Кратки срички за едно списание

 Четирите дни до петък изминаха неусетно. Сигурно поради превъзбудата от абсурдно случайния успех, а и от нетърпение да се завърши целия процес на прераждане на списанието с разговора на четири очи с бащата на Елия. Самата тя не се обади, за да се видим отново, но това не ме изненада – и двамата имахме свои ангажименти, които се различаваха битово, пък и не се бяхме уговорили за нищо по-специално. Правихме секс в един неделен следобед и това беше. В четвъртък вечерта обаче художничката звънна, за да каже, че баща ѝ може да бъде утре в един на обяд в офиса. От своя страна след това пък аз се обадих на Йег и го събудих, защото вече бе станало към единадесет часа, а той общо-взето си лягаше с кокошките. Раздразнението му бе осезаемо, но мен по-скоро ме досмеша, отколкото да се почувствам неудобно.

- Блеки, аз и без това щях да вися цял ден в офиса. Сега два часа няма да мога да заспя, защото ме събуди!

- Старост-нерадост, Йег. Стягай се, утре е важен ден – да се издокараш хубаво!

- Абе ей, нахакан мърльо! И той не знае колко е живял, но ще ми дава съвети. Ще ти кажа аз ти...

Засмях се и прекъснах разговора, преди да започне с тирадата.

 Сега той ме стрелваше гневно с леко кръвясали очи и тропаше нервно по масата.

- Три часа не заспах после, момче! За стари хора като мен това не си е работа, да знаеш.

- Някъде съм чувал, че с напредването на възрастта си човек има нужда от по-малко сън, вместо от повече, Йег. Май драматизираш малко, а?

Той изсумтя и размаха пръст.

- Майната ти, Блеки. Не ме интересуват твоите чувания, анкети и статистики, по-малко от осем часа сън и се чувствам като парцала, който чистачката ни размята из коридора. А днес съм спал има-няма пет.

- Може би е време да започнеш да пиеш топло мляко, за да ти успокоява нервите и да те приспива пак...

- Абе, ей... – започна той, но почукване на вратата на редакционната прекъсна думите му. Той си намести вратовръзката. – Отвори, може да е твоят човек.

 Станах и отворих вратата и пред мен се изправи същият онзи мъж, който бях видял в галерията – бащата на Елия. „Изправи” е неточна класификация обаче, защото бе с едно рамо по-нисък от мен и трябваше да понаведа погледа си. Носеше кръгли очила с кафяви рамки, носът му бе доста заострен, а лицето му бе кръгло, с гъсти бакенбарди и разрошена, също толкова гъста брада. Каскет покриваше главата му, но дори и с присъствието на нещо, което да прикрива, си личеше, че процесът на оплешивяване е стигнал доста далеч при него. Бе облечен в голям мастиленозеленикав шлифер, който правеше набитото му тяло да изглежда пълно. Подадох му ръка и той я стисна с железен захват, облечен в кожена черна ръкавица.

- Здравейте, аз съм Блек. Радвам се, че дойдохте.

- Аз съм Максимилиан. Но името е дълго, може да ме наричате Макс. И на мен ми е приятно.

 Речта му бе рязка, говореше отсечено в кратки, прости изречения. Гласът му бе дрезгав и излъчваш някаква внушителност, също както бе внушително и цялостното впечатление за него. Въпреки ниския си ръст и по-скоро леко смешния изглед с каскета, под който скалпът е оплешивял и кръглите очила, Макс излъчваше някакъв авторитет, който несъмнено влияеше на неговите събеседници. Йег също стана и се здрависа с бащата на Елия, след което го попита дали желае нещо за пиене. „Нещото” се оказа бутилка червено вино резерва, което струваше сума ти пари, съдейки по годината, изписана на етикета. Темпераментният ни координатор явно нямаше намерение да цепи басма с долнопробен алкохол. Максимилиан обаче отказа и Йег наля на мен и на него в кристални стъклени чаши. Те пък откъде се появиха? Отпихме и изчакахме бъдещият ни финансов спонсор да поеме инициативата. Той дъхна на очилата си и ги изчисти със светлосиня кърпичка, намести ги и ни се усмихна.

- Разбрах, че имате известни проблеми. По-точно – финансови проблеми. Както вече знаете, бих могъл да ви помогна. Разгледах разчетите на дейността ви. Имам приблизителна оценка на това колко точно пари ви трябват. Естествено, - той почеса брадата си. – понякога има допълнителни разходи. Или пък по-малко разхищения, зависи от много неща. Едно искам да знаете - аз съм стабилен кредитор. В сметката ми има достатъчно постъпления. Няма да ви оставя висящи след месец-два.

 Имах чувството, че говори ходещ телеграф. Неестествено накъсаната му реч ме объркваше и добавяше някакъв механизиран облик на този набит мъж. Очаквах бащата на Елия да маркира края на всяко изречение с думата „точка”, за да бъде съвсем машинизиран. Йег не изглеждаше особено смутен – той със сигурност бе общувал с какви ли не хора с техните особености и модел на говорене и поведение.

- Не мисля, че думите стигат, за да изразят радостта ми от предложението ви. – каза той. – Без излишните украшения и хиперболизации, списанието е изключително важно както за мен, така и за другите служители. Да се занимаваш с това, което ти е на сърце, е в най-скромния случай удовлетворително.

 Макс кимна отсечено – явно и жестовете му бяха такива.

- Да, така е. Освен това прегледах различни броеве на списанието ви. Имате добри журналисти. Изданията са интригуващи, незатормозяващи, свежи. Не сте от жълтите таблоиди, не търсите скандали. Сензациите не са крайъгълни за вас. Това ми харесва. – той се замисли и се проточи минутна тишина. Размърдах се леко на стола, но не казах нищо, Йег също мълчеше. – Смятам една инвестиция в списанието ви за добра такава. Не само финансово – и културно.

- Което може само да ни радва, господин...

- Макс, моля ви.

- Господин Макс. – Йег се усмихна. – Такъв щедър и немалко абсурден жест от ваша страна обаче едва ли е достатъчно обоснован от това.

- Така е. Има едно-две неща, които бих желал. В рамките на работния процес, естествено. Не мисля, че е нещо непосилно. Или пък прекалено крайно.

- Животът на медията ни зависи от вас, така че, грубо казано – вие определяте правилата, а ние слушаме и следваме.

