Да търсиш навътре

Саня се бе проснала до мен и бе положила глава до лакътя ми, похърквайки леко, сигурно поради многото изпит алкохол предишната вечер. С гурелясали и изморени очи се взрях в лицето ѝ и спокойствието, което то излъчваше, наложи някаква хармония и у мен. Тази хармония се укроти за миг и после се заблъска в грубо противоборство с горчилката от съня, от факта, че отново бях сънувал и се бях пренесъл в света, който не познавах и в който, честно казано, никак не исках да бъда. Нещо повече – момичето със синя коса недвусмислено бе посочило, че трябваше да продължа напред, към града с черното небе, за да избягам от мъглата. Какво ме очакваше там не знаех и не исках да разбирам – единственото, което ми се струваше подходящо, логично и нормално бе отново да мога да сънувам или не сънувам. Без да се напрягам, без да имам мускулна треска или горчилка из езика и присвиване в стомаха, без да се чудя когато затворя очи вечерта в каква глупост ще се озова този път. Обикновеното, симпатично удобство на това да сънуваш нещо еднократно, било то кошмар или хубав сън, или въобще да не помниш нищо.

Чувствах се адски ощетен, но и изплашен от неизвестността на ситуацията и от факта, че налудничавостта на онзи сън не се бе оказала изолиран случай. Живеех втори живот в съня си. Това бе истината, или поне така излизаше. Този втори живот вървеше паралелно с реалния ми бит, в него бях същия Блек, какъвто съществувах и тук, в този град и в този момент. Преживяванията ми там по някакъв начин се отразяваха на състоянието ми тук, макар и да не знаех в каква точно степен все още. Реакциите ми, характера, поведението ми, физиологията – всичко бе същото поне засега, сякаш някой бе излял абсолютно идентична отливка на личността ми и я бе захвърлил в гъстотата на онази мъгла.

- По дяволите, тотално изперквам.
- Защо бе, братле? – стресна ме Скин, проснал се на пода в кухненския бокс и дъвчещ филия със сирене.
Замислил се тотално за странността на ситуацията бях отишъл до бокса на автопилот и хич не бях забелязал приятеля ми албинос, изпружил доволно крака, с разрошена коса, зачервени очи и полузаспал поглед.
- Мамка му, Скин, помислих, че си си тръгнал.
- Ами, - той изхрупа препечената филия и преглътна – реших все пак да изчакам някой от вас да си надигне божествените задни части и да ми направи малко компания в тази сутрин на див махмурлук. Ако знаеш как ме боли главата...
- Хапче? – съчувствено му предложих аз. С кръвясали очи и такава страдалческа физиономия направо ми се сви сърцето, въпреки че все още размишлявах за съня си.
- Заеби, братле. Ще ми мине, и по-лоши ставания съм имал. Ти кажи, ‘що изперкваш?
Замислих се. Щеше да е глупаво да му кажа всичко, още повече, че и аз самият не знаех какво по дяволите се случва. Същевременно имах нужда да поговоря малко с някого за това, защото иначе действително щях да експлодирам вътрешно от напрежение и параноя. Хванах един кроасан със сладко от череши от плота – бе прилежно опакован в безупречно бяла опаковка с примамливо нарисувани плодове, и се проснах на пода точно срещу Скин.
- Понякога като си писал...имал ли си чувството, че се пренасяш другаде? Все едно те има тук, на този свят, в твоята си форма, съществуващ и дишащ, ама едновременно с това си и някъде там целия? В стиха, или в разказа, като цяло – в някакво въображаемо, твое си пространство...
Той примигна и примижа с кисела физиономия.
- Братле, ебаси метафизиката толкова рано и в моето състояние...
- Е, ти ме попита.
- Да бе, ясно...Хващам к’во имаш предвид, но не бих казал, че е в толкова голям мащаб. Чак да съм изцяло някъде...по-скоро пращам някаква мъничка част да събира символи, видения, някакви частици от това, за което ще пиша. Нещо като миниатюрна сонда, която проучва и изучава земята, на която после ще сееш и която ще жънеш. Може да си позволиш и по-голяма, естествено, но като се замислиш – не ти трябва, а и честно казано – не я искаш.
- Аха.
- Що питаш, да не си навлязъл надълбоко в някой разказ? – той малко се пооживи. – Ако си, ще ми е интересно да разкажеш какво е да живееш в самия сюжет, не просто да го разписваш. Сигурно е адски шантаво и вълнуващо, пишеш, пишеш и накрая изведнъж загряваш, че си стоял часове пред листа, а времето ти се е проплъзнало през ръцете без да го усещаш.
- Не, не, и аз съм като теб. Моята сонда също е малко, но проучва достатъчно удовлетворително. – когато изрекох думите обаче се сетих, че това не бе точно така.

