Картички с ябълки

На вратата се звънна и като отворих пред мен цъфнаха ухилените физиономии на Саня и Скин. Приятелката ми принципно беше лъчезарен и зареден с енергия човек и рядко човек я виждаше със сериозно лице, макар че това в никакъв случай не означаваше, че тя самата не е сериозна, когато се налага. Усмивката на Скин бе по-скоро плод на опитите му да се измъкне от ада на чувствата, които го бяха приклещили след смъртта на Кат. Албиносът се опитваше да посъбере частиците, които се бяха пръснали при последвалия от загубата шок, но все още бе твърде рано дори за частично стабилизиране. Освен това подозирах, че бе развил по-дълбоки чувства към Кат и това допълнително утежняваше преживяването. Не го бях разпитвал, защото много добре знаех за деликатността на темата и не исках да разгарям жаравата, но не бе никак изключено – потребността на Скин от музи понякога се съдържаше във влюбването му буквално през няколко седмици в различен обект. В този свой аспект приятелят ми беше абсолютната ми противоположност, след като аз вече години наред не бях изпитвал нещо, което дори и дистанцирано да се доближи до идеята за любов.
Осъзнах, че Саня се люлее насам-натам на прага, а Скин смутено се опитва да мине пред нея, докато аз бях потънал в някакви размишления.

- Саня, стига си ми се клатила и влизай.
- Много лош, напра’о много лош, ей. – тя ме прегърна. – Отдавна не съм ти мяркала черната косичка и хитрите очички, а ти си станал хейтър през това време.
- Че преди не съм ли бил?
- Е, има разлика между хейтър и мрънкало, сешш’се. – тя си събу обувките и започна да се хлъзга по плочките. – Баси якото, човече.
Поклатих глава и се здрависах със Скин, който си бе позволил малко по-открита усмивка при детинщините на Саня. След смъртта на Кат тя коренно си бе променила отношението към него, което автоматично рефлектира и в промяна на неговото отношение към нея. Не бих казал, че бяха първа обич и преливаха от щастие при засичане някъде, но поне бяха в нормални отношения - това важеше двойно пред мен.
- Как си, Скин?
- Ставам, братле. – той извади някаква картичка и ми я даде. – Виж какво ти взех, просто спонтанно. Хареса ми, реших, че напоследък доста си ми помагал – а и принципно, пък аз никога не съм правил какъвто и да е по-дълбок жест. Не е нещо кой знае какво, ама ми идва от сърцето и душата и съм си излял някоя и друга дума в твоя чест.
- Имаш ли сиренеее? – изкрещя Саня от кухнята и до някаква степен развали момента.
- На третия рафт в хладилника е, не може да го пропуснеш. – отговорих и отворих картичката – Настанявай се, брат, даже и ти ако искаш мини през бокса и виж какво има за ядене. Има светла бира и уиски за пиене, освен ако не щеш да лочиш чешмяна вода.
- Не бих отказал едно уиски, знаеш ли. – ухили се той.
Аз кимнах, но вече бях започнал да си чета подаръка и това бе по-скоро машинално действие. Картичката бе може би А6 големина, т.е. 15 х 10.5 сантиметра, на корицата ѝ имаше две тъмни бири с халби до тях, а отгоре с големи, заоблени букви пишеше „Наздраве за теб, верни приятелю!”. Поклатих глава развеселено – макар да беше изкусен сваляч, Скин си оставаше доста неартистичен и простоват в някакви такива жестове спрямо свои приятели – картички, подаръци, изненади. Пожеланието вътре обаче бе типично в негов стил и думите се лееха на потоци, мелодични, завъртяни и танцуващи словоредно. Освен всичко друго, албиносът ми бе написал и малко четиристишие, гласящо:

Ако въздухът над града е тежък и смазващ
и сърце ми се спре от лед навътре полазващ
знам че приют мога да очаквам пред твоя праг
и бързо ще стопиш сивеещият вътре в мене сняг.

В края на посвещението Скин бе нарисувал с химикалка ябълка и я беше оцветил в зелено. Плодът ми напомни за песента, която бяхме слушали с Елия и нещо повече – за странния сън, в който със синекосото момиче катерихме ябълково дърво. Дори два-три дни след него още усещах остатъчна болка, а случилото се блестеше ясно в съзнанието ми – притеснението, страхът от катеренето, ядът при отправеното от момичето предизвикателство. А след изкачването на дървото – ширналият се пейзаж, оттърсил се от задушаващата прегръдка на мъглата, полетата в него и тайнственият град с черно небе отгоре. Прекалено много странни символики имаше тук и те ме притесняваха, приклещваха ме – сякаш вървях срещу незрима стена и с всяка крачка се колебаех дали следващата няма болезнено да ме запрати в тухлите на невидимата преграда. Нишката на странни събития, която бях проследил в нощта преди смъртта на Кат продължаваше – удебелена, набъбнала с нови откровено плашещи и шантави случки, но все пак без ясен изход и значение. Погледнах отново ябълката.

- Скин, защо си ми нарисувал ябълка?
- О, това ли братле. – той се показа от кухнята с бутилка уиски в ръка. – Харесва ли ти? Хич не съм талантлив в рисуването, даже съм си отявлен инвалид, ама си казах, че една малка, деликатна ябълка няма да е толкова трудно начинание.
- Хубава е, ама защо точно ябълка?
- Ами не мога да ти кажа, човече. Спонтанно ми дойде, някаква блеснала за миг идея, хаотично родила се мисъл - знаеш как стават нещата. Защо толкова си се взрял в тая ябълка? – той се ухили – Ако толкова ти се яде ще скоча до някой близък магазин и ще ти взема кило - и то зелени.
- Не бе, заеби. – махнах с ръка. – Просто се учудих, нищо повече. Плодовете като цяло не попадат в топ десет неща, които човек очаква да види нарисувани на картичка-подарък. Стихът ти обаче ми хареса.
- Това е защото изостави поезията и почна да драскаш само разкази, братле. Отвикнал си от качествения материал, конструкциите са адски различни. Това четиристишие е епитомът на бездарната поетика, честно казано – предвидливи рими, скучни образи, някакви безумно драматични глупости, вместо просто да си кажа, че ако нещо стане, ще врътнем по 4-5 бири и ще сме окей. Ама знаеш, че принципно пиша друг тип стихове и тея води не са мои принципно.
- И все пак ми харесва, честно.
- Бооже мили, вие сте като гейове, сериозно. – изкрещя Саня от кухнята. – Я оня да остави бутилката уиски и да почне да реже сиренето, кашкавала и другите глупости за няк’во мезе, пък ти, черньо, си домъкни задника и започни салатата. Аре, експедитивност, моля!
- Ей, майната ти! Аз съм домакинът и аз имам правото да командвам. – извиках аз. – А ти какво ще правиш?
- Ще си направя чай, ‘щото гърлото ми не е на кеф.
- Много ангажираща дейност, няма що. – изсумтя Скин, но се усмихна отворено, без прегради, и за пръв път от много време видях лика на стария албинос, който се бе позагубил напоследък. – Айде да отиваме, че иначе ще ни опищи живота.