- Бих могъл да злоупотребя много лесно, нали? Но не е това идеята ми. През живота си съм се нагледал на такива хора. Виждал съм блясъка на превъзходството в очите им. Доминацията прави от хората животни. Независимо дали е финансова, социална, полова или друга. Този път е забранен за мен, отказах се отдавна от него. – той облегна ръцете си на масата и ги скръсти. – Искам две по-скоро прости неща от вас. Едното е очаквано. Да пишете на корицата, че спонсор на списанието е моята компания.

- Прав сте, това е очаквано и задължително, всъщност. С какво се занимава вашата компания?

 Бащата на Елия бръкна в джоба на панталоните си и извади кутия. Отвори я и в нея имаше купчина визитни картички. Взе две и подаде една на Йег и една на мен. Леко поразширих очите си – явно Елия наистина бе богата, и тези пари за едно малко списание бяха ухапване от финансов комар за баща ѝ. Та той бе изпълнителен директор на един от водещите автомобилни концерни. Отговарящи на положението му, визитните картички бяха изискани, от хубав картон с матово покритие и отпечатан ръкописен шрифт. Подписът на Максимилиан също бе включен, за изисканост и достоверност. Йег също се поизненада, но се овладя.

- Интересно. Това ваше изискване ще бъде спазено, даже мога да предложа да отделяме и по една цяла страница от списанието за реклама при ваши предложения или нови модели автомобили. Може би някъде към средата на изданията?

 Максимилиан кимна.

- Много добро предложение. За това не се бях сетил, но наистина би било хубаво. Ако трябва да наваксвате липсващата страница, ще увеличим изданието малко.

- Едва ли ще се наложи, честно казано. И без това имахме една излишна рубрика, която просто ще премахнем. Какво е другото ви желание?

- Рубрика. Затова обсъдих обема на списанието. Всъщност, не очаквам да е толкова голяма, но все пак. – той видя притеснението по лицата ни и вдигна успокоително ръка. – Не, не политическа. От политика не се интересувам. Освен от фирмената ми политика, естествено. Говоря за колонка, каквато не видях да имате. Рубриката ще е за изложения, галерии и като цяло – художническа дейност. Какво и къде предстои, например. Представяне на родни и чужди артисти, които ще гостуват. Възможно е, когато няма информация, да се пишат кратки биографии на известни художници от миналото или настоящето. – това бе най-дългото му изречение досега.

- Това също е не само по силите ни, но пасва на тематиката на списанието ни, така че няма никакъв проблем в реализацията му. – Йег ме погледна. – Можеш ли да се заемеш с рубриката?

- Не е точно в моята област, Йег. Може би Аля? – Аля, въпреки кукленския си облик, всъщност доста активно се интересуваше от изкуство и подобни мероприятия.

- Няма нужда. – намеси се бащата на Елия. – Дъщеря ми ще поеме колонката. Списанието ви излиза два пъти в месеца. Не мисля, че ще има проблем от нейна страна с това. Напротив, даже тя изяви желание.

- Това част от екипа ли ни я прави? – попитах аз.

 Щеше да бъде странно ако художничката се наместеше в офиса, но пък желанието ѝ не ме изненада. „Срещата ми с теб ме удари в главата и ми каза – „Трябва да направиш нещо такова най-сетне!”, бе ми споделила тя над чаша ром. Явно го имаше предвид.

- Официално – не. Възприемете я като това, което определят като „фрийлансър”. Ако сте доволни от работата ѝ, ѝ давайте някакъв хонорар. Тя би работила и за без пари. Доставя ѝ удоволствие и би се чувствала полезна. Пък и, предполагам, виждате. – той размаха ръце. – Проблеми с финансите нямаме в семейството.

 Йег кимна.

- Това е страхотно! Нещо друго, което да определя клаузите на сътрудничеството ни?

Максимилиан поклати глава.

- Това е. Ще наема консултант и юрист. Ще изработим договорен документ, който да урежда всичко. В началото на другата седмица ще го приложа за подписване. От вас се иска само да сформирате екипа си. – той се изправи и подаде ръка, този път без ръкавица. Пръстите му бяха дебели, но с изрядно изрязани нокти и гладки. – Ще комуникираме. Приятно ми беше да уговорим всичко това. Смятам, че сътрудничеството ни ще е повече от успешно.

Йег се усмихна.

- На мен също ми бе много приятно, господин Макс. Ще се постараем да направим всичко възможно да оправдаем инвестициите – идейни и финансови, които сте решили да направите в списанието. Обезателно ще поддържаме връзка.

 Бащата на Елия се облече, а аз също се надигнах от стола.

- И аз ви благодаря искрено. Спасихте ни в доста труден момент.

Той кимна и, отваряйки врата, се обърна към мен.

- Бихте ли ме изпратили, младежо?

 
Дадох сигнал с глава, но вътре закипях малко. Дали баща ѝ знаеше за станалото в неделя и искаше да говори с мен за това? Имаше родители, които доста силно изповядваха чувството за собственичество спрямо децата си – били те и на двайсет години. Ако бе такъв случай, независимо от благосклонността на този човек към списанието, аз можеше да съм ходеща мишена за него. По стълбищата надолу слизахме в мълчание, без да кажем нито дума. Чувствах се неудобно да завържа разговор от нищото, отчасти от мислите си, че той ме осъжда неизказано, отчасти и от авторитета на Максимилиан, който повеляваше той да поеме инициативата в комуникацията. На входната врата на сградата той се обърна.

- Благодаря ти, Блек. Изглеждаш ми симпатичен младеж. Дъщеря ми те харесва. Отчасти правя това заради нея – тя ще е доволна да прави нещо такова, а и ще е щастлива да продължиш дейността си. – след това дълго изречение, той замълча малко. – Не само те харесва, но и уважава. А второто е по-ценно. Но ще ти кажа нещо – внимавай с нея. Познавам Елия и знам как влияе на хората. Не се забърквай прекалено надълбоко. Не защото ми е дъщеря и го казвам като нейн баща. Ако се случи нещо, винаги ще взема нейната страна, защото ми е дете. – той сложи черните си кожени ръкавици и ми подаде ръка. Стиснах я здраво и без треперене. – Просто внимавай.

И с тези последни думи излезе, а аз замислено се заизкачвах по стълбите. Думите му не бяха на ревнив баща, но все пак имаше нескрита нотка на предупреждение и дори лека враждебност в тях под пластовете думи. Тръснах глава. Майната му, с Йег щяхме да допием хубавото вино – това имаше значение, поне за момента.

