Колкото и жестоко да е това

  Скин плачеше и през хлиповете се опитваше да говори членоразделно, но не му се удаваше. Самият аз бях замаян, тежка буца се бе загнездила в стомаха ми и се разпростираше, парализирайки ме. Някак събрах сили и му казах да се успокои и че ще си хвана такси натам, след което затворих. Когато направих това зарових глава във възглавницата и се завих презглава. Сякаш това можеше да ме предпази от всичко, в което се бе превърнал този свят – пространство на смърт и тъга, на загуба и болка. Опитах се да не заплача, псувайки се мислено, казвайки си, че трябва да удържа, но не успях и заревах като малко дете. Скоро възглавницата ми се намокри, бялото на калъфа ѝ потъмня от сълзите, а аз продължавах и продължавах.

 Плачех за Кат, плачех за родителите ѝ, плачех и за Скин и за себе си. Изливах навън цялата тъга на човечеството, сякаш бях събирателният образ на всеки скитал или още скитащ по земната твърд човек, който е губил свой близък или познат. Спомнях си мимиките ѝ, услужливостта ѝ, приятните моменти с хапливи, но дружелюбно подкачащи разговори, разочарованието ѝ, когато не получеше добра оценка, неодобрението ѝ, когато видеше нещо несправедливо в университета или извън него. За известно време вселената ми бе образът на Кат, вграден върху мократа повърхност на възглавницата, изсечен някъде в съзнанието зад затворените ми очи. По някое време просто пресъхнах, гърлото ми се задъха в опита си да пулсира още, конвулсиите ми се успокоиха, очите ми отказаха да произвеждат повече сълзи, а крайниците ми безпомощно се отпуснаха на мекия дюшек. Махнах одеалото и така – гол, само по боксерки, излязох на балкона. Градът вече бе във вихъра си – хората вече бяха тръгнали на работа и пъплеха по тротоарите, слънцето бе започнало своя възход нагоре и по обяд вече щеше да е постигнало своята цел и да царува в зенита си. Лекият прохладен въздух ме накара да потреперя, но не се прибрах на топло, а останах на балкона. Под мощния напор на емоциите и мъката ми дойдоха какви ли не идеи, включително да се хвърля точно сега, точно в този момент, от този етаж на тази сграда върху този паваж долу. Надвесих главата си, сякаш преценявайки ситуацията, очите ми попиваха разстоянието до долу и настилката, върху която тялото ми щеше да се размаже. Стреснал се изведнъж се отдръпнах от парапета. Що за шибана глупост, Блек! Шибано безмозъчно копеле, стегни се – само това липсва, да задвижиш верига от самоубийства. Все едно и без това нещата не са отвратителни.

 За миг ми мина и мисълта да звънна на родителите си – без каквато и да е цел, просто сякаш да потърся закрила, някаква подкрепа, но поклатих глава. Те не можеха да ми дадат това, от което имах нужда в момента, отделно вече бях избрал своя път. Самосъжалението ми нямаше да ми помогне по никакъв начин и нямаше да ме отведе никъде. Скръбта обаче бе прекалено напориста, ръцете ѝ разкъсваха опитите ми да изплета мрежа, която да ме стабилизира, ноктите ѝ деряха нишка по нишка, човъркаха в мислите ми и образите, които ми идваха. Някак успях да обуздая тази дива сила и я сведох до постоянно присъстваща болка в сърцето и тежест в корема, която пулсираше в свой собствен ритъм. Облякох се набързо, наметнах си избелялото ми дънково яке и си поръчах такси по телефона.

 След не повече от петнайсет минути бях при апартамента на Кат и ноктите, които бях укротил, избуяха отново, двойно по-силни. Скин бе седнал на една пейка пред входа, над него се бяха надвесили двама полицаи. Приятелят ми изглеждаше абсолютно съкрушен и безсилен, всякаква жизненост го бе напуснала. Встрани, точно на линията на прозорците на стълбището имаше засъхнала кръв и веднага ми стана ясно как точно се бе самоубила колежката ми. Бяха почистили доколкото е възможно, а тялото ѝ бе транспортирано за извършване на аутопсия най-вероятно, защото липсваше от пейзажа. Няколко съседи сновяха насам-натам, видимо шокирани, една любопитна бабичка се бе надвесила от първия етаж – точно над пейката, където Скин бе седнал, и слухтеше най-открито. Погледнах я намръщено, но тя бе впила поглед в приятеля ми албинос и хич не ми обърна внимание. Закрачих към него и двамата полицаи се обърнаха към мен. Кимнах им резервирано, макар че вътре врях с все сила. Веднага разбрали, че не съм просто случаен наблюдател, те прехвърлиха интереса си към мен. И двамата бяха едри, масивни мъже, сигурно някъде към четирийсетте, с грубо изсечени физиономии и вдървена стойка. Докато единият бе плешив обаче, другият имаше обилно коса, побеляла на места. Лицата им също бяха различни, с изключение на безизразността им – по-ниският бе с кръгло, месесто лице, докато по-високият бе квадратен във всяко едно лицево отношение. Именно квадратният излая веднага, щом фиксира приближаването ми и разменения ми поглед със Скин.

