Вечерни рисунки

Поверяването на Кат в ръцете на Скин сне немалък товар от раменете ми. В мен се бе настанила увереността, че няма по-подходящ човек, който да се грижи за колежката ми от синеокия албинос. Тази увереност потушаваше до голяма степен притесненията ми и можех да се отдам по-пълноценно на работата си. Това се отнасяше както за ученето, така и за текущите ми проекти в списанието. Минавах да видя колежката си за час-два вечерите, като отменях за малко „караула” на Скин. В крайна сметка, той също бе млад човек и достатъчно свободолюбив, че да заслужава временна почивка, за да скита из града по някоя и друга среща. Двамата с Кат се разбираха прекрасно, което изключително много ме зарадва, защото бе още един фактор, който да ѝ помогне да стъпи на краката си. Скин бе достатъчно деликатен, за да не се меси в личните ѝ работи и клатушкащи се настроения, но бе и точно толкова настъпателен, колкото да не ѝ позволява напълно да се затвори в себе си.

 Беше събота – близо четири дни след като бях ангажирал приятеля си с този ангажимент, когато Елия ми звънна с идеята да мине през нас вечерта. С удоволствие приех – все пак отдавна не се бяхме виждали, но след като затворих телефона и видях колко е часа, изругах. Бях изгубил представа за времето, а бе привечер, тоест имах около час и половина да приведа хаоса у нас в нещо толериращо се. 35 квадрата са малко пространство, но прахта обитава всички кътчета и се сгушва дразнещо уютно из всякакви квадратури. В общия случай хич не ме интересуваше колко прашно е помещението, което обитавах - стига все пак да може да се диша, естествено. Проветрявах често и атмосферата се разведряваше, а когато количеството сивкава пелена вече добиваше прекомерни размери вече почиствах. При посещенията на външни хора обаче беше друго, макар че все пак зависеше кой ще ме посещава. За Скин или Саня нямаше да си дам много зор, но при момичета, пред които исках да изградя някакъв що-годе спретнат образ, се представях блестящо.

 Затова взех овехтелия парцал и минах библиотечката като начало – рафтовете не бяха остъклени и прахта с удоволствие се загнездваше по книгите и се стелеше на малки валма. Тя бе последвана от нощното шкафче и други малки като площ повърхности, а след това направо извадих олющената ми синя прахосмукачка с многократно лепен маркуч и изчистих пода. В кухненския бокс изпсувах – в мивката плуваха сякаш напук на бързането ми множество чинии, цяла купчина вилици и една огромна пластмасова купа за салата в искрящ зелен цвят. От няколко дни въобще не си бях правил труда да измия каквото и да е, но нямаше нещо, което да ненавиждам повече от миенето на чинии. Всяка друга къщна работа ми се струваше рай, дори досадното чистене на прозорци. Въздъхнах и се залових със съдовете и приборите. Ако разполагах с нужните финанси за една миялна машина, битовият ми живот в тези 35 квадрата щеше да е толкова по-лесен и удобен. Но нито разполагах с парите, нито фактически имах място, където да сложа един такъв уред.

 Когато привърших с цялото подреждане и чистене, метнах поглед към часовника на лаптопа – показваше 20:45. Грубо казано разполагах с около двайсетина минути, докато Елия се появи. Като за човек на изкуството, тя бе учудващо точна и никога не си позволяваше закъснения от повече от десетина-петнайсет минути. Реших да се изкъпя и да отмия мръсотията от тялото си с вряла вода. Едно от нещата, които обожавах, бе да се къпя на висока температура, след което да се отпусна на леглото по хавлия. Имаше нещо безкрайно блажено в това да зяпаш тавана само по хавлията след взетия душ, с още пареща плът и разперени ръце. Можех да остана десетки минути в тази поза, без да мърдам нито един мускул от тялото си, слушайки как различни мисли се блъскат в стените на съзнанието ми. Понякога пък се унасях в това блаженство и се събуждах след кратка дрямка от двайсетина минути, с вече изстинала кожа и притъпени сетива.

 Елия звънна точно като се излежавах, разперил ръце като изплюта на брега морска звезда. Изстенах и, олюлявайки се, закрачих към врата. Отворих и червенокосото момиче ме погледна с явна насмешка.

- Осъзнаваш колко тъпо изглеждаш с тази кърпа на главата, нали?

- Топли думи вместо „добър вечер”. – измърморих аз и отстъпих, за да влезе. Тя се шмугна покрай мен, в ръцете си държеше тъмносиня папка. – Някакви други забележки към външния ми вид?

- Може и да се избръснеш, започнали са да ти никнат мустаци. Не харесвам мустаци. – сбърчи нос художничката и ме огледа, сякаш оценяваше стока за продан. – Хавлията ти е хубава обаче. Жълти ромбове и виненочервени кръгове на черен фон – ха, колко аристократично!

- Майната ти, бе. – изсумтях аз и се съблякох гол. – Вземи да нарисуваш композиция с такива фрагменти като толкова знаеш. Хавлията ми е сто пъти по-добро произведение на изкуството от човешки тела с глава на немска овчарка, разхождащи голи мацки.

- Засегнах някой май. – тя впери поглед надолу към половия ми орган. – Жалко, че ми дойде, инак точно сега въобще нямаше да говорим.

 Докато Елия събличаше черното си палто и обувките си, аз се облякох и взех голямата тъмносиня папка. Краищата ѝ бяха оръфани – личеше си, че е активно ползвана.

- Какво има в папката?

- Рисунки. – приглушено отговори тя, махайки блузата си. Когато успя най-накрая да я прекара през главата си с ръмжене, тя въздъхна. – Така е много, много по-добре. Виж ги. Аз ще си направя нещо за ядене, искаш ли и ти?

- Окей.

 Тя си обу чехли и отиде в кухненския бокс, а аз отворих папката и извадих грубите, плътни листа. Имаше няколко оризови хартии, които оставих на нощното шкафче, защото нямаше нищо прекопирано или нарисувано по тях. Започнах да прелиствам рисунките, взирайки се внимателно във всяка. Елия имаше много специфичен стил на рисуване, и дори да твореше неща с коренно различна тематика, почеркът ѝ не можеше да бъде сбъркан.

 Рисунките бяха добри, дори и тези, които все още бяха в незавършен вариант или направо нахвърляни скици. Прелистих набързо скучноватия, дежурен натюрморт с купа плодове и ваза, за да стигна до гротескна карикатура на човешко същество. Мъжът имаше бивни, стърчащи от грозно ухилената му уста, очите му бях колкото комично, толкова и плашещо опулени и уголемени, а в ръцете си държеше бяла чиния с парче торта. Сладкишът нямаше блат, плънка или глазура, а бе съставен от пресована смес от парични банкноти и някоя и друга сребърна монета тук-таме – кръглите парчета приличаха на лъскави резенчета банан. Бивните бяха потънали в някаква слузеста течност – може би лиги?, която се стичаше надолу, към рошавата брада на мъжа. След това изображение пред погледа ми се оказаха чернокоса жена и рус мъж, танцуващи интимно с долепени едно до друго тела. Тя бе в бяло, а той – в черно, като одеждите им контрастираха на косите им. Фонът, поне засега, липсваше, и дори не бе започнат.   

 Отново прелистих – следващата картина бе на жена, която вървеше по оживена улица. Небето над нея бе синьо, слънцето блестеше ярко, а хората бяха замъглени фигури, но неизменно облечени в цветни дрехи. Лицата им не се виждаха – дори на тези, които бяха близо до жената и в по-централен фокус в композицията. Сякаш някой ги бе лишил от идентичност и правото на всякакви лицеви характеристики. Жената бе своебразен център на композицията – и пространствено, и идейно. Нейните черти, за разлика от тези на околните, бяха ясно отличими и видими. Очите ѝ бяха сини, но не със синьото на небето, а с тъмна, бездънна синева, която сякаш изсмукваше светлината на стелещите се лъчи. Взирайки се в мрака на ирисите ѝ реших, че най-точното определение за тези очи е „хищни”. Те поглъщаха и поглъщаха светлина, но бе ясно, че гладът им е неутолим. Жената бе загубила нещо, нещо адски ценно, и дори да погълнеше светлосиньото небе, ярките лъчи, а дори и улиците с пъплещите по тях цветни безлики хора, това нямаше да ѝ стигне. Множество бръчки бяха прорязали лицето ѝ, устата ѝ бе осеяна с кървави рани – явно бе хапала до болка устните си, ако все още въобще усещаше болка при такова излъчване. Тъмната ѝ, скъсана на места дреха бе в пълен контраст със светлото облекло на заобикалящите я и подобно на очите привличаше и поглъщаше с нишките на тънка си всяка светлина.

 Без съмнение това бе абортиралата млада жена от „Градът умира в синьо”.

