- Абе, ей, майната ти, луд ли си?!
Дядото, който бе пресякъл на червено и за малко да бъде отнесен от същата тази кола, махна с ръка успокоително, сякаш не бе той виновният, а аз поклатих глава. Понякога старите хора бяха по-зле от некадърните и правещи се на интересни шофьори и бяха причинители на масови катастрофи. Погледнах старчето в очите, докато чаках да дойде зеленото, което той бе пренебрегнал, въпреки че едва се движеше – имаше съзнание в тях, но ясно си личеше, че то вече е изморено и иска близка почивка. Зачудих се какво ли прави в този студ навън, какво ли дело води слабите му, едва провлачващи стъпките си крака из градските кръстовища и накъде ли се е запътил сега. Сигналът за пешеходно зелено обаче изсвири пронизително и се врязах в редиците на примерните пресичащи, а мислите за дядото избледняха за мое нещастие.
Вместо това отново зациклих около това, че отивах на работа, проектът ми – същата простотия за „Звездните идоли на обществото”, все още не бе готов, а вече бях поискал една отсрочка. Мислено се упрекнах, че съм станал адски мързелив и непродуктивен поради дупката, но знаех, че укоряването не бе насочено в правилна посока – просто ми се пишеше нещо по-абстрактно, нещо по-художествено, по-...по-свързано с изкуство, може би, но с някакво реално негово проявление, не лъснали голи задници, изкуствени цици и префърцунени „звезди”.
Колегите ми, и особено главния редактор не бяха лоши, но не влизаха и в топ пет на перфектната офис обстановка. Специално Йег (така се казваше главният редактор) понякога имаше навика да е отвратителен и заядлив, и то не в единичен случай, а направо в дългичка серия. Сякаш инак уравновесения нисичък петдесетгодишен мъж със спокойни воднистосини очи и неизменна усмивка, варираща от иронична до откровено приветлива, се подменяше с негов странен близнак - просто така, от нищото. Крясъците огласяха офиса, всякакви думи от рода на „некадърник”, „дебил”, „кретен”, „шибан мотльо” кръжаха из въздуха до откат или докато на него самия не му писнат. Обикновено след това се настаняваше трайно затишие, в което Йег въздишаше, все едно че виновният е изтръгнал смисъла на живота му с един замах и вече редакторът няма за какво да живее. Очите му почервеняваха, сякаш ще заплаче всеки момент, ръцете си свиваше в юмруци и те трепереха, все едно е преживял някакъв изключително сериозен шок, а пък стойката му се вдървяваше. Първият път, когато станах свидетел на това, исках да се скрия някъде и да не се появя повече в помещението от смущение – при все, че скандалът не бе насочен към мен и моята дейност в списанието. Все пак бях на двадесет години и малко, когато започнах в медията – бях преживявал много неща, включително конфликти на предишните ми работни места, но обхватът на гнева на Йег ми дойде малко в повече и значително стресиращ. За щастие имах „тренинг” от няколко такива изблици, преди вълната на недоволството му да стигне и до мен. Бях оплескал въпросите в едно интервю и се бе получил слаб репортаж, който щеше да стигне за някое аматьорско списание, но Йег държеше реномето ни да е на общодостъпно и неспециализирана медия, която обаче предлага качествени материали, дори и в разводнените случаи като тематика. В крайна сметка си пренасрочих отново интервюто, изпуснах срока и забавихме броя заради мен, финансово ме орязаха, Йег ми се муси някакво време и понякога все още споменаваше този случай, но нещата после потръгнаха. А и преработеният материал спечели статия на месеца в престижен конкурс, което ме реабилитира донякъде в очите на редактора, освен че популяризира допълнително списанието ни.
Във всички случаи, бях сам самин в достатъчно деликатно положение, за да имам нервите да споря с Йег точно в момента и се надявах да мина между капките и без проблем. Уви, не се получи така. Когато нахълтах в офиса цареше гробовно мълчание, което ме стъписа. Обърнах се към Аля, двайсет и пет годишната отговорничка за ресор „Козметика и мода”, която бе като извадена от кукленска фабрика – дълга руса коса, стабилно количество добре оформени гърди, сини очи и бледа кожа, чип нос и малки ушички. Целият офис точеше лиги открай време по нея, но в крайна сметка не знаех дали някой друг освен мен е спал с нея – поне по времето, когато бе кратката ни авантюра, друг не бе влизал между краката ѝ. Честно казано, не ме и интересуваше особено, най-вече в този момент, в който усещах, че нещо не е наред. Никак, ама никак наред.
- Хей, Аля. – изпратих ѝ въздушна целувка, но тя поклати глава и косата ѝ се люшна настрани. – Да бе, толкова ли е зле?
- Виж сам.
Въздъхнах и отворих вратата на редакционната, където Йег се бе проснал върху някаква купчина листа върху бюрото си. Изглеждаше доста обезверен и само ме стрелна с полуотвореното си дясно око, след което отново го затвори. Въздухът бе застоял, затова отворих широко прозореца и февруарският вятър нахлу в помещението, носещ невидими парченца скреж в себе си. Йег потръпна леко, но продължи да лежи.
- Йег, виж...
- Не, не, не. – той вдигна показалец, един прилично съсухрен такъв, който трепереше поради студа. – Моля ти се, Блек, не ми казвай, че си затлачил проекта пак. Не пак, ами направо отново.
- Ами...
Той въздъхна тихо, вместо да експлодира в очакваната бурна реакция в типично негов стил. Вдигнах вежда, което бе външен лаконичен израз на цялото чудене, което бе обхванало мозъка ми. Малко неща биха спряли главният ни редактор от яростна, люта реакция при закъсняването на материалите. Какво по дяволите бе станало?
- Слушай, Блек, я вземи да затвориш тоя прозорец. На петдесет съм, ние старците усещаме студа доста по-силно, за разлика от вас младите с тая ваша гореща кръв. – затворих прозореца, и без това се бе попроветрило – Сядай, сядай сега.
- Няма ли да ми се развикаш, да зафучиш, да станеш и гневно да блъскаш по бюрото. – усмихнах се смутено и разперих ръце – Нещо такова, Йег, де да знам. Малко се шашкам, когато сме в ситуация, в която вече десетина пъти трябва да си ме нарекъл от дебил през кретен до чукундур, а това не се случва.
Той поклати глава и забърса някакъв документ с бузата си. После се надигна и впери воднистите си, но будни очи в мен.
- Позакъсали сме го яката, Блеки. Проектът ти е, как да ти кажа, сигурно петдесетостепенен проблем в сравнение с другото, макар че съм естествено ядосан, че те мързи да си напрегнеш мозъка и да я напишеш най-сетне тая статия.
- Звучи зле. – потърках брада. – Колко сме го закъсали тогава по скала от едно до шест?
- Седем, Блеки.
- О.
- Охо! – той рязко стана и започна да снове около бюрото, въртейки се наляво надясно. После тръсна глава и започна да обикаля в кръг, барабанейки с пръсти по краищата на черешовата мебел. Нервите му издържаха не повече от трийсетина мига и той избухна, слюнка се разхвърча от устата му – Искат да ни съкратят, Блек, искат да ни съкратят!
Изображение: Documents by Benj
Няма коментари:
Публикуване на коментар