В крайна сметка си стъкмихме една много приятна вечеря от печени картофи с шунка и кашкавал. Като добавка имаше салата от домати, краставици и прясни червени чушки, а в чиниики бяхме нарязали отделно кашкавал, сирене и залъчета с намазан хайвер. В много голяма степен богатството на продукти в хладилника ми се дължеше на посещенията на Елия у нас – художничката бе малко разглезена и често се отправяхме на пазар, за да си подбере подходящи за ядене неща при нежелание да консумира просто сандвичи. С щедрите финанси на баща ѝ това бе адски лесна работа и често през иначе оскъдния на ядене мой дом минаваха изискани продукти като хайвер, скариди, специални сортове сирена и други. Такъв тип завъртяни стоки ми бяха достъпни като живеех с нашите, но това бързо се промени при изнасянето ми надалеч от домашното гнездо. Адаптирах се бързо за мое щастие и оттогава разчитах на хляба, сиренето, зеленчуците (в частност домати, краставици и чушки, понякога и лук), картофите, яйцата и някои други лесноприготволяеми продукти. Нямах чисто физическото време да готвя в повечето случаи, макар че бях решил да се науча някой ден при възможност. Финансово пък не можех да си позволя честите поръчки от ресторанти, пицарии или други заведения, въпреки че от тръгването на списанието наново заплатите ни се бяха увеличили с известно количество. Тези бонус приходи обаче отиваха в касичката за нова печка, която все още държеше приоритетна позиция при обзавеждането ми.

- Бе вкусно е станало, пичове сме. – изтрака с вилица Саня. – Къде ти е художничката?
- Малко сме поскарани тея дни.
„Малко” беше изключително умален мащаб на скандала, който се бе развихрил между мен и Елия след избухването ми в офиса. Оттогава не се бяхме и чували въобще.
- Какво штана? – попита Скин, фъфлейки с пълна с картофи уста.
- С една колежка от работа са си наумили, че съм нечий и направиха грозна сценка по време на оперативката. Аз се изнервих, разкрещях се, нарекох ги пикли...и така.
- Хахахаа! – Саня започна да се кикоти. – Човече, как не са те издрали не знам, макар че може би са прекалено заети да се дерат една друга, когато ти не гледаш. Жените могат да бъдат доста тъпи и упорити същества, да не казвам к’ви кучки могат да го играят. Че твърде често са патици е ясна ра’ота.
- Ъъъ...ти си жена. – отбеляза умно Скин.
- Да, ама съм по-практична жена и по-рядко съм патица или кучка. За т’ва пък доста често съм упорита.
- Хитро измъкване.
- Хитро ще е, я. – ухили се тя. - И к’во, Блексън, цупи ти се лигличката, а? А другата?
- Ами и тя ме игнорира, но честно казано, сто пъти предпочитам това пред другото. Напряга обстановката и за другите и пречи на работния ни процес, особено на концентрацията. Мълчанието е много по-добра алтернатива и е лесно постижимо, особено като Елия не е тези дни в офиса.
- На коя държиш повече? – попита Скин и отпи от уискито си.
Това беше третата му голямо, Саня пък бе опустошила половин шише водка, така че вече бяха подпийнали. Аз от своя страна скромно бях изпил две бири.
- Художничката, естествено. С Аля се забивахме преди време, но не е нищо особено. Елия ме предизвиква и интелектуално, и творчески, нещата са съвсем различни.
- Доста хлътнал звучиш. – изсмя се албиносът. – Ако видя теб – Блек, човече!, влюбен, сериозно, ще се откажа от поезията и ще се гмурна в леярството, примерно.
- Не се изхвърляй, Скин.
- Хахаа, виж го колко е сериозен обаче. – избъзика ме и Саня, пригласяйки на приятеля ми. – Страхова невроза имаш от тая любов, черньо, сериозно. Що тогава не запознаеш ей тоя сладур тогава с тази твоя колежка, за да ѝ врътне главата?
- Не мисля, че е нейн тип, честно казано.
- Не си пада по албиноси?!
- Ей, за малко да се обидя. – нацупи се мнимо Скин.
- Айде бе, аз съм чувала, че албиносите имат по-големи...
- Откъде пък си чувала?
- Ми отнякъде. Що, ти нещо да не се засегна, че твоят нещо не е наред?
- Окей си ми е моят. Ако искаш да ти демонстрирам?
- А, на мен да ми демонстрираш – дай на кукличката, дето е колежка на черньото по-добре.
- Ми да, ама тя не ме иска.
- Бе, не те иска – не те е видяла, затова. Блексън нещо се прави на интересен и си я пази като резерва, сигурно иска да ги врътка двете.
- Ей, верно. – Скин отново отпи от уискито си. – Представяш ли си какъв е хитряга?
- Чука едната тук, след което какъвто е интелектуалец много умно я разкарва, за да дойде другата. Чиста работа, човече!
- Е няма ли да се измори по някое време ебаси?
- Абе да, друг път – нашият Блеки си е машинка, просто го крие зад тайни порно разкази. Убедена съм!
- И всичко това поради пустата сексуална фрустрация...
- Ама той сега не чука никоя? Значи наистина си е фрустриран...
- Трябва да му помогнем.
- Съгласна съм. Ама как?
- Не знам. Ти знаеш ли?
- Ми и аз не знам, може би да му поръчаме проститутка?
- Тамън ще напише някой разказ за курвите!
- Дали?
- Убеден съм, даже си го представям – в него ще се разкриват душевните (и не само) дълбини на...Абе, братле, що си се захлупил така?
- Защото бръщолевите глупости и сте пияни. – измърморих аз, дъвчейки покривката. Бях си зарил лицето в нея в театрален жест на отчаяние. Всъщност ми беше адски приятна неадекватната им компания и Саня бе успяла да отпусне малко Скин, давайки му поле на изява.
- Той ни се цупи. – отбеляза Саня.
- Само се прави, нищо повече.
- Ей, черньо, имаш ли против да останем да спим тук?
- Ще останем ли?
- Ми ще останем, що не. Ако той няма против де.
- Всъщност няма значение, защото вие вече сте го решили, нали?
- Виж го колко е умен. – доволно заклати глава Скин.
- Понякога му се получава, факт.
- Ама уискито ми свърши...
- Ще купим ново. Тоест той ще купи, ‘щот ние вече сме пияни.
- Ей, братле, ще купиш ли?
Въздъхнах.
- Ще купя, тъкмо да мина през аптеката да си взема и аналгин, че главата ще ме боли от вас.
- Албиносе, май е фрустриран наш Блеки?
- Ми казах ти да му помогнем, ама и ти си една...
- Абе...
Другите думи се заглушиха от затварянето на вратата и ухилен заслизах по стълбите. Приятелите ми бяха успели да отмият притесненията и напрежението, което се бе натрупало в мен през последните дни. Смятах наистина да купя още алкохол - и може би някое и друго кило ябълки – просто така, за символиката на нещата.

