Сякаш в унисон с приповдигнатото ми настроение, в понеделник огря зимно слънце, което не беше много зимно. Топлите му лъчи си играеха между кичурите ми коса, блестяха по огледалните повърхности из града и се гонеха из улиците и между светлосенките на сградите, безспирни и невротични. Бях забравил плейъра си вкъщи, но в мозъка ми отекваше музика – приповдигнати пиано партии, сякаш нечия ръка трескаво удряше клавишите и не си даваше дъх, а редеше виртуозни мелодии една след друга. Диези се смесваха с бемоли и бекари, гами се меняха, си нотите се редуваха с ми, фа, сол от различни октави, а аз мислено тактувах с цялата мелодия.
Вчерашният ден бе преминал меко казано приятно, и то не само заради страхотния секс с Елия. Не бях очаквал такъв развой на събитията, но пък не мисля, че беше за оплакване. Между завивките художничката беше типичен човек на изкуството и рисуваше с ноктите си червени линии по гърба ми, сякаш готвеща някаква тайна, кодирана рисунка за отбрана аудитория. Червената боя бе придружена от някое и друго ухапване, оставящо синьо петно върху мен и обогатяващо платното на кожата ми. Освен типичното отдаване и вживяване в секса, Елия притежаваше и ненаситността, присъща на немалко от артистите, затова и вечерта отмина в кревата след кратка почивка. Забелязах, че не махна обицата си лястовица въобще, за разлика от тази във формата на лилава корона, и след това я попитах дали птицата от метал и ахат има някаква символика за нея. Когато споменах това, тя се усмихна.
- Много си наблюдателен, Блек. – ръката ѝ драскаше голите ми гърди. – Ахатът е един от символните камъни на художниците.
- Не знаех.
- Един приятел ми я подари преди време, когато бях на шестнайсет. – тя замълча и тишината се проточи малко. Явно както в галерията, сега се чудеше дали да продължи това, което ѝ е в ума. – Каза, че ми връчва вярата си в мен, в това, че мога да се развия като артист. „Ахатът е толкова обикновен, но и толкова магичен и съкровен, Ел. Като теб и като това, което ще станеш. А лястовицата...ти винаги си била лястовица. Бърза, жадуваща да се вкопчиш в небето и да пробиеш въздуха му, да разкъсаш най-сетне бездиханността на града”. – тя отново замълча за малко. – Почина две години по-късно в катастрофа, тялото му бе почти неузнаваемо.
Не можах да подбера адекватен отговор.
- Съжалявам, Елия. Дано е в покой там горе.
- Ако аз бях лястовица, той беше орел, така че едва ли би желал покой, да ти кажа честно. Но липсата му не е толкова силна. – тя докосна нежно с пръсти лястовицата. – Той е вграден в паметта ми и в това малко късче ахат на ухото ми. Винаги оставям поне една от обиците, които ми подари той – така лети с мен. Ти имаш ли някой мъртвец, който живее в теб, Блек?
Помислих известно време. Много познати и роднини бяха починали, но познатите не бяха приятели, а роднините не ми бяха близки като цяло, защото се бях срещал малко с тях. Дядо ми и баба ми по майчина линия бяха починали, но ги бях виждал общо сигурно три пъти в живота си, а тези по бащина все още обитаваха този свят. Не, че с тях общувах много повече. Поклатих глава.
- Не мисля. А и по-скоро би станало някак пренаселено, ако и мъртвите започнеха да живеят в мен, имайки предвид, че имам героите от разказите си. Понякога дори те са ми предостатъчни.
- Някой път трябва да ми покажеш нещо твое, знаеш ли. Но не сега. – ухили се тя и пропълзя под завивките, надолу, надолу, като плъзгаща се змия. Гласът ѝ глъхнеше, сякаш от друг свят само на половин метър разстояние. – Сега е време за други работи, не мислиш ли?
Тръгнах да казвам нещо, но реката на кръвта ми се пренасочи към същия този друг свят.
Слязох от трамвая и походих малко, музиката все още звучеше с пълна сила в съзнанието ми. След десетина минути мотаене бях в редакцията, която се оказа празна, донякъде логично. Работата ни бе замразена и нямаше за какво който и да е да стои в офиса. Йег бе тук, обаче, и слушаше класическа музика в редакционната, сигурно за да се успокои в напрегнатия момент на очакване на идването ми. Зачудих се ако не се бях появил точно в този момент до колко ли би ме чакал и дали надеждата, която бях зародил преди седмица в него все още вирееше. Отворих вратата плавно, за да не го стресна.
- Охо, Йег.
Беше се проснал на масата, опрял лице в хладината ѝ и орбитиращ в някаква нирванистична своя вселена. При влизането ми вдигна очи и се изправи бързо.
- Блеки! – надигна се трескаво от стола и забърника в шкафа отляво на масата, откъдето извади бутилка преполовено уиски и две стъклени чаши. – Сядай, сядай, моето момче!
