Ходът ти е отвъд мъглата

Когато затварям очите си, тайни светлини играят под клепачите им, водещи с честотата на пулса си мислите ми нанякъде. Отначало съзнанието ми се съпротивлява, теглено принудително, гърчещо се опърничаво и на няколко пъти се опулвам в мрака на стаята, но импулсът е прекалено силен, за да остана буден. Сънят ме тегли обратно в утробата си, ласкаещ, шепнещ за всичко недоизказано, което иска да ми покаже. Денят е привършил, казва ми той, със своите тревоги и пролуки, които са те изцедили. Ето, приятелите ти спят до теб, време е и ти да потънеш в другия свят. Кавгите, останалата утайка от скръбта по Кат, напрежението, гледката на механичните сгради от единадесетия етаж – всичко това е фиксиран натюрморт, който всеки ден е там.
Нощта, обаче, прошепва сластно идващия сън, нощта е друго нещо. Дори не знам защо се съпротивлявам, след като съм зверски уморен, а възглавницата и чаршафите ми са толкова топли и меки. Приглушено чувам хъркането на Скин, откъм Саня всичко е тихо, без какъвто и да е звук. След няколко безрезултатни втренчвания съзнанието ми се предава и чернотата ме обгръща – мека, грижовна и отдалечаваща ме от реалния живот. Малко преди идването ѝ се озовавам в кухия вакуум на предсънното пространство, където същите тези тайни светлини отпреди играят по-бързо и налудничаво, обагрени в десетократно по ярки цветове.

***

- Там е светът, в който живея.
Така каза синекосото момиче и нежният ѝ показалец посочи към града, над който черното небе бе надвиснало заплашително. Тялото ѝ леко потреперваше, сякаш люляно от незрим вятър на върха на ябълката, но вътрешно усещах, че това, което я тресеше, бе страх. Но не само страх, осъзнах аз, а и някаква възбуда, някакво очакване. Фигурата ѝ се бе надвесила над света на този град, над полетата и над всичко околно от короната на дървото, сякаш момичето със синята коса бе готово да полети и разпери ръце, за да го прегърне и побере в себе си. Докоснах я и тя се сепна, впервайки зеленокафяви очи в лицето ми.
- Тази чернота там е твоят свят?
- Да.
- Тогава мястото, в което се намираме сега – включително тази ябълка...то какво е?
- Друг свят. – синекосата наклони глава – Има много светове, Блек.
Сърцето ми ускори пулса си и ръцете ми започнаха да се потят от напрежение.
- Откъде знаеш името ми?
- Черен град – тя заопипва връхчетата на косата ми – като косата ти, същността ти и името ти. Живея в черен град, откъде-накъде няма да знам черно име?
Хванах ръцете ѝ и ги отблъснах от лицето си. Нежното момиче отново се превърна в потенциална заплаха – така, както бях проследявал силуета ѝ в мъглата преди малко като евентуален нападател.
- Това не е истинското ми име, но въпреки това искам да знам.
- Казах ти вече, Блек.
- Това не е логично обяснение. Не ти вярвам.