Изображение: Dark 100 Paintings by mattwatier

Доверие в албиноса

 За щастие през следващите три дни успях да наглася така нещата, че да съм неотлъчно до Кат. Пазарувах за двама ни, готвих, учих за изпитите и спях у тях. Съвсем логично на нея не ѝ бе до сесията, но към средата на втория ден успя да се окопити достатъчно, че да започне да се насилва да чете. През по-голямата част от времето мълчахме. Кат се бе самовглъбила в тъгата и скръбта си и не желаеше да отрони повече от няколко думи за деня, а аз от своя страна уважавах мъката ѝ и нуждата ѝ от безсловесност и си вършех работата тихомълком.

 В интерес на истината, ако някакъв страничен наблюдател не знаеше причината за липсата на думи в апартамента ѝ, щеше да си помисли, че сме перфектно адаптиралите се един към друг съквартиранти. Една моя приятелка бе казала веднъж, че знаеш, че човекът, с който делиш жилището си е наистина подходящ тогава и само тогава, когато можеш с часове да си мълчиш с него. Детайлите около нашето мълчание обаче напрягаха и угнетяваха атмосферата. За да не се задуша от това усещане, от време на време излизах на балкона и палех някоя и друга цигара. От там можех да видя хубаво главния булевард, на който живеешe Кат, и вдишвах от хладния пролетен въздух, или пък се вслушвах в шума на града. Двигателите на колите ръмжаха, трамваи кръстосваха релсите със скърцане, хора крещяха, поздравяваха се и пъплеха надолу-нагоре по видимите за мен улици. Пропастта между външния свят на балкона и вътрешния свят на стаите ми се стори сходна на бездната между света на живите и този на мъртвите, за която ми бе говорил доктор Клок. С него се чух още веднъж след срещата ни в болницата, за да му кажа, че с Кат сме минали през моргата, за да видим починалите ѝ родители – преживяване, което бе разтърсващо тежко както за нея, така и за мен. Уверих го, че засега нещата при нея са стабилни, доколкото може да бъде в такава ситуация и му пожелах да крачи по-умело по границата между световете.

 За моя жалост нямаше как да отсъствам повече от три дни – не защото Йег не би ми разрешил, а защото след финансирането списанието бе потеглило с пълна пара и имахме ужасно много работа. Освен чисто писмената част, имах и назначени интервюта с няколко големи фигури относно новия ми материал на обществена тематика, който бе все още смътна идея без ясни очертания. Ежедневието на тези важни клечки бе толкова натрупано, че можех само да се радвам за постигането на уговорка за реален контакт с тях. По това време нямаше как да зная, че ще се случи нещо такова с Кат и в момента бях вързан – понечих ли да си отменя интервютата, не можех да се надявам на повторна уговорка. Влиятелните хора тачат пунктуалността, поемането на ангажимент по сериозен начин и директно режеха, ако демонстрираш развеяност и лигавщина. Същевременно хич не исках да оставям приятелката си сама, защото не знаех какво може да извърши. Моята компания сигурно я успокояваше и тя самата бе кротка, но кой знае каква буря бушуваше вътре в нея и дали нямаше да избие по някакъв безразсъден начин при липса на контрол и внимание. Затова звъннах на Скин, докато тя спеше в следобеда на третия ден. Вечерта приятелят ми албинос бе свободен и се уговорихме да се видим, като на излизане обещах на Кат, че ще се върна до час и нещо. Тя промърмори нещо и се уви обратно в завивките, за да си доспи.

 Скин ме чакаше на същия площад, където преди време се бях видял с Елия в един неделен ранен следобед. Мястото ме замисли за червенокосото момиче – не се бях чувал с нея от известно време, а не се бяхме виждали от последния път. Тогава тя бе изявила желание да рисува по някои мои разкази, за да общуваме по-пълноценно и не в рамките само на този свят. За много хора това би звучало насилено артистично и откровено глупаво, но я разбирах и се радвах от наличието на желание в нея. Леснотата на комуникацията е в това да я водиш на нивото на реалния свят, без да задълбаваш, и да отключваш онези врати, които са по-труднодостъпни и абстрактни и крият неясни, трудно дефиниращи се идеи и послания. Изкуството побираше в себе си немалък брой точно такъв тип врати. Тръснах глава – трябва да се чуя с нея тези дни, и се ухилих на Скин.

 - Ей, албиносе. Пак скиташ из тъмното, а!

 - Не думай, братле. Тъмното е пространството на поетите, нали така? – той ме прегърна с меча сила и ме потупа по рамото. – Само за по нещо тъмно като алкохол е, какво ще кажеш?

 - Ами хайде, „Конусът” е отворен.

 „Конусът” бе един бар на не повече от половин километър от площада, където алкохолът бе качествен, но не прекалено скъп. Със Скин закрачихме натам бодро. Като албинос, приятелят ми съвсем естествено предпочиташе излизането по тъмно, защото слънчевата светлина изключително много дразнеше кожата му. Естествено, че ако се покриеше целият, нямаше да има особени проблеми, но това понякога бе неудобно – особено в летните месеци Скин се мъчеше доста и се ограничаваше до разходки навън след 9-10 часа вечерта. Въпреки тази особеност на тялото му, както и факта, че бе албинос, той наистина имаше магнетична сила за женския пол. Увереността му, чувството за хумор, гъвкавостта и свободата му в комуникацията, както и умението да вплита слушателя във всякакви интересни и малко по-абстрактни истории го правеха неустоим. Дар словото му не се ограничаваше само в рамките на белите листове и сладкодумието му, както и богатият запас от всякакви думи за всякаква ситуация допълнително усилваха чара му. За негово щастие, Скин имаше сини очи, а не по-характерните за албиносите червени очи, които със сигурност плашеха до някаква степен околните или ги караха да се чувстват неловко, въпреки несъстоятелността на това неудобство. Така, както има зелени и сини очи, така съществуват и червени.

 Поръчахме си по една бутилка тъмна бира за начало и се установихме на високите столове на бара, но от дясната му страна, където имаше по-малко хора. Барманът сновеше главно в другата част, така че бях доволен – не обичах някой да ми виси на главата, особено като водя по-сериозни разговори.

- Какво става, братле? – Скин си свали шапката и разроши бледата си, почти призрачна полудълга коса. – Звучеше ми притеснен като се чухме, честно казано.

- Дай първо наздраве. – чукнахме гърлата на бутилките и жадно отпихме, след което продължих. – Правилно си ме усетил, тези дни са голям кошмар. Имам адски много работа и малко време, за да я свърша, сесията също удря доста силно и трябва да се справя и с нея.

- Но не това е истинският проблем. Нещо друго те човърка и те тормози отвътре, познавам те. – той присви сините си очи. – Нещо душевно е, линиите на лицето ти са пропити с това.

 Отпих от бутилката пак – вече я бях преполовил с две големи глътки.

- Родителите на една приятелка загинаха в катастрофа.

- И двамата?!

- И двамата.

- Братле... – той поклати глава и се опита да намери точни думи, но просто въздъхна. – Това е меко казано ужасяващо. Предполагам тя е много зле?

- Държи се, честно казано, но не знам доколко е така реално. Оказвам ѝ компания, в повечето време тя мълчи, от вчера започна дори да чете учебниците си, макар и разсеяно. На външно ниво всичко е окей, ама...

- ...нямаш идея какво точно се е разразило вътре и каква бездна се е отворила. Разбирам те, Блексън. В момента тя е туптяща бомба с навъртян механизъм, който може да избумти всеки миг. А ти стоиш и общо-взето се молиш да не ѝ свърши фитила.

- Общо-взето го описа добре. Тези три дни стоях неотлъчно до нея, защото успях да си взема временна почивка от работа и направо се нанесох у тях с учебниците. Чета и пиша, а тя спи, или също чете. От време на време обменяме по няколко изречения докато ядем, но инак е спокойно. Ама това спокойствие е някак...угнетяващо, тежко, задушаващо. Хващаш ми мисълта, предполагам.

- Естествено. Спомняш си като ти обяснявах как синьото е символ на тъгата и меланхолията. Мацката ти е пълна със сини дяволи в момента, братле, и те пъплят из плътта ѝ и дишат във вените ѝ. Но човек е невъзможно да ги побере изцяло в себе си и тя ги разпръсква наоколо, така, че спокойствието и мълчанието около нея също стават сини, смазващи, скръбни.

- Теб страх ли те е от синьото?

- Не мисля. Очите ми като единствена по-цветна част от тялото ми са сини, така че съм свикнал с тях и с тъгата, която понякога носят от това, че съм по-различен. Това е и моята сила по някакъв парадоксален начин, де, но тук говорим за други неща. Ако нямах вземане-даване със сините дяволи от време на време, едва ли щях да пиша и да виждам нещата така. – той си поръча още една тъмна бира и аз последвах примера му, и двамата бяхме пресушили бутилките. – Предполагам искаш да се погрижа за нея?