- Още преди да говорим ли ще започнем с алкохола? – вдигнах вежда.
- Ами ще започнем, ми. Все пак все ще да пием с теб – въпросът е от мъка или от щастие. Във всички случаи обаче, отговорът си остава твърдият алкохол, Блеки.
Сипа по едно голямо и ми плъзна чашата по масата. Метнах якето на закачалката и седнах срещу него, след което се чукнахме.
- Наздраве, Йег.
- Наздраве, момчето ми. Кажи сега, потъваме ли в крайна сметка?
Опитваше се да изглежда спокоен, но движенията му бяха трескави и си личеше, че няма търпение да чуе заветните думи – били те, както той самият каза, причина за пиене от мъка, или от щастие. Аз самият също бях доста превъзбуден и исках час по-скоро да съобщя добрите новини.
- Никакво потъване, Йег, ами напротив – курсът ни не само, че се стабилизира, а има изгледи и да се подобри!
Редакторът плесна с ръце и за малко да обърне чашата си, след което се изправи, след като бе седнал преди по-малко от минута.
- Знаех си! Мамка му, Блеки, знаех си! Всички други подхождаха със скептицизъм, казваха как сме бита карта, как просто е дошло времето и ни е ударил малшанса. Но не, не! Аз вярвах, зарази ме с тая твоя вяра, момче, вярвах и си знаех, че ще стане нещо и ще намериш изход. – от ръкомахането му започна да ми се вие свят, но се ухилих. Колкото лесно и експлозивно се ядосваше Йег, толкова се отнасяше това и за еуфорията му. Като цяло бе човек на крайното изразяване на емоции, рядко имаше сдържаност в него. – Кажи ми сега, кажи ми! Как по дяволите успя да натъкмиш така нещата и кой добър човечец или кои добри хорица ще ни помогнат?
Засмях се с цяло гърло.
- Честно ли, Йег? Съвсем случайно. Отидох на една изложба.
- Отиде на изложба ли? Това пък какво общо има?
- Точно това е – нищо общо нямаше! Запознах се с художничката, която представяше картините си, на следващия ден отново се видяхме и тя ми каза, че баща ѝ е склонен да ни спонсорира.
- Боже мили, Блеки, това е толкова абсурдно, че е смешно. Все едно сме в някой разказ, та то само из техните редове стават такива неща. Как се казва момичето?
- Елия.
Той пресуши чашата и си сипа още половин.
- Не съм я чувал, да ти кажа честно. Но пък не съм и особено запознат с художническото общество, аз съм просто един главен редактор в едно списание.
- Списание, което ще функционира отново.
- Списание, което ще функционира отново, да! Това е страхотно, неописуемо, абсолютно фантастично, Блеки. Веднага ще кажа на другите! – той потърка брадата си в спокоен жест, който контрастираше на цялото му поведение в момента. – Но трябва да се видим с баща ѝ, за да уговорим клаузите. Това не е проста работа, и най-вероятно ще ни бъде поискано нещо в замяна. Дано не става дума за промяна в насочеността ни – другите няма да бъдат особено доволни.
- А ти би ли бил?
- Не бих, Блеки, но съм главен редактор и съм отговорен за вас малко или много. Ако това значи да ви спася задниците, бих променил тематиките, за които ще пишем. Не и ако вие сте недоволни, естествено.
Кимнах. Йег беше много отговорен и принципен човек, именно затова го уважавах – и като човек, и като мой координатор.
- Спокойно. Не мисля, че това ще е случая, така че няма защо да се притесняваме точно за това. До края на седмицата ще имаме среща с него, Елия каза, че е зает тези дни. – този път художничката ми бе оставила телефона си и бе взела моя, като каза, че ще ми звънне да се уточним.
- Значи ще кажа на другите, че и тази седмица им е отпускна, но от другата корабът отново потегля.
Кимнах отново.
- Блек, ти си велик. Не знам как да го нарека – провидение, късмет, ръката на съдбата, която е любителка явно на списанието ни, наличие на чар в теб, за да омаеш това момиче...
- Не мисля, че съм я омаял особено, Йег.
- Все едно, моето момче, все едно! Няма значение. Важното е, че продължаваме. Постой сега с мен, дай да допием тази бутилка – това е нашият личен празник, на нас двамата и тази вече опразваща се стъклена бутилка уиски. – той ми наля половин чаша, наля отново и на себе си – вдъхновените му тиради се захранваха с глътки твърд алкохол. – Наздраве за теб, наздраве за мен, наздраве за другите и най-вече – наздраве за списанието!
- Наздраве!
Четиридесет градусовия алкохол не можеше да се сравни с топлината, която се бе настанила в корема ми. Не беше сън. Отново бяхме в играта.
Изображение: Green agate by La-Gems
Няма коментари:
Публикуване на коментар