Това, от което бях смутен, бе, че бях казал директни думи за изкуството на някого, когато същият този човек стоеше пред мен. Хората имаме вградения механизъм твърде често да изпитваме уплаха от директната критика и да се стремим да я вливаме в индиректни канали, които да опасват темата и да ни пазят в безопасност. Докато стояхме там – в укреплението си в далечината, ние се чувствахме удовлетворени, сигурни, прецизни в преценката си, без да има нужда да я обосноваваме. Прекомерно често не следвах този изграден стереотип на действие, което съвсем естествено бе породило проблеми за мен в миналото ми, и се бях научил на определен такт, на пригаждане и открояване кога какво е нужно. Сега не бе от тези моменти, в които да се притеснявам чак толкова за изказаната критика, но ето, че в мозъка ми бясно се блъскаха мислите как да отреагирам подобаващо. А и в крайна сметка щеше да е много по-подходящо да критикувам изложителката поне след като се запознаем дори с по едно име.
- Бих казал, че ми е приятно, тогава. – казах с контролиран, отигран тон, без да включвам неизказано извинение спрямо нея поради неудобността на ситуацията.
- Но не би казал, че изкуството ми ти е приятно?
Наклоних леко глава.
- Бих казал отново това, което казах преди малко на едно червенокосо момиче пред една неособено добра картина. Ако момичето бе същото, но картината бе различна, сигурно и изказването ми, а след това - и въпросът ти, щяха да са различни.
Тя се усмихна и чак сега забелязах в какъв синхрон се люшкаха лястовиците с техните зелени ахатови опашки и постоянно движещите се и изучаващи ме нейни зелени очи.
- Сложна паяжина плетеш само за една реплика, Блек. Кой знае какъв си вътре в себе си, щом една проста ситуация обясняваш така.
- Не мисля, че съм особено сложен. Елитаризмът ми е чужд, насилената сложност – също. Може би това е разликата между мен и много от присъстващите тук в момента, предполагам.
Тук вече Елия се засмя кратко. Смехът ѝ бе плах, ненатрапчив, сякаш се притесняваше да даде воля на силата, която я е накарала да изтегли звук от гърлото си.
- А даже и болезнено директен на моменти, явно. Не е ли елитарно обаче да съдиш толкова лековато и без аргументи другите, или тезата ти тук е сходна като тази за картината? – тя кимна към немската овчарка с мъжка глава.
Поклатих глава.
- Тук грешиш. Мнозинството от тези хора бутат в очите ми – както и в очите на обществото, естествено, възприятието си за себе си като нещо велико, „над нещата” и провиденческо. Цветя сред маса от бурени; месии сред тълпата непросветени; избраниците, които да поведат похода на Просвещението за окаяните души. Няма значение как го формулирам, възприятието им за самите тях следва една схема, която е ясно изразена и видима. А съденето е доста по-лесно и изпълнено с неизказани аргументи, когато някой демонстрира такава показност, мисля.
- Интересно. – с бързо движение тя ме хвана подръка, притискайки леко. – Би ли се поразходил с мен, една от тези „месии”, спрямо които толкова изповядваш своя атеизъм, Блек? Говорих с каймака на обществото и ми стана скучно, а явно си намерих ироничен и интелигентен събеседник. Не мисля, че ще е честно да се лиша толкова бързо от него.
Прикрих изненадата си и кимнах утвърдително.
- С удоволствие.
Обиколихме по-голямата част от изложението ѝ бавно, говорейки както за картините ѝ, така и за самите нас. Винаги ме е удивлявала енергичността, с която хората се вливат в новите запознанства, сякаш някакъв бент е отприщен и реката бясно бушува на талази, изливайки нови и нови вълни информация, без да спира. Словата са бързи, изреченията често се накъсват в устрема да се каже още и още, да се залее другия с това, което можеш да му предложиш. От своя страна, твоят събеседник иска същото, иска неговите вълни да засенчат твоите, да бъде по-интересен за теб, отколкото ти си за него, докато реките ви не станат еднакви, вировете им не пресъхнат временно, и комуникацията най-сетне не стане един улегнал язовир – спокойна, изливаща се равномерно, но все още с огромен воден запас. Това важи естествено, в случай, че и двамата участващи намерят нещо в другия, което да запали искрата на комуникацията и я разгори – така, че след огъня да дойде водата. Донякъде разговорът ни с Елия следваше този модел на действие и, макар че рядко говорих повече за себе си, красотата ѝ и явно грешния образ за нея, който си бях изградил преди това, ме активизираха. Чисто обуслованият от обстановката разговор за картините и техните послания се разгърна в сбита автобиография на всеки един от нас, която започваше от това в какви семейства бяхме израснали и какво бяхме мислели, че ще станем като малки, пък какво се е оказало. Тя учеше, както донякъде е логично, в художествена академия, която обаче не ѝ давала достатъчно свобода в себеизразяването. „Месиите” също я притискали, но все някак трябвало да си изгради име, преди да може да е абсолютно самостоятелна в творчеството си. За всяко развитие е нужен някакъв гръбнак, основа, от която да се изстреляш – рядко се случват идеализираните филмови ситуации, когато еднолично ръководиш всичко по начина, по който желаеш да бъде.
