Колкото и жестоко да е това

  Скин плачеше и през хлиповете се опитваше да говори членоразделно, но не му се удаваше. Самият аз бях замаян, тежка буца се бе загнездила в стомаха ми и се разпростираше, парализирайки ме. Някак събрах сили и му казах да се успокои и че ще си хвана такси натам, след което затворих. Когато направих това зарових глава във възглавницата и се завих презглава. Сякаш това можеше да ме предпази от всичко, в което се бе превърнал този свят – пространство на смърт и тъга, на загуба и болка. Опитах се да не заплача, псувайки се мислено, казвайки си, че трябва да удържа, но не успях и заревах като малко дете. Скоро възглавницата ми се намокри, бялото на калъфа ѝ потъмня от сълзите, а аз продължавах и продължавах.

 Плачех за Кат, плачех за родителите ѝ, плачех и за Скин и за себе си. Изливах навън цялата тъга на човечеството, сякаш бях събирателният образ на всеки скитал или още скитащ по земната твърд човек, който е губил свой близък или познат. Спомнях си мимиките ѝ, услужливостта ѝ, приятните моменти с хапливи, но дружелюбно подкачащи разговори, разочарованието ѝ, когато не получеше добра оценка, неодобрението ѝ, когато видеше нещо несправедливо в университета или извън него. За известно време вселената ми бе образът на Кат, вграден върху мократа повърхност на възглавницата, изсечен някъде в съзнанието зад затворените ми очи. По някое време просто пресъхнах, гърлото ми се задъха в опита си да пулсира още, конвулсиите ми се успокоиха, очите ми отказаха да произвеждат повече сълзи, а крайниците ми безпомощно се отпуснаха на мекия дюшек. Махнах одеалото и така – гол, само по боксерки, излязох на балкона. Градът вече бе във вихъра си – хората вече бяха тръгнали на работа и пъплеха по тротоарите, слънцето бе започнало своя възход нагоре и по обяд вече щеше да е постигнало своята цел и да царува в зенита си. Лекият прохладен въздух ме накара да потреперя, но не се прибрах на топло, а останах на балкона. Под мощния напор на емоциите и мъката ми дойдоха какви ли не идеи, включително да се хвърля точно сега, точно в този момент, от този етаж на тази сграда върху този паваж долу. Надвесих главата си, сякаш преценявайки ситуацията, очите ми попиваха разстоянието до долу и настилката, върху която тялото ми щеше да се размаже. Стреснал се изведнъж се отдръпнах от парапета. Що за шибана глупост, Блек! Шибано безмозъчно копеле, стегни се – само това липсва, да задвижиш верига от самоубийства. Все едно и без това нещата не са отвратителни.

 За миг ми мина и мисълта да звънна на родителите си – без каквато и да е цел, просто сякаш да потърся закрила, някаква подкрепа, но поклатих глава. Те не можеха да ми дадат това, от което имах нужда в момента, отделно вече бях избрал своя път. Самосъжалението ми нямаше да ми помогне по никакъв начин и нямаше да ме отведе никъде. Скръбта обаче бе прекалено напориста, ръцете ѝ разкъсваха опитите ми да изплета мрежа, която да ме стабилизира, ноктите ѝ деряха нишка по нишка, човъркаха в мислите ми и образите, които ми идваха. Някак успях да обуздая тази дива сила и я сведох до постоянно присъстваща болка в сърцето и тежест в корема, която пулсираше в свой собствен ритъм. Облякох се набързо, наметнах си избелялото ми дънково яке и си поръчах такси по телефона.