Тя отново надигна ръце и аз понечих да ги блокирам, но синекоската впи остри нокти в китките ми и ги изви надолу. Изохках – не очаквах подобна демонстрация на сила от страна на толкова крехко изглеждащо същество.
- Откъде, как, защо и какво точно знам е без значение, междинник. – тонът ѝ стана суров - Вместо да настръхваш толкова разбери, че ако ти желаех злото нямаше да те кача тук, а щях да те оставя да се луташ безкрайно в мъглата долу. Аз знам земите на този свят, но ти щеше да си стоиш впримчен в лепкавата ѝ прегръдка и всеки твой сън щеше да започва и свършва в нея. Както виждаш те качих тук.
Замълчах за известно време, докато тя крачеше насам-натам из короната. Стъпките ѝ отекваха из тишината, която ни бе обградила, изтъкаващи някакъв странен, налудничав ритъм.
- Редно е щом ти знаеш името ми и аз да знам твоето.
- Нила. – тя спря за секунда крачките си и после пак продължи.
- Нила. – отроних аз, сякаш за да вкуся есенцията на думата, на мелодиката в двете ѝ кратки срички. – Хубаво име. Е, Нила, можеш ли да ми обясниш какво по дяволите става, защото нямам абсолютно никаква идея?
Туп-туп-туп, стъпките продължаваха ритъма си, а тя мълчеше, въртейки се в кръг сякаш опасваше дървото и нас двамата на върха му като отделен свят, приклещен между тази междинна реалност и тази на града пред нас. Туп-туп-туп.
- Ей, слушаш ли ме? – туп-туп. Туп-туп-туп. – ЕЙ?
- А-ха. Но не знам точно какво да ти кажа.
- Ами може да започнеш с това как мога да се върна назад, може би?
- Къде е това „назад”, за което говориш?
Замислих се. Удачен въпрос. Не си спомнях много добре къде бях преди този сън, преди да попадна в мъглата му. Кошмарът с цветните хора бе най-последния ми спомен, но нещата бяха различни – ситуацията, в която се намирах тук и хищната паст на онзи град и неговите жители нямаха никаква връзка помежду си. Може би „назад” беше към безброй светове – като този тук и този на града отпред, които още не бях посетил в съня си. В крайна сметка ако момичето бе право, че има „много” други вселени, аз бях изучил точно три врати от тях, а коридорът бе останал свободен за изучаване. Само че сега едната дъбова врата се бе затръшнала зад мен и трябваше да намеря начин да се върна обратно в същия този коридор.
- Нямам идея. Но щом сме тук и има напред, където е твоят свят, е логично да има и нещо зад нас, нали?
- Ако не си спомняш... – тя спря хода си и ме погледна от упор, застинала като котка, готова да скочи - ...то тогава няма нищо зад сянката ти, междинник.
- Защо по дяволите ме наричаш междинник?
- Защото си. – туп-туп-туп. – Стоиш в нищото, „между” нещо, което нямаш и нещо, което те очаква – затова си просто междинник и нищо повече. Мога да ти викам и Блек, ако желаеш, но това няма да промени факта. Оставаш си междинник, докато не предприемеш някакъв ход.
- Това е безумно! – започнах да се ядосвам. – За какъв ход ми говориш, след като всъщност имам само един-единствен избор и той е да тръгна с теб в онзи град там. Не мога да остана тук, защото тук има само мъгла и ще съм в капан. Няма как да се върна назад, защото не си спомням нищо и пътеката ми не съществува, блокирана е. Това, за което говориш, не е ход, а е задължение и принуда!
- Прекалено лековато разглеждаш нещата, междинник. Лигавиш се като хленчещо дете, а очаквах от теб повече. – тя потупа розовите си устни замислено. – Мисля, че...ами, малко разочарована съм. Представяхме си те другояче.
- Представяхте си ме? Кои сте вие? – гневът ми се увеличи, набра скорост и изрева, изпълвайки с огнения си дъх гърдите ми. – Нила, имам чувството, че си доста по-наясно с нещата и криеш нещо! Кажи ми веднага!
Тя не реагира и пристъпих към нея, балансиращ около неясните ръбове на короната – мъглата бе започнала да се изкачва нагоре. Сграбчих я с ръце и я разтърсих като парцалена кукла – момичето бе по-скоро дребно всъщност и аз, макар да не бях от най-едрите, все пак оставах по-голям от нея.
- Кажи ми, по дяволите! Кажи! – още едно разтърсване – Кажи ми, бе! Престани да мълчиш, ще те...
- Какво ще ме? – изкрещя синекоската в лицето ми, трепереща и гърчеща се в ръцете ми. – Какво, ще ме пребиеш ли? Ще ме метнеш от короната към мъглата, кажи? Нов път ли ще утъпчеш като го направиш според теб, а? – крайчетата на очите ѝ се бяха насълзили и това ме отрезви да я пусна. – Откъде да знам защо точно си тук, Блек. Знам само, че те усетихме, че знаехме, че идваш. Един ден преди много време просто те видях, сякаш през стъкло толкова мъгливо, колкото е въздухът около нас. Нямаме идея откъде си, нямаме идея и точно кой си – но те видяхме, сънувах те в съня си и разбрах, че точно сега ще бъдеш тук и ще те срещна. Нещо започна, нещо, което едва ли някой разбира, и това е. – вече хлипаше и гласът ѝ бе сподавен. – Не знам защо нямаш път назад, не знам и къде е това „назад”. Не съм го направила аз. Не сме го направили ние!

Мъглата вече бе до краката ни, виеше се около тях, белезникавите ѝ езици сякаш гладно чакаха реда си, когато ще обхване и короната. Тогава щяхме да сме загубени, осъзнах аз, загубени за своите светове – момичето се жертваше в момента, защото макар да познаваше света или по-скоро – точно защото познаваше света, тя бе не по-малко подвластна на неговите опасности. Осъзнах, че нямаше преиграване в реакцията ѝ и действително бе объркана, стресирана, шокирана, но същевременно и обнадеждена от присъствието ми тук. Бях нарушил някаква граница между нас когато ѝ се нахвърлих, бях счупил невидимата бариера на това, което тя си бе представяла за мен – макар и да не знаеше кой съм и откъде ида. Изведнъж ме обхвана отвратително огорчение, догади ми се от самия мен и начинът, по който се бях отнесъл към нея. Избърсах сълзящите ѝ очи нежно с пръст и реших, че е време да се държа малко по-мъжки. Явно бе, че нямаше как да се върна назад към сънищата си, явно бе, че и това момиче беше готово да остане с мен докрая тук по неясна и за двама ни причина. Съдбата предеше незрими нишки, които не водеха до нищо, което да мога да уловя.