Изображение: Words by Constipateddreams

Един загинал орел и две чаши уиски

Сякаш в унисон с приповдигнатото ми настроение, в понеделник огря зимно слънце, което не беше много зимно. Топлите му лъчи си играеха между кичурите ми коса, блестяха по огледалните повърхности из града и се гонеха из улиците и между светлосенките на сградите, безспирни и невротични. Бях забравил плейъра си вкъщи, но в мозъка ми отекваше музика – приповдигнати пиано партии, сякаш нечия ръка трескаво удряше клавишите и не си даваше дъх, а редеше виртуозни мелодии една след друга. Диези се смесваха с бемоли и бекари, гами се меняха, си нотите се редуваха с ми, фа, сол от различни октави, а аз мислено тактувах с цялата мелодия.

 Вчерашният ден бе преминал меко казано приятно, и то не само заради страхотния секс с Елия. Не бях очаквал такъв развой на събитията, но пък не мисля, че беше за оплакване. Между завивките художничката беше типичен човек на изкуството и рисуваше с ноктите си червени линии по гърба ми, сякаш готвеща някаква тайна, кодирана рисунка за отбрана аудитория. Червената боя бе придружена от някое и друго ухапване, оставящо синьо петно върху мен и обогатяващо платното на кожата ми. Освен типичното отдаване и вживяване в секса, Елия притежаваше и ненаситността, присъща на немалко от артистите, затова и вечерта отмина в кревата след кратка почивка. Забелязах, че не махна обицата си лястовица въобще, за разлика от тази във формата на лилава корона, и след това я попитах дали птицата от метал и ахат има някаква символика за нея. Когато споменах това, тя се усмихна.

 - Много си наблюдателен, Блек. – ръката ѝ драскаше голите ми гърди. – Ахатът е един от символните камъни на художниците.

- Не знаех.

- Един приятел ми я подари преди време, когато бях на шестнайсет. – тя замълча и тишината се проточи малко. Явно както в галерията, сега се чудеше дали да продължи това, което ѝ е в ума. – Каза, че ми връчва вярата си в мен, в това, че мога да се развия като артист. „Ахатът е толкова обикновен, но и толкова магичен и съкровен, Ел. Като теб и като това, което ще станеш. А лястовицата...ти винаги си била лястовица. Бърза, жадуваща да се вкопчиш в небето и да пробиеш въздуха му, да разкъсаш най-сетне бездиханността на града”. – тя отново замълча за малко. – Почина две години по-късно в катастрофа, тялото му бе почти неузнаваемо.

Не можах да подбера адекватен отговор.

- Съжалявам, Елия. Дано е в покой там горе.

- Ако аз бях лястовица, той беше орел, така че едва ли би желал покой, да ти кажа честно. Но липсата му не е толкова силна. – тя докосна нежно с пръсти лястовицата. – Той е вграден в паметта ми и в това малко късче ахат на ухото ми. Винаги оставям поне една от обиците, които ми подари той – така лети с мен. Ти имаш ли някой мъртвец, който живее в теб, Блек?

Помислих известно време. Много познати и роднини бяха починали, но познатите не бяха приятели, а роднините не ми бяха близки като цяло, защото се бях срещал малко с тях. Дядо ми и баба ми по майчина линия бяха починали, но ги бях виждал общо сигурно три пъти в живота си, а тези по бащина все още обитаваха този свят. Не, че с тях общувах много повече. Поклатих глава.

- Не мисля. А и по-скоро би станало някак пренаселено, ако и мъртвите започнеха да живеят в мен, имайки предвид, че имам героите от разказите си. Понякога дори те са ми предостатъчни.

- Някой път трябва да ми покажеш нещо твое, знаеш ли. Но не сега. – ухили се тя и пропълзя под завивките, надолу, надолу, като плъзгаща се змия. Гласът ѝ глъхнеше, сякаш от друг свят само на половин метър разстояние. – Сега е време за други работи, не мислиш ли?

Тръгнах да казвам нещо, но реката на кръвта ми се пренасочи към същия този друг свят.

 Слязох от трамвая и походих малко, музиката все още звучеше с пълна сила в съзнанието ми. След десетина минути мотаене бях в редакцията, която се оказа празна, донякъде логично. Работата ни бе замразена и нямаше за какво който и да е да стои в офиса. Йег бе тук, обаче, и слушаше класическа музика в редакционната, сигурно за да се успокои в напрегнатия момент на очакване на идването ми. Зачудих се ако не се бях появил точно в този момент до колко ли би ме чакал и дали надеждата, която бях зародил преди седмица в него все още вирееше. Отворих вратата плавно, за да не го стресна.

- Охо, Йег.

 Беше се проснал на масата, опрял лице в хладината ѝ и орбитиращ в някаква нирванистична своя вселена. При влизането ми вдигна очи и се изправи бързо.

- Блеки! – надигна се трескаво от стола и забърника в шкафа отляво на масата, откъдето извади бутилка преполовено уиски и две стъклени чаши. – Сядай, сядай, моето момче!

- Още преди да говорим ли ще започнем с алкохола? – вдигнах вежда.

- Ами ще започнем, ми. Все пак все ще да пием с теб – въпросът е от мъка или от щастие. Във всички случаи обаче, отговорът си остава твърдият алкохол, Блеки.

Сипа по едно голямо и ми плъзна чашата по масата. Метнах якето на закачалката и седнах срещу него, след което се чукнахме.

- Наздраве, Йег.

- Наздраве, момчето ми. Кажи сега, потъваме ли в крайна сметка?

 Опитваше се да изглежда спокоен, но движенията му бяха трескави и си личеше, че няма търпение да чуе заветните думи – били те, както той самият каза, причина за пиене от мъка, или от щастие. Аз самият също бях доста превъзбуден и исках час по-скоро да съобщя добрите новини.

- Никакво потъване, Йег, ами напротив – курсът ни не само, че се стабилизира, а има изгледи и да се подобри!

 Редакторът плесна с ръце и за малко да обърне чашата си, след което се изправи, след като бе седнал преди по-малко от минута.

- Знаех си! Мамка му, Блеки, знаех си! Всички други подхождаха със скептицизъм, казваха как сме бита карта, как просто е дошло времето и ни е ударил малшанса. Но не, не! Аз вярвах, зарази ме с тая твоя вяра, момче, вярвах и си знаех, че ще стане нещо и ще намериш изход. – от ръкомахането му започна да ми се вие свят, но се ухилих. Колкото лесно и експлозивно се ядосваше Йег, толкова се отнасяше това и за еуфорията му. Като цяло бе човек на крайното изразяване на емоции, рядко имаше сдържаност в него. – Кажи ми сега, кажи ми! Как по дяволите успя да натъкмиш така нещата и кой добър човечец или кои добри хорица ще ни помогнат?