„Градът умира в синьо” бе изключение от това правило. Вдъхновението ми там ме бе вкарало по някакъв начин вътре в разказа, сякаш бях редом до жената и цветните хора, толкова ясно виждах образите им, както и този на града, сякаш можех да докосна, да погаля косите на тази изстрадала майка, принудена да премахне бебето си и въпреки това не успяла.

Докато споменът за писането ме връхлиташе, реалността започна да избледнява малко по малко, обагрена в оттенъка на синьото, сякаш пластове цвят се наслагваха един върху друг – от светльо синьо към тъмно, тъмно, бездънно тъмно. Затворих очи, слепоочията ми се бяха подпалили, усещах отвъд клепачите си как този град, този свят се въртят с центробежната сила на безкрая. Чувах воя на кръвта, плискаща из вените ми, бойното думкане на сърцето ми, хрускането на Скин, дъвчещ поредния залък препечена филия със сирене, бе като грохот на стотици падащи канари.
В центъра на мастиленосинята тъмнина, изпълнена само със звуци и усещания, изведнъж изгря образа на жената с все същите хищни очи, но този път болката надделяваше в тях, а отраженията на цветните хора бяха по-ясни, бяха отраженията на онези цветни хора, които искаха да ме разкъсат жив из улиците на града от онзи кошмар. Зениците ѝ се приближаваха, все по-близо и по-близо, докато не видях отражението си в тях, а зад него – орди от цветни безлики същества, алчно протегнали ръцете си към мен, към незащитения ми гръб.
- Ей, братле, добре ли си? – притеснено попита Скин, привършил с филията.
Отворих очи, все още виждах в синьо и се фокусирах върху приятеля си албинос. Сърцето ми се бе разтупяло дивашки, дланите ми се бяха изпотили.
- Да...аз...така мисля, Скин. Просто тези дни сънувам странни неща, много странни неща.
- Какви?
- Шантаво е, човек, даже налудничаво, ще ми се смееш.
- Ебаваш ли се, братле. Физиономията ти е все едно я е газил багер, изглеждаш съкрушен като главния герой в някоя древногръцка трагедия, сериозно. – той облиза устни – Пък и, да ти кажа, ние с теб уж сме писатели, налудничавостта би трябвало да ни е присъща. Всяко изкуство си идва с цената, нали знаеш – аз и ти би трябвало добре да знаем каква е тази, която плащаме. Кажи какво те е шашнало, няма да ти се смея.
- Сънувам... – потърсих думите, опитвайки ги на върха на езика си, въртейки ги из грапавините – ...сънувам себе си, само че в някакъв друг свят. Абсолютно същият съм, какъвто ме виждаш в момента, ама едно към едно...
- Все едно си пуснал голямата сонда значи.
- Все едно съм пуснал най-голямата сонда даже. Лошото е, че не го желая това, не искам да съм там, но няма как да избягам. В момента, в който заспя, то идва без да ме пита – просто се пренасям в този паралелен свят с този паралелен мен, който всъщност е абсолютно идентичен на мен.
- И какво правиш там?
- Не знам точно. Първо бях в мъгла, от която нищо не виждах. Едно момиче... – позамислих се и реших да не му казвам за визиите ми за синекоската преди сънищата, защото щеше да е прекалено – ...та, едно момиче е с мен, то ме намери в мъглата, спаси ме по някакъв начин от нея. После се изкатерихме по една ябълка.
- Ябълка?! – Скин вдигна вежда, откровено изненадан. – Значи, затриваш се в някаква мъгла, намира те някаква мацка – надявам се поне да е хубава, и катерите...ябълка?
Кимнах.
- И какво става като я изкатерите тая ябълка?
- Стана това, че видяхме един град с черно небе над него, небе, което излъчва някаква злокобност и обреченост, не знам как да ти го опиша. И момичето ми казва, че няма връщане назад, освен ако не искам да остана вечно в мъглата, и единственият път е да отида с нея в този град, който се оказва и нейният свят.
- Тоест... – той почеса глава – Имаш единият свят, дето е само мъгла, и другият, където е онзи град с чернилката над него, който е домът на девойката. – кимнах – Ебаси майката, братле, действително ми звучи шантаво, все едно си пренаписал някакъв библейски мотив – даже и ябълка си имаш.
- И аз така си помислих. – засмях се, макар че ми беше нервно. Още в съня се бях замислил колко канонична бе сцената с ябълката.
Замълчахме малко, вглъбени в себе си.
- Знаеш ли, братле...освен налудничавостта, че фактически ти сънуваш роман, който не искаш да сънуваш, това звучи интересно. Пробва ли да го напишеш на листа, да опишеш всичките тези шантавелщини?
Поклатих глава.
- Не. Достатъчно ме изморяват сънищата, за да ги прехвърля и в реалния си живот и допълнително да мисля над тях пред лаптопа.
- Но те така или иначе са част от твоя живот, всички тези събития. Може да ти олекне ако ги разпишеш, кой знае. Може да е някоя от тези странни подсъзнателни работи, които не те оставят на мира, докато не ги вкараш в съзнателен процес и тогава се разкарват. На твое място бих пробвал, братле.
- Ще видя.
- И не знаеш какво ще се случи занапред?
- Нямам никаква идея. – признах аз – Малко ме е страх даже, точно защото не знам какво да очаквам.
- Е, може въобще да не сънуваш нищо повече, недей да психясваш толкова. Сондата може да е закачила някакъв случаен фрагмент и дотам, нищо повече.
- Може. – кимнах аз, макар че силно се съмнявах в това.

