Площадът на Рибите, или Рибарското, както му викаха по-младите граждани, бе един от символите на града още от стари времена. В центъра му стоеше фонтан с различни видове риби, от чиито усти излизаха водни струи. Механизмът му бе така уреден, че преминаваше през три стадия – рибните усти пресъхваха, след което водата бликваше първо от задните им редове, за да се включат най-накрая и предните животни. Когато бях малък често се бях къпал във фонтана под студените струи, което бе довело до неедно боледуване, но през лятото това място бе с неоспорима притегателна сила за децата на града. Освен фонтанът, на площада имаше и четири кафенета – по едно за всеки ъгъл, както и през по-топлите месеци – различни щандове със захарен памук, сладолед, ядки и сладки изделия. Понякога лятно време се състояха и различни културни събития, включително театър на набързо изготвена сцена, някоя и друга лятна кинопрожекция или благотворителен концерт. Сега обаче бе пусто – зимата бе неприветлив период за подобни мероприятия, а продавачите предпочитаха да не зъзнат заледени. Кафетата бяха прибрали своите външни маси и столове и се бяха свили в мъничките помещения.
Подраних с десет минути и направих няколко кръгчета на фонтана, за да не замръзна. Когато стана два и десет се зачудих колко още да чакам и дали Елия въобще ще се появи. Нямаше как да ѝ звънна и да я питам на път ли е, нито пък тя можеше да се свърже с мен. Дадох си още десетина минути граница за чакане и пъхнах ръце в джобовете си, започвайки поредната обиколка на затихналия фонтан. След пет минути Елия се появи, хвърляща във въздуха пара с дъха си и почти подтичваща.
- Извинявай, че закъснях, Блек. Колата ни сдаде багажа, а повечето таксита бяха заети, така че трябваше да ползвам градския транспорт. – тя ме прегърна внимателно и червената ѝ коса покри лицето ми. – Не си замръзнал, нали?
- Не много, можеше и по-зле да бъде.
- Хайде тогава да се шмугнем на топло, все в едно от четирите кафета тук ще се намери място за нас.
- Може би да пробваме във „Валерия”?
Тя кимна утвърдително и ме хвана подръка. Носеше черно дълго палто, а под него се подаваха отново явно неизменните стандартизирани дънки. Лилавата ѝ шапка бе плетена и подхранваше някакво вяло артистично излъчване, комбинирана с лилава обица на дясното ухо във формата на корона. На лявото стоеше лястовицата със зелена ахатова опашка от вчера. Мълчахме известно време, сякаш да пазим дъха си и гърлата си от пронизващия студ, сякаш думите ни криеха нещо съкровено, което хладът ще прекърши и открадне. Във „Валерия”, за щастие, имаше места, и не се наложи да обикаляме наоколо в търсене на маса. Поръчахме си по един ром и потъркахме ръце, за да ги стоплим.
- Ироничното е, че и двамата явно сме достатъчно глупави да не носим ръкавици в този студ. – усмихна се криво тя.
- Честно казано никога не съм харесвал ръкавиците. – признах аз. – Неудобни са, винаги дразнят ноктите ми. Сякаш нещо в тях ми пречи и постоянно искам да ги издера, да ги разкарам от пръстите си, или по-точно – от върха им. Виж, ръкавиците с отрязани пръсти са окей. Но те не са зимни, защото още повече засилват клинча.
Елия се засмя и лилавата корона на ухото ѝ се залюля.
- Дразнят ноктите ти? Не бях чувала такова нещо досега. – сервитьорката донесе рома ни и тя ѝ кимна с глава – Благодаря.
- Какви бяха отзивите за изложбата?
- Предимно позитивни. Както и очаквах, някои от нещата, които бяха абсолютно несъобразени с текущата сцена, не са били оценени. Същевременно обаче те ми харесват най-много и нямаше как да ги изпусна. Като цяло обаче моето мини-общество остана доволно от полу-марионетната ми изява. – тя надигна чашата. – Наздраве за това.
- Наздраве. – усмихнах ѝ се и отпихме по една немалка глътка.
- Честно казано обаче, искам да говорим за списанието и проблема, който каза че имаш. Това е една от причините, за които пожелах да те видя. Имам предложение, Блек.
Оставих чашата и тя изтрака върху дъбовата маса. Интуицията ми бе побесняла при ставането ми сутринта, чувството бе пулсирало като бомба със закъснител из съзнанието ми, но не предполагах, че нещото, което ще я успокои, ще бъде Елия. Като изморено от борбата зверче, шестото ми чувство стихна и не се обади повече. Вълните се умориха и океанът замълча, очаквайки в тишина.
- Слушам те.
- По това, което разбрах, ти трябва финансов дарител, някой, който да задвижи финансовия механизъм и да осигурява на служителите – тоест на теб и твоите колеги заплати, както и всички други разходи, които могат да възникнат в съществуването на една медия. Същевременно, фокусът на списанието ви пада върху обществото и културата, а не върху фабрикуването на жълти новини или политически течения. Това прави кандидатите малко по-редки и незаинтересовани – нито може да предлагате шокиращи сензации, които да разбунят духовете сред масите, нито пък може да се прикачите към дадена партия и да пропагандирате дейността ѝ. А и някак си мисля, че дори при съществуващ такъв вариант, ти не би го избрал.
Кимнах.