 Засмях се с цяло гърло.

- Честно ли, Йег? Съвсем случайно. Отидох на една изложба.

- Отиде на изложба ли? Това пък какво общо има?

- Точно това е – нищо общо нямаше! Запознах се с художничката, която представяше картините си, на следващия ден отново се видяхме и тя ми каза, че баща ѝ е склонен да ни спонсорира.

- Боже мили, Блеки, това е толкова абсурдно, че е смешно. Все едно сме в някой разказ, та то само из техните редове стават такива неща. Как се казва момичето?

- Елия.

Той пресуши чашата и си сипа още половин.

- Не съм я чувал, да ти кажа честно. Но пък не съм и особено запознат с художническото общество, аз съм просто един главен редактор в едно списание.

- Списание, което ще функционира отново.

- Списание, което ще функционира отново, да! Това е страхотно, неописуемо, абсолютно фантастично, Блеки. Веднага ще кажа на другите! – той потърка брадата си в спокоен жест, който контрастираше на цялото му поведение в момента. – Но трябва да се видим с баща ѝ, за да уговорим клаузите. Това не е проста работа, и най-вероятно ще ни бъде поискано нещо в замяна. Дано не става дума за промяна в насочеността ни – другите няма да бъдат особено доволни.

- А ти би ли бил?

- Не бих, Блеки, но съм главен редактор и съм отговорен за вас малко или много. Ако това значи да ви спася задниците, бих променил тематиките, за които ще пишем. Не и ако вие сте недоволни, естествено.

Кимнах. Йег беше много отговорен и принципен човек, именно затова го уважавах – и като човек, и като мой координатор.

- Спокойно. Не мисля, че това ще е случая, така че няма защо да се притесняваме точно за това. До края на седмицата ще имаме среща с него, Елия каза, че е зает тези дни. – този път художничката ми бе оставила телефона си и бе взела моя, като каза, че ще ми звънне да се уточним.

- Значи ще кажа на другите, че и тази седмица им е отпускна, но от другата корабът отново потегля.

Кимнах отново.

- Блек, ти си велик. Не знам как да го нарека – провидение, късмет, ръката на съдбата, която е любителка явно на списанието ни, наличие на чар в теб, за да омаеш това момиче...

- Не мисля, че съм я омаял особено, Йег.

- Все едно, моето момче, все едно! Няма значение. Важното е, че продължаваме. Постой сега с мен, дай да допием тази бутилка – това е нашият личен празник, на нас двамата и тази вече опразваща се стъклена бутилка уиски. – той ми наля половин чаша, наля отново и на себе си – вдъхновените му тиради се захранваха с глътки твърд алкохол. – Наздраве за теб, наздраве за мен, наздраве за другите и най-вече – наздраве за списанието!

- Наздраве!

 Четиридесет градусовия алкохол не можеше да се сравни с топлината, която се бе настанила в корема ми. Не беше сън. Отново бяхме в играта.

Изображение: Green agate by La-Gems

Две чаши ром в неделя спасяват „Титаник”

  На следващия ден се облякох малко по-подобаващо – тъмни панталони без ръб, тъмносиня риза, единствените кожени обувки, които имах (не обичах особено да нося продукти от естествена кожа, макар че не бях фанатик по темата) и верижката ми с абаносов гарван, който ми бе подарък от нашите за шестнайстия ми рожден ден. Погледнах се замислено в огледалото, за да видя дали нещо липсва в цялостното ми излъчване и се сетих, че отдавна не се бях издокарвал. Обичах да подбирам дрехите си за специални събития, но не правех това самоцел – имах достатъчно други грижи и неща за правене, отколкото да прекарвам по час-два в разиграване на различни елементи от облеклото си. Реших, че всичко е окей и няма какво повече да желая от себе си в един неделен ден и за първи път от много време слезнах с асансьора, който най-сетне бе ремонтиран.
 Площадът на Рибите, или Рибарското, както му викаха по-младите граждани, бе един от символите на града още от стари времена. В центъра му стоеше фонтан с различни видове риби, от чиито усти излизаха водни струи. Механизмът му бе така уреден, че преминаваше през три стадия – рибните усти пресъхваха, след което водата бликваше първо от задните им редове, за да се включат най-накрая и предните животни. Когато бях малък често се бях къпал във фонтана под студените струи, което бе довело до неедно боледуване, но през лятото това място бе с неоспорима притегателна сила за децата на града. Освен фонтанът, на площада имаше и четири кафенета – по едно за всеки ъгъл, както и през по-топлите месеци – различни щандове със захарен памук, сладолед, ядки и сладки изделия. Понякога лятно време се състояха и различни културни събития, включително театър на набързо изготвена сцена, някоя и друга лятна кинопрожекция или благотворителен концерт. Сега обаче бе пусто – зимата бе неприветлив период за подобни мероприятия, а продавачите предпочитаха да не зъзнат заледени. Кафетата бяха прибрали своите външни маси и столове и се бяха свили в мъничките помещения.