Изображение: Green apple by dh6art

Кавги

На сутринта се събудих изморен и с подпухнали очи, сякаш въобще не бях спал. Забих поглед в тавана и съвсем сериозно се замислих дали нещо не е наред с главата ми. Сънят със синекосото момиче толкова граничеше с реално преживяване, че бе налудничаво. Сякаш всичко се бе случило наистина, бях докоснал топлата ѝ ръка, бях изкатерил огромната ябълка и бях видял полята, горите и катраненочерното небе над блещукащия град. По дяволите, нищо чудно нещата около Кат да ми бяха врътнали шайбата. Цветни хора, които ме изяждат по улиците на град с хорър оттенък, взет от мой преди това написан разказ, а след това гигантски ябълки и момиче, което ми се бе привиждало вече два пъти преди това? Бих си един шамар, после още един. Трябваше да се стегна, нещата не вървяха на добре. Сигурно загубата на Кат ми бе повлияла и на по-дълбоко ниво, което още не осъзнавах (а можеше и въобще да не осъзная), но бях мъж и се очакваше да съм стъпил стабилно на краката си, поне относително. Замислих се дали да отида на психолог за някоя и друга консултация, но ми бе мъглява ползата от тази професия и бях крайно скептичен към нея още от години насам. Може би ми трябваше малко физическа активност, някакво ново хоби, да започна да пиша по-често (след „Градът умира в синьо” бях занемарил малко творческата дейност), да излизам повече с приятели...Щях да се справя някак с разнообразяването на живота си като метод на самолечение. Ако имах нужда, естествено, укорих се наум. Бях се възприел като психично болен, а всъщност просто бях под напрежение и няколкото кошмара ме бяха попритеснили – ако броях последния сън за кошмар, естествено.
Скочих от леглото енергично и болката така ме проряза, че се сринах на пода на колене. Имах отвратителна мускулна треска, която беше схванала китките ми, прасците, колената – въобще, всичко около областта на ръцете и краката. Едва можех да се мърдам, а рязкото движение все едно бе разкъсало мускулите ми. Сърцето ми затуптя още по-силно и стиснах очи. Нещата ставаха още по-налудничави. Не бях правил нищо кой знае колко натоварващо вчера – освен ако не броим изкачването до апартамента ми на единайстия етаж заради отново разваления проклет асансьор. Това обаче в никакъв случай не би ми повлияло така – въпреки, че не спортувах толкова често, бях физически окей, атлетичен и гъвкав. Абсурд бе изкачването на стъпалата да предизвика такава мускулна реакция – особено пък за ръцете ми. Тогава оставаше само една логична причина – сънят да е бил истински. Но какво значи един твой сън да бъде реален, по дяволите?
Изправих се и понакуцвайки се изправих срещу огледалото. Огледах се добре – нямаше никаква промяна в мен, нито една драскотина където и да е по тялото ми (а на места клоните на ябълковото дърво ме бяха раздирали). Въпреки това мускулите ми пулсираха постоянно и при всяко съвсем кротко и пестеливо движение реагираха остро.
- Какво значи един твой шибан сън да бъде реален? – изсумтях, преповтаряйки мисълта си отпреди малко.

Естествено, из романите и фикцията на изкуството често се лансираше темата за заживяването в сънища, за наличието на друго светове, за докосването между тях и прочие тематики. Вероятно всяко човешко същество в един или друг етап от живота си се е замисляло какво ли би било да живее друг живот като друг човек, на друго място, с друго обкръжение, в други условия и прочие. Фантастиката и фентъзито като литературни жанрове, както донякъде и пост-модернизма се занимаваха с наличието на вселени, абсолютно различни като порядки от нашия свят. Но всичко това се ограничаваше в изкуството и никъде другаде, не в реалния живот! Тръснах глава и отново разпънах ръката си. Мускулите отново реагираха болезнено и се отказах. Нямаше никаква логика, беше абсолютно психарско – и въпреки това явно някаква част от мен (или целият аз като „аз” в онзи свят) се бе пренесла в онзи мъглив пейзаж с ябълково дърво и синекосо момиче. Същата тази част (или целият „аз”) бе изкатерила дървото със същите тези ръце и крака и бе вперила поглед в далечината, където имаше град с черно небе над него. Момичето с цветна коса бе казало, че това е нейният свят. Не, бе казало, че онзи град там бе нейният свят – пространството с дървото, в което се намирахме, явно бе terra incognita, междинен свят между моя и нейния, някакво странно селение. Или не?
Направо ми идеше да зарева и да си вкарам главата в хладилната камера, за да охладнее малко от цялата абсурдност на ситуацията. Реших обаче, че и без това ще имам прекомерно време да блъскам главата си над парадокса през деня и припряно се заприготвях за работа. Очакваше се всички да присъстваме в офиса днес и щяхме да проведем нещо като оперативка – само че при нас оперативките винаги бяха адски неформални и неангажиращи, освен ако Йег не бе набрал някому.

