Скочих от леглото енергично и болката така ме проряза, че се сринах на пода на колене. Имах отвратителна мускулна треска, която беше схванала китките ми, прасците, колената – въобще, всичко около областта на ръцете и краката. Едва можех да се мърдам, а рязкото движение все едно бе разкъсало мускулите ми. Сърцето ми затуптя още по-силно и стиснах очи. Нещата ставаха още по-налудничави. Не бях правил нищо кой знае колко натоварващо вчера – освен ако не броим изкачването до апартамента ми на единайстия етаж заради отново разваления проклет асансьор. Това обаче в никакъв случай не би ми повлияло така – въпреки, че не спортувах толкова често, бях физически окей, атлетичен и гъвкав. Абсурд бе изкачването на стъпалата да предизвика такава мускулна реакция – особено пък за ръцете ми. Тогава оставаше само една логична причина – сънят да е бил истински. Но какво значи един твой сън да бъде реален, по дяволите?
Изправих се и понакуцвайки се изправих срещу огледалото. Огледах се добре – нямаше никаква промяна в мен, нито една драскотина където и да е по тялото ми (а на места клоните на ябълковото дърво ме бяха раздирали). Въпреки това мускулите ми пулсираха постоянно и при всяко съвсем кротко и пестеливо движение реагираха остро.
- Какво значи един твой шибан сън да бъде реален? – изсумтях, преповтаряйки мисълта си отпреди малко.
Естествено, из романите и фикцията на изкуството често се лансираше темата за заживяването в сънища, за наличието на друго светове, за докосването между тях и прочие тематики. Вероятно всяко човешко същество в един или друг етап от живота си се е замисляло какво ли би било да живее друг живот като друг човек, на друго място, с друго обкръжение, в други условия и прочие. Фантастиката и фентъзито като литературни жанрове, както донякъде и пост-модернизма се занимаваха с наличието на вселени, абсолютно различни като порядки от нашия свят. Но всичко това се ограничаваше в изкуството и никъде другаде, не в реалния живот! Тръснах глава и отново разпънах ръката си. Мускулите отново реагираха болезнено и се отказах. Нямаше никаква логика, беше абсолютно психарско – и въпреки това явно някаква част от мен (или целият аз като „аз” в онзи свят) се бе пренесла в онзи мъглив пейзаж с ябълково дърво и синекосо момиче. Същата тази част (или целият „аз”) бе изкатерила дървото със същите тези ръце и крака и бе вперила поглед в далечината, където имаше град с черно небе над него. Момичето с цветна коса бе казало, че това е нейният свят. Не, бе казало, че онзи град там бе нейният свят – пространството с дървото, в което се намирахме, явно бе terra incognita, междинен свят между моя и нейния, някакво странно селение. Или не?
Направо ми идеше да зарева и да си вкарам главата в хладилната камера, за да охладнее малко от цялата абсурдност на ситуацията. Реших обаче, че и без това ще имам прекомерно време да блъскам главата си над парадокса през деня и припряно се заприготвях за работа. Очакваше се всички да присъстваме в офиса днес и щяхме да проведем нещо като оперативка – само че при нас оперативките винаги бяха адски неформални и неангажиращи, освен ако Йег не бе набрал някому.
По време на пътуването ми натам все още тлеещата болка по Кат и абсурдния сън се преплитаха и всяко се бореше да вземе надмощие над другото и да окупира съзнанието ми. Дори когато си включих плейъра и заслушах някаква бясна електроника, която принципно пречистваше всякакви мисли от мозъка, не успях да си отдъхна. Умората от недоспиването и мускулната треска се придружиха от главоболие, което сякаш ритмично си тактуваше с пулсирането на мускулите из цялото ми тяло. Сигурно съм добил абсолютно жалкарски вид, защото при влизането ми в офиса всички впериха погледите си в мен.
- Блекски, нек’ва бурна нощ си имал, а? – захили се Мартин, а на мен ми се прииска да забия юмрук директно сред ухилените му зъби.
- Имах неспокойни сънища.
- Мокри, а, палавнико?
Показах му среден пръст и влетях покрай Аля, Елия, Ерин и другите присъстващи. Тръшнах вратата на редакционната, където Йег седеше в обичайната си поза и изучаваше полулегнал някакви документи. Веждите му се вдигнаха при бурната ми поява.
