушливи нощи на лятото. Всичко бе стихнало, спокойно и някак мудно в съществуването си – градът ми не бе от тези, в които нощният живот бумти с пълни сили, проститутки огласяват улиците, весели пияни хора пеят песни в олюляващи се компании, просяци се карат покрай горящи вестници, с които правят сетен опит да се стоплят. Заведения, които да не затварят в 10-11 вечерта имаше, но те не бяха чак толкова посещавани и от време на време се случваше някое от тях с последен трясък да хлопне вратите си, оттеглящо се от търговската сцена.
 Транспортът също бе по-скоро спокоен, някак лежерен и приспиващ пътниците из тролеите, автобусите или трамваите. Едните скърцахас гуми по настилката в странна ритмика, докато другите пронизваха въздуха с писъка на релси. Рядко ставаха боеве, макар от време на време да се случваше да приемат в болниците някой и друг ранен след пиянска или не-толкова-пиянска свада, разиграла се в полупразните превозни средства. Рядко имаше и повече от десетина-петнайсет души, решили или да се поразходят в същия този магичен нощен град, или приковани от някаква спешна нужда или работа да кръстосват насам-натам, докато другите са се разположили уютно в домовете си. Не, че живеех в призрачен град – просто неговата нощ се различаваше от нощта на другите, имаше свой нюанс и свое усещане, което не бих сменил никога и за нищо. В пътуванията си бях попивал тъмнината на много други селища, но всички те ме караха да се чувствам странно, неловко, неудобно, сякаш съм навлязал във води, които не ме искат в течението си и се опитват да ме изтласкат надалеч, извън владението им.
 Ако още пишех дейно поезия, воден от сантиментални емоции и откровен романтизъм, щях да възпявам по няколко пъти седмично нощта на града си в неравни стихове, с или без рима, с или без ясно изграден ритъм. Щях да изливам мастилото по листата, или курсорът щеше да примигва бясно из електронния документ – така, както мастилото се лееше от небето над улиците и зданията. Но поетичния ми период сякаш бе минал, отделните слова на стиховете ми се струваха хладни, недостатъчни, чужди. Намерил бях добър заместител, обаче – пуших и димът ми се сливаше с атмосферата, и чертаех тайни герои, забулени в мрака, докато не ошаря напълно контурите им като някое съзвездие, изгряло над мен. Черното небе, черно като косата ми, раждаше най-добрите и вдъхновени идеи и концепции.

 Точно в момента кръстосвах улиците доста по-безцелно, отколкото принципно. Отказът на Саня и мълчанието на Скин ме бяха лишили от компания, което от своя страна ме бе оставило без определена цел, към която да вървя. Нито ми се пиеше сам, нито можех да си говоря сам, но пък ми бе безпроблемно да си скитам и безсловесно да общувам с нощта, драскайки някой и друг фас. Когато бях далеч от апартамента, моята малка клетка на единадесетия етаж, нещата не изглеждаха толкова негативни. Проблемите със списанието и със самия мен, както и с подредбата на живота ми присъстваха и пълзяха насам-натам, удряйки се в стените на главата ми и квичейки за внимание, но бяха някак бледнеещи, оставени на заден план.
 Подминах един просяк, който ровеше из контейнера с боклук, надявайки се да намери нещо годно – било то за ядене или пиене, било то за продан. Дрипавата му, раздърпана коса се люшна рязко, когато той се обърна при звука на стъпките му, а очите внимателно се впиха в мен, изучавайки дали съм някаква заплаха. Въпреки спокойствието, нерядко се случваше младежки банди да пребиват бездомните – кога от чиста злоба и нужда от изливане на агресия, кога от някакви по-дълбоки, лични причини. За няколко мига бях преценен, като се постарах да излъча възможно най-приятелско впечатление, отпускайки стойката си и придавайки лежерен вид на походката си, и той отново се обърна, тършувайки из съдържанието на пластмасовия контейнер. Гледката донякъде ме натъжи, макар че се сблъсквах с такива неща всеки ден, но за момента нямаше как да помогна на никого, преди да помогна на самия себе си. Ако някой ден успеех да се замогна достатъчно, имах идеята да изградя социален център или въобще някаква структура, която да помогне на хора като този клетник, принуден да скита из февруарския нощен студ. Но дотогава – ако въобще се случеше нещо такова, имах много път да извървя, път, който минаваше през това да намеря финансов благодетел за списанието като начало.