- Как можем да отидем до твоя свят?
- Лесно е. – тя притеснено погледна мъглата около нас и подсмръкна с нос. – Трябва да заспим тук.
- Да заспим тук, в мъглата? Ти добре ли си, та тя ще ни погълне!
- Не, не. Няма да лягаме и да чакаме да ни хване в клопката си. Влизането и излизането от този свят е лесно, много по-лесно, отколкото смяташ. Сънят идва бързо. – тя хвана ръцете ми и ги сложи на слепоочията си и положи меки ръчички на моите. – Натисни, но много нежно и леко, и вкарай цялата си концентрация в това.
- В слепоочията ти?!
- Да.
- Това е безумно, няма никакъв смисъл!
- Просто го направи!

Направих го и едновременно с това усетих лекия натиск на нейните пръсти. Някаква топлина мина от Нила към мен и от мен към нея, поток от енергия и нещо извънтелесно, неподлежащо на каквото и да е описание. За момент задишах с фибрите на нейното тяло, после се откъснах и от моето, и от нейното, и полетях над короната на дървото. Виждах мъглата, вече стигнала до колената ни, виках предупредително, но гласът ми оставаше глух кънтеж във въздуха. Така, както се издигнах започнах да падам надолу, надолу, още по-надолу с огромна скорост. Минах клоните на ябълката, свистях покрай листата и плодовете им, когато стигнах до земята навлязох в пръстта ѝ и продължих още – към вътрешността на земната твърд, отвъд пластовете ѝ. Докато риех с духа си сърцевината на мъгливия свят си помислих, че сигурно и синекосото момиче изпитва същото. Това бе и последната ми мисъл, преди да потъна в чернота.

Изображение: Night Fog by 6v4MP1r36

Картички с ябълки

На вратата се звънна и като отворих пред мен цъфнаха ухилените физиономии на Саня и Скин. Приятелката ми принципно беше лъчезарен и зареден с енергия човек и рядко човек я виждаше със сериозно лице, макар че това в никакъв случай не означаваше, че тя самата не е сериозна, когато се налага. Усмивката на Скин бе по-скоро плод на опитите му да се измъкне от ада на чувствата, които го бяха приклещили след смъртта на Кат. Албиносът се опитваше да посъбере частиците, които се бяха пръснали при последвалия от загубата шок, но все още бе твърде рано дори за частично стабилизиране. Освен това подозирах, че бе развил по-дълбоки чувства към Кат и това допълнително утежняваше преживяването. Не го бях разпитвал, защото много добре знаех за деликатността на темата и не исках да разгарям жаравата, но не бе никак изключено – потребността на Скин от музи понякога се съдържаше във влюбването му буквално през няколко седмици в различен обект. В този свой аспект приятелят ми беше абсолютната ми противоположност, след като аз вече години наред не бях изпитвал нещо, което дори и дистанцирано да се доближи до идеята за любов.
Осъзнах, че Саня се люлее насам-натам на прага, а Скин смутено се опитва да мине пред нея, докато аз бях потънал в някакви размишления.

- Саня, стига си ми се клатила и влизай.
- Много лош, напра’о много лош, ей. – тя ме прегърна. – Отдавна не съм ти мяркала черната косичка и хитрите очички, а ти си станал хейтър през това време.
- Че преди не съм ли бил?
- Е, има разлика между хейтър и мрънкало, сешш’се. – тя си събу обувките и започна да се хлъзга по плочките. – Баси якото, човече.
Поклатих глава и се здрависах със Скин, който си бе позволил малко по-открита усмивка при детинщините на Саня. След смъртта на Кат тя коренно си бе променила отношението към него, което автоматично рефлектира и в промяна на неговото отношение към нея. Не бих казал, че бяха първа обич и преливаха от щастие при засичане някъде, но поне бяха в нормални отношения - това важеше двойно пред мен.
- Как си, Скин?
- Ставам, братле. – той извади някаква картичка и ми я даде. – Виж какво ти взех, просто спонтанно. Хареса ми, реших, че напоследък доста си ми помагал – а и принципно, пък аз никога не съм правил какъвто и да е по-дълбок жест. Не е нещо кой знае какво, ама ми идва от сърцето и душата и съм си излял някоя и друга дума в твоя чест.
- Имаш ли сиренеее? – изкрещя Саня от кухнята и до някаква степен развали момента.
- На третия рафт в хладилника е, не може да го пропуснеш. – отговорих и отворих картичката – Настанявай се, брат, даже и ти ако искаш мини през бокса и виж какво има за ядене. Има светла бира и уиски за пиене, освен ако не щеш да лочиш чешмяна вода.
- Не бих отказал едно уиски, знаеш ли. – ухили се той.
Аз кимнах, но вече бях започнал да си чета подаръка и това бе по-скоро машинално действие. Картичката бе може би А6 големина, т.е. 15 х 10.5 сантиметра, на корицата ѝ имаше две тъмни бири с халби до тях, а отгоре с големи, заоблени букви пишеше „Наздраве за теб, верни приятелю!”. Поклатих глава развеселено – макар да беше изкусен сваляч, Скин си оставаше доста неартистичен и простоват в някакви такива жестове спрямо свои приятели – картички, подаръци, изненади. Пожеланието вътре обаче бе типично в негов стил и думите се лееха на потоци, мелодични, завъртяни и танцуващи словоредно. Освен всичко друго, албиносът ми бе написал и малко четиристишие, гласящо:

Ако въздухът над града е тежък и смазващ
и сърце ми се спре от лед навътре полазващ
знам че приют мога да очаквам пред твоя праг
и бързо ще стопиш сивеещият вътре в мене сняг.

В края на посвещението Скин бе нарисувал с химикалка ябълка и я беше оцветил в зелено. Плодът ми напомни за песента, която бяхме слушали с Елия и нещо повече – за странния сън, в който със синекосото момиче катерихме ябълково дърво. Дори два-три дни след него още усещах остатъчна болка, а случилото се блестеше ясно в съзнанието ми – притеснението, страхът от катеренето, ядът при отправеното от момичето предизвикателство. А след изкачването на дървото – ширналият се пейзаж, оттърсил се от задушаващата прегръдка на мъглата, полетата в него и тайнственият град с черно небе отгоре. Прекалено много странни символики имаше тук и те ме притесняваха, приклещваха ме – сякаш вървях срещу незрима стена и с всяка крачка се колебаех дали следващата няма болезнено да ме запрати в тухлите на невидимата преграда. Нишката на странни събития, която бях проследил в нощта преди смъртта на Кат продължаваше – удебелена, набъбнала с нови откровено плашещи и шантави случки, но все пак без ясен изход и значение. Погледнах отново ябълката.

- Скин, защо си ми нарисувал ябълка?
- О, това ли братле. – той се показа от кухнята с бутилка уиски в ръка. – Харесва ли ти? Хич не съм талантлив в рисуването, даже съм си отявлен инвалид, ама си казах, че една малка, деликатна ябълка няма да е толкова трудно начинание.
- Хубава е, ама защо точно ябълка?
- Ами не мога да ти кажа, човече. Спонтанно ми дойде, някаква блеснала за миг идея, хаотично родила се мисъл - знаеш как стават нещата. Защо толкова си се взрял в тая ябълка? – той се ухили – Ако толкова ти се яде ще скоча до някой близък магазин и ще ти взема кило - и то зелени.
- Не бе, заеби. – махнах с ръка. – Просто се учудих, нищо повече. Плодовете като цяло не попадат в топ десет неща, които човек очаква да види нарисувани на картичка-подарък. Стихът ти обаче ми хареса.
- Това е защото изостави поезията и почна да драскаш само разкази, братле. Отвикнал си от качествения материал, конструкциите са адски различни. Това четиристишие е епитомът на бездарната поетика, честно казано – предвидливи рими, скучни образи, някакви безумно драматични глупости, вместо просто да си кажа, че ако нещо стане, ще врътнем по 4-5 бири и ще сме окей. Ама знаеш, че принципно пиша друг тип стихове и тея води не са мои принципно.
- И все пак ми харесва, честно.
- Бооже мили, вие сте като гейове, сериозно. – изкрещя Саня от кухнята. – Я оня да остави бутилката уиски и да почне да реже сиренето, кашкавала и другите глупости за няк’во мезе, пък ти, черньо, си домъкни задника и започни салатата. Аре, експедитивност, моля!
- Ей, майната ти! Аз съм домакинът и аз имам правото да командвам. – извиках аз. – А ти какво ще правиш?
- Ще си направя чай, ‘щото гърлото ми не е на кеф.
- Много ангажираща дейност, няма що. – изсумтя Скин, но се усмихна отворено, без прегради, и за пръв път от много време видях лика на стария албинос, който се бе позагубил напоследък. – Айде да отиваме, че иначе ще ни опищи живота.

В крайна сметка си стъкмихме една много приятна вечеря от печени картофи с шунка и кашкавал. Като добавка имаше салата от домати, краставици и прясни червени чушки, а в чиниики бяхме нарязали отделно кашкавал, сирене и залъчета с намазан хайвер. В много голяма степен богатството на продукти в хладилника ми се дължеше на посещенията на Елия у нас – художничката бе малко разглезена и често се отправяхме на пазар, за да си подбере подходящи за ядене неща при нежелание да консумира просто сандвичи. С щедрите финанси на баща ѝ това бе адски лесна работа и често през иначе оскъдния на ядене мой дом минаваха изискани продукти като хайвер, скариди, специални сортове сирена и други. Такъв тип завъртяни стоки ми бяха достъпни като живеех с нашите, но това бързо се промени при изнасянето ми надалеч от домашното гнездо. Адаптирах се бързо за мое щастие и оттогава разчитах на хляба, сиренето, зеленчуците (в частност домати, краставици и чушки, понякога и лук), картофите, яйцата и някои други лесноприготволяеми продукти. Нямах чисто физическото време да готвя в повечето случаи, макар че бях решил да се науча някой ден при възможност. Финансово пък не можех да си позволя честите поръчки от ресторанти, пицарии или други заведения, въпреки че от тръгването на списанието наново заплатите ни се бяха увеличили с известно количество. Тези бонус приходи обаче отиваха в касичката за нова печка, която все още държеше приоритетна позиция при обзавеждането ми.

