Четирите дни до петък изминаха неусетно. Сигурно поради превъзбудата от абсурдно случайния успех, а и от нетърпение да се завърши целия процес на прераждане на списанието с разговора на четири очи с бащата на Елия. Самата тя не се обади, за да се видим отново, но това не ме изненада – и двамата имахме свои ангажименти, които се различаваха битово, пък и не се бяхме уговорили за нищо по-специално. Правихме секс в един неделен следобед и това беше. В четвъртък вечерта обаче художничката звънна, за да каже, че баща ѝ може да бъде утре в един на обяд в офиса. От своя страна след това пък аз се обадих на Йег и го събудих, защото вече бе станало към единадесет часа, а той общо-взето си лягаше с кокошките. Раздразнението му бе осезаемо, но мен по-скоро ме досмеша, отколкото да се почувствам неудобно.
- Блеки, аз и без това щях да вися цял ден в офиса. Сега два часа няма да мога да заспя, защото ме събуди!
- Старост-нерадост, Йег. Стягай се, утре е важен ден – да се издокараш хубаво!
- Абе ей, нахакан мърльо! И той не знае колко е живял, но ще ми дава съвети. Ще ти кажа аз ти...
Засмях се и прекъснах разговора, преди да започне с тирадата.
Сега той ме стрелваше гневно с леко кръвясали очи и тропаше нервно по масата.
- Три часа не заспах после, момче! За стари хора като мен това не си е работа, да знаеш.
- Някъде съм чувал, че с напредването на възрастта си човек има нужда от по-малко сън, вместо от повече, Йег. Май драматизираш малко, а?
Той изсумтя и размаха пръст.
- Майната ти, Блеки. Не ме интересуват твоите чувания, анкети и статистики, по-малко от осем часа сън и се чувствам като парцала, който чистачката ни размята из коридора. А днес съм спал има-няма пет.
- Може би е време да започнеш да пиеш топло мляко, за да ти успокоява нервите и да те приспива пак...
- Абе, ей... – започна той, но почукване на вратата на редакционната прекъсна думите му. Той си намести вратовръзката. – Отвори, може да е твоят човек.
Станах и отворих вратата и пред мен се изправи същият онзи мъж, който бях видял в галерията – бащата на Елия. „Изправи” е неточна класификация обаче, защото бе с едно рамо по-нисък от мен и трябваше да понаведа погледа си. Носеше кръгли очила с кафяви рамки, носът му бе доста заострен, а лицето му бе кръгло, с гъсти бакенбарди и разрошена, също толкова гъста брада. Каскет покриваше главата му, но дори и с присъствието на нещо, което да прикрива, си личеше, че процесът на оплешивяване е стигнал доста далеч при него. Бе облечен в голям мастиленозеленикав шлифер, който правеше набитото му тяло да изглежда пълно. Подадох му ръка и той я стисна с железен захват, облечен в кожена черна ръкавица.
- Здравейте, аз съм Блек. Радвам се, че дойдохте.
- Аз съм Максимилиан. Но името е дълго, може да ме наричате Макс. И на мен ми е приятно.
Речта му бе рязка, говореше отсечено в кратки, прости изречения. Гласът му бе дрезгав и излъчваш някаква внушителност, също както бе внушително и цялостното впечатление за него. Въпреки ниския си ръст и по-скоро леко смешния изглед с каскета, под който скалпът е оплешивял и кръглите очила, Макс излъчваше някакъв авторитет, който несъмнено влияеше на неговите събеседници. Йег също стана и се здрависа с бащата на Елия, след което го попита дали желае нещо за пиене. „Нещото” се оказа бутилка червено вино резерва, което струваше сума ти пари, съдейки по годината, изписана на етикета. Темпераментният ни координатор явно нямаше намерение да цепи басма с долнопробен алкохол. Максимилиан обаче отказа и Йег наля на мен и на него в кристални стъклени чаши. Те пък откъде се появиха? Отпихме и изчакахме бъдещият ни финансов спонсор да поеме инициативата. Той дъхна на очилата си и ги изчисти със светлосиня кърпичка, намести ги и ни се усмихна.