Отново се настани тишина, прекъсвана от време на време от някое похъркване на Саня от стаята. Скин я наруши, чоплейки нокътя на десния си показалец.
- Блеки...понякога мисля за нея, знаеш ли. – нямаше нужда да уточнява коя е „тя”. – Опитвам се, наистина всячески се опитвам да страня от темата, по-усилено, отколкото ти сигурно бягаш от тези сънища, но понякога успява да се просмуче, да протече из мислите ми и да ми хване в клещи съзнанието. Тя...липсва ми, човече. Не е точно онази обикновена липса, защото знам, че повече няма да я видя – нито ти, нито аз. Това ме кара да чувствам липсата още по-изострено, да... – той поклати глава – Не знам дори защо ти ги говоря тея глупости, сериозно.
Усмихнах се тъжно.
- Защото ти липсва, Скин. На мен също.
- Опитах да напиша стих, да я съхраня в нещо, но не успях. Знаеш когато емоциите са прекалено много и са хаотични, не можеш да ги концентрираш в нищо, колкото и да се опитваш. Разливат се из теб, изплъзват ти се, бягат и от листа като дявол от тамян, не припарват до редовете му. Шибано е, мамка му, шибано е да не мога да я претворя...толкова шибано...
- Може би така е по-добре. - опитах се да го успокоя аз, макар че гърлото ме стягаше, когато говорех за Кат – Може би по този начин ще остане по-ярко вътре.
- Може би. – той отпусна ръцете си и въздъхна с простата тежест на стотици неизказани думи и емоции – Няма да мине скоро, нали?
- Едва ли.