 Ходенето взе да ми пописва, но не ми се връщаше все още между стените на малкия апартамент, където щях да заспя или просто безцелно да си блъскам главата в мисли. Спирката на трамваите беше на стотина метра и се запътих натам, а зелените цифри, отчитащи кога точно ще дойде транспорта, бяха мъгла в очите ми. Когато се приближих на достатъчно разстояние, таблото изписа, че трамваят идва след три минути, така че просто допуших цигарата – щях да се метна в него и да попътувам за разсейване. Жълто-оранжевата метална кутия, както понякога наричах трамваите, приютяваше още трима души освен мен, решили да плъзнат малко преди полунощ из града. Бизнесмен - на видима възраст около петдесетте, вече драстично оплешивяващ, дремеше и се сепваше от време на време, отпуснал кафяв куфар с метални ръбове в скута си. През няколко седалки от мен майка бе гушнала бебе към гърдите си, друсаща го леко от време на време и шепнеща му някакви успокоителни слова. Самото то бе увито от глава до пети, за да не го порази зимния студ – бебетата бяха много деликатни и една ранна болест бе нещо немалко опасно. Все пак ми стана странно – нима тази майка нямаше съпруг, който да я закара натам, накъдето е тръгнала, с кола, или пък да ѝ вземе такси, ако не може, да се погрижи и да не я оставя сама в нощта с едно крехко същество? Поклатих глава, сядайки на черната кожена седалка и мернах с поглед третия пътник – младо момче с пиърсинги на веждите и устата, слушащо музика и ритмично тропащо с крак по разкъсания, на места гумиран под на превозното средство. Изтрих запотеното стъкло с ръкав и се зазяпах през него, докато улиците не се смесиха във въртележка от пейзажи със сменящ се декор, и очите ми не започнаха да се затварят полека-лека, въпреки опитите ми да ги оставя отворени.

 Директно срещу мен седеше момиче, слабо и красиво, с дълга, синя коса, облечено в черно палто и смехотворно оранжеви ръкавици, контрастиращи на всичко друго по нея. Дънките ѝ бяха скъсани на няколко места – поне тази част от тях, която бе видима от палтото. Лицето ѝ не виждах, защото се взираше през прозореца, докато не се обърна, сякаш усетила, че я наблюдавам. Първоначално се стреснах и се изчервих смутено, защото се бях втренчил в нея - кой знае какво ли си е помислила. Не бях срамежлив с момичетата, но пък ценях личното пространство на хората и много се притеснявах от това да не го наруша, защото знаех аз колко ненавиждам това. Тя ми се усмихна със своите зеленикавокафяви очи и малка уста с розови устни. Погледахме се за кратко, а после изведнъж момичето стана рязко – палтото се развя и разкри още един скъсан правоъгълник от дънките. Тръгна към мен, без да отклонява очите си, които вече жълтееха леко, като събуждащ се, все още тъмнеещ и слаб отблясък на забравен кехлибар. Още по-близо, по-близо, вече можех да усещам дъха ѝ, удряше в моя, обгръщаше лицето ми...

 Трамваят премина през по-неравен участък и се раздруса, с което ме разсъни. Огледах се объркано за момичето със синята коса, но такова нямаше – майката бе слязла, само бизнесменът още дремеше, сега събудил се насилствено като мен и разтъркващ очите си, а момчето с пиърсингите все още тактуваше с обувките си по пода. Никакво момиче със синя коса, било то близо или далеч от мен. Смутено и замислено поциклих малко време, след което се протегнах и се изправих. Стига толкова разходка, бе започнало да ми се доспива – щях да се върна пеша до нас, бях изминал само четири-пет кратки спирки. Трамваите винаги се движеха на по-кратки разстояния, така че имах максимум половин час до нас, което бе добре, имайки предвид внезапния мързел, който ме бе налегнал.

 Изтрополих по стъпалата, леко хлъзгави, защото все пак бе зимно време, и се запътих обратно. В главата ми все още ярко грееше образът на странното момиче, чийто дъх бе обгърнал лицето ми, продължи да стои там и докато мекотата на възглавницата вкъщи не ми донесе съня.

Изображение: Lonely night by mjagiellicz

Саня & Скин

Когато се събудих, мракът бе погълнал хищно града и ми се хилеше нахално пред прозорците, ближещ стъклото и оставящ черни линии по него. Прозях се мързеливо и си направих едно кафе за отскок. Часът според разнебитения ми стенен часовник, счупен на две места и олющен на много повече бе 22:32. След като бях проспал деня, щях по някакъв начин да оползотворя нощта с надеждата нещо да ме вдъхнови и да ме изкара от цялата блатна схема, в която бе започнал да потъва живота ми. Кафето ме удари в ноздрите като миризма, после протече горещо и с песен из гърлото ми, а кофеинът сякаш запъпли из кръвта ми. Окей, дотук добре – сега да намеря какво да правя. Потърсих си телефона и го намерих след десетминутно търсене на не-чак-толкова-странно място – под завивките, там, където краката ми са нагъвали чаршафите. Не ми се общуваше с много хора, по-скоро с много тесен кръг – дори и от най-близките ми. Този „много тесен кръг” означаваше или Саня, или Скин в случая.

 Саня – защото бе адски практичен човек и винаги можеше да ми даде успокоение и съвет, без обаче да дразни и да преминава в наставническо-родителски тон. Отделно, ако исках да се напия, тя бе точния човек, който да ми помогне в начинанието, че даже и да ме надпие с лекота – а дните бяха такива, че направо си плачеха за едно порядъчно наливане. Скин бе точно обратното – отвратително завеян, гонещ фуста след фуста, на моменти дразнещо артистичен и нежелаещ да се ангажира с каквото и да е сериозно, но успяваше някак да те отпусне и да те накара наистина да забравиш в какви простотии си се набъркал и колко точно си загазил. Пред мен стоеше изборът дали решението за забравата да бъде алкохолът, или пък разговор с един албинос, като и двете имаха своите плюсове и минуси и много полезно крайно действие. Заедно бе повече от ясно, че не мога да ги събера, защото както повечето ми отделни приятели, Саня и Скин не можеха да се дишат в периметър, по-малък от два километра. Рискувах Саня да изхаби скъпоценен за нея алкохол и да го лисне в лицето на любимия ми албинос в някое време от разговора (което говори красноречиво за чувствата ѝ към него), или пък Скин да започне да ѝ вика по неговия смешен, пелтечещ начин. Поклатих глава – не, никак нямах нужда от това в момента. Пробвах първо със Саня.