По време на пътуването ми натам все още тлеещата болка по Кат и абсурдния сън се преплитаха и всяко се бореше да вземе надмощие над другото и да окупира съзнанието ми. Дори когато си включих плейъра и заслушах някаква бясна електроника, която принципно пречистваше всякакви мисли от мозъка, не успях да си отдъхна. Умората от недоспиването и мускулната треска се придружиха от главоболие, което сякаш ритмично си тактуваше с пулсирането на мускулите из цялото ми тяло. Сигурно съм добил абсолютно жалкарски вид, защото при влизането ми в офиса всички впериха погледите си в мен.
- Блекски, нек’ва бурна нощ си имал, а? – захили се Мартин, а на мен ми се прииска да забия юмрук директно сред ухилените му зъби.
- Имах неспокойни сънища.
- Мокри, а, палавнико?
Показах му среден пръст и влетях покрай Аля, Елия, Ерин и другите присъстващи. Тръшнах вратата на редакционната, където Йег седеше в обичайната си поза и изучаваше полулегнал някакви документи. Веждите му се вдигнаха при бурната ми поява.
- Знаеш ли, Блеки, чудя се – кога за последно се появи по нормален начин? – той почеса темето си. – Толкова ли ти е трудно, или имаш някакъв странен афинитет към блъскането на врати?
- Заеби, Йег. – проснах се на стола срещу него и изстенах. – Имаш ли нещо за глава? Ще експлодира всеки момент.
Той се изправи, отиде до шкафчето и извади таблетка, чаша и шише минерална вода, след което ги сложи пред мен.
- Благодаря. – казах съвсем искрено и преглътнах. – Какво ще правим днес – гледам, че сме пълен екип, както се очакваше.
- Да бе, да не повярваш. Честно казано, момчето ми, нямам идея. Нещо повече – дори нямам критики към вас, най-вече към девойката ти...
- Не е „девойката ми”.
- Все едно бе, Блеки, към червенокоската. Повече е „твоя”, отколкото си мислиш, разбирам ги аз тея работи. Ако знаеш аз като бях млад, колко такива неща съм гледал и как сега мога да...
- Йег, по същество, моля те. Ще ми се пръсне главата, а ти ми бръщолевиш тук.
- Отвратителен ставаш като те цепи тиквеник, Блеки. – той започна да снове насам-натам, а аз затворих очи, защото това само ми влияеше по-зле на положението. – Както и да е. Няма какво много да говорим, сериозно. Списанието върви с пълна пара, даже по-добре отпреди – Елия се справя страхотно и привлякохме доста нова аудитория с нейната рубрика. Твоите материали са узрели, по-улегнали и изпипани, личи си, че си влезнал в такт и знаеш какво правиш. Аля изнамери много интересни факти и класации за нейния ресор и жените направо полудяха по проекта. Мартин и Ерин пък отразиха цяла редица концерти от всякакви жанрове и меломаните сигурно са изяли тяхната секция до последната буква. Ян и Леон се бавят с големия си материал на икономическа тематика, но измислиха няколко конспективни документални текстчета за кейнсианството и монетаризма, така че и тук всичко е тип-топ.
- Звучи супер. Значи няма да се налага да слушаме фученето на нашия любим главен редактор.
- Явно, Блеки, явно. Хайде сега си надигни задника и да отидем при тях да обсъдим нещата. Стига си се мотал и излежавал, не си единственият, който го боли глава.
Той взе чашата си с кафе, сръчка ме като преминаваше покрай мен и влезе в главното помещение. Изстенах, прокълнах изминалата нощ с проклетия сън и проклетата сутрин, която вече преминаваше в проклет обяд и се завлачих към проклетата стая. Понеже нямахме отделна съвещателна зала, уговорките ни ставаха на крак там, където принципно се работеше. При нужда всеки си сядаше на мястото и записваше детайли около текущия си проект или очакването дейност. Всички мълчаха и се бе настанила някаква тягостна атмосфера, която се усещаше адски силно. Йег си почеса носа.
- Не сме на плюсови градуси нещо, а, банда. Къде е Аля?
Сега забелязах, че русата ми колежка наистина липсваше. Един метнат поглед по лицата на присъстващите и особено това на Елия набързо ми разясни картинката.
- Сдърпаха се с Елия и отиде нанякъде. Не бе, сигурно скоро ще се върне, няма шаш. – опита се да ободри обстановката Мартин, но не му се получи.
Въздъхнах и захвърчах навън, като не пропуснах жлъчния поглед на художничката, на който отговорих с намръщване. Не ме интересуваше какво ставаше между двете и дали аз бях причината, но офисът не беше детска градина и аз лично нямаше да позволя подобни глупости тук. Затрополих по стълбите и слязох до входа долу. Аля стоеше отвън и пушеше (в цялата сграда пушенето не бе позволено), гледаща неопределено нанякъде.

Отворих вратата и застанах до нея, без да казвам каквото и да е. Тя ме мярна с очи и пак се загледа напред, дърпаща от цигарата.
- Момиченцето ти е пълно дете, знаеш ли.
- Не е „момиченце”, пък още малко е „мое”. Но понякога наистина се държи детински.
- Защитаваш ли я? И ако тя не е „твоя”, то според нея май ти си овързан с бодлива тел и ти е закичен знак „Не пипай – мое!”.
Изстенах. Две жени да ревнуват една от друга е едно от най-отвратителните неща, които може да ти се стоварят на главата. Като се прибави и факта, че целият триъгълник се случва и на работното място, ситуацията трудно можеше да стане по-неподходяща.
- Слушай, не съм ничий. Това включва и теб, защото и ти се държиш като тринайсетгодишна. – тя отвори уста да възрази с гневна физиономия, но размахах пръст. – А, не, няма да ми зяеш. С Елия ще се разправям по-късно, но ти си ми паднала сега. Не ме интересува какви са ви отношенията една към друга и спрямо мен, но няма да въвличате и другите от офиса в тях. Разделяйте личния си живот от работата, ‘щото иначе – лошо. Аз няма да търпя такива простотии, подозирам, че другите – и най-вече Йег – също. Оползотворете енергията си не в кавги, а в качествен работен процес. Другото не ме интересува.
Аля хвърли гневно фаса на земята и го стъпка с токче, високо почти петнайсет сантиметра - предизвикателна както винаги. Кукленската ѝ физиономия беше навъсена, устните ѝ се бяха нацупили демонстративно. По дяволите, защо бяха такива деца!
- Тя започна.
- Мамка му, хич не ми пука кой е започнал. Допуши си цигарата, значи сега се качваме нагоре и си провеждаме срещата на екипа без намусени лица и жлъчни подхвърляния. Няма да те карам да ѝ се извиняваш, но ще се държите прилично, без да спъвате работния процес на всички ни.
- Това, че е дъщеря на шефчето с кинтите не значи, че е господарка на света.- промърмори блондинката по-скоро на себе си и затрака с токчетата нагоре по стълбите.
Настроението горе не се бе променило за кратката ми липса. Хората лесно се демотивират при караница в службата, дори да не са страна по конфликта и не ги пуска толкова бързо – сигурно заради ограниченото, тясно пространство, в което се намират. Само аз и Йег не бяхме повлияни, защото не бяхме присъствали на сдърпването, но докато той бе по-скоро любопитен и насмешлив, гневът туптеше с бързи и отекващи удари в съзнанието ми. Когато Аля мина покрай Елия, художничката я бутна леко и русокоската се олюля.
- Кучка! – изсъска тя, а Елия тръгна към нея пред погледните на останалите.
Това вече ми дойде прекомерно нанагорно и ударих силно с ръка по едно от бюрата. Проряза ме болка поради мускулната треска, но бях тотално врътнал и не обърнах внимание.
- Абе, да му еба майката, я се стегнете! – изкрещях може би малко по-силно, отколкото трябваше. – Държите се като шибани пикли и това освен, че ме дразни отвратително много, пречи и на околните. Казах го на Аля, ще го кажа и на теб, – обърнах се към Елия – в работна среда няма място за такива простотии! Това се отнася за всички желаещи. Тук сме като колектив и ще работим като такъв, а няма да се заяждаме като развързани диванета! Ако не Йег, аз няма да го позволя. Ясно ли е? – всички се бяха смълчали и слушаха стеснително, особено Аля и Елия. – Ясно ли е? – изкрещях отново.
- Да. – отвърна ми нестроен хор от шест гласа.
Мартин се подхилваше, но бе явно впечатлен, Ян и Леон ме гледаха втренчено, все едно бях пробил земята и след това се бях изпикал в краката им, Ерин пък нервно подръпваше златната си обица. Двете замесени бяха забили поглед в пода и не смееха да го вдигнат. Добре, бях се справил за момента.
Йег едва сдържаше усмивката си. Смешно му беше, докато аз излизах от кожата си!
- Вижте, Блек си е прав. – каза той със спокоен тон. – Не трябва да си губим фокуса с кавги. Вървим много добре и сме на прав курс, всякакво отклонение от него и раздор би ни коствало гребена на вълната. А ние силно сме я захванали тази вълна, да знаете. – той взе неизменният си червен тефтер и изискана сребриста химикалка от бюрото до него. – Укротете страстите – Блеки, ти също, и дайте да видим какви са проектите ни за следващия период. Хайде, банда, очаквам вашите неизменно свежи идеи!