- Знаеш ли, Блеки, чудя се – кога за последно се появи по нормален начин? – той почеса темето си. – Толкова ли ти е трудно, или имаш някакъв странен афинитет към блъскането на врати?
- Заеби, Йег. – проснах се на стола срещу него и изстенах. – Имаш ли нещо за глава? Ще експлодира всеки момент.
Той се изправи, отиде до шкафчето и извади таблетка, чаша и шише минерална вода, след което ги сложи пред мен.
- Благодаря. – казах съвсем искрено и преглътнах. – Какво ще правим днес – гледам, че сме пълен екип, както се очакваше.
- Да бе, да не повярваш. Честно казано, момчето ми, нямам идея. Нещо повече – дори нямам критики към вас, най-вече към девойката ти...
- Не е „девойката ми”.
- Все едно бе, Блеки, към червенокоската. Повече е „твоя”, отколкото си мислиш, разбирам ги аз тея работи. Ако знаеш аз като бях млад, колко такива неща съм гледал и как сега мога да...
- Йег, по същество, моля те. Ще ми се пръсне главата, а ти ми бръщолевиш тук.
- Отвратителен ставаш като те цепи тиквеник, Блеки. – той започна да снове насам-натам, а аз затворих очи, защото това само ми влияеше по-зле на положението. – Както и да е. Няма какво много да говорим, сериозно. Списанието върви с пълна пара, даже по-добре отпреди – Елия се справя страхотно и привлякохме доста нова аудитория с нейната рубрика. Твоите материали са узрели, по-улегнали и изпипани, личи си, че си влезнал в такт и знаеш какво правиш. Аля изнамери много интересни факти и класации за нейния ресор и жените направо полудяха по проекта. Мартин и Ерин пък отразиха цяла редица концерти от всякакви жанрове и меломаните сигурно са изяли тяхната секция до последната буква. Ян и Леон се бавят с големия си материал на икономическа тематика, но измислиха няколко конспективни документални текстчета за кейнсианството и монетаризма, така че и тук всичко е тип-топ.
- Звучи супер. Значи няма да се налага да слушаме фученето на нашия любим главен редактор.
- Явно, Блеки, явно. Хайде сега си надигни задника и да отидем при тях да обсъдим нещата. Стига си се мотал и излежавал, не си единственият, който го боли глава.
Той взе чашата си с кафе, сръчка ме като преминаваше покрай мен и влезе в главното помещение. Изстенах, прокълнах изминалата нощ с проклетия сън и проклетата сутрин, която вече преминаваше в проклет обяд и се завлачих към проклетата стая. Понеже нямахме отделна съвещателна зала, уговорките ни ставаха на крак там, където принципно се работеше. При нужда всеки си сядаше на мястото и записваше детайли около текущия си проект или очакването дейност. Всички мълчаха и се бе настанила някаква тягостна атмосфера, която се усещаше адски силно. Йег си почеса носа.
- Не сме на плюсови градуси нещо, а, банда. Къде е Аля?
Сега забелязах, че русата ми колежка наистина липсваше. Един метнат поглед по лицата на присъстващите и особено това на Елия набързо ми разясни картинката.
- Сдърпаха се с Елия и отиде нанякъде. Не бе, сигурно скоро ще се върне, няма шаш. – опита се да ободри обстановката Мартин, но не му се получи.
Въздъхнах и захвърчах навън, като не пропуснах жлъчния поглед на художничката, на който отговорих с намръщване. Не ме интересуваше какво ставаше между двете и дали аз бях причината, но офисът не беше детска градина и аз лично нямаше да позволя подобни глупости тук. Затрополих по стълбите и слязох до входа долу. Аля стоеше отвън и пушеше (в цялата сграда пушенето не бе позволено), гледаща неопределено нанякъде.
Отворих вратата и застанах до нея, без да казвам каквото и да е. Тя ме мярна с очи и пак се загледа напред, дърпаща от цигарата.
- Момиченцето ти е пълно дете, знаеш ли.
- Не е „момиченце”, пък още малко е „мое”. Но понякога наистина се държи детински.
- Защитаваш ли я? И ако тя не е „твоя”, то според нея май ти си овързан с бодлива тел и ти е закичен знак „Не пипай – мое!”.