- Нито моите колеги, в това мога да те уверя.
- Вчера наистина ме замисли – не само с това, че ми направи впечатление и ме накара да се чувствам свободна само за отрицателно време познанство. – тя отпи от рома отново и продължи. – Замисли ме за това, че гледаш извън себе си, не си се вкарал в изолираната писателска ниша, егоистична и целяща само да провокира вниманието върху себе си, която много хора с твоите интереси изповядват. Осъзнах, че малко или много, аз не съм такава, и това е мой пропуск. Не просто пропуск, това ме прави неправилно функциониращ човек, прави ме осакатена в съществуването си, въпреки, че някои мои картини отразяват социалната действително през някаква призма.
Кимнах отново, неразбирайки обаче точно накъде бие.
- За двайсетте години, които съм прекарала на този свят, не съм направила нищо искрено за някой друг, нищо благотворително – в какъвто аспект и да го възприемеш. Срещата ми с теб ме удари в главата и ми каза – „Трябва да направиш нещо такова най-сетне!”. А когато спомена за списанието, вече имах и причината, която да доведе до решение – и за твоя, и за моя проблем.
Разгорещения ѝ тон накара кръвта ми да закипи. Очите ѝ блестяха, устата ѝ трептеше от възбуда, сякаш това бе пречистването, което бе търсила цял живот – инвестицията в едно малко списание с конкретна социална насоченост. Оптимизмът и увереността ѝ ме заразиха, лепнаха се за съзнанието ми и го опияниха във фанфарна песен. Бях намерил решение за нещото, което ме тормозеше най-много в последно време и можеше сериознo да подрони устоите на живота ми. Интуитивно, случайно, без целенасоченост, молби и каквото и да е – просто така, паднало през един февруарски ден покрай един замръзнал фонтан от едно сиво небе. Ключът за всичко ми бе поднесен от червенокосо момиче, чиято картина бях разкритикувал и така бях събудил интерес в него.
- Как смяташ да финансираш списанието?
- Не аз. Баща ми – онзи мъж, който видя вчера. – значи все пак не ѝ беше любовник. Някаква част от мен си отдъхна и се отпусна, докато друга се чудеше защо по дяволите трябва да се успокоявам от този факт. – Произхождам от богато семейство, без да ме е срам от това. Никога не съм била разточителна, обаче. – стрелна ме тя с очи, сякаш съм си го помислил автоматично.
- Смея ли да го кажа, дори да си го бях помислил? – ухилих се аз.
- Съдейки по вчера – да.
Разперих ръце.
- Виновен, признавам си. Освен искрено да ти благодаря, което ще е малко, защото спасяваш не само моя задник, какви са другите уговорки. Нещата никога не са толкова прости, особено в такава специфична ситуация.
- Не знам. За това ще говорите с баща ми – ти и главният ви редактор, по-точно. Той е зает човек, затова не знам точно кога ще стане тази работа, но след средата на седмицата – понеделник и вторник са му препълнени като график. Засега просто успокой духовете и кажи, че приливът на пари за списанието ви няма да секне.
„Титаник е спасен, мамка му!” Чувство на топлина и задоволство се разля по цялото ми тяло. От години не се бях чувствал толкова щастлив по един тих, ненужен за изказване начин. Всичко се бе подредило и вече си представях триумфа на колегите, крещящият превъзбудено Йег, свирещата пронизително Аля – освен някои други трактовки на глагола, русокосата ми колежка можеше удивително силно да свири през пръстите си, както и грейналите лица на Мартин и Ерин. Бях се умълчал, докато в мозъка ми се разиграваше победната сцена в работа, затова Елия ме сепна, когато заговори.
- Както казах, това е една от причините, поради които исках да се видя с теб. Другата е, че ми се пиеше, и ми се стори подходяща компания.
- Пиене в неделя на обяд?
- Ти също го правиш.
- Аз съм мъж, мога да го правя.
Вдигната вежда.
- Не говори глупости. Третата е, че искам да ме поканиш на гости.
- Повелителния тон малко обезсмисля евентуална покана, не е ли така?
Тя се усмихна.
- Така е. И все пак?
- Сега ли?
- Аха.
Взехме такси до апартамента ми, защото и двамата не искахме да мръзнем допълнително. Събухме се и отидох в помещението с кухнения бокс да приготвя по нещо бързо за ядене.
- Извинявай за кочината. – провикнах се оттам, докато тя разглеждаше из стаята. – Не очаквах посетители, особено в неделя.
- Да не ти пука. – чух стъпките ѝ, приближаваха се. – И аз съм хаотична. Виж, може да оставиш яденето за малко обаче.
Вдигнах очи и се порязах с ножа поради гледката. Изругах, но не потърсих нещо, с което да подсуша течащата кръв, просто защото не можех да откъсна поглед от полуголото тяло на Елия. Тя се бе отпуснала на стената и бе наклонила леко глава, зелените ѝ очи ме гледаха очакващо и с нескрита подкана.
- Мамка му.
Това я развесели още повече и тя изви ръце, след което черният ѝ сутиен падна и разкри закръглените ѝ гърди с настръхнали розови зърна.
- Мамка му!
В смеха ѝ този път нямаше и помен от онази преграда преди, която го правеше плах и сдържан.
Изображение: Rum by E-112
Няма коментари:
Публикуване на коментар