Изображение: shout by jk3y

Цветовете са хищни

  Сънят ми е неспокоен, изпълнен със странни шарки, цветове, сенчести незнайни фигури и глъхнещи звуци. В първия момент не знам къде се намирам, все едно са сложили черна лента на очите ми и виждам пъстротата с вътрешния си взор, както и мъглявите силуети. Сетивно улавям движенията им, сетивно улавям и източниците на странните звуци. После сякаш някой разкъсва лентата и очите ми се завъртат, задълбават, попиват всичко.

 Вътре в града съм, но жената от разказа я няма. Вместо нея в мен се блъскат цветните хора без лица – кожата им е гладка, нямат очи, нямат нос, нямат абсолютно нищо – просто гола, леко оранжевенееща плът. Не знам как виждат къде ходят, не знам как си общуват – ако въобще го правят. Цялата гледка ме плаши, тръпки побиват тялото ми и аз се завъртам, търсейки някакво спасение. Такова няма – отвсякъде идват нови и нови тълпи безлики хора, движещи се като глинени фигурки без смисъл. Една жена с дълбоко деколте, разкриващо увисналите ѝ гърди застава пред мен, ръцете ѝ се протягат към очите ми, искат да бръкнат в тях. Отблъсквам я, удрям силно ръцете, защото усещам, че в този нейн стремеж се крие нещо хищно, нещо алчно. Тя иска да вземе очите ми, разбирам аз, за да станат нейни. Може би заради това абортиралата жена е толкова гладна, толкова хищна – тези цветни фигури са ѝ прехвърлили своята лакомия, своят неизказан стон да поглъщат нещо. Или може би именно те са изяли своебразно детето ѝ, разкъсали са идеята за него, преди то дори да се роди? Отстъпвам няколко крачки назад, далеч от жената, която продължава по пътя си, сякаш нищо не е станало. Осъзнавам, че е кошмар, осъзнавам, че не трябва да бъда тук и всячески се опитвам да избягам. Тичам по тротоара, но сякаш се въртя в кръг – улиците са същите, сградите около мен не се променят, а безликите тела прииждат във всякакви цветове. Мъж с очила – въпреки, че няма очи, на които да ги сложи, се пресяга към вътрешността на устата ми, опитва се да извади езика ми. Ноктите му са груби, драскат ме, дълбаят, искайки да изтръгнат езика и с него – всеки говор, който бих имал. Удрям го, той пада тежко на земята без звук – няма откъде да дойде той. Кръвта вече е нахлула, наред с адреналина – толкова съм изплашен, че в мен се събужда гнева. Никой няма правото да иска очите ми, езика ми, или каквото и да е мое. Започвам да удрям падналия мъж, очилата му се строшават. Ритам го там, където предполагам, че са ребрата му – ако структурата на тези същества е същата като на реалните хора. Май е, защото чувам пукот, който още повече ме амбицира. Тъпча ръцете му, стоварвам подметките си върху гърдите му, чупя пръстите, те се изкривяват неестествено – а той не издава нито вик, нито казва каквото и да е, защото няма как.

 Въпреки това мълчание изведнъж околните фигури се заковават, и всички безлики лица се обръщат към мен. Поглеждам тялото, проснато на тротоара – не диша вече, мъртво е, цветовете му вече няма да се разхождат надуто по улицата, подигравайки се на хора като мен и абортиралата жена. Именно смъртта му ги е събудила, осъзнавам аз. И още преди всички да тръгнат към мен – с трополенето на десетки обувки по бетонната настилка, аз вече съм побягнал, без да знам накъде. Единственото, в което съм сигурен, е че трябва да стигна до някъде другаде, далеч от тази измамна цветност. Нещата са си сменили ролите – градът от картината на Елия, градът от съзнанието ми вече не бе хищника, а бе станал неутрален свидетел.