- Познат ли бяхте на самоубилата се, гражданино?

 Гражданино? Полицейските насилени официалности ми бяха толкова смешни, че бих се изкикотил най-нахално, ако не ми бе толкова тежко.

- Бях ѝ приятел, господине.

- Името ви, ако може?

- Блек.

 Месестият вдигна вежди, а квадратният изсумтя.

- Това не е истинско име.

- Достатъчно е, няма друг нейн познат с това име.

- В правото ни е да искаме лични данни, и когато го правим, сте длъжен да ги...

- ...предоставя, знам. – повиших леко тон, защото се изнервих. – Вижте, аз и приятелят ми сме покрусени от случилото се. Погледнете физиономията му, по дяволите – посочих с треперещ от яд пръст Скин. – Аз също не съм много далеч от това, така че майната им на имената, а да даваме по същество. Умолявам ви!

 Месестият се намръщи на избухването ми, но квадратният замислено кимна. Май той щеше да се окаже по-умният.

- Приятелят ви и без това не е от разговорливите, гражданино. – той записа нещо в тефтерчето си. – Откога познавате починалата?

- Три години.

- Да знаете за някакви налични психични отклонения, смущения...

- Не – отрязах го преди да продължи. – Не знам за никакви проблеми с психиката на Кат.

- Доколкото разбрахме, родителите на починалата са загинали. Смятате ли, че това е възможна причина за самоубийството ѝ.

 Замислих се как точно да отговоря на този въпрос. Не ми бе ясно защо Кат би се самоубила, след като със Скин явно бяхме успяли да омекотим загубата. Същевременно човек може да таи и най-тъмните мисли и настроения дълбоко в себе си, скрити от останалите, невидими дори за тези, които ни познават най-добре. Ако трябваше да хвърля предположение за самоубийството на колежката ми, в крайна сметка то наистина щеше да бъде обвързано със загубата.

- Да, смятам.

 Квадратният отново записа нещо в тефтерчето.

- Починалата ползвала ли е анти-депресанти, някакви медикаменти, опиати или друго?

 Погледнах Скин и той поклати глава.

- Не, поне що се касае до нашето знание.

- След смъртта на родителите си имала ли е пристъпи, изпадала ли е в нервна криза, някакви по-особени реакции?

- Само първите дни поради шока. – хвърлих поглед отново на приятеля ми, който пак поклати глава. – След това не е имало такива ситуации, освен самовглъбяване, което смятам за неизбежно.

 Още драскане с химикалката по тефтера. Месестият си мълчеше и се оглеждаше наоколо, явно загубил интерес към разговора.

- Да знаете за родственици на починалата? Сестра, брат, баба, дядо?

- Нямам информация. – Кат никога не бе споделяла нищо за семейството си. Ако имаше сестра или брат, следваше да ги е запознала с мен, или поне да живее с тях, така че по-скоро бе само дете. – Съжалявам.

 Квадратният кимна и се смръщи.

- Благодаря за помощта, гражданино. – той пресегна ръка и ме потупа по рамото. – Съжалявам за загубата и на двама ви, момичето е било младо. Ако искате изчакайте аутопсията за доизясняване на случилото се.

 И аз му благодарих и двамата се запътиха нанякъде. Квадратният ми бе станал симпатичен, реших – имаше нещо човечно и ненатрапчиво в него, нещо, което напомняше, че това му е работата – да се занимава с грозни случаи и с човешка скръб и болка, но все пак не бе загубил способността си да е съпричастен към опечалените. Седнах до Скин на пейката – с периферното зрение мернах как бабичката се прибра в стаята си, и го прегърнах силно. Албиносът кимна разбиращо, вперил блуждаещ поглед някъде напред и стисна ръката ми.