- Разбрах, че имате известни проблеми. По-точно – финансови проблеми. Както вече знаете, бих могъл да ви помогна. Разгледах разчетите на дейността ви. Имам приблизителна оценка на това колко точно пари ви трябват. Естествено, - той почеса брадата си. – понякога има допълнителни разходи. Или пък по-малко разхищения, зависи от много неща. Едно искам да знаете - аз съм стабилен кредитор. В сметката ми има достатъчно постъпления. Няма да ви оставя висящи след месец-два.
Имах чувството, че говори ходещ телеграф. Неестествено накъсаната му реч ме объркваше и добавяше някакъв механизиран облик на този набит мъж. Очаквах бащата на Елия да маркира края на всяко изречение с думата „точка”, за да бъде съвсем машинизиран. Йег не изглеждаше особено смутен – той със сигурност бе общувал с какви ли не хора с техните особености и модел на говорене и поведение.
- Не мисля, че думите стигат, за да изразят радостта ми от предложението ви. – каза той. – Без излишните украшения и хиперболизации, списанието е изключително важно както за мен, така и за другите служители. Да се занимаваш с това, което ти е на сърце, е в най-скромния случай удовлетворително.
Макс кимна отсечено – явно и жестовете му бяха такива.
- Да, така е. Освен това прегледах различни броеве на списанието ви. Имате добри журналисти. Изданията са интригуващи, незатормозяващи, свежи. Не сте от жълтите таблоиди, не търсите скандали. Сензациите не са крайъгълни за вас. Това ми харесва. – той се замисли и се проточи минутна тишина. Размърдах се леко на стола, но не казах нищо, Йег също мълчеше. – Смятам една инвестиция в списанието ви за добра такава. Не само финансово – и културно.
- Което може само да ни радва, господин...
- Макс, моля ви.
- Господин Макс. – Йег се усмихна. – Такъв щедър и немалко абсурден жест от ваша страна обаче едва ли е достатъчно обоснован от това.
- Така е. Има едно-две неща, които бих желал. В рамките на работния процес, естествено. Не мисля, че е нещо непосилно. Или пък прекалено крайно.
- Животът на медията ни зависи от вас, така че, грубо казано – вие определяте правилата, а ние слушаме и следваме.
- Бих могъл да злоупотребя много лесно, нали? Но не е това идеята ми. През живота си съм се нагледал на такива хора. Виждал съм блясъка на превъзходството в очите им. Доминацията прави от хората животни. Независимо дали е финансова, социална, полова или друга. Този път е забранен за мен, отказах се отдавна от него. – той облегна ръцете си на масата и ги скръсти. – Искам две по-скоро прости неща от вас. Едното е очаквано. Да пишете на корицата, че спонсор на списанието е моята компания.
- Прав сте, това е очаквано и задължително, всъщност. С какво се занимава вашата компания?
Бащата на Елия бръкна в джоба на панталоните си и извади кутия. Отвори я и в нея имаше купчина визитни картички. Взе две и подаде една на Йег и една на мен. Леко поразширих очите си – явно Елия наистина бе богата, и тези пари за едно малко списание бяха ухапване от финансов комар за баща ѝ. Та той бе изпълнителен директор на един от водещите автомобилни концерни. Отговарящи на положението му, визитните картички бяха изискани, от хубав картон с матово покритие и отпечатан ръкописен шрифт. Подписът на Максимилиан също бе включен, за изисканост и достоверност. Йег също се поизненада, но се овладя.
- Интересно. Това ваше изискване ще бъде спазено, даже мога да предложа да отделяме и по една цяла страница от списанието за реклама при ваши предложения или нови модели автомобили. Може би някъде към средата на изданията?
Максимилиан кимна.
- Много добро предложение. За това не се бях сетил, но наистина би било хубаво. Ако трябва да наваксвате липсващата страница, ще увеличим изданието малко.
- Едва ли ще се наложи, честно казано. И без това имахме една излишна рубрика, която просто ще премахнем. Какво е другото ви желание?
- Рубрика. Затова обсъдих обема на списанието. Всъщност, не очаквам да е толкова голяма, но все пак. – той видя притеснението по лицата ни и вдигна успокоително ръка. – Не, не политическа. От политика не се интересувам. Освен от фирмената ми политика, естествено. Говоря за колонка, каквато не видях да имате. Рубриката ще е за изложения, галерии и като цяло – художническа дейност. Какво и къде предстои, например. Представяне на родни и чужди артисти, които ще гостуват. Възможно е, когато няма информация, да се пишат кратки биографии на известни художници от миналото или настоящето. – това бе най-дългото му изречение досега.