 Неговите жители вече са зверове, целящи да ме разкъсат, да ми отнемат всичко. Може би това е неизказаната заплаха, която съм усещал в него преди, скритият механизъм, който най-сетне се е отключил. Завалява дъжд с тежки, едри капки – черен дъжд, плачещ по сивеещия асфалт, оцветяващ го в мрак. Тичам и маратонките ми се хлъзгат по мократа повърхност, а след мен идва армия от безлики фигури, желаещи да ме разкъсат. От време на време от някоя и друга пряка изникват нови жители на града-чудовище, ръцете им се протягат към мен лениво, но телата се окопитвата и задвижват бързо, когато усещат, че не съм лесна плячка. С времето обаче се изморявам, дробовете ми се задъхват, гърлото ми пламва и пресъхва, краката ми изтръпват – сякаш нещо ме дърпа и изсмуква жизнеността ми. Градът е, осъзнавам, неговата сянка тегне над мен и лапите ѝ хищно са ме сграбчили. Още не повече от 100 метра и вече превивам гръб, целият трескав и подгизнал от шибащия дъжд. Цветните хора не дават признаци, че са уморени, и скоро ме настигат, цяла орда. Безмълвни и точно поради това толкова страшни. Вяло, с последни сили отблъсквам първите посегнали към мен ръце, но ги последват десетки нови и нови. Едни хващат челюстта ми, искайки да я изтръгнат, други впиват пръсти в очните ми ябълки, трети отварят широко устата ми насила и се насочват към езика, четвърти хващат грубо слабините ми, глезените ми, гръдния ми кош...Крясъците ми огласят безмълвния, злокобно неутрален град и виждам синьото небе над мен – същото небе, което е виждала абортиралата жена, същото, което...

Събудих се целия в пот, сърцето ми блъскаше лудо, очите ми се бяха насълзили. Опитах се да си успокоя дъха и трескавата мозъчна дейност, но не успях и просто постоях известно време така, взирайки се в мрака. Всичко ми изглеждаше заплашително, всеки момент изчаквах нещо да изскочи отнякъде, все още повлиян от отвратителния кошмар. Геометричните силуети на мебелите, играта на сенките в нощта, всичко с малко повече въображение минаваше за фигурата на някой човек без лице. Хванах главата си в ръце и я заклатих нагоре-надолу, сякаш това щеше да ме успокои. След като не стана, просто светнах лампата и станах, все още задъхан и уплашен. Бе три през нощта, тоест бях поспал известно време след разговора ми с Кат. Сипах си чаша чешмяна вода – бях в един от кварталите, където всъщност тя бе по-вкусна (за полезна – едва ли) от минералната. Все пак имаше части от града, в които едва ли не течеше ръжда от чешмата, тъй че винаги бях благодарен поне за този плюс на малката ми квартирка на единайстия етаж. Водата ме освежи и хладината ѝ, загнездила се в гърлото и слизаща надолу ме поуспокои. Опрях ръце на плота и забило загледах тавана. Имаше нещо плашещо във всичко това, нещо крайно психотично и ненормално. Разказът бе просто няколко странички в документа в началото, но вече означаваше нещо друго, и това нещо бе опасно и злокобно. Сякаш бях отворил врата към някаква алтернативна реалност и този таен свят се просмукваше постепенно, а сенчестите му пипала със странни цветови отсенки се присламчваха и искаха да ме удушат. В мен се настани усещането, че съм започнал нещо, което далеч не е под мой контрол – а и никога не е било. Може би не аз бях написал разказът, а той бе решил да бъде написан. Но момичето със синя коса не бе заплашително, в никакъв случай. Тази млада жена бе напълно различна от съня, картината с плашещата трансформация в моето съзнание и настроението на разказа „Градът умира в синьо” като цяло. Естествено, нямаше как да знам какви точно са нейните помисли – ако приемех, че съществува, а не е някаква случайна халюцинация. Нещата напоследък обаче бяха толкова странни и шантави, че вече я приемах като нещо истинско, а не като случаен образ на вдъхновението ми – поредната въображаема жена-муза за някой писател. Опитах се да извикам лика ѝ, с надеждата тя да се появи – на прозореца, пред мен, в стаята ми, на леглото ми, където и да е, но това не се получи. Въздъхнах и оставих чашата с тракане на плота.

 Какво по дяволите се случваше?

 Включих лаптопа, отворих нов документ и разписах всичко, което ме бе сполетяло в последните месеци. Започнах със списанието и проблемът с него, който сякаш усука около себе си всичко последвало, продължих със запознанството ми с Елия и повратността на тази случайна среща, решена една вечер пред същия този лаптоп. Следващата стъпка бе зараждането на разказа, след това – развоя на събитията в благополучна насока, тоест спасяването на списанието. Драснах отново за предупредителните думи на бащата на художничката спрямо мен, след това задълбочаването на отношенията ни с нея. Усмихнах се леко и отбелязах и доста хубавия секс, който правихме. Както и силните ѝ творчески заложби. Като отправни точки добавих още три неща – смъртта на родителите на Кат, образът на момичето със синя коса и цялата мистерия около вече завършения „Градът умира в синьо”. Последните бяха под линия, защото бяха като че ли с най-голяма важност и сякаш свързани между себе си – или поне разказът и момичето. В центъра в началото бе фалитът на списанието (ако фалит бе точната дума), но постепенно, гледайки цялата схема, осъзнах, че това бе просто отправна точка, а не ядро. Ядрото бяха разказът и момичето, а около тях гравитираха Елия и Кат (индиректно с това – и Скин). Наблюдаваше се градация на събитията и ако следвах логиката им, следваше нещо не по-малко значимо. Добавих след малко размисъл и тазвечершния кошмар, който със сигурност вдигаше летвата още нагоре.

Какво тогава можех да очаквам в близкото бъдеще?

Затворих лаптопа и се тръшнах в леглото. Въпреки опитите ми да заспя, стресът от съня си казваше думата и това така и не ми се удаде. Почетох книга, после пих едно-две кафета, за да се задържа горе-долу жизнен, а след това просто гледах тавана и когато дойде времето - развиделяващото се небе, разстлало се над града. Отговорът на неизречения ми въпрос през нощта дойде някъде към девет сутринта, след като Скин ми звънна да ми каже, че Кат се е самоубила.

Изображение: Colourful dreams by gdsworld 

Черно-белите улици, които водят до песни за ябълки

Рисунката на абортиралата жена остана в нас, естествено. Елия ми я връчи и каза, че това е най-искреният ѝ възможен подарък. „Не я искам за мен, Блек. Тя е направена за теб и с това се изчерпва смисълът на съществуването ѝ. Не я ли искаш, ще я хвърля някъде, знам ли”. Съвсем естествено ѝ казах, че ще си я запазя, но думите не излязоха от устата ми само поради учтивост или желание да не я нараня. Първо, Елия нямаше да приеме толкова присърце критиката относно една картина и второ – произведението наистина ми харесваше и имаше нещо хипнотично, побрано в себе си. Не знам дали това притегляне се дължеше на рисунката или на асоциациите ми, когато я гледах. Сякаш наблюдавах триизмерно платно, което наред с жената от „Градът умира в синьо” криеше в себе си и синята коса и кротките очи на едно момиче, което не съществуваше.