 Скин бе адски схватлив и усещаше нещата за отрицателно време. Освен това бе и доста директен и мразеше да обикаля около предмета на разговор, затова винаги диалозите ни бяха лишени от заобиколки и усукваници, което много ценях. Благодарих на бармана за новата бира и кимнах.

- Не мисля, че има по-подходящ човек от теб за това, честно казано. Ако можех, щях да я наглеждам аз, но просто няма как да бъда неотлъчно до нея. Имам интервюта, които не мога да отменя, а и не мога да си бия камшика от работа за прекомерно дълго време, въпреки, че съм героят на списанието в последно време. Да не говорим, че може би Кат има нужда от малко разнообразие в „гледачите” си, а ти си умен, разбиращ, уверен и не на последно място – предразполагаш и успокояваш с присъствието си и си красив.

- Леле, леле, леле, братле. – той вдигна ръка. – Направо ме уби с тези ласкателства, да знаеш. Аполон би ми завидял и изгризал ноктите си от нерви, ако те чуе. Кат?

- Катерина.

- Ясно. Разбирам те и не те укорявам, Блексън. Не може да стопираш изцяло живота си дори в такава ситуация – той просто не ти го позволява, колкото и да го искаш. Виждам, че ти пука наистина яко и съм много поласкан, че се обръщаш точно към мен. Ситуацията е изключително деликатна, а деликатни ситуации не се поверяват лесно дори на близки приятели. Оценявам, че ме уважаваш толкова и ми имаш такова доверие.

- Значи ще го направиш?

 Скин се усмихна – той никога не се хилеше с експресивност, усмивката му винаги бе тънка, някак едва изказана и ненатрапчива и въпреки това сгряваща.

- И без това не съм нито на работа, нито следвам в момента. Кандидатстването за бачкане не е много успешно, така че още няколко дни няма да са фатални. Хубава ли е Кат? – вдигнах вежда и той размаха ръце. – Окей, окей! Ясно. Това няма толкова значение сега. Но пък...не пречи да е хубава, мисля.

- Симпатична е.

- Това е извинение за грозна твърде често, Блексън. – укори ме той. – Ако не е хубава, ми кажи, не е като да се оттегля.

- Симпатична като симпатична е, Скин. Ако беше грозна, щях да ти кажа, но това няма никакво значение, както ти каза.

- Казах „толкова” значение!

 Въздъхнах.

- Осъзнаваш, че това е последното, което ѝ минава през акъла в момента, нали?

- Ей, споко, споко, братле! Просто се бъзикам, малко да развеселя обстановката, макар че са кофти нещата. Естествено, че ще поема момичето, след като ти е близка. Принципно не влизам в ролята на бавачка, но ще бъда пълен шибаняк и безсърдечно копеле ако не се заема.

 Отпуснах се и поех дълбоко въздух.

- Благодаря ти много. Нямаш си идея колко много, наистина.

 Той ме потупа силно по гърба, хилейки се.

- Е, ти си ми правил достатъчно много услуги. Няма да подвия опашка, я. Хайде да си допием – грабна той бутилката – и докато го правим да ми разкажеш коя е тая червенокоса мацка, с която са те засекли шпионски.

- Ъъ...

- Абе не ми се прави на ударен, вместо това почвай да разказваш. Имаме предостатъчно време за дрънканици. Та, какво викаш?

 Надигнах бирата си, отпих жадно и се оригнах леко. Имахме време за разговор, така беше. Тъкмо да се отдръпна малко от тежко нареденото ежедневие и да се отпусна в компанията на този албинос зевзек.

- Един ден реших да отида на изложба и...

Изображение: Beer by Cy4n

Хипократовата клетва на два свята

Когато това става, някъде, някак нещо изпуква. Не кокалчетата на нечии пръсти, нито пък това е пукотът на човешка кост, нито нещо, което по какъвто и да е начин да е свързано с видимото и достижимото за докосване. Този настойчив, кратък и изтляващ звук идва отнякъде другаде, от същите тези светове и цветове, в които не можем да се посветим съзнателно. Изпращяването увисва безтегловно във въздуха, след което се възцарява мъртвило и мрак. Мракът по своему е пълното отрицание на цветността и храни пастта си с многобройните им отсенки, затова може би е толкова страшен, толкова злокобен – особено в световете, които са толкова богати на цветове и толкова непознати за всички нас.

 Между накъсаните, пропити с болка срички на едно младо момиче и рязкото, трескаво ставане на едно също толкова младо момче, нещо се събужда. Колелцата на механизмите му затракват, довършвайки мелодията на пукота, заплитайки нещо.

 В един друг град, на един друг свят, момиче вдига зеленикавокафявите си очи и синята му коса блесва, огряна от луната през стъклата на един прозорец. По устните му, нежни и красиви, плъзва усмивка, но не може да се прецени дали тя е щастлива, или по-скоро не. Просто вдигане на краищата на устата без нюанс на настроението.

 В същия този град, на същия този свят, но на друго място, в една скрита, тъмна сграда, един силует се размърдва едва видимо. Тази пестеливост на движенията обаче прикрива нетърпение, опиянение, еуфория, но може би и малко притеснение и колебание. За миг на същата светлина на същата луна блесва зеленото на косата му, маслено и наситено.

 И в момента, в който момчето прегръща момичето и луната напуска рамките на два различни прозореца, другото момиче и силуетът споделят едни и същи думи.

 - Започва се. – казва тя и застава на перваза, гледайки замислено.

 - Започва се. – казва и силуетът от сенките на владението си и отново се размърдва в неясни контури.

 И да, наистина, точно така може би започва всичко.

***

 Този ден мина бързо, като щракнат за отрицателно време кадър, замазал лицата и обстановката около тях. Сякаш в просъница държах Кат, докато тя ридаеше неутешимо, а след като успя да се стабилизира колкото да ходи, я изпратих до тях. Макар и събрала сили да ходи, тя правеше ситни, несигурни крачки, трепереща и кривяща стъпките си. На моменти имах чувството, че я влача, както стопанин влачи непослушното си куче за каишката. Тя се възпротиви, сепнала се сякаш от сън.

- Т-т-трябва да от-тид-да да г-ги в-видя, Блек! – Кат се вкопчи в ръката ми, след което я отблъсна. – Т-т-трябва!

- Кат, не може сега. Няма да те пуснат в реанимацията, това е абсурдно. Ще можеш да ги видиш след няколко дни, докато изяснят всичко, напишат ЕКГ-то за часа на смъртта и ги изпратят към моргата. – в съзнанието ми думите звучаха жестоко.

 Тя възрази, треперейки.

- Т-т-рябва да г-ги в-вид-дя!

- Кат, няма как! Слушай, ще отида и ще говоря с лекарите, това е най-доброто, което можем да направим за момента.

- И аз-з щ-ще дойд-да! – тя ме погледна с див блясък в очите, плувнали в сълзи. В тях липсваше разсъдък, просто инстинкт, който движеше механизма на съзнанието ѝ по инерция.

- Никъде няма да идваш, Кат. Ще се разпаднеш по пътя, та ти едва ходиш! Нищо чудно и да припаднеш и да пратя и теб в болница. Качи се у вас, легни и си почини, моля те. 
 Лесно бе да го кажа в такава ситуация с толкова кухо звучащи думи, но действително нямаше по-смислен начин за действие от това. Кат не бе в състояние да ходи, като цяло не бе в състояние за каквото и да е, и не смятах да я мъкна из половината град.

- Н-н-не! Т-т-тряб-в-ва...

- Кат, моля те! Слушай, ще отида за малко, ще се видя с лекарите, и ще дойда после при теб. Окей? Няма да се бавя, моля те. Легни, пий нещо, ще се дехидратираш, и ме чакай. Моля те.

 Главата ѝ клюмна – от умора, от тъга, от примирение, от скръб и от какво ли не. Милата ми колежка бе празна обвивка в момента, механично реагираща и механично движеща се, със зачервени очи, подпухнало лице и треперещо тяло. Прегърнах я силно, галейки косата ѝ и целувайки успокоително тила ѝ.

- Хайде, мила. За мъничко няма да ме има, и после ще дойда. Моля те. Моля те, Кат.

- Д-д-д-обре.

 Тя изхлипа, избърса носа си и отключи входната врата, след което се закатери нагоре по стълбите с клатушкаща се походка. Образът ѝ се впечата в ума ми – оклюмала, абсолютно безсилна и разбита фигура, движеща се без желание, без енергичност, без живот. Сърцето ми се разби и сълзите потекоха от очите ми при тази гледка, но ги избърсах – мразих да плача навън и не си го позволявах – дори в такива моменти. Тръснах глава и се запътих към болницата.