 След не повече от петнайсет минути бях при апартамента на Кат и ноктите, които бях укротил, избуяха отново, двойно по-силни. Скин бе седнал на една пейка пред входа, над него се бяха надвесили двама полицаи. Приятелят ми изглеждаше абсолютно съкрушен и безсилен, всякаква жизненост го бе напуснала. Встрани, точно на линията на прозорците на стълбището имаше засъхнала кръв и веднага ми стана ясно как точно се бе самоубила колежката ми. Бяха почистили доколкото е възможно, а тялото ѝ бе транспортирано за извършване на аутопсия най-вероятно, защото липсваше от пейзажа. Няколко съседи сновяха насам-натам, видимо шокирани, една любопитна бабичка се бе надвесила от първия етаж – точно над пейката, където Скин бе седнал, и слухтеше най-открито. Погледнах я намръщено, но тя бе впила поглед в приятеля ми албинос и хич не ми обърна внимание. Закрачих към него и двамата полицаи се обърнаха към мен. Кимнах им резервирано, макар че вътре врях с все сила. Веднага разбрали, че не съм просто случаен наблюдател, те прехвърлиха интереса си към мен. И двамата бяха едри, масивни мъже, сигурно някъде към четирийсетте, с грубо изсечени физиономии и вдървена стойка. Докато единият бе плешив обаче, другият имаше обилно коса, побеляла на места. Лицата им също бяха различни, с изключение на безизразността им – по-ниският бе с кръгло, месесто лице, докато по-високият бе квадратен във всяко едно лицево отношение. Именно квадратният излая веднага, щом фиксира приближаването ми и разменения ми поглед със Скин.

- Познат ли бяхте на самоубилата се, гражданино?

 Гражданино? Полицейските насилени официалности ми бяха толкова смешни, че бих се изкикотил най-нахално, ако не ми бе толкова тежко.

- Бях ѝ приятел, господине.

- Името ви, ако може?

- Блек.

 Месестият вдигна вежди, а квадратният изсумтя.

- Това не е истинско име.

- Достатъчно е, няма друг нейн познат с това име.

- В правото ни е да искаме лични данни, и когато го правим, сте длъжен да ги...

- ...предоставя, знам. – повиших леко тон, защото се изнервих. – Вижте, аз и приятелят ми сме покрусени от случилото се. Погледнете физиономията му, по дяволите – посочих с треперещ от яд пръст Скин. – Аз също не съм много далеч от това, така че майната им на имената, а да даваме по същество. Умолявам ви!

 Месестият се намръщи на избухването ми, но квадратният замислено кимна. Май той щеше да се окаже по-умният.

- Приятелят ви и без това не е от разговорливите, гражданино. – той записа нещо в тефтерчето си. – Откога познавате починалата?

- Три години.

- Да знаете за някакви налични психични отклонения, смущения...

- Не – отрязах го преди да продължи. – Не знам за никакви проблеми с психиката на Кат.

- Доколкото разбрахме, родителите на починалата са загинали. Смятате ли, че това е възможна причина за самоубийството ѝ.

 Замислих се как точно да отговоря на този въпрос. Не ми бе ясно защо Кат би се самоубила, след като със Скин явно бяхме успяли да омекотим загубата. Същевременно човек може да таи и най-тъмните мисли и настроения дълбоко в себе си, скрити от останалите, невидими дори за тези, които ни познават най-добре. Ако трябваше да хвърля предположение за самоубийството на колежката ми, в крайна сметка то наистина щеше да бъде обвързано със загубата.

- Да, смятам.

 Квадратният отново записа нещо в тефтерчето.

- Починалата ползвала ли е анти-депресанти, някакви медикаменти, опиати или друго?

 Погледнах Скин и той поклати глава.

- Не, поне що се касае до нашето знание.

- След смъртта на родителите си имала ли е пристъпи, изпадала ли е в нервна криза, някакви по-особени реакции?

- Само първите дни поради шока. – хвърлих поглед отново на приятеля ми, който пак поклати глава. – След това не е имало такива ситуации, освен самовглъбяване, което смятам за неизбежно.

 Още драскане с химикалката по тефтера. Месестият си мълчеше и се оглеждаше наоколо, явно загубил интерес към разговора.

- Да знаете за родственици на починалата? Сестра, брат, баба, дядо?

- Нямам информация. – Кат никога не бе споделяла нищо за семейството си. Ако имаше сестра или брат, следваше да ги е запознала с мен, или поне да живее с тях, така че по-скоро бе само дете. – Съжалявам.

 Квадратният кимна и се смръщи.

- Благодаря за помощта, гражданино. – той пресегна ръка и ме потупа по рамото. – Съжалявам за загубата и на двама ви, момичето е било младо. Ако искате изчакайте аутопсията за доизясняване на случилото се.

 И аз му благодарих и двамата се запътиха нанякъде. Квадратният ми бе станал симпатичен, реших – имаше нещо човечно и ненатрапчиво в него, нещо, което напомняше, че това му е работата – да се занимава с грозни случаи и с човешка скръб и болка, но все пак не бе загубил способността си да е съпричастен към опечалените. Седнах до Скин на пейката – с периферното зрение мернах как бабичката се прибра в стаята си, и го прегърнах силно. Албиносът кимна разбиращо, вперил блуждаещ поглед някъде напред и стисна ръката ми.