- Хей.
- Оу, Блек! Това ти ли си, направо не мога да те позная, човече? Що си толкова блъснат бе, какво е станало?
- А, нищо, просто преди малко станах и кафето още не си е изиграло ролята. Слушай, какво ще правиш тая вечер?
- Оу...сори, пич, заета съм. Юрнаха ме да правя едни преводи, знаеш как е с филологията понякога. С удоволствие бих щракнала няколко в някое барче или пък кръчма с теб, сладур, но просто няма как да заеба нещата.
- Е, карай, нищо. Друг път, а?
- Задължително, черньо, абсолютно задължително. Докато кокалите ни не запищят, че спиртът вече тече и в тях, няма да спрем да пием, обещавам ти.
Засмях се съвсем искрено.
- Хайде, успех, Саня.
- Чао чао, Блек.

 Явно алкохолът бе затворения път за тази вечер и набрах Скин. Той обаче не си вдигаше телефона, и решението ми да изчакам десетина-двайсет минути се превърна в очакване от час, час и нещо. Албиносът обаче все така не вдигаше, явно бе забутал някъде мобилния и заключих, че явно не ми е ден за компания. Взех си кутията цигари от масичката с лаптопа, навлякох набързо дебелото яке – все пак февруарските вечери бяха най-лютите през годината, и изхвърчах навън. Асансьорът все още беше прецакан, затова се спуснах по стълбите в кратка разгрявка, но този път нямаше куче, чиято опашка да настъпя – входът бе пълно мъртвило, защото в кооперацията живееха главно стари хора, които по това време или гледаха късната емисия на новините и бяха полузаспали, или щастливо и блажено си хъркаха отдавна. Зачудих се с какво ли щеше да бъде постлан пътя ми до такъв тип съществуване и дали въобще щях да стигна до него. Съвсем сериозно понякога ми минаваше мисълта, че да си над четиридесет години е доста скучно като бит, еднотипно и рутинно, лишено от жизненост, от креативност, от възможност да реализираш различни свои прищевки. В съзнанието ми това бе някаква неизказана граница, след която животът преминава в мудни, обезкуражаващи и откровено нежелани за мен коловози. Друг път обаче заемах обратната позиция и гледах с някаква сантименталност на по-улегналите години, които са преход към времената, когато ще гледаш внуци и ще си спомняш какъв си бил на младини със сълзи на гуреливите старчески очи. И двете позиции имаха хляб и бяха правилно по своему, просто аз слаломирах между тях в различни свои настроения, повлияни от нещо, което съм преживял в последно време.

 Отворих вратата и преди плезещият се от прозорците ми мрак ме приветства с топлина, обгръщайки тялото ми и кикотейки се около ушите ми. Уличната лампа пред блока светеше самотно с приглушена светлина като самотен фар. Драснах една цигара, за да му отдам чест със символичен тютюнев залп, и се запътих нанякъде, без да имам определена идея.

Изображение: Night light by Creeperdude

Кварцовите стени имат доста общо с галериите

Следващите два дни минаха като сън, в който бях пеперуда, блъскаща се отново и отново между четири кварцови стени. Стените бяха гладки, приветливи, в приятни тонове и цветове, които сякаш приканваха да се залепя за тях. В мига, в който направех това обаче, антените ми се сгъваха, болка обхващаше крилете ми и аз замаяно се връщах в стартова позиция. Пеперудите не се учат лесно обаче и отново и отново се засилвах към кварца, за да бъда пометен от учтивата му, но непоклатима твърдост и студенина.
 Мамка му.

 Бяло-жълтият тостер щракна и изстреля филиите нагоре, изваждайки ме от унеса. Скицирах вяло някакъв образ на жена, която е изправена пред избора дали да запази детето от изнасилвач, който мрази с пълнотата на съществото си, или да го абортира. Майчинският инстинкт се бори в яростна схватка с чистия усет на погнуса, на отвращение, на това, че някой е посегнал в най-интимната мекота на вътрешното ти Аз, и не само е посегнал, ами и го е преобърнал, омърсил, изкривил тотално. Не вкарвах много плът и идея зад героинята, нямах и много очаквания за нея, нито пък за разказа. Истината е, че го правих, за да си разсея малко главата и да опитам да помисля градивно за поетия ангажимент. Дилемата ѝ не бе паралел на моя такава, макар в началото да мислех, че следвам този модел. Първоначалното ми разкъсване дали да говоря с нашите като евентуални инвеститори в списанието се изпари веднага, когато осъзнах, че първо – те нямаха толкова излишни финанси, реално погледнато, и второ, дори и да имаха – едва ли щяха да ги вложат в нещо подобно. Третото и висящо анти-тяло на тази евентулна смислова цялост, в която нашите ставаха ангел-хранител на дейността ми, бе, че аз самият никога не бих искал да се върна в стартовата позиция, от която избягах преди три години. Така че в крайна сметка моята краткотрайна дилема умря, докато разкъсването на изнасилената родилка все още важеше някъде из редовете, изписани със синя химикалка и после прехвърлени на лаптопа.
 Сепнах се и осъзнах, че филиите сигурно вече са станали на гума и преминах неособено дългото разстояние до малкото кухненско боксче на добре познатия ми 35-квадратов апартамент. Сигурно бях зациклил не повече от три-четири минути, но да, хлябът бе станал една идея по-неогъваем от каучук.
 Ех, днешните хлябове...