- Ако зависеше от мен, поне една трета от тези неща тук – тя направи обхващащ жест с ръка – нямаше да са представени по този начин. Но е нужно да се харесам, нужно е да направя компромис. Не го ли направя, може да не се впиша в мини-обществото, към което принадлежа.
- А нужно ли е да си част от него?
- Всички сме част от някакво изказано или неизказано малко общество, Блек. Друг начин няма, поне не и такъв, който да ти дава обещаващи изгледи за бъдещето. Хората често ползват клишето за това, че в живота се оправяш сам, защото няма кой друг да ти помогне, но това не е точно така. Дори в най-самотния си момент, социално погледнато, е нужно, а и неизбежно да си част от нещо. Може това „нещо” да е свързано с изкуство, политика, в твоя случай – медия, или каквото и да е, но то трябва да е налично. Стои там и те гледа с хладни очи, казвайки ти, че можеш да си сам и да се чувстваш увиснал на ръба на света, но не си толкова откъснат, колкото си мислиш.
- Не мисля, че съм част от нещо, честно казано.
- Нима? – тя вдигна вежда. – Следваш в университет, който ще те изхвърли, ако не спазваш правилата му. Пишеш в медия, която ще закрият, и понеже си част от нея, това ти повлиява. Това са само два бързи примера, Блек.
- В случая обаче говориш за по-различна принадлежност, мисля. – погледнах картината, срещу която се бяхме изправили. Беше от по-добрите на Елия, голо тяло, поставено в сянка. Виждаше се само част от бледата плът, останала незащитена, част, която напомняше на лунен сърп по начина, по който бяха разпрострени светлосенките. Семпло, непретендиращо и лишено от бомбастичността и агресията на редица други експонати – освен тъмносиният мрак и ивицата голoта нямаше нищо друго по платното.
- Защо смяташ така?
- Защото твоят вид принадлежност би важал при мен, ако бях в писателското общество и се подчинявах на някакви негови закономерности. Ако при писането си, както при твоето рисуване, трябваше да съобразявам героите и сюжета си, или поне някаква част от тях, с това, което се иска от мен. Както ти се изрази – трябваше да направя компромис, за да се харесам и да бъда актуален. Аз обаче не го правя, Елия, затова не съм принадлежен по този начин.
- Но си в медийното писателско общество и правиш своите компромиси.
- Това е друго. – поклатих глава аз, макар че знаех, че е права. Бях част и то неразделна, защото едно общество функционираше така. Истината обаче е, че имах вграден механизъм за отхвърляне на тази истина, че завися толкова много от някого в най-интимния пласт на съществуването ми – писането. – Все пак има огромна разлика между журналистика и художествена дейност.
Тя ме погледна изпитателно с изумрудените си очи. Може би видя страха ми, нежеланието да призная – пред нея, пред който и да е, и най-вече - пред себе си тази истина, да попия тежестта и смъртта за индивида, които идват с нея. Може би тя самата също е била на моето равнище преди, но е разбрала, че няма как да удържа фронта, да отрича присъствието на другите и на техните желания, на обществото като смазващ личността уред дори там, където е било най-неудобно – в изкуството ѝ, което е самата тя. И сега виждаше в мен предишното си аз, бунтовно дерящо с нокти последните кръпки от завесата в опит да ги застопори там, да ги поддържа да не падат. Защото паднеха ли, хранилището на душата щеше да се задави в хаос, докато и последните конвулсии на самостоятелността не утихнат.
- Прав си. – нисък и набит брадат мъж около четирийсетте ѝ махна с ръка през вече поопразненото помещение. Тя му отговори със същия жест. – Даде ми свобода, Блек. – Елия се замисли, сякаш чудеща се дали да каже следващите реплики. – За половин час ме накара да се чувствам толкова свободна, колкото не съм била от месеци, за което ти благодаря. Утре е неделя, нали?
Кимнах утвърдително.
- Зает ли си към обяд, да речем към два часа?
- Не мисля. Освен с мислите за това, че в понеделник трябва да се изправя пред главния редактор и да му кажа, че списанието няма да го бъде, но те не мисля, че пречат.
- Чудесно. – тя се усмихна и леко захапа долната си розова устна. – Ще те чакам в два на Площада на рибите.
- Може би да ми дадеш телефона си, ако стане нещо?
- Не е нужно. Казах, че ще те чакам.
Преди да успея да възразя, че все пак може да се случи нещо непредвидено, тя се затича към мъжа, сякаш забравила, че съществувам. Поклатих глава – нямаше да се правя на глупак и да търча след нея за някакъв си номер, и тръгнах към изхода на галерията с мислите все пак кой ли е този мъж. Нейн любовник? Просто приятел? Може би баща?
Вечерта заспах бързо, в пълно спокойствие, без нито една напрегната мисъл да обхване съзнанието ми. Сякаш срещата с Елия ми бе осигурила поне временно преграда спрямо натиска, който света упражняваше върху мен в момента.
Изображение: Studio Paintbrush 1 by RemBrent
Няма коментари:
Публикуване на коментар