- Грешката е моя, Блек. Аз съм виновен. По дяволите, братле, аз съм шибано виновен. – той ядно се измъкна от успокоително положената ми ръка на рамото му. – Но откъде да знам, човече, откъде да знам?!

- Скин, стига. – като го виждах толкова съкрушен направо ми идеше да захлупя лице в шепите си и да се разрева тук, на метри от пръските кръв, останали от Кат. – Не си виновен. Няма виновни в случая, не се самоизяждай, моля те.

- Проклетият, шибан Алекс! Проклетият напил се Алекс, който се потроши и трябваше да го водим с момчетата в болницата и да му бдим като квачки до сутринта. Мамка му, защо ми трябваше да ходя, защо?! – той заблъска по пейката и кокалчетата му се стоварваха върху нея, охлузвайки кожата. – Сега тя щеше да е жива, братленце, жива!

 Оставих гнева и самосъжалението да го залеят за минута-две и замълчах, също терзан от сходни емоции. Можеше Кат да е жива, можеше в момента да се смеем и да учим някоя и друга лекция. Но наистина, как може да бъде някой виновен за това, че друг е решил да сложи край на живота си? Бяхме предприели всичко по силите ни, постоянно се грижихме за нея, Скин дори живя у тях. Ако не бе тази пролука от няколко часа през изминалата нощ, сигурно щеше да е друга. Вътре в себе си Кат бе решила, че няма друг изход, освен балкона и плочите, размазаното тяло и откъснатата от този свят душа. Какво бе казал доктор Клок...

 „За да съществува нашия свят е нужно да го има и другия. Колкото и жестоко да е това.”

 Сега разбирах с пълна сила жестокостта на това правило, на тази непоклатима закономерност. В нуждата от този баланс явно влизаше и смъртта на Кат, полетът ѝ в една мрачна, черна нощ. Няколко часа, след като Скин бе напуснал дома ѝ и още по-малко време, след като тя бе говорила по телефона с мен.

 Бе говорила по телефона с мен.

 С Кат бяхме говорили за града, бяхме обрисували неговия облик, неговите цветове и съществуване. Кожата ми под пласта дрехи настръхна. Отново градът и странните събития около него. Нима той бе повлиял със своята мистична заплашителност и бе накарал колежката ми да се хвърли от високото? Поклатих глава. Не, това вече бе лудост, съвсем изтрещявах. Въпреки това отново разказа и някакви случайни приказки, гравитиращи около него, се случваха странни неща. Изведнъж си спомних последните думи на Кат по телефона.

- Говорих вечерта с нея, Скин.

 Албиносът ме погледна със светлите си очи, увит в дрехи, които да го пазят от слънцето. След избликът се бе поуспокоил, но ми бе ясно, че го боли ужасно много – като мен.

- И?

- Нищо, нищо особено. Но се учудих на последните ѝ думи.

- Какви бяха те, братле?

- „Бъди добре, обещай ми. Каквото и да става”.

- Смяташ, че вече е била решила да сложи край на живота си?

- Явно. – намръщих се. – Звучаха ми адски странно и не на място, но реших, че просто е по-сантиментална.

 Помълчахме още малко, всеки бутилирал мъката си и страхуващ се да я покаже на дневна светлина, да предложи на отворения свят да вкуси от нея.

- Какво ще правим, Блеки? – попита ме безпомощно Скин. – Какво по дяволите ще правим, приятелю...

- Не знам. – казах съвсем честно. – Ще живеем за нея. Ще я помним. Ще влагаме енергията, която имаше навсякъде, във всяко нещо, което вършим и с което ще се захванем. Не знам, Скин. Нямам идея.

 Той кимна, сякаш простите думи и незнаенето стигаха напълно. А може и наистина да бе така в случай, в който дългите обяснения и излияния просто не важат. Той извади синя кутия, пълна с цигари, и ми предложи една. Запалихме си и се отпуснахме на пейката, с блуждаещи над короните на дърветата погледи. Димът ни обвиваше и се изпаряваше във въздуха, без да оставя каквато и да е диря. Градът около нас продължаваше живота си, динамичен, шумен, глъхнещ с виковете и крясъците на своите жители. Само малкото пространство на пейката с нас двамата на нея бе замръзнало във времето, отчаяно желаещо да сграбчи спомена за едно починало момиче.

