Мамка му.
Бяло-жълтият тостер щракна и изстреля филиите нагоре, изваждайки ме от унеса. Скицирах вяло някакъв образ на жена, която е изправена пред избора дали да запази детето от изнасилвач, който мрази с пълнотата на съществото си, или да го абортира. Майчинският инстинкт се бори в яростна схватка с чистия усет на погнуса, на отвращение, на това, че някой е посегнал в най-интимната мекота на вътрешното ти Аз, и не само е посегнал, ами и го е преобърнал, омърсил, изкривил тотално. Не вкарвах много плът и идея зад героинята, нямах и много очаквания за нея, нито пък за разказа. Истината е, че го правих, за да си разсея малко главата и да опитам да помисля градивно за поетия ангажимент. Дилемата ѝ не бе паралел на моя такава, макар в началото да мислех, че следвам този модел. Първоначалното ми разкъсване дали да говоря с нашите като евентуални инвеститори в списанието се изпари веднага, когато осъзнах, че първо – те нямаха толкова излишни финанси, реално погледнато, и второ, дори и да имаха – едва ли щяха да ги вложат в нещо подобно. Третото и висящо анти-тяло на тази евентулна смислова цялост, в която нашите ставаха ангел-хранител на дейността ми, бе, че аз самият никога не бих искал да се върна в стартовата позиция, от която избягах преди три години. Така че в крайна сметка моята краткотрайна дилема умря, докато разкъсването на изнасилената родилка все още важеше някъде из редовете, изписани със синя химикалка и после прехвърлени на лаптопа.
Сепнах се и осъзнах, че филиите сигурно вече са станали на гума и преминах неособено дългото разстояние до малкото кухненско боксче на добре познатия ми 35-квадратов апартамент. Сигурно бях зациклил не повече от три-четири минути, но да, хлябът бе станал една идея по-неогъваем от каучук.
Ех, днешните хлябове...
Нарязах малко сирене, сложих малко зелени маслини – бяха миниатюрни и адски солени, особено пък в комбинация със сиренето, но обичах соленото, и седнах пред лаптопа замислено. Затворих документа, защото вече не ми бе до жената, и затърсих из интернет програма на културните събития за седмицата. Дори не знам защо го направих, достатъчно време прекарвах херметизиран в мисли за предстоящото, които хич не ми помагаха, логиката би диктувала това време да бъде още по-прахосано, ако се забия в някое кино и гледам някой пословично тъп филм. Прегледах няколко страници, очите ми вече минаваха по диагонал през събитията, но случайно едно от тях ми привлече вниманието. Цъкнах за повече информация и пред мен се разстла кратката анотация на мероприятието:
„Галерия на независимото съвременно изкуство ви кани на изложение на Елия, известна сред артистичните среди художничка. Елате и вижте къде се срещат голите форми на женското тяло, предизвикващи с откровеността си табутата в обществото, и модерното изкуство, което превръща привидната перверзия в естетика. Потопете се – между стените на този храм-галерия, в едно еротично изживяване, което може да промени живота ви само в находчивите рамки на картините на младата художничка. Изживейте своя катарзис, оттърсете се от насложените социални догми и излезте очистени, обогатени и по-запознати с вътрешното си Аз”.
Към края на цялата тази написана тирада мозъкът ми бе изпаднал не в катарзис или вдъхновение, ами в ступор и въртеше оборотите си горе-долу с бързината на полуразмазана хлебарка. Понякога наистина се чудех кой ненормалник бе решил да вкарва случайни, извисени и високопарни думички просто така и да сглабя кръстословици от тях. Всъщност, по-лошото беше, че такъв тип хора хич не бяха малко и егото им гравитираше някъде извън „догмите на обществото”, и застрашаваше да предизвиква вселенски взрив. Затраках с химикалката по масичката замислено. Ясно е, че анотацията звучеше отвратително и отчайващо насилено, но пък имах нужда от нещо разведряващо, а пък друго интересно не се очертаваше. Отделно като пишещ исках да видя визуално как се е справила въпросната Елия с превръщането на перверзия в естетика, както се бе изразил малоумника, написал обявата. Твърде често бях ставал свидетел на откровено картинно или фотографско порно, което под егидата на „височайшето изкуство” минаваше за дълбок и естетически поглед към еротиката от страна на заснелия (или рисувалия) изложбените компоненти. Но пък аз не бях такъв тип човек на изкуството и кварцовата преграда между мен и тях сигурно ми пречеше да прозра през идеята и концепцията на подобни проекти.
Все пак прегледах и другите обяви дали ще изникне нещо по-интересно, но след поредния безумен екшън, базиран на „избий всичко, чукай мацката, а после – хепиенд” или пък някоя и друга театрална постановка, която ми се струваше безкрайно безинтересна, взех решението, дъвчейки гумения сандвич със сирене и маслини.
- Елия, явно съм твой специален гост, когото да предизвикаш с разкрепостеността си и чиито очи магически да изцериш от догматичната превръзка на закостенелия социум. Поведи ме напред, о, просветителко в еротични одежди и с блестяща в очите лъст!
Помислих малко – това взе, че ми се получи, макар че в патоса си размахах непреценено ръката и изръсих една-две маслини по пода. Може би имах бъдеще, ако не като част от екип в списание, то поне като анотационен експерт. Изложбата бе в събота, а днес бе сряда, така че имах време утре или вдругиден да си взема билет – с малки букви под съобщението бе написано, че билети ще се продават предварително ексклузивно, поради големия интерес. Ама и аз къде се набърквах...
Затворих лаптопа и легнах да поспя. Бе късен следобед, но както отбелязах, бях в съня на една пеперуда без изход и завивките бяха моето временно спасение от всичко. Щях да стана по-късно и да измисля какво да правя. До идния понеделник оставаха пет от седемте дадени ми дни. Тогава трябваше да бъда готов, инак Титаник наистина потъваше. С или без анотации.
Изображение: Morning 3 на художника Леонид Афремов
Няма коментари:
Публикуване на коментар