- Бе вкусно е станало, пичове сме. – изтрака с вилица Саня. – Къде ти е художничката?
- Малко сме поскарани тея дни.
„Малко” беше изключително умален мащаб на скандала, който се бе развихрил между мен и Елия след избухването ми в офиса. Оттогава не се бяхме и чували въобще.
- Какво штана? – попита Скин, фъфлейки с пълна с картофи уста.
- С една колежка от работа са си наумили, че съм нечий и направиха грозна сценка по време на оперативката. Аз се изнервих, разкрещях се, нарекох ги пикли...и така.
- Хахахаа! – Саня започна да се кикоти. – Човече, как не са те издрали не знам, макар че може би са прекалено заети да се дерат една друга, когато ти не гледаш. Жените могат да бъдат доста тъпи и упорити същества, да не казвам к’ви кучки могат да го играят. Че твърде често са патици е ясна ра’ота.
- Ъъъ...ти си жена. – отбеляза умно Скин.
- Да, ама съм по-практична жена и по-рядко съм патица или кучка. За т’ва пък доста често съм упорита.
- Хитро измъкване.
- Хитро ще е, я. – ухили се тя. - И к’во, Блексън, цупи ти се лигличката, а? А другата?
- Ами и тя ме игнорира, но честно казано, сто пъти предпочитам това пред другото. Напряга обстановката и за другите и пречи на работния ни процес, особено на концентрацията. Мълчанието е много по-добра алтернатива и е лесно постижимо, особено като Елия не е тези дни в офиса.
- На коя държиш повече? – попита Скин и отпи от уискито си.
Това беше третата му голямо, Саня пък бе опустошила половин шише водка, така че вече бяха подпийнали. Аз от своя страна скромно бях изпил две бири.
- Художничката, естествено. С Аля се забивахме преди време, но не е нищо особено. Елия ме предизвиква и интелектуално, и творчески, нещата са съвсем различни.
- Доста хлътнал звучиш. – изсмя се албиносът. – Ако видя теб – Блек, човече!, влюбен, сериозно, ще се откажа от поезията и ще се гмурна в леярството, примерно.
- Не се изхвърляй, Скин.
- Хахаа, виж го колко е сериозен обаче. – избъзика ме и Саня, пригласяйки на приятеля ми. – Страхова невроза имаш от тая любов, черньо, сериозно. Що тогава не запознаеш ей тоя сладур тогава с тази твоя колежка, за да ѝ врътне главата?
- Не мисля, че е нейн тип, честно казано.
- Не си пада по албиноси?!
- Ей, за малко да се обидя. – нацупи се мнимо Скин.
- Айде бе, аз съм чувала, че албиносите имат по-големи...
- Откъде пък си чувала?
- Ми отнякъде. Що, ти нещо да не се засегна, че твоят нещо не е наред?
- Окей си ми е моят. Ако искаш да ти демонстрирам?
- А, на мен да ми демонстрираш – дай на кукличката, дето е колежка на черньото по-добре.
- Ми да, ама тя не ме иска.
- Бе, не те иска – не те е видяла, затова. Блексън нещо се прави на интересен и си я пази като резерва, сигурно иска да ги врътка двете.
- Ей, верно. – Скин отново отпи от уискито си. – Представяш ли си какъв е хитряга?
- Чука едната тук, след което какъвто е интелектуалец много умно я разкарва, за да дойде другата. Чиста работа, човече!
- Е няма ли да се измори по някое време ебаси?
- Абе да, друг път – нашият Блеки си е машинка, просто го крие зад тайни порно разкази. Убедена съм!
- И всичко това поради пустата сексуална фрустрация...
- Ама той сега не чука никоя? Значи наистина си е фрустриран...
- Трябва да му помогнем.
- Съгласна съм. Ама как?
- Не знам. Ти знаеш ли?
- Ми и аз не знам, може би да му поръчаме проститутка?
- Тамън ще напише някой разказ за курвите!
- Дали?
- Убеден съм, даже си го представям – в него ще се разкриват душевните (и не само) дълбини на...Абе, братле, що си се захлупил така?
- Защото бръщолевите глупости и сте пияни. – измърморих аз, дъвчейки покривката. Бях си зарил лицето в нея в театрален жест на отчаяние. Всъщност ми беше адски приятна неадекватната им компания и Саня бе успяла да отпусне малко Скин, давайки му поле на изява.
- Той ни се цупи. – отбеляза Саня.
- Само се прави, нищо повече.
- Ей, черньо, имаш ли против да останем да спим тук?
- Ще останем ли?
- Ми ще останем, що не. Ако той няма против де.
- Всъщност няма значение, защото вие вече сте го решили, нали?
- Виж го колко е умен. – доволно заклати глава Скин.
- Понякога му се получава, факт.
- Ама уискито ми свърши...
- Ще купим ново. Тоест той ще купи, ‘щот ние вече сме пияни.
- Ей, братле, ще купиш ли?
Въздъхнах.
- Ще купя, тъкмо да мина през аптеката да си взема и аналгин, че главата ще ме боли от вас.
- Албиносе, май е фрустриран наш Блеки?
- Ми казах ти да му помогнем, ама и ти си една...
- Абе...
Другите думи се заглушиха от затварянето на вратата и ухилен заслизах по стълбите. Приятелите ми бяха успели да отмият притесненията и напрежението, което се бе натрупало в мен през последните дни. Смятах наистина да купя още алкохол - и може би някое и друго кило ябълки – просто така, за символиката на нещата.