Изображение: Smoke by rovokop
 

Доверие в албиноса

 За щастие през следващите три дни успях да наглася така нещата, че да съм неотлъчно до Кат. Пазарувах за двама ни, готвих, учих за изпитите и спях у тях. Съвсем логично на нея не ѝ бе до сесията, но към средата на втория ден успя да се окопити достатъчно, че да започне да се насилва да чете. През по-голямата част от времето мълчахме. Кат се бе самовглъбила в тъгата и скръбта си и не желаеше да отрони повече от няколко думи за деня, а аз от своя страна уважавах мъката ѝ и нуждата ѝ от безсловесност и си вършех работата тихомълком.

 В интерес на истината, ако някакъв страничен наблюдател не знаеше причината за липсата на думи в апартамента ѝ, щеше да си помисли, че сме перфектно адаптиралите се един към друг съквартиранти. Една моя приятелка бе казала веднъж, че знаеш, че човекът, с който делиш жилището си е наистина подходящ тогава и само тогава, когато можеш с часове да си мълчиш с него. Детайлите около нашето мълчание обаче напрягаха и угнетяваха атмосферата. За да не се задуша от това усещане, от време на време излизах на балкона и палех някоя и друга цигара. От там можех да видя хубаво главния булевард, на който живеешe Кат, и вдишвах от хладния пролетен въздух, или пък се вслушвах в шума на града. Двигателите на колите ръмжаха, трамваи кръстосваха релсите със скърцане, хора крещяха, поздравяваха се и пъплеха надолу-нагоре по видимите за мен улици. Пропастта между външния свят на балкона и вътрешния свят на стаите ми се стори сходна на бездната между света на живите и този на мъртвите, за която ми бе говорил доктор Клок. С него се чух още веднъж след срещата ни в болницата, за да му кажа, че с Кат сме минали през моргата, за да видим починалите ѝ родители – преживяване, което бе разтърсващо тежко както за нея, така и за мен. Уверих го, че засега нещата при нея са стабилни, доколкото може да бъде в такава ситуация и му пожелах да крачи по-умело по границата между световете.

 За моя жалост нямаше как да отсъствам повече от три дни – не защото Йег не би ми разрешил, а защото след финансирането списанието бе потеглило с пълна пара и имахме ужасно много работа. Освен чисто писмената част, имах и назначени интервюта с няколко големи фигури относно новия ми материал на обществена тематика, който бе все още смътна идея без ясни очертания. Ежедневието на тези важни клечки бе толкова натрупано, че можех само да се радвам за постигането на уговорка за реален контакт с тях. По това време нямаше как да зная, че ще се случи нещо такова с Кат и в момента бях вързан – понечих ли да си отменя интервютата, не можех да се надявам на повторна уговорка. Влиятелните хора тачат пунктуалността, поемането на ангажимент по сериозен начин и директно режеха, ако демонстрираш развеяност и лигавщина. Същевременно хич не исках да оставям приятелката си сама, защото не знаех какво може да извърши. Моята компания сигурно я успокояваше и тя самата бе кротка, но кой знае каква буря бушуваше вътре в нея и дали нямаше да избие по някакъв безразсъден начин при липса на контрол и внимание. Затова звъннах на Скин, докато тя спеше в следобеда на третия ден. Вечерта приятелят ми албинос бе свободен и се уговорихме да се видим, като на излизане обещах на Кат, че ще се върна до час и нещо. Тя промърмори нещо и се уви обратно в завивките, за да си доспи.

 Скин ме чакаше на същия площад, където преди време се бях видял с Елия в един неделен ранен следобед. Мястото ме замисли за червенокосото момиче – не се бях чувал с нея от известно време, а не се бяхме виждали от последния път. Тогава тя бе изявила желание да рисува по някои мои разкази, за да общуваме по-пълноценно и не в рамките само на този свят. За много хора това би звучало насилено артистично и откровено глупаво, но я разбирах и се радвах от наличието на желание в нея. Леснотата на комуникацията е в това да я водиш на нивото на реалния свят, без да задълбаваш, и да отключваш онези врати, които са по-труднодостъпни и абстрактни и крият неясни, трудно дефиниращи се идеи и послания. Изкуството побираше в себе си немалък брой точно такъв тип врати. Тръснах глава – трябва да се чуя с нея тези дни, и се ухилих на Скин.

