Рисунката на абортиралата жена остана в нас, естествено. Елия ми я връчи и каза, че това е най-искреният ѝ възможен подарък. „Не я искам за мен, Блек. Тя е направена за теб и с това се изчерпва смисълът на съществуването ѝ. Не я ли искаш, ще я хвърля някъде, знам ли”. Съвсем естествено ѝ казах, че ще си я запазя, но думите не излязоха от устата ми само поради учтивост или желание да не я нараня. Първо, Елия нямаше да приеме толкова присърце критиката относно една картина и второ – произведението наистина ми харесваше и имаше нещо хипнотично, побрано в себе си. Не знам дали това притегляне се дължеше на рисунката или на асоциациите ми, когато я гледах. Сякаш наблюдавах триизмерно платно, което наред с жената от „Градът умира в синьо” криеше в себе си и синята коса и кротките очи на едно момиче, което не съществуваше.
Следващите дни минаха в една строга рутина, като през денят си вършех работата и събирах материали за статията ми – реших, че ще бъде относно „големите” и „малките” хора във финансов аспект. На дневна светлина светът изглеждаш скучен, повтаряем, без каквито и да е интересни свои проявления. Общувах машинално с хората, дори крясъците на Йег не ми направиха впечатление - а той крещя много, защото Мартин бе прецакал един от диктофоните, в който имаше запаметено интервю с важен юрист, който бе с претъпкана програма и нямаше как да даде ново. Елия също се вясваше в офиса, но бе заета с някакви свои нови рисунки, а и аз не горях от желание да общувам с нея. Това важеше за всички, всъщност – бях се потопил в един от тези периоди, в които човек стои, гледа в празното пространство, размишлява над някакви неща, евентуално пише и чете, и като цяло се асоциализира. Хубавото е, че имах разбрани хора срещу мен, особено в работната среда, и те не ми досаждаха с безбройно въпроси кое, защо и как. Последното нещо, от което има нужда човек в такава дупка е някой да му натяква мнението си, че този метод на изживяване е неправилен, защо не вземе да живне малко и прочие. Вечерите четях за изпитите, драсках евентуални скици на свои герои и слушах музика от лаптопа. Колонките му бяха достатъчно добри, за да създам една приятна обстановка, в която музиката изпълва всяко кътче на малкия апартамент и се оказвам в една същинска звукова зона. Най-важната част от вечерта бе звъненето ми на Скин да го питам как е Кат, както и разговорите със самата нея. Нямах сили да поддържам контакти на неработно ниво с който и да е, но албиносът и колежката ми се разбираха достатъчно добре, за да могат да си комуникират изцяло явно. Кат се бе поосвестила, макар че Скин ми каза, че все пак често изпада в бездумно самовглъбяване. Два от четирите ни изпита минаха – и то даже по-тежките, и двамата се бяхме справили добре на тях, за разлика от доста голяма част от съкурсниците ни, които останаха на поправителен. Не по-малко важно беше обаче и взирането в картината от Елия.
Като фанатизиран култист, организирал внимателно своя олтар и отдаващ своята почит редовно, аз гледах жената и безликите хора около нея. Очите ѝ бяха все така хищни и поглъщащи и това се отнасяше тройно за момента, в който творбата на художничката бе осветявана само от слабата светлина на лаптопа, която ѝ придаваше заплашителни окраски. Затварях очи и си представях града от „Градът умира в синьо”, с неговите прави улици от стар асфалт с множество дупки, разбити тротоари и добре поддържани тревни площи, високи сгради и олющени стари къщи, чакащи да бъдат бутнат, за да отстъпят мястото си на някоя нова, лъскава кооперация. Представях си този град много по-ясно, отколкото по времето, когато пишех разказа. Той бе пулсиращо чудовище, погълнало в търбуха си съдбите на своите граждани, храносмилащо ги и изплюващо някоя и друга ненужна душа – като тази на абортиралата жена. Между зъбите му минаваха само най-смелите и най-твърдите, най-волевите и най-егоистичните. Всичко друго ставаше на каша в киселинния му стомах от сгради, улици и канавки. Всъщност, градът от разказа не бе много по-различен от което и да е друго по-голямо селище, включително от моя роден град. Но в осанката му имаше нещо неизказано заплашително, сякаш в дебрите му се криеше някаква тайна, скрит механизъм, който бе надвиснал над всичко и хвърляше мрак. В една от вечерите опитах да нарисувам скица, която да го синтезира по някакъв начин, но не постигнах нищо. Рисуването ми бе плачевно, отделно самият град сякаш се изплъзваше като образ всеки момент, когато успявах да добия по-ясна дефиниция за облика му. След няколко абсолютно некадърни опита се отказах – може би трябваше да говоря с Елия да нарисува и него, освен абортиралата жена. Поклатих глава и звъннах на Кат. Телефонът даде няколко сигнала свободно и тръгнах да затварям – сигурно бяха заспали, когато колежката ми вдигна.