Градската болница бе сива, намръщена сграда, и дори и отвън носеше угнетяващото, тежко присъствие на болнавост, на смърт, на отрицание на жизненост. Влезеше ли човек из осветени ѝ коридори от сивеещ мрамор, това усещане се засилваше, притискаше и дишаше във врата му и го обгръщаше като душлив, смазващ облак. Наред с традиционните жертви на грипа, някоя и друга кашлица, или пък някакъв вирус, роящи се на опашки за главнопрактикуващите лекари, имаше и по-сериозните отделения, които често бяха изпълнени със страдащи хора. Счупени крака, ръце, натравяния, кръвоизливи, в зависимост от етажа и частта от сградата, посещаващият болницата можеше да види всякакви гледки – от умерено плашещи до такива, които карат стомаха да се присвива в спазъм. Едно момченце бе с превързано око, но дори през марлята личеше кръвта около засегнатия орган, не исках да си представя какво ли е под предпазната материя. Изражението му бе покъртително, както и това на жената с него – сигурно негова майка, която постоянно го прегръщаше и люлееше, макар детето да не индикираше особена връзка с реалния свят. Тих ропот, охкания, въздишки, стонове витаеха в съжителство с някое и друго непослушно подскачащо дете, благодарностите на мъж или жена към лекуващите го доктори, и виковете на санитарите.

 Това бе умален и омекотен вариант на ада, реших аз, попивайки всичко около себе си, за да мога да го претворя в писание някой път. Лицата на хората, стените, седалките, кабинетите, носилките – всичко това бе ярък образ, който впечатвах в съзнанието си, за да го изкарам някой ден извън него и да го излея на листа. Образите от този ден обаче действително изтляваха и бяха размазани поради тежината на ситуацията и моята лична мъка, съпричастна с агонията на Кат. Докторът бе казал, че екипът и починалите родители на колежката ми са в кабинет 255 и след известно лутане го намерих. Той самият ни чакаше отпред. Бе красив мъж, може би в края на четиридесетте си години, с прошарена брада и тънки бакенбарди, висок и жилав, с живи и проницателни тъмни очи. Професията му бе взела своята дан – множество бръчки прорязваха лицето му, правещи го да изглежда тревожен, неспокоен, и неизменно тъжен. Замислих се какво ли е да преживяваш моменти като този с родителите на Кат толкова често, и как ли се отразява това на психиката ти. Този човек пред мен бе изключително силен и волеви, реших, и имаше смелостта да практикува най-трудната от всички професии – смелост, каквато аз никога не бих намерил в себе си.

 - Здравейте. – той подаде ръка с издължени, груби пръсти. Ръкостискането му бе здраво. – Доктор Клок, приятно ми е. Макар и да не е приятна случката за запознанството ни...

- Аз съм Блек. Клок като часовник?

Той се позасмя, макар и леко насила. Не го обвинявах, денят повече от ясно бе тъжен не само за Кат, но и за мен и завеждащия лекар, който е приел родителите ѝ.

- Да...иронично като за моята професия, нали? Понякога се чудя дали името ми не е предопределило по някакъв начин житейския ми път. Сякаш по рождение ми е заложен циферблат, чиито стрелките да боря – така, както се боря със смъртта или заболяванията на пациентите ми. – той наведе глава. – Но тук стрелките безжалостно ме победиха.

- Да отидем за по едно кафе? – явно бе, че волята му все пак бе уязвена и трябваше и на него да помогна някак.

- Защо пък не. Има кафемашина наблизо, до токсикологията.

- Как са починали, докторе? Не я питах, защото не бе уместно, пък и не мисля, че тя е способна на обяснения точно в момента...

- Верижна катастрофа. – той пъхна монети в машината и тя издаде бръмчащ звук, че е започнала с приготвянето на кафето. – Отвратителна гледка. Една от предните коли е поднесла, след което задните две са повлекли в мелето още три коли, две от които са се движели в насрещното. Някои са се разминали леко, но други са с опасност за живота и още се борим за тях. За жалост трети... - Клок поклати глава и остави думите неизказани.

 „За жалост трети вече са мъртви”. Това бе неизреченото. Взех плодовия чай в ръце и отпих от него. Бе кисел, и киселият му вкус се смеси с горчилката в устата ми, която се бе насадила там от достатъчно време.

- Направихме всичко възможно, Блек. – продължи той от нищото. – Не искам да си мислиш, че сме си оставили ръцете. Просто...родителите на момичето са извадили най-малко късмет и са се сблъскали жестоко челно.

- Не ви обвинявам, докторе. Сигурен съм, че екипът е дал всичко от себе си.

- И все пак не стигна. – Клок въздъхна. – Първите ми починали пациенти за годината са. Знаеш ли, Блек, толкова често си мисля през първите зимни месеци и в началото на пролетта – „Ето, два-три месеца минаха без смъртни случаи, дали ще успея да мина без черна статистика за тази календарна година?” Всяка година, това е като моя неизказана молитва като реаниматор – нека имам тежки случаи, но да ги връщам към живота, да ги изправям на крака. Не да гледам как апаратът изписква за последно и пулсът става равен и застинал. Но никога, никога не става. Няма година, в която да не ставам свидетел на поне двадесет смърти, на болката на близките им, на най-голямата трагедия в животите ни. А сега какво, погребвам родителите – и то и двамата, на едно младо момиче...студенти сте, нали?

- Да.

- На една студентка, която точно в тези години трябва да преживее последната си близост с родителите си под общия покров на дома им. Та тя е в отправната точка на самостоятелното си съществуване...и за подарък ѝ се дава смърт на тези, които са я отгледали. – той хвърли пластмасовата чашка в коша отстрани. Стигнахме отново до стаята и седнахме пред нея. – Понякога се чувствам като порочен посредник между света на живите и света на мъртвите. И не знам дали аз самият постепенно не се придвижвам към втория с всеки пациент, чиято смърт констатирам.

 Думите изтляха в пространството, докато мислехме. Не знаех как точно да отговоря на излиянието на лекаря, той от своя страна се бе самовглъбил малко или много.

- Знаете ли, възхищавам се на професията ви. За мен това е най-тежкото, което човек може да похване в живота си.

 Той кривна глава към мен.

- Сигурен съм, че и по-тежки избори има.

- Възможно е. Но всички драматични и утежнени неща в живота, които изкуството например ни представя – угнетяващите романи на писателите, провокиращите и разкъсващи картини на художниците, болезнените, скръбни пиеси на артистите...всичко това те го изживяват, но го базират на фикция. Докато вие...вие го преживявате реално, истински. То става пред очите ви. Липсата на пулс, последния дъх, борбата между тези два свята, които вие споменахте. Вие, лекарите... – замълчах за малко, търсейки точните думи - ...сте свидетелите на истинската скръб на света. И я приемате с опълчени гърди и запазено съзнание. Точно затова не мога да изпитвам нищо друго, освен възхищение и уважение към вас.

 Клок помисли малко, попивайки думите ми. След няколко минути мълчание се усмихна.

- Благодаря ти. Нямаш представа колко ти благодаря за тези думи. – той се изправи. – Трябва да тръгвам, има още работа да се върши, а не мога да оставя екипа без мен. Денят все още има часове в циферблата си, с които да се боря.

 Аз също се изправих и му подадох ръка. Той я стисна утвърдително, някак благодарствено, ръкостискането ни сякаш породи споделена топлина между две човешки същества в труден за тях момент, макар и в различни направления въпреки еднаквата причина.

- Кога тя ще може да види телата им?

- До два дни ще бъдат в моргата. Там вече посещенията, естествено, са позволени. Грижи се за нея, бъди внимателен. Логично е да се проявят самоубийствени наклонности, желание за саморазруха, нервни кризи, всякакви пристъпи. Първите дни ще са по-тежки, но и другите не са за подценяване. Бъди наоколо.

 Кимнах.

- Ще бъда, когато мога. Няма как да напусна работа и да спра другите си ангажименти, но ще ѝ отделям свободното си време, а за другата част от денонощието вече имам идея. Благодаря, докторе.

- И аз, Блек. Съжалявам... – той се запъна и поклати глава – Остави. Ако можех, щях да върна тези хора обратно на света. Всички от тях щях.

- Не се и съмнявам. Но за да съществува нашия свят, е нужно да го има и другия.

- Колкото и да е жестоко това.

- Колкото и да е жестоко това.

 Той се усмихна тъжно и се запъти към края на коридора. По някакъв начин походката и леко прегърбената му стойка ми напомниха за изкачващата се по стълбите Кат. Преглътнах тежко, мушнах ръце в джобовете на дънките си и се запътих обратно към колежката ми. Докато стъпките ми отекваха, се зачудих колко още прекършени хора – като този лекар и това младо, близко за мен момиче, щях да срещна в живота си.