 Подраних с десет минути и направих няколко кръгчета на фонтана, за да не замръзна. Когато стана два и десет се зачудих колко още да чакам и дали Елия въобще ще се появи. Нямаше как да ѝ звънна и да я питам на път ли е, нито пък тя можеше да се свърже с мен. Дадох си още десетина минути граница за чакане и пъхнах ръце в джобовете си, започвайки поредната обиколка на затихналия фонтан. След пет минути Елия се появи, хвърляща във въздуха пара с дъха си и почти подтичваща.
- Извинявай, че закъснях, Блек. Колата ни сдаде багажа, а повечето таксита бяха заети, така че трябваше да ползвам градския транспорт. – тя ме прегърна внимателно и червената ѝ коса покри лицето ми. – Не си замръзнал, нали?
- Не много, можеше и по-зле да бъде.
- Хайде тогава да се шмугнем на топло, все в едно от четирите кафета тук ще се намери място за нас.
- Може би да пробваме във „Валерия”?
 Тя кимна утвърдително и ме хвана подръка. Носеше черно дълго палто, а под него се подаваха отново явно неизменните стандартизирани дънки. Лилавата ѝ шапка бе плетена и подхранваше някакво вяло артистично излъчване, комбинирана с лилава обица на дясното ухо във формата на корона. На лявото стоеше лястовицата със зелена ахатова опашка от вчера. Мълчахме известно време, сякаш да пазим дъха си и гърлата си от пронизващия студ, сякаш думите ни криеха нещо съкровено, което хладът ще прекърши и открадне. Във „Валерия”, за щастие, имаше места, и не се наложи да обикаляме наоколо в търсене на маса. Поръчахме си по един ром и потъркахме ръце, за да ги стоплим.
- Ироничното е, че и двамата явно сме достатъчно глупави да не носим ръкавици в този студ. – усмихна се криво тя.
- Честно казано никога не съм харесвал ръкавиците. – признах аз. – Неудобни са, винаги дразнят ноктите ми. Сякаш нещо в тях ми пречи и постоянно искам да ги издера, да ги разкарам от пръстите си, или по-точно – от върха им. Виж, ръкавиците с отрязани пръсти са окей. Но те не са зимни, защото още повече засилват клинча.
 Елия се засмя и лилавата корона на ухото ѝ се залюля.
- Дразнят ноктите ти? Не бях чувала такова нещо досега. – сервитьорката донесе рома ни и тя ѝ кимна с глава – Благодаря.
- Какви бяха отзивите за изложбата?
- Предимно позитивни. Както и очаквах, някои от нещата, които бяха абсолютно несъобразени с текущата сцена, не са били оценени. Същевременно обаче те ми харесват най-много и нямаше как да ги изпусна. Като цяло обаче моето мини-общество остана доволно от полу-марионетната ми изява. – тя надигна чашата. – Наздраве за това.
- Наздраве. – усмихнах ѝ се и отпихме по една немалка глътка.
- Честно казано обаче, искам да говорим за списанието и проблема, който каза че имаш. Това е една от причините, за които пожелах да те видя. Имам предложение, Блек.
Оставих чашата и тя изтрака върху дъбовата маса. Интуицията ми бе побесняла при ставането ми сутринта, чувството бе пулсирало като бомба със закъснител из съзнанието ми, но не предполагах, че нещото, което ще я успокои, ще бъде Елия. Като изморено от борбата зверче, шестото ми чувство стихна и не се обади повече. Вълните се умориха и океанът замълча, очаквайки в тишина.
- Слушам те.
- По това, което разбрах, ти трябва финансов дарител, някой, който да задвижи финансовия механизъм и да осигурява на служителите – тоест на теб и твоите колеги заплати, както и всички други разходи, които могат да възникнат в съществуването на една медия. Същевременно, фокусът на списанието ви пада върху обществото и културата, а не върху фабрикуването на жълти новини или политически течения. Това прави кандидатите малко по-редки и незаинтересовани – нито може да предлагате шокиращи сензации, които да разбунят духовете сред масите, нито пък може да се прикачите към дадена партия и да пропагандирате дейността ѝ. А и някак си мисля, че дори при съществуващ такъв вариант, ти не би го избрал.
Кимнах.
- Нито моите колеги, в това мога да те уверя.
- Вчера наистина ме замисли – не само с това, че ми направи впечатление и ме накара да се чувствам свободна само за отрицателно време познанство. – тя отпи от рома отново и продължи. – Замисли ме за това, че гледаш извън себе си, не си се вкарал в изолираната писателска ниша, егоистична и целяща само да провокира вниманието върху себе си, която много хора с твоите интереси изповядват. Осъзнах, че малко или много, аз не съм такава, и това е мой пропуск. Не просто пропуск, това ме прави неправилно функциониращ човек, прави ме осакатена в съществуването си, въпреки, че някои мои картини отразяват социалната действително през някаква призма.
Кимнах отново, неразбирайки обаче точно накъде бие.
- За двайсетте години, които съм прекарала на този свят, не съм направила нищо искрено за някой друг, нищо благотворително – в какъвто аспект и да го възприемеш. Срещата ми с теб ме удари в главата и ми каза – „Трябва да направиш нещо такова най-сетне!”. А когато спомена за списанието, вече имах и причината, която да доведе до решение – и за твоя, и за моя проблем.
Разгорещения ѝ тон накара кръвта ми да закипи. Очите ѝ блестяха, устата ѝ трептеше от възбуда, сякаш това бе пречистването, което бе търсила цял живот – инвестицията в едно малко списание с конкретна социална насоченост. Оптимизмът и увереността ѝ ме заразиха, лепнаха се за съзнанието ми и го опияниха във фанфарна песен. Бях намерил решение за нещото, което ме тормозеше най-много в последно време и можеше сериознo да подрони устоите на живота ми. Интуитивно, случайно, без целенасоченост, молби и каквото и да е – просто така, паднало през един февруарски ден покрай един замръзнал фонтан от едно сиво небе. Ключът за всичко ми бе поднесен от червенокосо момиче, чиято картина бях разкритикувал и така бях събудил интерес в него.
- Как смяташ да финансираш списанието?
- Не аз. Баща ми – онзи мъж, който видя вчера. – значи все пак не ѝ беше любовник. Някаква част от мен си отдъхна и се отпусна, докато друга се чудеше защо по дяволите трябва да се успокоявам от този факт. – Произхождам от богато семейство, без да ме е срам от това. Никога не съм била разточителна, обаче. – стрелна ме тя с очи, сякаш съм си го помислил автоматично.
- Смея ли да го кажа, дори да си го бях помислил? – ухилих се аз.
- Съдейки по вчера – да.
Разперих ръце.
- Виновен, признавам си. Освен искрено да ти благодаря, което ще е малко, защото спасяваш не само моя задник, какви са другите уговорки. Нещата никога не са толкова прости, особено в такава специфична ситуация.
- Не знам. За това ще говорите с баща ми – ти и главният ви редактор, по-точно. Той е зает човек, затова не знам точно кога ще стане тази работа, но след средата на седмицата – понеделник и вторник са му препълнени като график. Засега просто успокой духовете и кажи, че приливът на пари за списанието ви няма да секне.
„Титаник е спасен, мамка му!” Чувство на топлина и задоволство се разля по цялото ми тяло. От години не се бях чувствал толкова щастлив по един тих, ненужен за изказване начин. Всичко се бе подредило и вече си представях триумфа на колегите, крещящият превъзбудено Йег, свирещата пронизително Аля – освен някои други трактовки на глагола, русокосата ми колежка можеше удивително силно да свири през пръстите си, както и грейналите лица на Мартин и Ерин. Бях се умълчал, докато в мозъка ми се разиграваше победната сцена в работа, затова Елия ме сепна, когато заговори.
- Както казах, това е една от причините, поради които исках да се видя с теб. Другата е, че ми се пиеше, и ми се стори подходяща компания.
- Пиене в неделя на обяд?
- Ти също го правиш.
- Аз съм мъж, мога да го правя.
Вдигната вежда.
- Не говори глупости. Третата е, че искам да ме поканиш на гости.
- Повелителния тон малко обезсмисля евентуална покана, не е ли така?
Тя се усмихна.
- Така е. И все пак?
- Сега ли?
- Аха.