 Нарязах малко сирене, сложих малко зелени маслини – бяха миниатюрни и адски солени, особено пък в комбинация със сиренето, но обичах соленото, и седнах пред лаптопа замислено. Затворих документа, защото вече не ми бе до жената, и затърсих из интернет програма на културните събития за седмицата. Дори не знам защо го направих, достатъчно време прекарвах херметизиран в мисли за предстоящото, които хич не ми помагаха, логиката би диктувала това време да бъде още по-прахосано, ако се забия в някое кино и гледам някой пословично тъп филм. Прегледах няколко страници, очите ми вече минаваха по диагонал през събитията, но случайно едно от тях ми привлече вниманието. Цъкнах за повече информация и пред мен се разстла кратката анотация на мероприятието:

 „Галерия на независимото съвременно изкуство ви кани на изложение на Елия, известна сред артистичните среди художничка. Елате и вижте къде се срещат голите форми на женското тяло, предизвикващи с откровеността си табутата в обществото, и модерното изкуство, което превръща привидната перверзия в естетика. Потопете се – между стените на този храм-галерия, в едно еротично изживяване, което може да промени живота ви само в находчивите рамки на картините на младата художничка. Изживейте своя катарзис, оттърсете се от насложените социални догми и излезте очистени, обогатени и по-запознати с вътрешното си Аз”.

 Към края на цялата тази написана тирада мозъкът ми бе изпаднал не в катарзис или вдъхновение, ами в ступор и въртеше оборотите си горе-долу с бързината на полуразмазана хлебарка. Понякога наистина се чудех кой ненормалник бе решил да вкарва случайни, извисени и високопарни думички просто така и да сглабя кръстословици от тях. Всъщност, по-лошото беше, че такъв тип хора хич не бяха малко и егото им гравитираше някъде извън „догмите на обществото”, и застрашаваше да предизвиква вселенски взрив. Затраках с химикалката по масичката замислено. Ясно е, че анотацията звучеше отвратително и отчайващо насилено, но пък имах нужда от нещо разведряващо, а пък друго интересно не се очертаваше. Отделно като пишещ исках да видя визуално как се е справила въпросната Елия с превръщането на перверзия в естетика, както се бе изразил малоумника, написал обявата. Твърде често бях ставал свидетел на откровено картинно или фотографско порно, което под егидата на „височайшето изкуство” минаваше за дълбок и естетически поглед към еротиката от страна на заснелия (или рисувалия) изложбените компоненти. Но пък аз не бях такъв тип човек на изкуството и кварцовата преграда между мен и тях сигурно ми пречеше да прозра през идеята и концепцията на подобни проекти.
 Все пак прегледах и другите обяви дали ще изникне нещо по-интересно, но след поредния безумен екшън, базиран на „избий всичко, чукай мацката, а после – хепиенд” или пък някоя и друга театрална постановка, която ми се струваше безкрайно безинтересна, взех решението, дъвчейки гумения сандвич със сирене и маслини.
 - Елия, явно съм твой специален гост, когото да предизвикаш с разкрепостеността си и чиито очи магически да изцериш от догматичната превръзка на закостенелия социум. Поведи ме напред, о, просветителко в еротични одежди и с блестяща в очите лъст!

 Помислих малко – това взе, че ми се получи, макар че в патоса си размахах непреценено ръката и изръсих една-две маслини по пода. Може би имах бъдеще, ако не като част от екип в списание, то поне като анотационен експерт. Изложбата бе в събота, а днес бе сряда, така че имах време утре или вдругиден да си взема билет – с малки букви под съобщението бе написано, че билети ще се продават предварително ексклузивно, поради големия интерес. Ама и аз къде се набърквах...
 Затворих лаптопа и легнах да поспя. Бе късен следобед, но както отбелязах, бях в съня на една пеперуда без изход и завивките бяха моето временно спасение от всичко. Щях да стана по-късно и да измисля какво да правя. До идния понеделник оставаха пет от седемте дадени ми дни. Тогава трябваше да бъда готов, инак Титаник наистина потъваше. С или без анотации.

Изображение: Morning 3 на художника Леонид Афремов

Да претвориш света си за седем дни

След избухването на Йег настъпи мълчание в редакционната. Аз бях като гръмнат и асимилирах информацията, той пък отново бе започнал да кръжи, сумтейки със зачервено лице. Не бих се учудил, ако наистина този път вземеше да ревне, даже си го представях и как дъвче и плюе всички тези документи на масата покрай това – съвсем се вписваше и съвсем имаше защо. Намирането на работа, която ти носи относително удоволствие, добри финанси (освен за мен поради успоредното ми следване и всичко друго, просто нямаше как да се включва пълноценно), има добри условия и е до някаква степен динамична, хич не бе лесно. Да не говоря, че макар и да имахме своите търкания помежду си, списанието представляваше един що-годе сплотен колектив от хора, които се познаваха един-друг и знаеха кой къде каква слабост има.
 Работата хич не бе добре, даже на мен също ми идеше да заснова из стаята. Зимната дупка, липса на вдъхновение и желание за работа или каквото и да е щеше да се засили тройно повече, ако ме изритаха от работното място. Каквото и да си говорим, една такава рокада в живота е доста демотивираща, особено в случая, в който притокът от пари ми трябваше, бях до немалка степен окей с бачкането и бях свикнал с тези хора. Изпсувах наум и реших, че все пак ще е хубаво да поговорим с Йег, вместо да мълчим и да си таим нервите навътре и по-навътре.