 И дали щях да го понеса така, както Клок понасяше тежестта на призванието си година за година.

Изображение: Clock by Dishfoam

Непознатите номера носят смърт

 Настана сесийно време – кошмарът на всеки нормален студент, който се интересува от специалността си и я следва както трябва. Макар и да бях по ръба на образователната система, аз също полагах някакви усилия и се наложи да взимам временна отпуска от работа с намалени работни часове, за да мога да смогна. Не бях пипал материала от януари, а за два месеца се натрупа достатъчно количество страници, за които трябваше да бъда подготвен. Кат, съвсем естествено, в пореден път влезе в ролята на мой спасител и бе толкова добра да ми предостави всички неща, които можеше да бъдат синтезирани, вместо побрани в огромните учебници-тухли. Самият аз предпочитах този способ, като често си теглех лекции дори от интернет, защото от един средностатистически учебник от 700 страници в повечето случаи не намирах повече от 50-100 страници полезна информация, лишена от разводняване и излишни академични излияния.

 Освен много услужлив и коректен човек, Кат беше и официалният ми брейнсторминг партньор по социология. Двамата често крачихме из вече смъкналите снежната премяна от себе си улици, или пък се шмугвахме в някое кафе с преснимани лекции или нови, все още свежо миришещи учебници, и обсъждахме материала. Подчертаването, изваждането на повратни и крайъгълни тематики и факти помагаше изключително много за възприемането на огромното количество информация след това, в домашни условия. Цялата тази академично-приятелска атмосфера бе придружена от нещо с голямо значение – липсата на сексуално влечение на който и да е от нас към другия. В този смисъл, аз и Кат опровергавахме мита за липсата на приятелство между мъж и жена, особено имайки предвид, че тя не беше грозно момиче, въпреки пълнотата си. Всъщност точно леката ѝ пухкавост привличаше много нейни обожатели, почитатели на „повечко плът върху костите”, както се бе изразил един от тях пред нея. Очите ѝ също допринасяха за това със своята откритост, мекота и топлина, винаги успокояващи и грижовни като излъчване.

 Сесийното време беше периода, в който двамата се виждахме значително по-често в сравнение с по-редките ни срещи през останалата част от годината и някаква част от мен винаги очакваше с нетърпение точно това. Никога не бих си представил ежедневно често общуване с Кат, но сякаш нуждата от акумулиране на знание отключваше някаква скрита комуникационна искра в нас. Когато това станеше, като пробудени от летаргичния си сън животни, останали единствените живи същества на света, ние се лепвахме един за друг и не спирахме да говорим.

- Мамка му и социалната стратификация, сериозно! – изпусвах аз, отпивайки от горчивия чай с манго. Беше плодов, но настойката бе от черен чай и колкото и лъжички захар да сипвах, все оставаше горчилката. – Все едно нямам достатъчно такава видима из улиците и навсякъде, че да трябва да я уча и в университета.

- Но така поне ще научиш корените ѝ и защо точно стоят така нещата, Блек. – Кат потърка носа си замислено и бретонът ѝ се люшна. Текущата ѝ прическа не ѝ отиваше, и бях споделил това, но тя ми каза да си гледам работата – харесвала се изключително много и не ѝ пукало какво мисля аз. – Стига си мрънкал, тази материя дори не е от трудните.

- Но ми е скучна. А това я прави по-трудна от трудните, защото някои кофти неща поне са ми интересни и искам да си напъвам съзнанието, за да мога да ги възприема. Тук съм пас, камък, абсолютно мозъчно желе. Стратификация? Non, merci.

- Лигльо такъв. Вземи сега лекциите със социалната диференциация и четирите ѝ фази.

Изръмжах недоволно. Рядко бях досаден с мрънкането си, обаче действително тази материя ми бе прекомерно антипатична. Изсумтях и взех листата в ръце, докато Кат проверяваше своите.

- Така, при мен са описани в рамките на четири страници – по една за всяко. Разпределение и образуване на групи, специализация, закрепване и обособяване, ако трябва да съм точна. При теб не липсва нищо, нали?

Хвърлих бърз поглед през лекциите.

- Мда, всичко си е тук. Ключовите моменти са удебелени, има и по някой и друг пример. Честно казано, не виждам какво може да се съкрати от тея страници.

- Да...- тя отпи от двойното си кафе и погледна в посока на бара.

 Освен нас в „Зеленото” имаше още само един човек – замислен старец около седемдесетте, четящ вестник с кафе и парче торта. Очите му се свиваха – явно недовиждаше, но не носеше очила и отпускаха, а дясната ръка от време на време чоплеше замислено носа.

- Абе, Блек...

- Аха?

- Знаеш ли, че всъщност съм ти забравила името. Истинското, имам предвид. Дори нямам спомен, че си ми го казвал, все едно ми е минало през едното ухо и е излетяло през другото.

- Не се учудвам. – винаги се представях с името, с което исках да ме знаят хората, особено в последните година-две. Твърде вероятно бе да съм казал на Кат истинското си име, но още по-вероятно бе въобще да не съм отварял дума за него. – Нужно ли ти е реално?

Тя задъвка синята пластмасова бъркалка за кафе.

- Ами, де да знам, странно е да нямам идея как ти е истинското име, а да ползвам само прякора ти.

- Прякорът ми е истинското ми име вече. Или поне така съм започнал да го възприемам. – помислих малко. – Сякаш Блек ми пасва много повече, прилепнало е към това, което представлявам, или по-скоро – към идеята ми за това, което съм. Сякаш...казах ти – сякаш е трябвало да се казвам така, а не иначе. И в хода на съществуването си съм се прекръстил по някакъв начин.

Меките ѝ, излъчващи топлина очи ме гледаха съсредоточено. Бъркалката вече бе надъвкана пластмаса в окаяно състояние.

- Понякога си адски странен, да знаеш. Все едно се прехвърляш от един Блек в друг, изживяваш някаква метаморфоза. Не казвам, че си биполярен или шизофреничен в никакъв случай, но има рязка разлика в думите и поведението ти в някои случаи.

- Може би името, което ми е дадено по рождение, съответства на един определен тип Блек, докато другото, което съм придобил с годините – на друг.

- И кой е по-добрия?

Свих рамене.

- Откъде да знам. Предполагам, че както повечето неща в света, всеки един от двамата е относителен и има своите плюсове и минуси. Може някой ден да науча и двамата да съжителстват хармонично в мен, защо не. – замълчах за минута. Разлика в поведението ми на моменти имаше, но в момента с Кат говорихме доста изкривено за това. – И все пак, наистина няма толкова разлика. Човек ако ни чуе ще си помисли, че действително има нещо шизофренично в мен.

- Шизофренично – не. Но имаш конфликт в самия теб, Блек, и когато човек общува за по-дълго време и през по-дълъг период с теб си проличава.

- Всички имаме вътрешни конфликти, Кат.

- Естествено. – тя кимна, сякаш наистина бе най-естественото нещо човек да е в противоборство със себе си. – Нито си уникален, макар че с това признание ти пращам егото по дяволите, нито нищо. Въпреки това на моменти разликата е...интересна.

- Почти бих си помислил, че ме сваляш, знаеш ли?

Кат завъртя досадено очи.

- Този лаф няма да го изтъркаме с теб никога, а?

- Ъ-ъ. – измънках аз и отворих малко пакетче захарче и си го изсипах в гърлото. – Никакъв шанс. Нито на единия Блек, нито на другия ще му писне да го използва.

- Отвратително. Хайде да видим сега какво още имаме при стратификацията, че...- телефонът ѝ иззвъня и тя погледна екрана. – Непознат номер, странно.

- Е, вдигни да видиш, де. Или си параноична на максимум?

- Глупости. – тя долепи слушалката до ухото си. – Здравейте? – три думи от отсрещната страна – сигурно я питаха за името ѝ. – Да, аз съм?

 Лъчезарността на лицето ѝ отмря като прекършено от буря дърво след следващата реплика. Не можех да чуя точните думи, но речта бе напрегната, говореше някак трескаво. Очите на Кат се разшириха, ръката, държаща телефона, се разтрепери, кокалчетата побеляха. Отсрещната страна говореше някакви неща, но от устата на колежката ми не излизаше и звук, макар да бе отворена. Сякаш поглъщаше въздуха и се опитваше да го вкара в съществото си, за да го изкара под формата на думи, но все нещо не стигаше. Гърдите ѝ се заповдигаха в бесен опит да изкарат нещо, каквото и да е.

- Кат?

 Никакъв отговор, тя продължаваше да е в същото състояние. Отсрещната страна изговори още няколко думи и спря, очаквайки вероятно нещо ответно. Кат задъхано, като в гърчове се опита да изкара една сричка и успя да отговори с едно измъчено, почти призрачно „Да”.