 Следващите дни минаха в една строга рутина, като през денят си вършех работата и събирах материали за статията ми – реших, че ще бъде относно „големите” и „малките” хора във финансов аспект. На дневна светлина светът изглеждаш скучен, повтаряем, без каквито и да е интересни свои проявления. Общувах машинално с хората, дори крясъците на Йег не ми направиха впечатление - а той крещя много, защото Мартин бе прецакал един от диктофоните, в който имаше запаметено интервю с важен юрист, който бе с претъпкана програма и нямаше как да даде ново. Елия също се вясваше в офиса, но бе заета с някакви свои нови рисунки, а и аз не горях от желание да общувам с нея. Това важеше за всички, всъщност – бях се потопил в един от тези периоди, в които човек стои, гледа в празното пространство, размишлява над някакви неща, евентуално пише и чете, и като цяло се асоциализира. Хубавото е, че имах разбрани хора срещу мен, особено в работната среда, и те не ми досаждаха с безбройно въпроси кое, защо и как. Последното нещо, от което има нужда човек в такава дупка е някой да му натяква мнението си, че този метод на изживяване е неправилен, защо не вземе да живне малко и прочие. Вечерите четях за изпитите, драсках евентуални скици на свои герои и слушах музика от лаптопа. Колонките му бяха достатъчно добри, за да създам една приятна обстановка, в която музиката изпълва всяко кътче на малкия апартамент и се оказвам в една същинска звукова зона. Най-важната част от вечерта бе звъненето ми на Скин да го питам как е Кат, както и разговорите със самата нея. Нямах сили да поддържам контакти на неработно ниво с който и да е, но албиносът и колежката ми се разбираха достатъчно добре, за да могат да си комуникират изцяло явно. Кат се бе поосвестила, макар че Скин ми каза, че все пак често изпада в бездумно самовглъбяване. Два от четирите ни изпита минаха – и то даже по-тежките, и двамата се бяхме справили добре на тях, за разлика от доста голяма част от съкурсниците ни, които останаха на поправителен. Не по-малко важно беше обаче и взирането в картината от Елия.

 Като фанатизиран култист, организирал внимателно своя олтар и отдаващ своята почит редовно, аз гледах жената и безликите хора около нея. Очите ѝ бяха все така хищни и поглъщащи и това се отнасяше тройно за момента, в който творбата на художничката бе осветявана само от слабата светлина на лаптопа, която ѝ придаваше заплашителни окраски. Затварях очи и си представях града от „Градът умира в синьо”, с неговите прави улици от стар асфалт с множество дупки, разбити тротоари и добре поддържани тревни площи, високи сгради и олющени стари къщи, чакащи да бъдат бутнат, за да отстъпят мястото си на някоя нова, лъскава кооперация. Представях си този град много по-ясно, отколкото по времето, когато пишех разказа. Той бе пулсиращо чудовище, погълнало в търбуха си съдбите на своите граждани, храносмилащо ги и изплюващо някоя и друга ненужна душа – като тази на абортиралата жена. Между зъбите му минаваха само най-смелите и най-твърдите, най-волевите и най-егоистичните. Всичко друго ставаше на каша в киселинния му стомах от сгради, улици и канавки. Всъщност, градът от разказа не бе много по-различен от което и да е друго по-голямо селище, включително от моя роден град. Но в осанката му имаше нещо неизказано заплашително, сякаш в дебрите му се криеше някаква тайна, скрит механизъм, който бе надвиснал над всичко и хвърляше мрак. В една от вечерите опитах да нарисувам скица, която да го синтезира по някакъв начин, но не постигнах нищо. Рисуването ми бе плачевно, отделно самият град сякаш се изплъзваше като образ всеки момент, когато успявах да добия по-ясна дефиниция за облика му. След няколко абсолютно некадърни опита се отказах – може би трябваше да говоря с Елия да нарисува и него, освен абортиралата жена. Поклатих глава и звъннах на Кат. Телефонът даде няколко сигнала свободно и тръгнах да затварям – сигурно бяха заспали, когато колежката ми вдигна.

- Ей, Блек! – говорът ѝ бе носов, явно бе хремава.

- Я, вие пък не спите. Какво правите, Кат?

- Аз си лежа, преди това четох за изпита. Даже мислех тъкмо сега аз да ти звънна. А пък Скин го повикаха по спешност.

- По спешност?

- Ахъ. Някакъв негов приятел се е напил и се е потрошил целият, отиде да го кара в болницата заедно с още няколко момчета. Но аз съм окей де, не се притеснявай, наред е всичко. Мога да остана сама за два-три часа, не съм малка, нали? – смехът ѝ бе леко пресилен и изнервен.

- Скин и неговите приятели...ако имаш нужда от нещо, кажи, хващам едно такси и идвам за нула време.

- Блеки, моля ти се, казах ти – не съм бебе. – тя помълча малко. - Слушай, ако ти кажа нещо, нали няма да се разсърдиш?

 Вдигнах вежда.

- Предполагам, зависи какво е.

- Със Скин спим заедно.

 Засмях се. Скин, хитряга такъв, винаги очарователен, дори в такива ситуации.

- Защо по дяволите следва да се разсърдя от това, Кат? Това са си ваши отношения.

- Ами...не знам, той се притесняваше да ти го каже. Затова реших аз да ти го споделя и да питам дали нямаш някакъв проблем.

- Глупости, Кат. Щом ви устройва, няма нищо лошо. Даже така сигурно ви минава доста по-бързо и приятно времето, хаха.

- Помага ми и за ученето!

- Охоо, не думай!

- Охо, ми. – настроението ѝ леко се повдигна. – Ти какво правиш, звучиш ми леко изморено...

- Асоциалността ми е решила да достигне своя връх май просто, нищо друго няма. Отделно скицирам града от един разказ. – не бях разказал нито на Кат, нито на Скин за момичето, само Елия знаеше за него. – Но не мога да се концентрирам и все ми убягва. Сякаш градът не иска да бъде обрисуван детайлно.

- Като опърничаво куче?

- Нещо такова, да. И това ме дразни.

- Искаш ли все пак да се опиташ да ми обясниш как изглежда? – чу се шумолене на чаршафи и слушалката издаде неприятен звук. – Излегнала съм се, а таванът не е толкова интересен, честно казано. Нито пък ми се чете повече.