 Взехме такси до апартамента ми, защото и двамата не искахме да мръзнем допълнително. Събухме се и отидох в помещението с кухнения бокс да приготвя по нещо бързо за ядене.
- Извинявай за кочината. – провикнах се оттам, докато тя разглеждаше из стаята. – Не очаквах посетители, особено в неделя.
- Да не ти пука. – чух стъпките ѝ, приближаваха се. – И аз съм хаотична. Виж, може да оставиш яденето за малко обаче.
Вдигнах очи и се порязах с ножа поради гледката. Изругах, но не потърсих нещо, с което да подсуша течащата кръв, просто защото не можех да откъсна поглед от полуголото тяло на Елия. Тя се бе отпуснала на стената и бе наклонила леко глава, зелените ѝ очи ме гледаха очакващо и с нескрита подкана.
- Мамка му.
Това я развесели още повече и тя изви ръце, след което черният ѝ сутиен падна и разкри закръглените ѝ гърди с настръхнали розови зърна.
- Мамка му!
В смеха ѝ този път нямаше и помен от онази преграда преди, която го правеше плах и сдържан.

Изображение: Rum by E-112

Принадлежности и абсолютна липса на телефонни номера

Известно време – може да е било не повече от пет-шест секунди, но може и да са изминали минути, стоях безмълвен. Не бях смутен от факта, че Елия е толкова красива, нито от това, че бе облечена абсолютно несъответстващо на помпозния образ, който си бях изградил за нея. Стандартните дънки и симпатичният, семпъл лилав пуловер с бухнали ръкави, в никакъв случай не бяха шантаво скроената рокля на някой дизайнер, която очаквах. На ушите ѝ, сега забелязах, висяха две също толкова непретенциозни обици с формата на лястовица, завършващи на опашката си със зелен ахат.
 Това, от което бях смутен, бе, че бях казал директни думи за изкуството на някого, когато същият този човек стоеше пред мен. Хората имаме вградения механизъм твърде често да изпитваме уплаха от директната критика и да се стремим да я вливаме в индиректни канали, които да опасват темата и да ни пазят в безопасност. Докато стояхме там – в укреплението си в далечината, ние се чувствахме удовлетворени, сигурни, прецизни в преценката си, без да има нужда да я обосноваваме. Прекомерно често не следвах този изграден стереотип на действие, което съвсем естествено бе породило проблеми за мен в миналото ми, и се бях научил на определен такт, на пригаждане и открояване кога какво е нужно. Сега не бе от тези моменти, в които да се притеснявам чак толкова за изказаната критика, но ето, че в мозъка ми бясно се блъскаха мислите как да отреагирам подобаващо. А и в крайна сметка щеше да е много по-подходящо да критикувам изложителката поне след като се запознаем дори с по едно име.
- Бих казал, че ми е приятно, тогава. – казах с контролиран, отигран тон, без да включвам неизказано извинение спрямо нея поради неудобността на ситуацията.
- Но не би казал, че изкуството ми ти е приятно?
Наклоних леко глава.
- Бих казал отново това, което казах преди малко на едно червенокосо момиче пред една неособено добра картина. Ако момичето бе същото, но картината бе различна, сигурно и изказването ми, а след това - и въпросът ти, щяха да са различни.
Тя се усмихна и чак сега забелязах в какъв синхрон се люшкаха лястовиците с техните зелени ахатови опашки и постоянно движещите се и изучаващи ме нейни зелени очи.
- Сложна паяжина плетеш само за една реплика, Блек. Кой знае какъв си вътре в себе си, щом една проста ситуация обясняваш така.
- Не мисля, че съм особено сложен. Елитаризмът ми е чужд, насилената сложност – също. Може би това е разликата между мен и много от присъстващите тук в момента, предполагам.
Тук вече Елия се засмя кратко. Смехът ѝ бе плах, ненатрапчив, сякаш се притесняваше да даде воля на силата, която я е накарала да изтегли звук от гърлото си.
- А даже и болезнено директен на моменти, явно. Не е ли елитарно обаче да съдиш толкова лековато и без аргументи другите, или тезата ти тук е сходна като тази за картината? – тя кимна към немската овчарка с мъжка глава.
Поклатих глава.
- Тук грешиш. Мнозинството от тези хора бутат в очите ми – както и в очите на обществото, естествено, възприятието си за себе си като нещо велико, „над нещата” и провиденческо. Цветя сред маса от бурени; месии сред тълпата непросветени; избраниците, които да поведат похода на Просвещението за окаяните души. Няма значение как го формулирам, възприятието им за самите тях следва една схема, която е ясно изразена и видима. А съденето е доста по-лесно и изпълнено с неизказани аргументи, когато някой демонстрира такава показност, мисля.
- Интересно. – с бързо движение тя ме хвана подръка, притискайки леко. – Би ли се поразходил с мен, една от тези „месии”, спрямо които толкова изповядваш своя атеизъм, Блек? Говорих с каймака на обществото и ми стана скучно, а явно си намерих ироничен и интелигентен събеседник. Не мисля, че ще е честно да се лиша толкова бързо от него.
Прикрих изненадата си и кимнах утвърдително.
- С удоволствие.

 Обиколихме по-голямата част от изложението ѝ бавно, говорейки както за картините ѝ, така и за самите нас. Винаги ме е удивлявала енергичността, с която хората се вливат в новите запознанства, сякаш някакъв бент е отприщен и реката бясно бушува на талази, изливайки нови и нови вълни информация, без да спира. Словата са бързи, изреченията често се накъсват в устрема да се каже още и още, да се залее другия с това, което можеш да му предложиш. От своя страна, твоят събеседник иска същото, иска неговите вълни да засенчат твоите, да бъде по-интересен за теб, отколкото ти си за него, докато реките ви не станат еднакви, вировете им не пресъхнат временно, и комуникацията най-сетне не стане един улегнал язовир – спокойна, изливаща се равномерно, но все още с огромен воден запас. Това важи естествено, в случай, че и двамата участващи намерят нещо в другия, което да запали искрата на комуникацията и я разгори – така, че след огъня да дойде водата. Донякъде разговорът ни с Елия следваше този модел на действие и, макар че рядко говорих повече за себе си, красотата ѝ и явно грешния образ за нея, който си бях изградил преди това, ме активизираха. Чисто обуслованият от обстановката разговор за картините и техните послания се разгърна в сбита автобиография на всеки един от нас, която започваше от това в какви семейства бяхме израснали и какво бяхме мислели, че ще станем като малки, пък какво се е оказало. Тя учеше, както донякъде е логично, в художествена академия, която обаче не ѝ давала достатъчно свобода в себеизразяването. „Месиите” също я притискали, но все някак трябвало да си изгради име, преди да може да е абсолютно самостоятелна в творчеството си. За всяко развитие е нужен някакъв гръбнак, основа, от която да се изстреляш – рядко се случват идеализираните филмови ситуации, когато еднолично ръководиш всичко по начина, по който желаеш да бъде.