Той кимна разбиращо, макар че не му бяха нужни думите ми, за да знае това. Те бяха просто словесното проявление на нещо подразбиращо се, на нещо, което бягаше отвъд словата и тяхното значение. И на двама ни бе ясно, че още дълго ще носим този кръст увесен над гърдите си, впил огнения си печат в плътта, сърцата и душите ни. Разговорите за това фактически не помагаха, не възвръщаха нищо от това, което вече бе изгубено, но създаваха удобната илюзия за успокоение. А това понякога бе всичко, от което хората се нуждаеха. Този път мълчанието се проточи още повече, защото осъзнаването на този извечен механизъм се всичаше – удар по удар, в съзнанията ни, дялкаше приспиващо и неумолимо, за да изцери поне нещо от това, което се бе прекършило при смъртта на едно момиче, което и двамата обичахме по своему.
- Хайде да събудим Саня. – промълвих след някакво време.
- Ами време ѝ е, ебаси. – усмихна ми се Скин.

Изображение: Into the fog by_biszkopciik

Ходът ти е отвъд мъглата

Когато затварям очите си, тайни светлини играят под клепачите им, водещи с честотата на пулса си мислите ми нанякъде. Отначало съзнанието ми се съпротивлява, теглено принудително, гърчещо се опърничаво и на няколко пъти се опулвам в мрака на стаята, но импулсът е прекалено силен, за да остана буден. Сънят ме тегли обратно в утробата си, ласкаещ, шепнещ за всичко недоизказано, което иска да ми покаже. Денят е привършил, казва ми той, със своите тревоги и пролуки, които са те изцедили. Ето, приятелите ти спят до теб, време е и ти да потънеш в другия свят. Кавгите, останалата утайка от скръбта по Кат, напрежението, гледката на механичните сгради от единадесетия етаж – всичко това е фиксиран натюрморт, който всеки ден е там.
Нощта, обаче, прошепва сластно идващия сън, нощта е друго нещо. Дори не знам защо се съпротивлявам, след като съм зверски уморен, а възглавницата и чаршафите ми са толкова топли и меки. Приглушено чувам хъркането на Скин, откъм Саня всичко е тихо, без какъвто и да е звук. След няколко безрезултатни втренчвания съзнанието ми се предава и чернотата ме обгръща – мека, грижовна и отдалечаваща ме от реалния живот. Малко преди идването ѝ се озовавам в кухия вакуум на предсънното пространство, където същите тези тайни светлини отпреди играят по-бързо и налудничаво, обагрени в десетократно по ярки цветове.

***

- Там е светът, в който живея.
Така каза синекосото момиче и нежният ѝ показалец посочи към града, над който черното небе бе надвиснало заплашително. Тялото ѝ леко потреперваше, сякаш люляно от незрим вятър на върха на ябълката, но вътрешно усещах, че това, което я тресеше, бе страх. Но не само страх, осъзнах аз, а и някаква възбуда, някакво очакване. Фигурата ѝ се бе надвесила над света на този град, над полетата и над всичко околно от короната на дървото, сякаш момичето със синята коса бе готово да полети и разпери ръце, за да го прегърне и побере в себе си. Докоснах я и тя се сепна, впервайки зеленокафяви очи в лицето ми.
- Тази чернота там е твоят свят?
- Да.
- Тогава мястото, в което се намираме сега – включително тази ябълка...то какво е?
- Друг свят. – синекосата наклони глава – Има много светове, Блек.
Сърцето ми ускори пулса си и ръцете ми започнаха да се потят от напрежение.
- Откъде знаеш името ми?
- Черен град – тя заопипва връхчетата на косата ми – като косата ти, същността ти и името ти. Живея в черен град, откъде-накъде няма да знам черно име?
Хванах ръцете ѝ и ги отблъснах от лицето си. Нежното момиче отново се превърна в потенциална заплаха – така, както бях проследявал силуета ѝ в мъглата преди малко като евентуален нападател.
- Това не е истинското ми име, но въпреки това искам да знам.
- Казах ти вече, Блек.
- Това не е логично обяснение. Не ти вярвам.