- Кат?

 Телефонът падна на масата, изплъзнал се от пръстите ѝ. Бялото на очите ѝ започна да играе, цялото ѝ тяло вече бе изпаднало в тремори. Вцепених се, без да знам как точно да реагирам, до немалка степен изплашен от случващото се. След няколкото мига, през които мислите ми бясно и панически препускаха, без да породят нещо логично, просто станах и я прегърнах. Треперенето ѝ понамаля, утихнало срещу успокояващата тежест на тялото ми.  В гърлото ѝ клокочеше нещо, искаше да го изкара, да го отпрати далеч от себе си, за да ѝ олекне. Думите се оформяха, но отново нямаше въздух, нямаше словесност, сякаш гласните ѝ струни отказваха.

- Кат, кой беше? Добре ли си? КАТ?

 Хванах и стиснах силно треперещите ѝ, бледи ръце. Лицето ѝ вече също бледнееше, сякаш хамелеон сменяше цветовата си гама. Прегърнах я още по-здраво, притискайки я пред себе си, галейки я – не ме интересуваше какво си мисли стареца на две маси от нас, и изчаках да ѝ дойдат думите. С лявата ръка взех телефона от масата и погледнах номера – непознат номер, не започваше с цифрите на джиесем, но пък това нищо не ми говореше.

 След цяла вечност тя стисна ръката ми и се изскубна. Бялото вече не играеше, сълзи се стичаха от очите, почервенели и гледащи обречено. Бях виждал плача ѝ и преди – тих, спокоен, без типичните за повечето хора гърчове и хлипове – като горда, но откровено тъжна статуя. Побрах лицето ѝ в шепите си и я погледнах от упор.

- Кат, какво стана?

Устата се разкриви и най-сетне успя да прокара няколко думи на срички.

- Р-ро-р-родд-дд-дител-л-ли-т-е ми…

Свързвах две и две за нула време, още преди тя да довърши с тромавите си, изстрадани срички.

- М-м-м-м-ърт-т-...

- Не. Не, не, не...

- М-м-м-мърт-т-в-ви...

- По дяволите, не!

- С-с-с-а…

Изображение: Telephone by MechaMorgan

Отвъд цветовете и отвъд телата

  Живеем в един пъстър свят, който наблюдаваме с различни по цвят очи. Виждаме огромно, плашещо количество цветове, всеки предмет, всяко явление около нас прелива от една в друга окраска, включвайки хиляди, милиони вариации на пъстротата. Тротоарите са мъртвосиви, сградите са от крещящо червени до успокояващо жълти, а може би и изкусително светлолилави. Момичето, чиято ръка сме държали, само допреди година е било с кестенява коса, но ето, че сега се е боядисала в зелено, или може би червено – също като някоя и друга сграда. Пелените при раждането ни са били бели, ковчезите ни са наситенокафяви или абаносовочерни. Нашият свят е цвят.

 Не можем да си представим какво е същият този свят за кучетата, които гонят черна пръчка на бяла поляна с черни дървета около нея и лаят щастливо, неосведомени за обграждащата ги реалност. Те са потопени в неизменна монохроматичност. Не ни е и нужно да влизаме в тяхната плът, под рошавата им козина, освен ако не загубим зрението си и пред нас не се разстеле пелената на непрогледния мрак – без бяло, без сиво, без вариации на черното и зрими обекти. Само тъмнина, в която най-примитивните ни страхове надигат гърлата си и изплезват сенчести езици, а ние хващаме главата си в ръце и нямо крещим.

 Но всъщност дори нашият свят е монохроматичен сам по себе си, неразгърнал други възможности, други битиета с тяхната пъстрота и особености. Въпреки, че сме зрими за милиони цветове, още толкова остават скрити от нас, таящи се в сънищата ни, в дълбините на съзнанието и душата на всеки един от нас. Ние сме слепи за света вътре в себе си. Неговите цветове ще останат винаги скрити – там, където ние сме кучетата, а вътрешното Аз е човека.

***

 Половината месец март мина неусетно в различни ангажименти, проекти, и вяло посещаване на лекции. Елия пишеше кадърно и се вписа много добре както в типичния за списанието непретенциозен, но интелигентен и пленителен изказ, така и като личност извън работния процес – макар че виждах как Аля ревнува от присъствието ѝ. Погледите от страна на блондинката прогаряха въздуха и зеленооките туловища на ревността и завистта явно не бяха толкова видими за околните. Аз обаче отчитах този поглед и възможните усложнения, до които можеше да доведе, затова един от пътите, в които се видях с Елия, подхванах темата. С художничката бяхме започнали да се виждаме достатъчно често и открих, че с изключение на Саня и Скин, не си бях прекарвал толкова приятно времето с някое друго човешко същество така, както с нея.

 Бяхме в нас и пиехме кафе спокойно, водейки някакъв спор около текущите избори. Политическите ни пристрастия се различаваха изключително много, но и двамата бяхме достатъчно обуздани и интелигентни като събеседници един на друг, за да не завием във фанатични, оскърбителни спорове. Бе съвсем явно, че всеки ще подкрепя своя кандидат, независимо от това какви аргументи приложи другия, пък и не бяхме особено вещи в политиката. И двамата се интересувахме на някакво базисно ниво, но тя беше художничка, пък моята ресорна дейност беше далеч от политическата сцена.

 Отпих от кафето, бе настъпила минутна тишина между репликите ни. Елия блуждаеше отвъд прозореца, светлината се отразяваше в зелените ѝ очи и ги правеше искрящи и още по-жизнени.

- Аля ревнува от теб, знаеш ли?

 Тя седна пред лаптопа и започна да щрака по клавишите мързеливо.

- Това го виждам абсолютно ясно. Жените се надушваме много по-добре, отколкото вие разчитате някакви неща около вас. – зелените ѝ очи отскочиха от монитора към мен. – Спал ли си с нея?

- Преди време, да.

- Ясно тогава.

- Не мисля, че е заради това. – тя вдигна вежда насмешливо. – Добре, не мисля, че е само и единствено заради това. Съмнявам се една кратка заигравка да движи тази ревност, която виждам аз.

- Подценяваш ни, Блек. Не знаеш колко широки могат да бъдат границите на женската ревност, дори и времево.

 Поклатих глава.

- Без значение дали подценявам, просто не е само това. Погледни го от тази гледна точка: Аля е атракцията на списанието, от седемте члена пет са мъже, само тя и Ерин са жени. Виждала си Ерин – не е грозна, но е по-скоро симпатична, докато Аля излъчва сексапил и е нормално да е мократа мечта на всеки нормален хетеросексуален мъж.

- И ти си я изчукал.

 Въздъхнах. Нима сега червенокосото момиче ревнуваше?

- Заеби това. Говоря за нещо друго от ревност спрямо теб – тя дори не знае, че спя с теб.

- Това е повече от ясно, Блек. Само дебил би сметнал, че е другояче.

- Така ли?

- Така.

 Замълчах. Значи баща ѝ също знаеше със сигурност. Спомних си какво ме бе предупредил след срещата ни с Йег. „Но ще ти кажа нещо – внимавай с нея. Не се забърквай прекалено надълбоко”. Сексът с дъщеря му със сигурност означаваше забъркване надълбоко. Тръснах глава – може би някой път трябваше да поговоря с нея за това колко точно знае баща ѝ и какво мисли за отношенията ни. Трябваше да съм доста внимателен около него, защото все пак бе спонсор на списанието ни. Всяка издънка щеше да има фатални последици.

- Добре, както и да е, Ел. Остави за малко проклетото чукане, казвам ти. Просто ти си центърът на вниманието в момента, защото си нов човек от екипа, красива си, млада си, заредена си с енергия и идеи. Аля си остава мократа мечта на всеки нормален хетеро мъж, но ти си нещо повече – привлекателна и вдъхновяваща, енергична. Фокусът е обърнат върху теб изцяло. Аля – шат! отива надолу, а егото ѝ понася значителен удар.

- И какво предлагаш да направя? – тя отново затрака по клавишите и се зачете в нещо. – Да погрознея, да си крия лицето зад було, да играя изморената, претоварена и апатична мацка?

 Въздъхнах отново. Понякога Елия се държеше и реагираше като абсолютно дете.

- Не, не ти предлагам това. Може би ако разредиш идването си до офиса нещата ще са по-окей. Така или иначе ти пишеш два малки статии на месец, не е нужно през ден да си при нас.

- Ограничаваш ли ме?

 Започнах да се ядосвам малко по малко.