- Това също е не само по силите ни, но пасва на тематиката на списанието ни, така че няма никакъв проблем в реализацията му. – Йег ме погледна. – Можеш ли да се заемеш с рубриката?
- Не е точно в моята област, Йег. Може би Аля? – Аля, въпреки кукленския си облик, всъщност доста активно се интересуваше от изкуство и подобни мероприятия.
- Няма нужда. – намеси се бащата на Елия. – Дъщеря ми ще поеме колонката. Списанието ви излиза два пъти в месеца. Не мисля, че ще има проблем от нейна страна с това. Напротив, даже тя изяви желание.
- Това част от екипа ли ни я прави? – попитах аз.
Щеше да бъде странно ако художничката се наместеше в офиса, но пък желанието ѝ не ме изненада. „Срещата ми с теб ме удари в главата и ми каза – „Трябва да направиш нещо такова най-сетне!”, бе ми споделила тя над чаша ром. Явно го имаше предвид.
- Официално – не. Възприемете я като това, което определят като „фрийлансър”. Ако сте доволни от работата ѝ, ѝ давайте някакъв хонорар. Тя би работила и за без пари. Доставя ѝ удоволствие и би се чувствала полезна. Пък и, предполагам, виждате. – той размаха ръце. – Проблеми с финансите нямаме в семейството.
Йег кимна.
- Това е страхотно! Нещо друго, което да определя клаузите на сътрудничеството ни?
Максимилиан поклати глава.
- Това е. Ще наема консултант и юрист. Ще изработим договорен документ, който да урежда всичко. В началото на другата седмица ще го приложа за подписване. От вас се иска само да сформирате екипа си. – той се изправи и подаде ръка, този път без ръкавица. Пръстите му бяха дебели, но с изрядно изрязани нокти и гладки. – Ще комуникираме. Приятно ми беше да уговорим всичко това. Смятам, че сътрудничеството ни ще е повече от успешно.
Йег се усмихна.
- На мен също ми бе много приятно, господин Макс. Ще се постараем да направим всичко възможно да оправдаем инвестициите – идейни и финансови, които сте решили да направите в списанието. Обезателно ще поддържаме връзка.
Бащата на Елия се облече, а аз също се надигнах от стола.
- И аз ви благодаря искрено. Спасихте ни в доста труден момент.
Той кимна и, отваряйки врата, се обърна към мен.
- Бихте ли ме изпратили, младежо?
Дадох сигнал с глава, но вътре закипях малко. Дали баща ѝ знаеше за станалото в неделя и искаше да говори с мен за това? Имаше родители, които доста силно изповядваха чувството за собственичество спрямо децата си – били те и на двайсет години. Ако бе такъв случай, независимо от благосклонността на този човек към списанието, аз можеше да съм ходеща мишена за него. По стълбищата надолу слизахме в мълчание, без да кажем нито дума. Чувствах се неудобно да завържа разговор от нищото, отчасти от мислите си, че той ме осъжда неизказано, отчасти и от авторитета на Максимилиан, който повеляваше той да поеме инициативата в комуникацията. На входната врата на сградата той се обърна.
- Благодаря ти, Блек. Изглеждаш ми симпатичен младеж. Дъщеря ми те харесва. Отчасти правя това заради нея – тя ще е доволна да прави нещо такова, а и ще е щастлива да продължиш дейността си. – след това дълго изречение, той замълча малко. – Не само те харесва, но и уважава. А второто е по-ценно. Но ще ти кажа нещо – внимавай с нея. Познавам Елия и знам как влияе на хората. Не се забърквай прекалено надълбоко. Не защото ми е дъщеря и го казвам като нейн баща. Ако се случи нещо, винаги ще взема нейната страна, защото ми е дете. – той сложи черните си кожени ръкавици и ми подаде ръка. Стиснах я здраво и без треперене. – Просто внимавай.
И с тези последни думи излезе, а аз замислено се заизкачвах по стълбите. Думите му не бяха на ревнив баща, но все пак имаше нескрита нотка на предупреждение и дори лека враждебност в тях под пластовете думи. Тръснах глава. Майната му, с Йег щяхме да допием хубавото вино – това имаше значение, поне за момента.
Изображение: Words by Constipateddreams
Няма коментари:
Публикуване на коментар