- Колко бройки трябва да бъдат съкратени? – с мен, Йег, и Аля общо бяхме седем души – екип, който и без това не бе особено голям. При едно съкращение дори от „само” двама души, напрежението за оставащите щеше да е огромно. – Един, двама, трима, колко?
- Всички, Блеки, всички! Искат да закрият списанието, тоест да съкратят всички ни, не отделни кадри.
- Какво? Йег, това е абсурд! Списанието върви добре, даже добихме известна популярност след моята статия, както и някои други материали. Курсът ни е окей, деността ни е окей, качеството ни е окей, нямаме големи пропуски. Това е все едно да отвориш магазин, след три месеца вече да имаш мини-верига от четири обекта, а след още три, когато те вече може да са десет, да решиш да прекратиш бизнеса.
- Блеки, защо по дяволите ми говориш на мен тези неща, все едно не съм наясно? Знам, че сме окей. Знам и че можем да сме още по-окей, макар че понякога се мотаете и ме ядосвате, списанието има много поле за развитие и изява. Бяхме пет и вървяхме добре, а когато ти и Аля се присъединихте обхватът ни се увеличи, забързахме машината. Не мога да разбера защо, затова се ядосвам така.
 Погладих брадичка замислено.
- Нямаме кинти?
- Финанси има, поне не сме преживявали някакъв значим спад. Винаги може да искаме повече, естествено, но не е като да потъва корабът.
- Тогава?
- Тогава не знам, Блеки. – той удари ядосано с юмрук по масата, след което седна и отново зарови глава в документите. Вече говореше приглушено, с леко мънкане, впил уста в някакъв ненужен договор. – Собствениците са решили просто да бият отбой от нас. Не мога да си го обясня, не ми бе и дадено логично обяснение, различно от „Така решихме”. От медийната група не сме най-великите, обаче сме кадърни, мамка му! Не заслужаваме това. Списанието не заслужава такова рязване от нищото!

 Прокарах пръсти през черната си коса, която бе толкова характерна за мен според другите и облизах устни. Работата беше доста напечена, по дяволите, но все нещо трябваше да се направи.
- Слушай, Йег, щом те се разкарват от схемата, списанието не е закрито поради други причини, освен финансови, нали така?
- Да, Блеки, но няма как сами да издържаме целия процес - нищо, че сме малки като медия. Просто няма как да стане, ти винаги си говорил как си на границата с парите. Ние сме по-добре, но ще ни е непосилно да отделяме такава сериозна сума. Отделно Ерин и Мартин вече са си опаковали нещата, бесни са като два развързали се тайфуна. Оставаме петима, Блеки, а петима души – и за финанси, и за дейност такава, каквато поддържаме в последно време, са крайно недостатъчни.
- Слушай, задръж малко време. Не, не задръж – дай ми малко време да пробвам да измисля нещо, Йег.
- Блеки, освен ако не ограбиш някоя банка, не знам какво имаш предвид. А си прекалено млад и кадърен, за да си прецакваш така нещата. Остави, бита карта сме, ще пробвам да ти намеря нещо. Знам, че пари ти трябват и то доста. И за другите ще се опитам да уредя работа, имам някакви връзки и ще ги използвам.
- Мамка му, Йег, заеби това! Трябва ни просто покровител. Слушай, дай ми седмица, не искам повече. Мога да пробвам, повярвай ми.
- Сигурен ли си? – той надигна глава от документите и ме фиксира с воднистите си очи. Видях сумтящият, недоволен и капризен огън на надеждата в тях – но го имаше, дори слаб, и това ми стигна.
- Не, но може да стана. Просто ми дай тези седем дни, и ако не стане – бием отбой. Титаник потъва и списанието остава завинаги в историята на медийното общество.
- Добре, Блеки. Не знам какво си си наумил, но ще говоря с другите. Седем дни, не повече.
- Седем дни. И стегни малко Ерин и Мартин, може да ни трябват. Не може, а със сигурност ще ни.
 Той кимна косо, а аз се надигнах от стола с уверено, рязко движение.
- Наистина не знам какво ти витае в главата, Блеки, но събуди малко надежда в мен. Дано стане чудо, приятелю.
- О, по дяволите, Йег, имам материал да дописвам след толкова бавене. Едно вдигане на ръцете от шибания управленчески елит няма да ми попречи да го довърша, какво си мислиш?
 Главният редактор се засмя, а аз доста по-решително, отколкото се чувствах, тръшнах вратата. Аля ме погледна въпросително на излизане, но аз ѝ направих знак, че по-натам ще се изясним, и профучах навън, обратно във февруарския намръщен студ.