- Не, не те ограничавам. Това не е игра, а е реална ситуация с реални хора. Аля е част от екипа и е адски кадърна в ресора си, но дори професионалист трудно се бори с чувствата вътре в себе си. На теб обаче нито ще ти бъде трудно, нито непосилно това, което искам от теб. Дори не е за мен или за Аля, а за списанието като цяло. Дрязгите и проблемите между хората в екипа се отразяват и върху изданията. Не искам такова нещо, ясен ли съм?

- Значи аз да правя отстъпки за някой друг, така ли?

 Не издържах и значително повиших тона си. Може Елия и баща ѝ да държаха финансовите ни конци, но списанието все още се движеше от Йег и, до немалка степен – от мен, след като аз бях намерил изход от ситуацията. Аля беше професионалист и не бях срещал по-кадърно пишещ в модния и козметичен бранш от нея и нямаше да я загубя поради детските прищевки на художничката, от каквото и да бяха водени те.

- Да! Не си на десет години вече и трябва отдавна да си осъзнала, че понякога от нас се изисква да правим отстъпки за другите в името на нещо по-значимо. Загърби си проклетото его и детските капризи за малко, толкова ли е трудно?

- Не ми дръж такъв тон!

- Порасни малко и няма да ми се налага!

 Взех кутията цигари от малката масичка с ядосан жест и се прехвърлих в кухненския бокс.

 Отворих прозореца и мартенското спокойно време ме лъхна, контрастиращи на бушуващата в главата ми буря. Драснах една цигара и запуших в мълчание, гледащ градът под мен. Очаквах Елия да си вземе нещата и да тръшне вратата гневно, но вместо това тя явно реши да остане в стаята. Чувах приглушеното чаткане на клавишите на лаптопа. Тръснах глава и се концентрирах върху дима от цигарата. Той се извиваше като мистично, дългоопашато същество, което е повело своя битка срещу въздуха. Сивкавото му тяло се разсейваше постоянно и изчезваше, но устата ми отново го връщаше към живота, бълвайки струи от един прозорец на единадесетия етаж. След две-три цигари, тоест около десетина минути, чух Елия да пристъпва и две ръце се увиха около кръста ми. Дъхът ѝ затопли врата ми, когато ме целуна.

- Добре, ще го направя. Прав си – не си заслужава. Пък и момичето може да е приятно, ако успея да игнорирам факта, че си спал с нея.

- Този факт пречи ли ти? – загасих цигарата в пепелника и се обърнах към нея, взрян от упор в зелените ѝ очи.

- Естествено, че ми.

- Защо? Нито сме във връзка, нито сме се уговаряли за нещо по-сериозно.

- Не сме се, Блек. – тя разроши косата ми и помилва дясната ми буза. – Това не ми пречи да ревнувам, казах ти за женската ревност.

 Поклатих глава.

- Много си зле.

- Но все пак ще го направя.

- За което ти благодаря.

 Тя хвана ръката ми и ме поведе обратно в стаята.

- Докато се мусеше на прозореца, прочетох разказа за жената. „Градът умира в синьо”, нали така? – кимнах. – Искам да го нарисувам, може ли?

- Целият разказ?

- Не, глупчо. – червеният ѝ показалец докосна носа ми. – Сцената, където вече е полудяла и скита из улиците, небето е синьо, както и градът, отразен в него. През очите ѝ нещата обаче са други, синьото има друг облик. Искам да се опитам да го прехвърля на платно и евентуално да го включа в някоя идна изложба. Другият месец имам една, ако успея да го завърша, с удоволствие бих я сложила за показ. Но ти си оригиналният автор и ще го базирам върху твое творение, затова те питам.

- Можеш. Би ми било доста интересно, честно казано. Ако можех да рисувам, аз самият щях да съм пробвал вече, но съм доста далеч точно от този тип изкуство.

- Супер значи. – тя потърка брадичката си, сякаш вече обмисляйки кое как да бъде наредено като композиция. Представих си как чертае разкъсаната рокля, изтерзания поглед на жената, синевата около нея. – Може би трябва да започна да чета някои твои неща и да рисувам по тях, знаеш ли. Духовно общуване, споделяне на изкуството, метафизика, както искаш го наречи. Нещо отвъд телата, което ще ми помогне да те опозная по-добре.

 Идеята ѝ ме усмихна. Настрана от красотата ѝ и честите детински пориви, Елия беше абстрактен, алтернативен човек, който ровичкаше из същността на нещата (или хората) и всеки по-дълбок пласт бе нещо изключително интересно и пленително за нея. Героите ми говореха много за мен, особено след като бях непрофесионален писател и подбирах персонажи, които са ми близки. Рисуването им, прехвърлянето им от квази-визуалното ниво на описанията върху реално платно, с реални цветове и представяне на персонажите щеше да е неизказана комуникация на друго ниво. Така тя щеше да изрази начина, по който е възприела това, което е вътре в мен, а аз щях да възприема виждането ѝ, разбирането ѝ на бушуващите в мен идеи и образи.

- Звучи ми страхотно като идея, Ел.

- Знам. – задоволството бе изписано на лицето ѝ. Хванах лицето ѝ, леко стиснал челюстта ѝ, и я притеглих за целувка. Тя промърмори. – Има други неща, които не са отвъд телата обаче, а?

- Аха. – казах аз и започнах да я събличам, докато тя се опитваше да хапе врата ми.

Изображение: Etheric Bodies by TalonAbraxas

Тежестта на синьото

Нещата потръгнаха в старите коловози с пълна сила, след като подписахме договора следващия вторник. В неделята преди това отново се видях с Елия и нещата протекоха по сходен начин, както и миналия път. Отново този ден остана висящ, сякаш нерегламентиран и без бъдещи очаквания и се разделихме без каквато и да е уговорка. Художничката каза на тръгване, че има две идеи за колонката за следващия брой, но ще ги обсъдим друг път, когато реши с кой от двата материала ще се захване. Беше ми интересно какъв ли щеше да е стилът ѝ на писане и каква редакция точно можеше да очаквам да наложа – все пак аз бях отговорен за привеждането във вид на нейните статии.

 Консумацията ми на цигари и алкохол постепенно намаляваше и я бях закотвил на минимум – след като проблемът с работата мина, това като общозадвижен механизъм доведе и до олекотяване на дупката, в която бях изпаднал. Февруари също се изтърколи и на негово място се настани свежият, макар и понякога див и лют месец март. Далечният полъх на пролетта дишаше във врата ми и рошеше косата ми, а това се отразяваше благоприятно на светогледа и емоционалното ми състояние, както и на творческия ми процес. Завърших онази скучновата статия за звездните идоли, като намерих и допълнителна интересна информация, която направи материала разчупен, последователен и нестандартен – Йег възхитено го нарече второто ми най-сполучливо постижение след онази спечелена награда преди време.

 Освен върху работното драскане, мартенският приток на енергия се отрази и на вдъхновението ми. От известно време нахвърлях идеи върху разказа за моята млада героиня, изправена пред тежък избор дали да запази детето, което носи в следствие на изнасилване, или да го абортира. Постепенно събрах всички нужни щрихи и в четвъртък вечерта седнах пред лаптопа. Очакванията ми бяха за един кратък разказ от не повече от шест-седем хиляди думи, макар че невинаги успявах да преценя точно обема на това, с което се захващах. Сложих купата със салата от домати и краставици на масичката до компютъра и се захванах да пиша.

 След седмица-две главоблъскане и трескави размисли, жената решава, че все пак ще абортира. Човешкият инстинкт е надделял над майчинския такъв окончателно, цялото ѝ същество се тресе от идеята да изкара този плод на потъпкване на човешкото и женското. Понякога през нощта жената се събужда потна и изплашена, защото в сънищата си тя броди отново по тъмната улица, в края на която я чака изнасилвача. Лицето му е небръснато, неумито, зъбите му са пожълтели, дъхът му е алкохолен, гнусен. Жилав е, достатъчно жилав, за да я хване в желязна хватка, да опре ножа до гърлото ѝ и да я накара да осъзнае, че е негова жертва и ще изпълнява каквото ѝ каже. Отново разкъсва горната ѝ дреха, опипва грубо гърдите ѝ - остават синки, които ще опетняват бледата ѝ плът, след което разтваря краката ѝ. Тук вече тя се събужда с ням писък в устата си, с насълзени очи, и зарива глава във възглавницата. Понякога сякаш усеща срамните си части пламнали, сякаш плътта помни насилването, и ѝ се иска да се махне, да се разкара от кожата си, да остане гола отвъд голото.