- Ако зависеше от мен, поне една трета от тези неща тук – тя направи обхващащ жест с ръка – нямаше да са представени по този начин. Но е нужно да се харесам, нужно е да направя компромис. Не го ли направя, може да не се впиша в мини-обществото, към което принадлежа.
- А нужно ли е да си част от него?
- Всички сме част от някакво изказано или неизказано малко общество, Блек. Друг начин няма, поне не и такъв, който да ти дава обещаващи изгледи за бъдещето. Хората често ползват клишето за това, че в живота се оправяш сам, защото няма кой друг да ти помогне, но това не е точно така. Дори в най-самотния си момент, социално погледнато, е нужно, а и неизбежно да си част от нещо. Може това „нещо” да е свързано с изкуство, политика, в твоя случай – медия, или каквото и да е, но то трябва да е налично. Стои там и те гледа с хладни очи, казвайки ти, че можеш да си сам и да се чувстваш увиснал на ръба на света, но не си толкова откъснат, колкото си мислиш.
- Не мисля, че съм част от нещо, честно казано.
- Нима? – тя вдигна вежда. – Следваш в университет, който ще те изхвърли, ако не спазваш правилата му. Пишеш в медия, която ще закрият, и понеже си част от нея, това ти повлиява. Това са само два бързи примера, Блек.
- В случая обаче говориш за по-различна принадлежност, мисля. – погледнах картината, срещу която се бяхме изправили. Беше от по-добрите на Елия, голо тяло, поставено в сянка. Виждаше се само част от бледата плът, останала незащитена, част, която напомняше на лунен сърп по начина, по който бяха разпрострени светлосенките. Семпло, непретендиращо и лишено от бомбастичността и агресията на редица други експонати – освен тъмносиният мрак и ивицата голoта нямаше нищо друго по платното.
- Защо смяташ така?
- Защото твоят вид принадлежност би важал при мен, ако бях в писателското общество и се подчинявах на някакви негови закономерности. Ако при писането си, както при твоето рисуване, трябваше да съобразявам героите и сюжета си, или поне някаква част от тях, с това, което се иска от мен. Както ти се изрази – трябваше да направя компромис, за да се харесам и да бъда актуален. Аз обаче не го правя, Елия, затова не съм принадлежен по този начин.
- Но си в медийното писателско общество и правиш своите компромиси.
- Това е друго. – поклатих глава аз, макар че знаех, че е права. Бях част и то неразделна, защото едно общество функционираше така. Истината обаче е, че имах вграден механизъм за отхвърляне на тази истина, че завися толкова много от някого в най-интимния пласт на съществуването ми – писането. – Все пак има огромна разлика между журналистика и художествена дейност.
 Тя ме погледна изпитателно с изумрудените си очи. Може би видя страха ми, нежеланието да призная – пред нея, пред който и да е, и най-вече - пред себе си тази истина, да попия тежестта и смъртта за индивида, които идват с нея. Може би тя самата също е била на моето равнище преди, но е разбрала, че няма как да удържа фронта, да отрича присъствието на другите и на техните желания, на обществото като смазващ личността уред дори там, където е било най-неудобно – в изкуството ѝ, което е самата тя. И сега виждаше в мен предишното си аз, бунтовно дерящо с нокти последните кръпки от завесата в опит да ги застопори там, да ги поддържа да не падат. Защото паднеха ли, хранилището на душата щеше да се задави в хаос, докато и последните конвулсии на самостоятелността не утихнат.
- Прав си. – нисък и набит брадат мъж около четирийсетте ѝ махна с ръка през вече поопразненото помещение. Тя му отговори със същия жест. – Даде ми свобода, Блек. – Елия се замисли, сякаш чудеща се дали да каже следващите реплики. – За половин час ме накара да се чувствам толкова свободна, колкото не съм била от месеци, за което ти благодаря. Утре е неделя, нали?
Кимнах утвърдително.
- Зает ли си към обяд, да речем към два часа?
- Не мисля. Освен с мислите за това, че в понеделник трябва да се изправя пред главния редактор и да му кажа, че списанието няма да го бъде, но те не мисля, че пречат.
- Чудесно. – тя се усмихна и леко захапа долната си розова устна. – Ще те чакам в два на Площада на рибите.
- Може би да ми дадеш телефона си, ако стане нещо?
- Не е нужно. Казах, че ще те чакам.
 Преди да успея да възразя, че все пак може да се случи нещо непредвидено, тя се затича към мъжа, сякаш забравила, че съществувам. Поклатих глава – нямаше да се правя на глупак и да търча след нея за някакъв си номер, и тръгнах към изхода на галерията с мислите все пак кой ли е този мъж. Нейн любовник? Просто приятел? Може би баща?
 Вечерта заспах бързо, в пълно спокойствие, без нито една напрегната мисъл да обхване съзнанието ми. Сякаш срещата с Елия ми бе осигурила поне временно преграда спрямо натиска, който света упражняваше върху мен в момента.