 - Ей, албиносе. Пак скиташ из тъмното, а!

 - Не думай, братле. Тъмното е пространството на поетите, нали така? – той ме прегърна с меча сила и ме потупа по рамото. – Само за по нещо тъмно като алкохол е, какво ще кажеш?

 - Ами хайде, „Конусът” е отворен.

 „Конусът” бе един бар на не повече от половин километър от площада, където алкохолът бе качествен, но не прекалено скъп. Със Скин закрачихме натам бодро. Като албинос, приятелят ми съвсем естествено предпочиташе излизането по тъмно, защото слънчевата светлина изключително много дразнеше кожата му. Естествено, че ако се покриеше целият, нямаше да има особени проблеми, но това понякога бе неудобно – особено в летните месеци Скин се мъчеше доста и се ограничаваше до разходки навън след 9-10 часа вечерта. Въпреки тази особеност на тялото му, както и факта, че бе албинос, той наистина имаше магнетична сила за женския пол. Увереността му, чувството за хумор, гъвкавостта и свободата му в комуникацията, както и умението да вплита слушателя във всякакви интересни и малко по-абстрактни истории го правеха неустоим. Дар словото му не се ограничаваше само в рамките на белите листове и сладкодумието му, както и богатият запас от всякакви думи за всякаква ситуация допълнително усилваха чара му. За негово щастие, Скин имаше сини очи, а не по-характерните за албиносите червени очи, които със сигурност плашеха до някаква степен околните или ги караха да се чувстват неловко, въпреки несъстоятелността на това неудобство. Така, както има зелени и сини очи, така съществуват и червени.

 Поръчахме си по една бутилка тъмна бира за начало и се установихме на високите столове на бара, но от дясната му страна, където имаше по-малко хора. Барманът сновеше главно в другата част, така че бях доволен – не обичах някой да ми виси на главата, особено като водя по-сериозни разговори.

- Какво става, братле? – Скин си свали шапката и разроши бледата си, почти призрачна полудълга коса. – Звучеше ми притеснен като се чухме, честно казано.

- Дай първо наздраве. – чукнахме гърлата на бутилките и жадно отпихме, след което продължих. – Правилно си ме усетил, тези дни са голям кошмар. Имам адски много работа и малко време, за да я свърша, сесията също удря доста силно и трябва да се справя и с нея.

- Но не това е истинският проблем. Нещо друго те човърка и те тормози отвътре, познавам те. – той присви сините си очи. – Нещо душевно е, линиите на лицето ти са пропити с това.

 Отпих от бутилката пак – вече я бях преполовил с две големи глътки.

- Родителите на една приятелка загинаха в катастрофа.

- И двамата?!

- И двамата.

- Братле... – той поклати глава и се опита да намери точни думи, но просто въздъхна. – Това е меко казано ужасяващо. Предполагам тя е много зле?

- Държи се, честно казано, но не знам доколко е така реално. Оказвам ѝ компания, в повечето време тя мълчи, от вчера започна дори да чете учебниците си, макар и разсеяно. На външно ниво всичко е окей, ама...

- ...нямаш идея какво точно се е разразило вътре и каква бездна се е отворила. Разбирам те, Блексън. В момента тя е туптяща бомба с навъртян механизъм, който може да избумти всеки миг. А ти стоиш и общо-взето се молиш да не ѝ свърши фитила.

- Общо-взето го описа добре. Тези три дни стоях неотлъчно до нея, защото успях да си взема временна почивка от работа и направо се нанесох у тях с учебниците. Чета и пиша, а тя спи, или също чете. От време на време обменяме по няколко изречения докато ядем, но инак е спокойно. Ама това спокойствие е някак...угнетяващо, тежко, задушаващо. Хващаш ми мисълта, предполагам.

- Естествено. Спомняш си като ти обяснявах как синьото е символ на тъгата и меланхолията. Мацката ти е пълна със сини дяволи в момента, братле, и те пъплят из плътта ѝ и дишат във вените ѝ. Но човек е невъзможно да ги побере изцяло в себе си и тя ги разпръсква наоколо, така, че спокойствието и мълчанието около нея също стават сини, смазващи, скръбни.