 Работният процес на списанието бе замразен, финансите – също, след идването на предполагаемо последната ни заплата. Нещата бяха масивно преебани, и въпреки вярата, която демонстрирах пред Йег, нямах идея какво ще направя и най-вече – къде и как ще търся нов финансов покровител за медията ни. Но ако имах нещо в мен, което да е налице, освен твърдоглавието и свободолюбието, това бе интуицията, която пъплеше из вените ми и пълнеше кръвта. В редица случаи се бях осланял на нея и бях направил правилния ход, макар че понякога като всичко относително бях и губил. Точно в момента обаче тя крещеше, примамливата ѝ песен изпълваше съзнанието ми и ме уверяваше, че нещо повратно ще се случи – може би не днес, но утре, или пък вдругиден. Във всички случаи – в срока от седем дни, който определих за последен напън да се отмие водата от прогизналата палуба на един кораб.

Изображение: The_Ship_by_Eredel

Съкращенията са достатъчно добра завръзка

Колата изсвири рязко и от прозореца в движение се подаде главата на шофьора, предвидливо облечена дори в превозното средство в плътна, крещящочервена шапка.
 - Абе, ей, майната ти, луд ли си?!
 Дядото, който бе пресякъл на червено и за малко да бъде отнесен от същата тази кола, махна с ръка успокоително, сякаш не бе той виновният, а аз поклатих глава. Понякога старите хора бяха по-зле от некадърните и правещи се на интересни шофьори и бяха причинители на масови катастрофи. Погледнах старчето в очите, докато чаках да дойде зеленото, което той бе пренебрегнал, въпреки че едва се движеше – имаше съзнание в тях, но ясно си личеше, че то вече е изморено и иска близка почивка. Зачудих се какво ли прави в този студ навън, какво ли дело води слабите му, едва провлачващи стъпките си крака из градските кръстовища и накъде ли се е запътил сега. Сигналът за пешеходно зелено обаче изсвири пронизително и се врязах в редиците на примерните пресичащи, а мислите за дядото избледняха за мое нещастие.
 Вместо това отново зациклих около това, че отивах на работа, проектът ми – същата простотия за „Звездните идоли на обществото”, все още не бе готов, а вече бях поискал една отсрочка. Мислено се упрекнах, че съм станал адски мързелив и непродуктивен поради дупката, но знаех, че укоряването не бе насочено в правилна посока – просто ми се пишеше нещо по-абстрактно, нещо по-художествено, по-...по-свързано с изкуство, може би, но с някакво реално негово проявление, не лъснали голи задници, изкуствени цици и префърцунени „звезди”.

Колегите ми, и особено главния редактор не бяха лоши, но не влизаха и в топ пет на перфектната офис обстановка. Специално Йег (така се казваше главният редактор) понякога имаше навика да е отвратителен и заядлив, и то не в единичен случай, а направо в дългичка серия. Сякаш инак уравновесения нисичък петдесетгодишен мъж със спокойни воднистосини очи и неизменна усмивка, варираща от иронична до откровено приветлива, се подменяше с негов странен близнак - просто така, от нищото. Крясъците огласяха офиса, всякакви думи от рода на „некадърник”, „дебил”, „кретен”, „шибан мотльо” кръжаха из въздуха до откат или докато на него самия не му писнат. Обикновено след това се настаняваше трайно затишие, в което Йег въздишаше, все едно че виновният е изтръгнал смисъла на живота му с един замах и вече редакторът няма за какво да живее. Очите му почервеняваха, сякаш ще заплаче всеки момент, ръцете си свиваше в юмруци и те трепереха, все едно е преживял някакъв изключително сериозен шок, а пък стойката му се вдървяваше. Първият път, когато станах свидетел на това, исках да се скрия някъде и да не се появя повече в помещението от смущение – при все, че скандалът не бе насочен към мен и моята дейност в списанието. Все пак бях на двадесет години и малко, когато започнах в медията – бях преживявал много неща, включително конфликти на предишните ми работни места, но обхватът на гнева на Йег ми дойде малко в повече и значително стресиращ. За щастие имах „тренинг” от няколко такива изблици, преди вълната на недоволството му да стигне и до мен. Бях оплескал въпросите в едно интервю и се бе получил слаб репортаж, който щеше да стигне за някое аматьорско списание, но Йег държеше реномето ни да е на общодостъпно и неспециализирана медия, която обаче предлага качествени материали, дори и в разводнените случаи като тематика. В крайна сметка си пренасрочих отново интервюто, изпуснах срока и забавихме броя заради мен, финансово ме орязаха, Йег ми се муси някакво време и понякога все още споменаваше този случай, но нещата после потръгнаха. А и преработеният материал спечели статия на месеца в престижен конкурс, което ме реабилитира донякъде в очите на редактора, освен че популяризира допълнително списанието ни.