Изстенах. Две жени да ревнуват една от друга е едно от най-отвратителните неща, които може да ти се стоварят на главата. Като се прибави и факта, че целият триъгълник се случва и на работното място, ситуацията трудно можеше да стане по-неподходяща.
- Слушай, не съм ничий. Това включва и теб, защото и ти се държиш като тринайсетгодишна. – тя отвори уста да възрази с гневна физиономия, но размахах пръст. – А, не, няма да ми зяеш. С Елия ще се разправям по-късно, но ти си ми паднала сега. Не ме интересува какви са ви отношенията една към друга и спрямо мен, но няма да въвличате и другите от офиса в тях. Разделяйте личния си живот от работата, ‘щото иначе – лошо. Аз няма да търпя такива простотии, подозирам, че другите – и най-вече Йег – също. Оползотворете енергията си не в кавги, а в качествен работен процес. Другото не ме интересува.
Аля хвърли гневно фаса на земята и го стъпка с токче, високо почти петнайсет сантиметра - предизвикателна както винаги. Кукленската ѝ физиономия беше навъсена, устните ѝ се бяха нацупили демонстративно. По дяволите, защо бяха такива деца!
- Тя започна.
- Мамка му, хич не ми пука кой е започнал. Допуши си цигарата, значи сега се качваме нагоре и си провеждаме срещата на екипа без намусени лица и жлъчни подхвърляния. Няма да те карам да ѝ се извиняваш, но ще се държите прилично, без да спъвате работния процес на всички ни.
- Това, че е дъщеря на шефчето с кинтите не значи, че е господарка на света.- промърмори блондинката по-скоро на себе си и затрака с токчетата нагоре по стълбите.
Настроението горе не се бе променило за кратката ми липса. Хората лесно се демотивират при караница в службата, дори да не са страна по конфликта и не ги пуска толкова бързо – сигурно заради ограниченото, тясно пространство, в което се намират. Само аз и Йег не бяхме повлияни, защото не бяхме присъствали на сдърпването, но докато той бе по-скоро любопитен и насмешлив, гневът туптеше с бързи и отекващи удари в съзнанието ми. Когато Аля мина покрай Елия, художничката я бутна леко и русокоската се олюля.
- Кучка! – изсъска тя, а Елия тръгна към нея пред погледните на останалите.
Това вече ми дойде прекомерно нанагорно и ударих силно с ръка по едно от бюрата. Проряза ме болка поради мускулната треска, но бях тотално врътнал и не обърнах внимание.
- Абе, да му еба майката, я се стегнете! – изкрещях може би малко по-силно, отколкото трябваше. – Държите се като шибани пикли и това освен, че ме дразни отвратително много, пречи и на околните. Казах го на Аля, ще го кажа и на теб, – обърнах се към Елия – в работна среда няма място за такива простотии! Това се отнася за всички желаещи. Тук сме като колектив и ще работим като такъв, а няма да се заяждаме като развързани диванета! Ако не Йег, аз няма да го позволя. Ясно ли е? – всички се бяха смълчали и слушаха стеснително, особено Аля и Елия. – Ясно ли е? – изкрещях отново.
- Да. – отвърна ми нестроен хор от шест гласа.
Мартин се подхилваше, но бе явно впечатлен, Ян и Леон ме гледаха втренчено, все едно бях пробил земята и след това се бях изпикал в краката им, Ерин пък нервно подръпваше златната си обица. Двете замесени бяха забили поглед в пода и не смееха да го вдигнат. Добре, бях се справил за момента.
Йег едва сдържаше усмивката си. Смешно му беше, докато аз излизах от кожата си!
- Вижте, Блек си е прав. – каза той със спокоен тон. – Не трябва да си губим фокуса с кавги. Вървим много добре и сме на прав курс, всякакво отклонение от него и раздор би ни коствало гребена на вълната. А ние силно сме я захванали тази вълна, да знаете. – той взе неизменният си червен тефтер и изискана сребриста химикалка от бюрото до него. – Укротете страстите – Блеки, ти също, и дайте да видим какви са проектите ни за следващия период. Хайде, банда, очаквам вашите неизменно свежи идеи!
Изображение: shout by jk3y