- Ей, Блек! – говорът ѝ бе носов, явно бе хремава.
- Я, вие пък не спите. Какво правите, Кат?
- Аз си лежа, преди това четох за изпита. Даже мислех тъкмо сега аз да ти звънна. А пък Скин го повикаха по спешност.
- По спешност?
- Ахъ. Някакъв негов приятел се е напил и се е потрошил целият, отиде да го кара в болницата заедно с още няколко момчета. Но аз съм окей де, не се притеснявай, наред е всичко. Мога да остана сама за два-три часа, не съм малка, нали? – смехът ѝ бе леко пресилен и изнервен.
- Скин и неговите приятели...ако имаш нужда от нещо, кажи, хващам едно такси и идвам за нула време.
- Блеки, моля ти се, казах ти – не съм бебе. – тя помълча малко. - Слушай, ако ти кажа нещо, нали няма да се разсърдиш?
Вдигнах вежда.
- Предполагам, зависи какво е.
- Със Скин спим заедно.
Засмях се. Скин, хитряга такъв, винаги очарователен, дори в такива ситуации.
- Защо по дяволите следва да се разсърдя от това, Кат? Това са си ваши отношения.
- Ами...не знам, той се притесняваше да ти го каже. Затова реших аз да ти го споделя и да питам дали нямаш някакъв проблем.
- Глупости, Кат. Щом ви устройва, няма нищо лошо. Даже така сигурно ви минава доста по-бързо и приятно времето, хаха.
- Помага ми и за ученето!
- Охоо, не думай!
- Охо, ми. – настроението ѝ леко се повдигна. – Ти какво правиш, звучиш ми леко изморено...
- Асоциалността ми е решила да достигне своя връх май просто, нищо друго няма. Отделно скицирам града от един разказ. – не бях разказал нито на Кат, нито на Скин за момичето, само Елия знаеше за него. – Но не мога да се концентрирам и все ми убягва. Сякаш градът не иска да бъде обрисуван детайлно.
- Като опърничаво куче?
- Нещо такова, да. И това ме дразни.
- Искаш ли все пак да се опиташ да ми обясниш как изглежда? – чу се шумолене на чаршафи и слушалката издаде неприятен звук. – Излегнала съм се, а таванът не е толкова интересен, честно казано. Нито пък ми се чете повече.
Погладих брадичка.
- Ами окей, защо не. Градът има прави улици, сякаш нарочно направени толкова прави. Те имат дупки, асфалтът им е стар, платната са закърпени на много места. Тротоарите им също са разнебитени и някак тесни – така, че едва можеш да се разминеш на тях.
- Имат ли от плочките, които когато е мокро хлътват и те пръскат целия?
- Има и от плочките-капани, да. Даже повечето са такива и постоянно хлътваш в тях и след валежите панталоните ти стават в кал и мръсна вода. Въпреки окаяното състояние на улиците и тротоарите обаче, тревните площи са изключително добре поддържани.
- Значи не е есен или зима, щом има тревни площи. – отбеляза Кат.
- Не е. Може би е по-скоро късна пролет, тъкмо преходът между двата сезона. Тревата е свежа, сякаш я поливат много често и я подхранват, за да блести напук на всичко наоколо. Сградите са контрастни – до лъскавите, високи нови кооперации са сгушени малки къщи от по два етажа, чиито керемиди са стари и потъмнели, тухлените стени – неугледни, оградите – огънати.
- А хората?
- Не знам. – замълчах. – Хората нямат лица и са замазани, бледи фигури, но с цветни дрехи.
- Нямат лица...Защото не заслужават идентичност, или?
- Отново не знам, Кат. Просто е така. Сякаш градът е изсмукал всичко от тях и им е оставил цветността, повърхностната пъстрота, която да контрастира на сърцевината на града. Като...подигравка е. Сякаш градът им се подиграва по този начин.
И двамата замълчахме за малко, обмисляйки картината, която се появяваше в главите ни. Зачудих се доколко този образ е еднакъв и къде се различаваше въображението ни.
- Значи градът е черно-бял, така ли, Блек?
- Предполагам. Нито го виждам черно-бял, нито цветен, нещо междинно. Странно е, освен цветните дрехи на хората и зелената трева, нищо друго няма ясен цветен образ в съзнанието ми. Сякаш се...