Изображение: Green apple by dh6art

Светът, в който живея

Истината е, че световете гравитират близко един до друг, описват окръжности, които заплашват да докоснат техните ръбове, да ги сблъскат и да родят нещо ново, неподозирано и съдбовно от този допир. Това не се случва особено често, но не се случва и прекалено рядко – мембраните между тях изтъняват, тези полупропускливи обвивки на реалностите, придаващи едновременно форма и смисъл. Тогава единият свят се влива в тялото на другия, сънят и реалният бит се сливат, плътта на световете става обща и трудна за разграничаване и попива в себе си съдбите и живота на всичко, което пъпли по земите на тези сфери.
Нощта все още е млада, когато едно момиче със синя коса впива своя кротък поглед на своите зеленикавокафяви очи в катраненочерното небе. Не очаква да види нещо, което да пробие мрака на небосвода – той винаги е бил такъв откакто се помни, а и откакто нейните родители са се помнели. Може би небето е било същото и тогава, когато родителите на нейните родителите, и родителите на родителите на нейните родители са обитавали тези земи и този град. Нещо като наследство, тегобата на замлъкналите небеса, укоризнено наказващи тези, които живеят долу със своята тъмнина. Защото ден в този свят, над този град няма.
Въпреки тази монотонност на чернотата, взорът ѝ остава вперен нагоре, като тиха, неизказана молитва. Така би помислил някой страничен наблюдател, но всъщност, ако се вгледа из ситните пъстри петънца на очите ѝ, ще види стаен зелен пламък в тях. Тънката усмивка отново заиграва по красивите ѝ устни – така, както е танцувала прекомерно малко пъти, последния – съвсем наскоро, когато всичко е започнало. Тя не знае какво точно е започнало, няма дори смътна представа, но усещането я кара да се усмихва, да усеща някаква лекота в себе си. Някакво настървено очакване, без да се знае очакване на какво.
Момичето със синя коса затваря блажено очи и вдишва тежкия въздух, наситен със скръб и напрежение едновременно, наситен с болезнените ѝ спомени и със спомените на умрелите, които носи в себе си. До нея един огромен мъж се надига и също поглежда небето, след което се обръща към нея, осветен от мъжделеещата улична лампа. Половината му зъби ги няма, но усмивката парадоксално е впримчваща, подкупваща и приятна за гледане.
- Идва. – отронва той с боботещ, кънтящ из стените на полуразрушената къща глас.
Груб изглежда този човек, груб с всички свои черти и с големината си и със стойката си, но далеч не е така. А гласа му е пропит със същото очакване, което е гряло в очите на момичето до него. Дълго са се крили тук, дълго и техните събратя и сестри са обитавали порутени сгради в търсене на спасение и подслон от тях.
- Идва, да. Който и да е наистина освен името си и каквото и да донесе. – изшепва синекосата и затваря отново очи. – Трябва да го посрещна, Херцоже мили.
Огромният мъж кима и докосва слепоочията ѝ нежно, за да помогне с идването на съня. Тя заспива, а той бди над нея. И очаква, застинал в мрака, сред разрушената сграда с мъжделееща лампа отпред - исполин в черното на града.