Тя отново надигна ръце и аз понечих да ги блокирам, но синекоската впи остри нокти в китките ми и ги изви надолу. Изохках – не очаквах подобна демонстрация на сила от страна на толкова крехко изглеждащо същество.
- Откъде, как, защо и какво точно знам е без значение, междинник. – тонът ѝ стана суров - Вместо да настръхваш толкова разбери, че ако ти желаех злото нямаше да те кача тук, а щях да те оставя да се луташ безкрайно в мъглата долу. Аз знам земите на този свят, но ти щеше да си стоиш впримчен в лепкавата ѝ прегръдка и всеки твой сън щеше да започва и свършва в нея. Както виждаш те качих тук.
Замълчах за известно време, докато тя крачеше насам-натам из короната. Стъпките ѝ отекваха из тишината, която ни бе обградила, изтъкаващи някакъв странен, налудничав ритъм.
- Редно е щом ти знаеш името ми и аз да знам твоето.
- Нила. – тя спря за секунда крачките си и после пак продължи.
- Нила. – отроних аз, сякаш за да вкуся есенцията на думата, на мелодиката в двете ѝ кратки срички. – Хубаво име. Е, Нила, можеш ли да ми обясниш какво по дяволите става, защото нямам абсолютно никаква идея?
Туп-туп-туп, стъпките продължаваха ритъма си, а тя мълчеше, въртейки се в кръг сякаш опасваше дървото и нас двамата на върха му като отделен свят, приклещен между тази междинна реалност и тази на града пред нас. Туп-туп-туп.
- Ей, слушаш ли ме? – туп-туп. Туп-туп-туп. – ЕЙ?
- А-ха. Но не знам точно какво да ти кажа.
- Ами може да започнеш с това как мога да се върна назад, може би?
- Къде е това „назад”, за което говориш?
Замислих се. Удачен въпрос. Не си спомнях много добре къде бях преди този сън, преди да попадна в мъглата му. Кошмарът с цветните хора бе най-последния ми спомен, но нещата бяха различни – ситуацията, в която се намирах тук и хищната паст на онзи град и неговите жители нямаха никаква връзка помежду си. Може би „назад” беше към безброй светове – като този тук и този на града отпред, които още не бях посетил в съня си. В крайна сметка ако момичето бе право, че има „много” други вселени, аз бях изучил точно три врати от тях, а коридорът бе останал свободен за изучаване. Само че сега едната дъбова врата се бе затръшнала зад мен и трябваше да намеря начин да се върна обратно в същия този коридор.
- Нямам идея. Но щом сме тук и има напред, където е твоят свят, е логично да има и нещо зад нас, нали?
- Ако не си спомняш... – тя спря хода си и ме погледна от упор, застинала като котка, готова да скочи - ...то тогава няма нищо зад сянката ти, междинник.
- Защо по дяволите ме наричаш междинник?
- Защото си. – туп-туп-туп. – Стоиш в нищото, „между” нещо, което нямаш и нещо, което те очаква – затова си просто междинник и нищо повече. Мога да ти викам и Блек, ако желаеш, но това няма да промени факта. Оставаш си междинник, докато не предприемеш някакъв ход.
- Това е безумно! – започнах да се ядосвам. – За какъв ход ми говориш, след като всъщност имам само един-единствен избор и той е да тръгна с теб в онзи град там. Не мога да остана тук, защото тук има само мъгла и ще съм в капан. Няма как да се върна назад, защото не си спомням нищо и пътеката ми не съществува, блокирана е. Това, за което говориш, не е ход, а е задължение и принуда!
- Прекалено лековато разглеждаш нещата, междинник. Лигавиш се като хленчещо дете, а очаквах от теб повече. – тя потупа розовите си устни замислено. – Мисля, че...ами, малко разочарована съм. Представяхме си те другояче.
- Представяхте си ме? Кои сте вие? – гневът ми се увеличи, набра скорост и изрева, изпълвайки с огнения си дъх гърдите ми. – Нила, имам чувството, че си доста по-наясно с нещата и криеш нещо! Кажи ми веднага!
Тя не реагира и пристъпих към нея, балансиращ около неясните ръбове на короната – мъглата бе започнала да се изкачва нагоре. Сграбчих я с ръце и я разтърсих като парцалена кукла – момичето бе по-скоро дребно всъщност и аз, макар да не бях от най-едрите, все пак оставах по-голям от нея.
- Кажи ми, по дяволите! Кажи! – още едно разтърсване – Кажи ми, бе! Престани да мълчиш, ще те...
- Какво ще ме? – изкрещя синекоската в лицето ми, трепереща и гърчеща се в ръцете ми. – Какво, ще ме пребиеш ли? Ще ме метнеш от короната към мъглата, кажи? Нов път ли ще утъпчеш като го направиш според теб, а? – крайчетата на очите ѝ се бяха насълзили и това ме отрезви да я пусна. – Откъде да знам защо точно си тук, Блек. Знам само, че те усетихме, че знаехме, че идваш. Един ден преди много време просто те видях, сякаш през стъкло толкова мъгливо, колкото е въздухът около нас. Нямаме идея откъде си, нямаме идея и точно кой си – но те видяхме, сънувах те в съня си и разбрах, че точно сега ще бъдеш тук и ще те срещна. Нещо започна, нещо, което едва ли някой разбира, и това е. – вече хлипаше и гласът ѝ бе сподавен. – Не знам защо нямаш път назад, не знам и къде е това „назад”. Не съм го направила аз. Не сме го направили ние!