- ...крие?
- Сякаш се крие, да. Сякаш градът се крие от мен поради някаква причина.
- Но все пак е твоят град, глупчо, и това се усеща.
- Защо да се усеща?
- Има твоята нотка, да не говорим, че е създаден от теб образ. Но аз мисля, че всъщност този град си е съвсем черно-бял, изключая дрехите на неговите жители и тревата. Небето също може да е друго, но то не е част от града, то е над него, така че не се брои. Градът на Блеки.
- Има и малко синьо. – зачесах брадясалото си лице и загледах картината и очите на абортиралата жена. – Не е много, но е достатъчно и се намира тук-таме, стига да се оглеждаш както трябва. Синьо като тъгата на града и на хората, които дори не я забелязват.
- ...и като твоята? – подметна Кат и я усетих как малко затаява дъх. Явно също беше влязла в историята, градът мъжделееше и пред нейния вътрешен взор като неясен образ, наред с всичко друго.
Замълчах за малко, обмисляйки въпроса. Не се чувствах тъжен, но всъщност не се чувствах по какъвто и да е начин. В последно време бяха станали толкова важни и емоционално утежняващи неща, и в позитивен, и в негативен смисъл. Запознанството с Елия, проблемите около списанието, смъртта на родителите на Кат, момичето със синя коса и разказът, както и другите ми творби и проекти – всичко това бе един водовъртеж, който дотолкова ме бе лашкал в себе си, че се чувствах изцеден. Нямах идея дали съм тъжен, откровено отчаян и нещастен, еуфоричен, щастлив, или просто неутрален.
- Може би, Кат. – гласът ми издрезгавя. – Може и да е като моята тъга, но не знам дали я има или няма в момента. Това се отнася за всичко. Сякаш всичко е една дупка, черна и мръсна, по средата на лъскавия ти нов паркет и ти се чудиш откъде се е появила. Първо не ѝ обръщаш внимание, защото е малка, после тя се разширява постепенно, но ти пак нехаеш. И накрая – бам! вътре си и си пропаднал пет етажа надолу в мазето.
- Май те разбирам. – чаршафите отново прошумоляха и телефонът леко изпращя. – Аз сякаш съм паднала не в мазето обаче, а под земята. И всякакви отвратителни корени се оплитат около тялото ми. – тя направи малка пауза. – Знаеш ли, аз си представих добре града ти, и теб в него.
- И какъв съм – цветен или черно-бял?
- Не знам, зависи от теб. В един момент си един, а след това – друг, сякаш чакаш нещо, което да те упъти какъв точно трябва да бъдеш.
- Същото може би важи и за теб, Кат?
- Не. Това е твоят град, аз нямам място там и едва ли някога ще имам. – бях сигурен, че в момента се усмихва с намек за тъга – Това не ми пречи да виждам теб, обаче - като зрител на някое представление, което не разбирам напълно. Малко ми напомня за една песен, “Bad Apple” се казва.
- Градът ли?
- Всичко, Блеки – и ти, както се описваш, и градът. Имаш си лаптопче – виж я, три цъкания на кръст е.
- Утре ще е, че ми се доспа твърде много, Кат. – прозях се аз и я подкачих. – Прекомерно интелектуалните разговори с теб ми ебават майката, знаеш.
- Знаеш как да ме разкараш галантно обаче, а? – тя се засмя. – Може би следващият път трябва да обсъждаме следващия изпит като последните зубъри и да мънкаме социологически термини.
- Тогава и двамата ще задремем на втората минута от скука. Спи леко, Кат, и сънувай градове, които са твои.
- Разкарай се, Блеки. – одеалата прошумоляха отново. – Марш в леглото и сънувай нещо, което да те поизправи малко на крака, че си станал плужест. – тя направи кратка пауза. – Спи спокойно, Блек, и утре ще е по-добър ден, обещавам. Бъди добре. Обещай ми. Каквото и да става.
- Ще – обещах ѝ аз. – Защо толкова абсолютно говориш?
Кат замълча за малко, сякаш мислеше над нещо.
- Просто така, Блеки. Просто така.
- Лека, Кат.
- Лека.
Почесах си главата и се надигнах – бяхме говорили поне двайсетина минути, а аз мразех телефонните разговори. Намерих забравена кутия с две поизсъхнали какаови бисквити и си натъпках в устата, след което си измих лицето и зъбите в банята и трупясах в леглото. Градът отвън ме наблюдаваше през прозореца на моя единадесети етаж и докато заспивах усещах тъмния му, студен поглед, фиксиран върху увитото ми в одеалата тяло.
Няма коментари:
Публикуване на коментар