***

Метнах папката с материалите ми за анализа на леглото, включих някакъв чилаут на лаптопа и директно влязох да се къпя. Денят бе съсипващ, имаше много работа, а Кат все още туптеше като спомен в ума ми – нищо, че бяха минали две седмици и болката се очакваше да намалее. До някаква степен това бе добре – значеше, че наистина съм държал на нея като човек, но понякога исках да разкарам тези вериги, опасващи сърцето ми и да подишам малко свободно, без скръб. Елия помагаше, Скин също – макар че като се събирахме да пием по бира бяхме като ходещи оплаквачки. Оставаше само да си навлечем черни доспехи и картинката беше пълна. Многото работа хем помагаше, хем усложняваше цялата ситуация, но нямах друг избор – идва един момент в живота, в който каквото и да ти се случва трябва да продължаваш и преко сили да се активизираш, защото никой не ти позволява да тъпчеш на едно място.
С такива мисли си взех душ, след което се метнах в леглото и забих поглед в тавана. По някаква причина последните дни нямах желание да гледам картината с абортиралата жена – сякаш тя бе виновна за случилото се с Кат и всички нещастия в последно време, макар че нямаше никаква логика в това. Затворих очи и се заслушах в музиката – чилаута неслучайно е с такова име. След няколко минути вече се унасях, но вместо да изключа песните се понесох на вълната. От време на време се случваше да заспивам на музика и при правилен подбор сутринта се чувствах адски освежен и одухотворен. Черната пелена се спусна над очите ми и заспах.

***

Мъглата се стелеше и обвиваше краката ми, изкачваше се по линията на тялото ми и замъгляваше погледа ми. Не виждах особено накъде ходя, но след онзи кошмар с града целият изтръпнах – да не би пак да бях обратно сред цветните хора, само че този път градът да бе скрил своята чудовищност в мъглата? Колебливо започнах да крача из пространството, лутайки се в неяснотата. Слухтях за всеки евентуален звук, който да ми подскаже нещо, да ме предупреди, да ми даде готовност, за да мога да реагирам. От време на време махах с ръце около себе си, за да се докосна до нещо, което да ми даде ориентир, но без успех – сякаш бях увиснал в пространство, което бе изтъкано само от въздух и проклетата гъста мъгла. Изругах и продължих да ситня „напред”, каквото и да означаваше това като посока в този случай. Можеше преспокойно да правя кръгчета без да осъзнавам. След известно време пред мен – може би на пет-шест метра, максимум видимостта в тази мъгла, се изправи силуетът на дърво с някаква фигура до него. Тръпки полазиха по гърба ми, свих юмруците си и стегнах стойката си, готов за евентуално нападение. Нищо чудно да бе някой от цветните хора или нещо друго, което да ме застрашава по някакъв начин. Фигурата поклащаше главата си и държеше нещо в ръка, което ме изправи на нокти още повече. Застинах в изчаквателна позиция, обмисляйки как да атакувам натрапника при нужда, но фигурата се размърда – явно ме бе видяла.
- Не се притеснявай. – каза приятен момичешки глас и аз се поотпуснах малко. Въпреки това останах нащрех, защото можеше да е някаква уловка.
Приближих се и мъглата се поразкъса, защото бях близо до момичето и дървото. Заковах се на място и дъхът ми спря, а сърцето заби лудо. Момичето със синя коса отхапа от зелената ябълка с хрускащ звук и ми се усмихна с онези розови устни, които бях запомнил от трамвая и след това – от стъклото на прозореца на апартамента ми.
- Все едно на война идваш. – тя се пресегна и откъсна друга ябълка от дървото, явно оказало се ябълково. – Хубави са, вземи си.
Огледах подозрително първо плода, после ръцете ѝ, сетне погледът ми зашари наоколо. Сцената ми приличаше на шантава интерпретация на легендата за Адам и Ева, само че този път змията липсваше, освен ако мъглата не бе решила да поеме ролята. Същевременно обаче мнителността ми се бореше със спокойствието, което струеше от момичето. Не знаех защо точно, но ѝ вярвах, сякаш имаше някаква свързаност между нас, а сцената с трамвая и прозореца бяха само мимолетни части от нея. Струваше ми се неправилно да я подлагам на съмнение, абсолютно противоречащо на всяка логика. Ако бе искала да ми навреди, щеше да го е направила досега, нали? Имаше достатъчно шансове. От друга страна пък какво ѝ пречеше да е плела мрежа – досущ като мрежата на тази гъста мъгла около нас, за да ме вкара в капан чак сега?