Изображение: Studio Paintbrush 1 by RemBrent

Естетиката в една немска овчарка с глава на мъж

Съботата дойде, а с нея и изложбата, която предвиждаше трансформация на „привидната перверзия в естетика”, както се беше изцепил някой поел прекалено голяма доза артистичност в съзнанието си. След една обилна следобедна закуска от три пържени яйца с два сандвича с някаква долнопробна шунка и кисели краставичка, взех билета и се запътих навън. Силно се надявах събитието да не бъда чак толкова префърцунено и изпълнено с високопарни простотии, защото инак щях да се изповръщам по средата на помещението, както се бях натъпкал.
 Наистина бе пълно, обаче. Чакахме трийсет минути, за да може всички да влезем, а вътре в самата галерия бе достойна за уважение тъпканица и едва се разминавах с някой и друг почитател, решил да се бори с табутата на обществото в еротична насока. Публиката бе общо-взето такава, каквато предполагах, че ще е – смесено количество млади артистични персони, които всъщност нямаха толкова артистичност в самите себе си, колкото в разноцветните си и крещящи дрехи и вече закоравели „вълци” на изкуството с неизменните каскети, неизкарващи цигарите от устата си и дърдорещи някакви думи и словосъчетания, които и те самите едва ли си разбираха. По едно време ми писна да слушам бръщолевеници и си сложих слушалките на плейъра, пуснах музика и започнах да разглеждам.
 Елия със сигурност имаше талант, но той си личеше в много малко от изложените нейни произведения. Повечето по-скоро бяха насилени, и за мен това им личеше – сигурно и за другите присъстващи, всъщност. Разликата бе, че другите очакваха тази насиленост, за да се впише авторката в техния затворен кръг на сложни концепции, формулировки и визуализации, които оценяваха като „изкуство”. Това превръщаше някои иначе потенциални метаморфози на откровени порно картини в естетика с еротичен нюанс (признавам, наистина редица от такъв тип ѝ се бяха получили страхотно), в изопачен псевдо-художествен пиедестал на голи цици и полови органи. Поклатих глава и си припомних защо страня от литературните кръгове и творческите общества като цяло, а действам като вълк-единак. Това момиче тук бе пряк пример на синдрома за мини-обществото, което – независимо дали е политически, художествено, музикално или в какъвто и да е друг аспект обусловано, мачкаше и слагаше в рамки чисто индивидуалните пориви на даден човек. Басирах си задника, че и отгоре, че Елия може да направи десеторно по-добра изложба, но така вероятно би загубила голяма част от аудиторията си, която ѝ диктуваше какво да прави, за да бъде оценена. И щеше да потъне – също като списанието ми.

 Размислите ми бяха сепнати от усещането за някакво присъствие около мен и се огледах. Вдясно от мен, досами рамото ми (и всъщност стигащо до него), бе застанало слабо момиче. Бе не по-високо от метър и седемдесет, с буйна и ярка червена коса. Когато видя, че съм я забелязал, тя обърна лице към мен и се усмихна. Имаше добре оформени устни в бледорозово червило, а при усмивката ѝ крайчетата на устата ѝ се повдигнаха пленително. Очите ѝ бяха зелени, но не с похабеното зелено на растителността в кафето, което с Кат бяхме посетили, ами с живия блясък на изумруд, на свежа пролетна трева. Имаше грим, нито тежък, нито лек, подчертаващ очите ѝ и подбран сякаш точно, за да подсили цялостното излъчване на лика ѝ. Може би я бях зяпнал леко – все пак бе адски красива, защото тя ме гледаше насмешливо и очакващо. Почувствах се неловко, което бе рядкост за мен в тази насока, и си свалих слушалките.
- Толкова ли те изненадах? – гласът ѝ бе мек, леко висок и плътен. И отново – сякаш бе абсолютно приспособен за съществото ѝ, за цялостното излъчване, което струеше от нея.
- Ами, всъщност, не. Просто си мислех, че гледаш картината и размишляваш върху нея.
- Може и така да е. – тя се усмихна. – Има ли за какво да размишляваш по нея?
Погледнах платното срещу мен. Куче с мъжка глава и тяло на немска овчарка разхождаше на два крака жена в черно бельо по разнебитен тротоар. Мъжът...или по-скоро главата бе изплезена в някакъв извратен нюанс на удоволствие, членът му беше еректирал. Жената от своя страна имаше нашийник, воден от дебел метален синджир, и бе навела глава към плочките – така, че очите ѝ не се виждаха. Тялото ѝ бе на зряла жена, не на момиче, натежало откъм гърди и бедра, но по привличащ, възбуждащ начин. Елия бе свършила работата си тук откъм внушение, но пък за мен картината не струваше. Помислих малко дали да бъда директен и реших, че – какво пък, едва ли самата авторка се навърташе около зяпачите. Сигурно бе някъде с подбрания елит, който ѝ е помогнал да организира събитието.
- Сигурно има. – отсякох аз. – Въпросът е, че това не е „естетиката”, за която изложбата претендира. Това си е откровено садо-мазо порно платно с анималистични елементи, което цели някакво шокиращо внушение, а постига просто...избледнял опит за провокиране на интереса. Не бих казал, че съм особено впечатлен.
Момичето кимна, но изражението ѝ леко се напрегна. Дали я ядосах?
- Какво би предложил ти?
Потърках брадата си.
- Нищо. Аз не съм художник, едва ли някога и ще бъда, така че не мога да ти кажа. Просто тази картина не е от силните на изложителката, както и много други. Има някои попадения, но това тук... – поклатих глава. – Това тук не е едно от тях.
- Липсва ти аргументация.
- Не му е нужна аргументация, не и подробна такава във всички случаи, за нещо, което не харесвам. Особено толкова директно проявление на изкуството като това тук. – кимнах към картината.
- На мен пък ми харесва.
- Защо?
- Защото ме кара да си задавам въпроси. Защо точно немска овчарка и защо тротоарът е разбит? Какво точно символизират тези две решения, и дали въобще символизират нещо? Какво цели скриването на очите – срам? Или може би прикрива перверзното удоволствие, което жената изпитва, някакви тъмни страсти, които се крият дълбоко в самите нас и можем да ги излеем само на един разнебитен тротоар? А защо не гняв, ярост, безсилие? Стотици емоции могат да се крият само в липсата на нарисувани очи, на един фрагмент от цялата композиция.
В захлас следях набирането ѝ на сила след всяка дума и рязко оформеното отваряне на устата и засилване на темпото с разгръщането на трактата ѝ за тази картина. Бледорозовото червило се движеше нагоре-надолу, докато думите ми се струваха заглъхнали, доста отдалеч, макар че улавях смисъла им. Когато тирадата свърши, погледнах от упор в яркозелените ѝ очи.
- Ами да, може. Изкуството е субективно, така че всеки от нас е прав сам за себе си. В липсата на очи аз пък виждам анонимност. Но аз самият не съм анонимен. – усмихнах ѝ се и подадох ръка. – Аз съм Блек.
Тя също се усмихна и пое ръката ми с топли, но стискащи здраво пръсти.
- Приятно ми е, Блек. Казвам се Елия.

Изображение: Red Hair by americanlauren