- Теб страх ли те е от синьото?

- Не мисля. Очите ми като единствена по-цветна част от тялото ми са сини, така че съм свикнал с тях и с тъгата, която понякога носят от това, че съм по-различен. Това е и моята сила по някакъв парадоксален начин, де, но тук говорим за други неща. Ако нямах вземане-даване със сините дяволи от време на време, едва ли щях да пиша и да виждам нещата така. – той си поръча още една тъмна бира и аз последвах примера му, и двамата бяхме пресушили бутилките. – Предполагам искаш да се погрижа за нея?

 Скин бе адски схватлив и усещаше нещата за отрицателно време. Освен това бе и доста директен и мразеше да обикаля около предмета на разговор, затова винаги диалозите ни бяха лишени от заобиколки и усукваници, което много ценях. Благодарих на бармана за новата бира и кимнах.

- Не мисля, че има по-подходящ човек от теб за това, честно казано. Ако можех, щях да я наглеждам аз, но просто няма как да бъда неотлъчно до нея. Имам интервюта, които не мога да отменя, а и не мога да си бия камшика от работа за прекомерно дълго време, въпреки, че съм героят на списанието в последно време. Да не говорим, че може би Кат има нужда от малко разнообразие в „гледачите” си, а ти си умен, разбиращ, уверен и не на последно място – предразполагаш и успокояваш с присъствието си и си красив.

- Леле, леле, леле, братле. – той вдигна ръка. – Направо ме уби с тези ласкателства, да знаеш. Аполон би ми завидял и изгризал ноктите си от нерви, ако те чуе. Кат?

- Катерина.

- Ясно. Разбирам те и не те укорявам, Блексън. Не може да стопираш изцяло живота си дори в такава ситуация – той просто не ти го позволява, колкото и да го искаш. Виждам, че ти пука наистина яко и съм много поласкан, че се обръщаш точно към мен. Ситуацията е изключително деликатна, а деликатни ситуации не се поверяват лесно дори на близки приятели. Оценявам, че ме уважаваш толкова и ми имаш такова доверие.

- Значи ще го направиш?

 Скин се усмихна – той никога не се хилеше с експресивност, усмивката му винаги бе тънка, някак едва изказана и ненатрапчива и въпреки това сгряваща.

- И без това не съм нито на работа, нито следвам в момента. Кандидатстването за бачкане не е много успешно, така че още няколко дни няма да са фатални. Хубава ли е Кат? – вдигнах вежда и той размаха ръце. – Окей, окей! Ясно. Това няма толкова значение сега. Но пък...не пречи да е хубава, мисля.

- Симпатична е.

- Това е извинение за грозна твърде често, Блексън. – укори ме той. – Ако не е хубава, ми кажи, не е като да се оттегля.

- Симпатична като симпатична е, Скин. Ако беше грозна, щях да ти кажа, но това няма никакво значение, както ти каза.

- Казах „толкова” значение!

 Въздъхнах.

- Осъзнаваш, че това е последното, което ѝ минава през акъла в момента, нали?

- Ей, споко, споко, братле! Просто се бъзикам, малко да развеселя обстановката, макар че са кофти нещата. Естествено, че ще поема момичето, след като ти е близка. Принципно не влизам в ролята на бавачка, но ще бъда пълен шибаняк и безсърдечно копеле ако не се заема.

 Отпуснах се и поех дълбоко въздух.

- Благодаря ти много. Нямаш си идея колко много, наистина.

 Той ме потупа силно по гърба, хилейки се.

- Е, ти си ми правил достатъчно много услуги. Няма да подвия опашка, я. Хайде да си допием – грабна той бутилката – и докато го правим да ми разкажеш коя е тая червенокоса мацка, с която са те засекли шпионски.

- Ъъ...

- Абе не ми се прави на ударен, вместо това почвай да разказваш. Имаме предостатъчно време за дрънканици. Та, какво викаш?

 Надигнах бирата си, отпих жадно и се оригнах леко. Имахме време за разговор, така беше. Тъкмо да се отдръпна малко от тежко нареденото ежедневие и да се отпусна в компанията на този албинос зевзек.

- Един ден реших да отида на изложба и...

Изображение: Beer by Cy4n