Мъглата вече бе до краката ни, виеше се около тях, белезникавите ѝ езици сякаш гладно чакаха реда си, когато ще обхване и короната. Тогава щяхме да сме загубени, осъзнах аз, загубени за своите светове – момичето се жертваше в момента, защото макар да познаваше света или по-скоро – точно защото познаваше света, тя бе не по-малко подвластна на неговите опасности. Осъзнах, че нямаше преиграване в реакцията ѝ и действително бе объркана, стресирана, шокирана, но същевременно и обнадеждена от присъствието ми тук. Бях нарушил някаква граница между нас когато ѝ се нахвърлих, бях счупил невидимата бариера на това, което тя си бе представяла за мен – макар и да не знаеше кой съм и откъде ида. Изведнъж ме обхвана отвратително огорчение, догади ми се от самия мен и начинът, по който се бях отнесъл към нея. Избърсах сълзящите ѝ очи нежно с пръст и реших, че е време да се държа малко по-мъжки. Явно бе, че нямаше как да се върна назад към сънищата си, явно бе, че и това момиче беше готово да остане с мен докрая тук по неясна и за двама ни причина. Съдбата предеше незрими нишки, които не водеха до нищо, което да мога да уловя.

- Как можем да отидем до твоя свят?
- Лесно е. – тя притеснено погледна мъглата около нас и подсмръкна с нос. – Трябва да заспим тук.
- Да заспим тук, в мъглата? Ти добре ли си, та тя ще ни погълне!
- Не, не. Няма да лягаме и да чакаме да ни хване в клопката си. Влизането и излизането от този свят е лесно, много по-лесно, отколкото смяташ. Сънят идва бързо. – тя хвана ръцете ми и ги сложи на слепоочията си и положи меки ръчички на моите. – Натисни, но много нежно и леко, и вкарай цялата си концентрация в това.
- В слепоочията ти?!
- Да.
- Това е безумно, няма никакъв смисъл!
- Просто го направи!

Направих го и едновременно с това усетих лекия натиск на нейните пръсти. Някаква топлина мина от Нила към мен и от мен към нея, поток от енергия и нещо извънтелесно, неподлежащо на каквото и да е описание. За момент задишах с фибрите на нейното тяло, после се откъснах и от моето, и от нейното, и полетях над короната на дървото. Виждах мъглата, вече стигнала до колената ни, виках предупредително, но гласът ми оставаше глух кънтеж във въздуха. Така, както се издигнах започнах да падам надолу, надолу, още по-надолу с огромна скорост. Минах клоните на ябълката, свистях покрай листата и плодовете им, когато стигнах до земята навлязох в пръстта ѝ и продължих още – към вътрешността на земната твърд, отвъд пластовете ѝ. Докато риех с духа си сърцевината на мъгливия свят си помислих, че сигурно и синекосото момиче изпитва същото. Това бе и последната ми мисъл, преди да потъна в чернота.

Изображение: Night Fog by 6v4MP1r36