- Грешката е моя, Блек. Аз съм виновен. По дяволите, братле, аз съм шибано виновен. – той ядно се измъкна от успокоително положената ми ръка на рамото му. – Но откъде да знам, човече, откъде да знам?!

- Скин, стига. – като го виждах толкова съкрушен направо ми идеше да захлупя лице в шепите си и да се разрева тук, на метри от пръските кръв, останали от Кат. – Не си виновен. Няма виновни в случая, не се самоизяждай, моля те.

- Проклетият, шибан Алекс! Проклетият напил се Алекс, който се потроши и трябваше да го водим с момчетата в болницата и да му бдим като квачки до сутринта. Мамка му, защо ми трябваше да ходя, защо?! – той заблъска по пейката и кокалчетата му се стоварваха върху нея, охлузвайки кожата. – Сега тя щеше да е жива, братленце, жива!

 Оставих гнева и самосъжалението да го залеят за минута-две и замълчах, също терзан от сходни емоции. Можеше Кат да е жива, можеше в момента да се смеем и да учим някоя и друга лекция. Но наистина, как може да бъде някой виновен за това, че друг е решил да сложи край на живота си? Бяхме предприели всичко по силите ни, постоянно се грижихме за нея, Скин дори живя у тях. Ако не бе тази пролука от няколко часа през изминалата нощ, сигурно щеше да е друга. Вътре в себе си Кат бе решила, че няма друг изход, освен балкона и плочите, размазаното тяло и откъснатата от този свят душа. Какво бе казал доктор Клок...

 „За да съществува нашия свят е нужно да го има и другия. Колкото и жестоко да е това.”

 Сега разбирах с пълна сила жестокостта на това правило, на тази непоклатима закономерност. В нуждата от този баланс явно влизаше и смъртта на Кат, полетът ѝ в една мрачна, черна нощ. Няколко часа, след като Скин бе напуснал дома ѝ и още по-малко време, след като тя бе говорила по телефона с мен.

 Бе говорила по телефона с мен.

 С Кат бяхме говорили за града, бяхме обрисували неговия облик, неговите цветове и съществуване. Кожата ми под пласта дрехи настръхна. Отново градът и странните събития около него. Нима той бе повлиял със своята мистична заплашителност и бе накарал колежката ми да се хвърли от високото? Поклатих глава. Не, това вече бе лудост, съвсем изтрещявах. Въпреки това отново разказа и някакви случайни приказки, гравитиращи около него, се случваха странни неща. Изведнъж си спомних последните думи на Кат по телефона.

- Говорих вечерта с нея, Скин.

 Албиносът ме погледна със светлите си очи, увит в дрехи, които да го пазят от слънцето. След избликът се бе поуспокоил, но ми бе ясно, че го боли ужасно много – като мен.

- И?

- Нищо, нищо особено. Но се учудих на последните ѝ думи.

- Какви бяха те, братле?

- „Бъди добре, обещай ми. Каквото и да става”.

- Смяташ, че вече е била решила да сложи край на живота си?

- Явно. – намръщих се. – Звучаха ми адски странно и не на място, но реших, че просто е по-сантиментална.

 Помълчахме още малко, всеки бутилирал мъката си и страхуващ се да я покаже на дневна светлина, да предложи на отворения свят да вкуси от нея.

- Какво ще правим, Блеки? – попита ме безпомощно Скин. – Какво по дяволите ще правим, приятелю...

- Не знам. – казах съвсем честно. – Ще живеем за нея. Ще я помним. Ще влагаме енергията, която имаше навсякъде, във всяко нещо, което вършим и с което ще се захванем. Не знам, Скин. Нямам идея.

 Той кимна, сякаш простите думи и незнаенето стигаха напълно. А може и наистина да бе така в случай, в който дългите обяснения и излияния просто не важат. Той извади синя кутия, пълна с цигари, и ми предложи една. Запалихме си и се отпуснахме на пейката, с блуждаещи над короните на дърветата погледи. Димът ни обвиваше и се изпаряваше във въздуха, без да оставя каквато и да е диря. Градът около нас продължаваше живота си, динамичен, шумен, глъхнещ с виковете и крясъците на своите жители. Само малкото пространство на пейката с нас двамата на нея бе замръзнало във времето, отчаяно желаещо да сграбчи спомена за едно починало момиче.

Изображение: Smoke by rovokop