 Във всички случаи, бях сам самин в достатъчно деликатно положение, за да имам нервите да споря с Йег точно в момента и се надявах да мина между капките и без проблем. Уви, не се получи така. Когато нахълтах в офиса цареше гробовно мълчание, което ме стъписа. Обърнах се към Аля, двайсет и пет годишната отговорничка за ресор „Козметика и мода”, която бе като извадена от кукленска фабрика – дълга руса коса, стабилно количество добре оформени гърди, сини очи и бледа кожа, чип нос и малки ушички. Целият офис точеше лиги открай време по нея, но в крайна сметка не знаех дали някой друг освен мен е спал с нея – поне по времето, когато бе кратката ни авантюра, друг не бе влизал между краката ѝ. Честно казано, не ме и интересуваше особено, най-вече в този момент, в който усещах, че нещо не е наред. Никак, ама никак наред.
 - Хей, Аля. – изпратих ѝ въздушна целувка, но тя поклати глава и косата ѝ се люшна настрани. – Да бе, толкова ли е зле?
 - Виж сам.
 Въздъхнах и отворих вратата на редакционната, където Йег се бе проснал върху някаква купчина листа върху бюрото си. Изглеждаше доста обезверен и само ме стрелна с полуотвореното си дясно око, след което отново го затвори. Въздухът бе застоял, затова отворих широко прозореца и февруарският вятър нахлу в помещението, носещ невидими парченца скреж в себе си. Йег потръпна леко, но продължи да лежи.
 - Йег, виж...
 - Не, не, не. – той вдигна показалец, един прилично съсухрен такъв, който трепереше поради студа. – Моля ти се, Блек, не ми казвай, че си затлачил проекта пак. Не пак, ами направо отново.
 - Ами...
 Той въздъхна тихо, вместо да експлодира в очакваната бурна реакция в типично негов стил. Вдигнах вежда, което бе външен лаконичен израз на цялото чудене, което бе обхванало мозъка ми. Малко неща биха спряли главният ни редактор от яростна, люта реакция при закъсняването на материалите. Какво по дяволите бе станало?
 - Слушай, Блек, я вземи да затвориш тоя прозорец. На петдесет съм, ние старците усещаме студа доста по-силно, за разлика от вас младите с тая ваша гореща кръв. – затворих прозореца, и без това се бе попроветрило – Сядай, сядай сега.
 - Няма ли да ми се развикаш, да зафучиш, да станеш и гневно да блъскаш по бюрото. – усмихнах се смутено и разперих ръце – Нещо такова, Йег, де да знам. Малко се шашкам, когато сме в ситуация, в която вече десетина пъти трябва да си ме нарекъл от дебил през кретен до чукундур, а това не се случва.
 Той поклати глава и забърса някакъв документ с бузата си. После се надигна и впери воднистите си, но будни очи в мен.
 - Позакъсали сме го яката, Блеки. Проектът ти е, как да ти кажа, сигурно петдесетостепенен проблем в сравнение с другото, макар че съм естествено ядосан, че те мързи да си напрегнеш мозъка и да я напишеш най-сетне тая статия.
 - Звучи зле. – потърках брада. – Колко сме го закъсали тогава по скала от едно до шест?
 - Седем, Блеки.
 - О.
 - Охо! – той рязко стана и започна да снове около бюрото, въртейки се наляво надясно. После тръсна глава и започна да обикаля в кръг, барабанейки с пръсти по краищата на черешовата мебел. Нервите му издържаха не повече от трийсетина мига и той избухна, слюнка се разхвърча от устата му – Искат да ни съкратят, Блек, искат да ни съкратят!

Изображение: Documents by Benj

35 квадрата през февруари

  Февруари винаги е бил най-омразният ми месец, трябва да призная. Първо на първо, голяма роля играеше кишата, която засмукваше краката на гражданите хищно и сякаш искаше да ги забие в земята, та да не могат да мърдат и да не могат да осъществяват зимните си мечти, които толкова желаеха. Небето бе далечно и студено, а ние – жителите на града, отчаяно се лутахме между мръснокафявото на кишата и угнетяващото небесносиво. Очите на хората блуждаеха, прескачаха от един зрим обект на друг, търсейки нещо, което да ги стопли – и външно, и вътрешно, да ги издигне от градския капан. Именно затова сякаш много мои познати и приятели хващаха пътя за два-три дни и се насочваха към друг град, или пък към някой зимен курорт, за да намерят покой от обстановката. Аз пък оставах и гледах, гледах много внимателно всичко около мен, защото зимата бе най-добрия сезон за писане – не само поради вдъхновяващата замисленост на зимните хора.

  Каквото и да правех обаче, самото усещане на месеца беше кофти, някак гнило. Понякога чувствах, че съм в някаква стазисна яма и не мога да мърдам, сякаш напечатаното в мозъка ми наименование „февруари” се е вкопчило в съществото ми и го бута дълбоко, дълбоко, в един свят на лед и меланхолия, който не оставя място за свобода. Скитащите улични фигури ме вдъхновяваха и провокираха много мои проекти, но твърде често това не стигаше и дори след като белите листа бяха изрисувани с разкривения ми, дребен почерк, или пък тракането на клавишите на лаптопа бе огласявало апартамента с часове, стигах до глухотата. Обикновено тогава започвах да чета нещо, което ми трябваше за работа и текущия проект там, или пък си сипвах две-три чаши уиски. Твърдият алкохол помагаше изключително много за преминаването на февруарското статично време, но пък качественият струваше немалко пари, затова гледах да пия с мярка и в по-специфични ситуации. Някои определени проекти за списанието също помагаха за неусетното прелистване на часовете, като често се оказвах зарит с десетина отворени прозореца на лаптопа, всеки изследващ някакъв аспект от темата, наред със заветния отворен  файл, където да синтезирам всичко.