 Проблемът обаче е, че тази жена е по-скоро неука за нещата, които се случват в държавата ѝ. Когато отива в клиника разбира, че абортът вече е против закона и е съдебно наказуем. Лекарите не предлагат тази услуга, защото рискуват освен да загубят поста си, да бъдат хвърлени и в затвора. Същото важи за родилката, която пожелае да абортира съществото, което все още стои затворено, капсулирано, далеч от реалния свят. Тя моли доктора, умолява го, оглася кабинета му и хлипа, но той няма какво да направи. Има семейство, казва ѝ, и е спазващ законите гражданин, няма как да направи това. Светът ѝ рухва, жената усеща как бебето драска с ръката си вътре в нея, докосването му е пряк спомен за всичко това и тя осъзнава, че ако роди това изчадие, което дреме в нея, ще се побърка. Скита от клиника на клиника, но навсякъде ѝ отказват, дори лекарите на черно са се покрили, а пък и без това тя няма как да си позволи да им плати. Оказва се, че няма кой да ѝ помогне. Тя е абсолютно сама с детето в себе си, което не иска.

 Тук някъде музата ми постихна, сякаш за да ми даже малко почивка, и запалих цигара. За пръв път пишех толкова вдъхновено и последователно – принципно не бях толкова добър с прозата, винаги ми липсваше концентрация и творчески размах. Зачудих се как да опиша останалите, финализиращи действието елементи? Исках да е добре описано – не, че щях да се явявам на конкурс, но все пак. Нещо в този разказ ме притегляше и исках всичко в него да е перфектно – така, както никога не се бе получавало досега. Понеже озаглавявах дори кратките си разкази, бях измислил заглавие и за тази дилема на жената – „Градът умира в синьо”. Трябваше да свържа тематиката за синьото, за да не изглежда абсолютно отдалечена концепцията, но как?

 Изпуших цигарата и запалих нова. Синьо. Синият е един от най-използваните и важни за съществуването ни цветове. Каймака на обществото – тоест древните владетели и обграждащата ги аристокрация са се гордеели с това, че имат синя кръв, която да олицетворява превъзходството им. Тялото ни реагира със син цвят, когато се случи нещо, което да му влияе негативно – посиняваме при студ, посиняваме след удар, някаква телесна повреда. Дори небето, под което живеем, твърде често е синьо през деня, ако се вижда, а пък нощем е с наситения син цвят на мастилото, доближаващ се до черен. Тръснах глава и звъннах на Скин. Той вдигна на третото извъняване.

- Ооо, Блек! Какво става бе, човек?

- Пиша.

- Звучи добре. Какво пишеш?

- Една малка заигравка, колкото да не скучая. Знаеш как е. Имам един въпрос към теб, Скин.

- Казвай, братле. Само че ако е нещо сюжетно съм твърде забил, има една девойка в нас и малко пихме, пък скоро...

- Не, не, споко. – прекъснах го. По дяволите, този човек всяка седмица приютяваше поне по три-четири момичета у тях! – Само ми кажи с какво свързваш синьото.

- Синьото ли? – той замълча малко, явно объркан. – Ама какво точно синьо? Светло, тъмно?

- Няма значение, каквото и да е. Синьо като...синьо.

- Ами синьото е тъга, братле. Неслучайно блусът е такава музика с такова име – тъжна, меланхолична, самотна. „Сините дяволи”, скрити вътре в нас, които дебнат да получат своето място за изява. Заеби обясненията, пусни си някое парче на Чарли Патън. Ще хванеш за какво говоря, имаме сходен усет.

- Окей. Мерси, Скин. Забавлявай се с мацката.

- Ба, заеби, приятелю. Знаеш за музите ми и колко ги ценя, обаче тази е абсолютно безинтересна и безмозъчна. По-скоро ми пожелай да минат още час-два, докато се напием достатъчно, за да се чукаме, че после да си ходи.

Засмях се. Албиносът действително бе много влюбчив, но не спеше само с момичета, към които има някакви чувства. Жертвите му включваха и абсолютно глупави девойки, забърсани от някой и друг бар, които бяха хубави и ставаха за секс, но му скъсваха нервите с безмозъчността си. Веднъж го бях попитал защо тогава въобще се занимава и отговорът му беше: „Ами, виж сега, братле. Освен, че съм албинос, явно имам и някакво изстреляно в небето либидо, което не се утолява много лесно. Интелигентните момичета са музи, но не са готови за сексуални отношения веднага в повечето случаи. Същевременно, хормонът ме удря и нито мога да се концентрирам да пиша, нито ми се стои на едно място, за да чакам. Затова забърсвам нещо и така...На другия ден съм спокоен, пък мацката дим я няма. Просто уравнение”.

 Пожелах му успех и затворих. Бях забравил за това, че синият цвят е често свързван с тъгата, а това се вписваше много добре в тематиката на разказа. Пуснах си Чарли Патън и по-точно “Moon goin’ down” на съвсем случаен принцип. Характерният инструментал обгърна стаята ми с тежка, безцветна атмосфера, която бе синя в същината си.

 Жената скита няколко дни, като съзнанието ѝ постепенно започва да гасне. Останала е сама със спомените си и живее като в сън. Хората по улиците ѝ са чужди, и странят от нея – с разрошена коса и мръсно лице, некъпана, криволичеща и фъфлеща някакви думи, тя е луда за тях. Няма и помен от предишната ѝ красота, роклята ѝ на цветя е разкъсана и дрипава, обувките ѝ са незавързани и е цяло чудо, че не се е пребила по пътя. Пребиването ѝ е минало преди през главата – преди да започне да губи разсъдъка си, но няма как да е напълно сигурност дали се е очистила от детето. Всички фактори водят до късо съединение в мозъка ѝ, и ето я – дрипава луда за околните, скитаща из градското пространство. Над нея небето е синьо, чисто и приветливо, а градът е негово отражение. Очите на героинята, между другото, също са сини, но вече не резонират с тази слънчева синева, която се е разстлала като благоденствен облак над скитащите жители. Те са в друга плоскост, в друг свят, където синьото е мрачно, значи тъга, значи синините върху гърдите на една изнасилена жена, значи желанието и детето, което тя носи, да стане синьо, да се задуши, преди – или когато се появи на този свят.
 Патън забърза ритъма си, дрезгавият му глас разговаряше с Бог, китарите също играеха някакъв мистичен танц, в който участваха два-три сини дявола. В паралелната реалност между редовете в документа на лаптопа, жената се хвърля от един мост след няколкодневно скитане. Водата е синя, отразяваща небето, тя се забива в нея и потъва надолу, надолу, надолу – без желание да изплува. Удавянето е лоша смърт, но тя вече не осъзнава напълно какво се случва с нея, макар че тялото ѝ все още носи инстинктите на всяко човешко тяло, което е застрашено от смърт. Гърчове, ръкомахане, опулване на очите, след което мехурите стихват.

 Откриват я няколко дни по-късно, когато тялото е омекнало. Следобед е, лъчите на слънцето започват да са по-слаби и да не изгарят толкова потящите се граждани на един град, който дори не подозира как се е отразил новоприетият му закон върху една изнасилена жена. Небето отново е синьо, докато тялото на жената пътува към моргата. „Градът умира в синьо”.

 Ударих силно клавиша с точката и си отдъхнах. В стаята настъпи тишина, а аз отидох до кухненския плот и си налях чаша студена вода от синьото кранче. Течността се вля в гърлото ми и се изкашлях – бе прекалено студена, всъщност. Отидох до прозореца и погледнах града от единадесетия етаж, на който бях. И този град бе син, отново с мастилената синева на нощното небе, надвиснала над него. Уличните светлини и лампите в кооперациите бяха като малки неподвижни светулки, които се опитваха да разкъсат хегемонията на мастиления тиранин, но не успяваха.

 Както се бях замислил, изведнъж пред мен се появи лицето на момичето със синя коса, което бях сънувал в трамвая. Зеленикавокафявите му очи ме погледнаха сякаш укоризнено, а устата с малки розови устни се отвори, говорейки неми за мен думи. Сега видях, че лицето му бе осеяно с множество лунички. Девойката продължи да говори, но нямаше как да я чуя. Докоснах прозореца.

- Какво казваш?

 Тя сякаш се сепна и се обърна наляво, после надясно, търсейки нещо. Лицето ѝ бе объркано.

- Коя си ти?

 Тя отново се обърна и отвори устата си веднъж, кратко. Една дума – сигурно името ѝ. Почуках по прозореца и изведнъж момичето със синя коса изчезна по същия начин, по който и в трамвая. Разроших косата си и блъснах глава в прозореца.

 Какво ставаше, по дяволите? Не бих могъл да класифицирам това другояче освен като халюцинации. Въпросът е от какво бяха проявени и защо ги имах въобще. Синята ѝ коса ми напомни за разказа и трактовката на цвета, която бях обсъдил и със Скин. Имаше ли някаква скрита символика във всичко това, или просто бях изморен и повлиян от тематиката на разказа ми? А това в трамвая да е било просто сън, който да ми влияе подсъзнателно?

 Поклатих глава. Време ми беше да спя.

Изображение: Cosmic blues by Uncleguts