 Погладих брадичка.

- Ами окей, защо не. Градът има прави улици, сякаш нарочно направени толкова прави. Те имат дупки, асфалтът им е стар, платната са закърпени на много места. Тротоарите им също са разнебитени и някак тесни – така, че едва можеш да се разминеш на тях.

- Имат ли от плочките, които когато е мокро хлътват и те пръскат целия?

- Има и от плочките-капани, да. Даже повечето са такива и постоянно хлътваш в тях и след валежите панталоните ти стават в кал и мръсна вода. Въпреки окаяното състояние на улиците и тротоарите обаче, тревните площи са изключително добре поддържани.

- Значи не е есен или зима, щом има тревни площи. – отбеляза Кат.

- Не е. Може би е по-скоро късна пролет, тъкмо преходът между двата сезона. Тревата е свежа, сякаш я поливат много често и я подхранват, за да блести напук на всичко наоколо. Сградите са контрастни – до лъскавите, високи нови кооперации са сгушени малки къщи от по два етажа, чиито керемиди са стари и потъмнели, тухлените стени – неугледни, оградите – огънати.

- А хората?

- Не знам. – замълчах. – Хората нямат лица и са замазани, бледи фигури, но с цветни дрехи.

- Нямат лица...Защото не заслужават идентичност, или?

- Отново не знам, Кат. Просто е така. Сякаш градът е изсмукал всичко от тях и им е оставил цветността, повърхностната пъстрота, която да контрастира на сърцевината на града. Като...подигравка е. Сякаш градът им се подиграва по този начин.

 И двамата замълчахме за малко, обмисляйки картината, която се появяваше в главите ни. Зачудих се доколко този образ е еднакъв и къде се различаваше въображението ни.

- Значи градът е черно-бял, така ли, Блек?

- Предполагам. Нито го виждам черно-бял, нито цветен, нещо междинно. Странно е, освен цветните дрехи на хората и зелената трева, нищо друго няма ясен цветен образ в съзнанието ми. Сякаш се...

- ...крие?

- Сякаш се крие, да. Сякаш градът се крие от мен поради някаква причина.

- Но все пак е твоят град, глупчо, и това се усеща.

- Защо да се усеща?

- Има твоята нотка, да не говорим, че е създаден от теб образ. Но аз мисля, че всъщност този град си е съвсем черно-бял, изключая дрехите на неговите жители и тревата. Небето също може да е друго, но то не е част от града, то е над него, така че не се брои. Градът на Блеки.

- Има и малко синьо. – зачесах брадясалото си лице и загледах картината и очите на абортиралата жена. – Не е много, но е достатъчно и се намира тук-таме, стига да се оглеждаш както трябва. Синьо като тъгата на града и на хората, които дори не я забелязват.

- ...и като твоята? – подметна Кат и я усетих как малко затаява дъх. Явно също беше влязла в историята, градът мъжделееше и пред нейния вътрешен взор като неясен образ, наред с всичко друго.

 Замълчах за малко, обмисляйки въпроса. Не се чувствах тъжен, но всъщност не се чувствах по какъвто и да е начин. В последно време бяха станали толкова важни и емоционално утежняващи неща, и в позитивен, и в негативен смисъл. Запознанството с Елия, проблемите около списанието, смъртта на родителите на Кат, момичето със синя коса и разказът, както и другите ми творби и проекти – всичко това бе един водовъртеж, който дотолкова ме бе лашкал в себе си, че се чувствах изцеден. Нямах идея дали съм тъжен, откровено отчаян и нещастен, еуфоричен, щастлив, или просто неутрален.

- Може би, Кат. – гласът ми издрезгавя. – Може и да е като моята тъга, но не знам дали я има или няма в момента. Това се отнася за всичко. Сякаш всичко е една дупка, черна и мръсна, по средата на лъскавия ти нов паркет и ти се чудиш откъде се е появила. Първо не ѝ обръщаш внимание, защото е малка, после тя се разширява постепенно, но ти пак нехаеш. И накрая – бам! вътре си и си пропаднал пет етажа надолу в мазето.

- Май те разбирам. – чаршафите отново прошумоляха и телефонът леко изпращя. – Аз сякаш съм паднала не в мазето обаче, а под земята. И всякакви отвратителни корени се оплитат около тялото ми. – тя направи малка пауза. – Знаеш ли, аз си представих добре града ти, и теб в него.

- И какъв съм – цветен или черно-бял?

- Не знам, зависи от теб. В един момент си един, а след това – друг, сякаш чакаш нещо, което да те упъти какъв точно трябва да бъдеш.

- Същото може би важи и за теб, Кат?

- Не. Това е твоят град, аз нямам място там и едва ли някога ще имам. – бях сигурен, че в момента се усмихва с намек за тъга – Това не ми пречи да виждам теб, обаче - като зрител на някое представление, което не разбирам напълно. Малко ми напомня за една песен, “Bad Apple” се казва.

- Градът ли?

- Всичко, Блеки – и ти, както се описваш, и градът. Имаш си лаптопче – виж я, три цъкания на кръст е.

- Утре ще е, че ми се доспа твърде много, Кат. – прозях се аз и я подкачих. – Прекомерно интелектуалните разговори с теб ми ебават майката, знаеш.

- Знаеш как да ме разкараш галантно обаче, а? – тя се засмя. – Може би следващият път трябва да обсъждаме следващия изпит като последните зубъри и да мънкаме социологически термини.

- Тогава и двамата ще задремем на втората минута от скука. Спи леко, Кат, и сънувай градове, които са твои.

- Разкарай се, Блеки. – одеалата прошумоляха отново. – Марш в леглото и сънувай нещо, което да те поизправи малко на крака, че си станал плужест. – тя направи кратка пауза. – Спи спокойно, Блек, и утре ще е по-добър ден, обещавам. Бъди добре. Обещай ми. Каквото и да става.

- Ще – обещах ѝ аз. – Защо толкова абсолютно говориш?

 Кат замълча за малко, сякаш мислеше над нещо.

- Просто така, Блеки. Просто така.

- Лека, Кат.

- Лека.

 Почесах си главата и се надигнах – бяхме говорили поне двайсетина минути, а аз мразех телефонните разговори. Намерих забравена кутия с две поизсъхнали какаови бисквити и си натъпках в устата, след което си измих лицето и зъбите в банята и трупясах в леглото. Градът отвън ме наблюдаваше през прозореца на моя единадесети етаж и докато заспивах усещах тъмния му, студен поглед, фиксиран върху увитото ми в одеалата тяло.