 Този февруари бе същия като другите, с малката разлика, че текущият ми проект бе толкова скучен, че вече няколко дни поред след като си свършех работата и излизах с приятели, пушех и пиех. Ако драсках повече цигари, отварях балконската врата, за да не се задими и без това малкото и принципно задушно помещение. Апартаментът беше едностаен, мъничък, не повече от 35 квадрата, но символ на точно тази свобода, която търсих в бита си, и в очите ми бе много по-ценен и огромен, отколкото стаята ми в дома на нашите, която сама по себе си беше поне 30 квадрата. Бях взел някои мебели от нас, все пак, мебели, които имаха история и които ценях. На първо място това бе малката ми библиотечка с няколко рафта и прилежащите към нея книги, макар че трудно избрах точно кои заглавия да взема. Когато разполагаш с 35 квадрата, всеки сантиметър едва ли не се оказва доста важен и нямаше как да помъкна по-голямата библиотека, наред с всички книги, които съм чел и харесвам. Освен нея взех и евтиния, бяло-жълтеникав на цвят тостер, с чиито сандвичи бях отраснал и чието рязко изщракване при готовите филии все още докарваше някакво топло задоволство вътре в мен. Пералнята ми бе втора употреба - едни мои приятели бяха решили най-сетне да си закупят нова и ми подариха старата си, която беше една едва функционираща, вече задъхваща се с плашещи хрипове машина, но все пак работеше. Главен приоритет в ре-обзавеждането на апартамента ми беше печката, която често правеше проблеми, а единият ѝ реотан прегоря веднъж поради възрастта ѝ, която бе близо до тази на асансьора сигурно. Не ми трябваше нещо голямо, така че това донякъде улесняваше задачата ми да си закупя някаква символична печка с два котлона, но парите все отиваха за нещо друго – често, признавам си, за далеч ненужни глупости.

 Тези глупости този път бяха точно повече алкохол и тютюневи изделия поради абсолютната дупка, в която бях изпаднал. Темата „Звездните идоли на обществото” беше пълна повърня, имайки предвид колко далеч бях от тези среди или пък почитането им, глухотата пречеше на вдъхновението ми, което се бе свряло тихо в някоя улична пряспа и не излизаше оттам. Героите ми бяха кухи, недохранени като изграден макет, стояха бездействено и ги пълнех само с клишета и неща, които не биха впримчили нито един нормален читател, който иска нещо от сюжета, за което да се хване и в което да задълбае. Приятелите ми, които принципно много уважавах и които бяха пълна опора в такива тежки моменти, имаха нещо друго на ума си и някак не се вписвах в обстановката. Това не пречеше да си изкарваме страхотно в някое и друго заведение, по-голямата част – откровено пияни, докато другите – само наполовина, за да можем все пак да се завлечем по някакъв начин по домовете си. Само че това не стигаше, и не само – направо си беше абсолютно недостатъчно и понякога допълнително изостряше и утежняваше положението.
 Хората често казваха, че любовта помагала в такива моменти, но пък досега никога не бях попадал в такава ситуация и не знаех какви ползи има това – за кишата, за небето, за алкохола, цигарите, или пък, защо не – героите ми. Виждах се с момичета, естествено – посещаването на клубове, някое и друго интервю, редките ми пътувания до някоя университетска сграда или покрай завъртането покрай някой познат – всичко това бе предпоставка за срещи с немалко личности, но пък в крайна сметка се уморявах много бързо и биех отбой. Може би истината бе, че можех да бъда влюбен само в героите си, в щрихите, които рисувах, които изграждах и обмислях, чертаех, теоретизирах. Понякога, когато рисувах женски герой, си мислех за всички реални жени и момичета, които бях познавал, комбинирах ги и взимах качества от едната, за да ги съчетая с други характеристики на някоя друга. Така се получаваше един събирателен образ, за който можех да пиша с часове и да продължава да ме вдъхновява, макар че реалните му проявления лазеха по линията на нервите ми за отрицателно време.

 А може би просто не бях срещнал човек, който да отговори на вижданията ми, да провокира остро интереса ми и да го запази поне временно. Един мой приятел – казвахме му Скин поради факта, че бе албинос, който също пишеше, бе обратното – постоянно влюбен, постоянно гонещ някое момиче. Такива не липсваха в полезрението, може би поради екзотичния му облик, пък и Скин беше красавец – висок, снажен, излъчващ мъжкарство, без това да бъде пресилен мачовизъм, с чувство за хумор, увереност – все неща, които притеглят срещуположния пол. Веднъж го бях запитал как успява да смогне с всичко това и той простичко каза:
 „Не мога да нямам муза, Блек. Няма значение дали е момиче, което е извън възможностите ми, или пък е момиче, с което не трябва да се занимавам, а може би ще да е достъпно и скромно ниско момиче с красиви устни, или пък високо и по-скоро чаровно момиче със странни, но притеглящи уши...всичко това е муза, приятелю. Какво съм аз без моите музи”?

 Докато крачех из кишата с равномерни крачки и вода се просмукваше в прокъсаните ми зимни боти от кафява изкуствена кожа, се замислих. Явно моята муза още не се бе появила, ако въобще съществуваше някъде извън белите страници и документите.

Изображение: Apartment by Varnavas