Тръснах глава и импулсивно взех ябълката от ръката ѝ, след което отхапах. Още малко и щях да полудея от тези безумни мисли, така че по-добре да действам директно. Плодът бе кисел, но сочен, соковете му изпълниха устата ми и доволно замижах с очи. Осъзнах, че бях гладен и жаден, а ябълката утоляваше и двата нагона на тялото и съзнанието ми.
- Благодаря.
- Няма защо. Много си плашлив.
- Не те познавам. – и пак странното чувство след тези думи, все едно съм я познавал от толкова дълго време.
Тя впи ръце в дървото, вдигна крака и започна да се катери без да казва нищо. Отново бе в скъсани дънки и гледах слабия ѝ, но хубаво оформен задник докато се придвижваше нагоре по тъмния, дебел дънер. Пак носеше черното палто и се зачудих как то не се закача из клоните на дървото – а те самите сякаш страняха от него, отдръпваха се и даваха път на синекосата да продължава все по-нагоре и по-нагоре. Вече едва я виждах, защото ябълката бе висока, а мъглата все още се стелеше около мен. Стори ми се, че момичето ми маха от короната на дървото, подканвайки ме да отида при нея.
- Не мога да се катеря! – извиках ѝ, а в отговор тя се изсмя.
- Естествено, че можеш. Хайде, опитай.
- Но аз наистина не мога, повярвай ми. – възразих, и бях абсолютно прав.
Когато бях доста малък – скоро бях навършил осем години, се бях покатерил на една череша, за да бера сладките ѝ, тъмночервени плодове. Обожавах череши, за мен те бяха най-вкусният, най-примамливият и най-изкусителен плод. В квартала, далеч от прашните улици, имахме една огромна череша, която цъфтеше с най-хубавите цветя и в ранно лято вече се отрупваше с плодове. Заедно с други деца от квартала се катерехме по клоните ѝ и обирахме сладките череши с поаленели усти от месото им и стичащи се сокове по дрехите ни. Това бе второ лято, през което се катерих по огромното дърво и бях добил тренинг, да не говорим, че обикалях сума ти други овошки в търсене на плодове – джанки, ябълки, какво ли не. Примижал се тъпчех със сладките череши и събирах в джобовете си плодове за пъзльовците долу – две момчета на моите години, които имаха страх от височините. Видях на съвсем близко разстояние от мен клон, отрупан с изключително тъмночервени череши – това значеше, че са по-сладки и по-сочни от другите, по-зрели и натежали, и като хипнотизиран започнах да стъпвам по клона към тях. Дотам бях впечатлен, че въобще не гледах къде ходя – в ума си представях как дъвча охотно вкусните плодове; в устата ми се бе събрала слюнка, която предусещаше сочното им месо. Виковете на приятелите ми стигнаха прекалено късно до мен и клонът се скърши под краката ми. Не бях на прекомерно високо, затова само си счупих десния крак и стоях с гипс известно време след това. Болката от счупения крайник и отвратителното чувство по време на краткото ми падане обаче бяха породили фобия от повторно качване на дървета след това – и то с право. Ябълката пред мен – с виещото се синекосо момиче из короната ѝ, бе предизвикателство, което ми се струваше непосилно. Всеки клон сякаш бе готов да поддаде веднага, докато се катеря по дървото, за да ме прати отново към земята – така, както се бе случило с черешата в детството ми.
- Не мога! – провикнах се отново, някак извинително и с пламнало лице.
Шубелясвах се пред синекосото момиче и ме беше срам. Та кой обича да показва слабостите си и и да изглежда страхлив и несигурен пред другите?
- Ако не се качиш ще останеш в мъглата! – провикна се тя от короната. – Хайде, размърдай си глупавия задник и се стегни!
Ядосах се и лицето ми почервеня още повече. Отметнах кичур от черната си коса и вкопчих ръце в дървото. За непозната говореше доста нахакано и искрено ме издразни, но това, което ме разгневи още повече бе факта, че имаше право. Мощна вълна от адреналин запулсира из съзнанието ми, надъхвайки и активизирайки ме. Започнах да се катеря бавно, използвайки грапавините, клоните и всякакви други образувания по ябълката, които да ми помогнат за изкачването. Адреналинът все още бушуваше, но приливът му започна да намалява, на няколко пъти погледнах надолу и забавих темпото. Изпотих се, започнах от време на време да хлъзгам краката си по клоните – моменти, в които целият изтръпвах, а и в които и без това силно туптящото ми сърце напираше да разкъса гърдите ми. От време на време синьото момиче се провикваше, за да ме окуражи и предизвика, и тогава ръцете и краката ми се задвижваха сами, вкопчваха се в дънера, клоните, неравностите, и подновяваха устремения ход нагоре. Ръцете ми бързо се измориха, защото не се бях катерил отдавна и бях забравил, че краката са крайниците, които са основната сила в такъв случай. Започнах да правя малки паузи, за да успокоя трескавостта в пръстите и китките си, после се изправях и пружинирах на краката си.
В крайна сметка успях да стигна и се озовах в короната на ябълката. Тя бе оформена като малка кръгла платформа, обградена от дебели клони – сякаш някой си бе играл да уравни това пространство и да го шлифова по някакъв начин. Седнах безпомощно и абсолютно пребит, а синекосото момиче ме гледаше усмихнато и без да казва каквото и да е. След някакво време – когато си бях починал достатъчно, за да се държа на краката си – но все още треперейки, се изправих срещу нея.
- Е, и сега какво?
Розовите ѝ устни се изкривиха нагоре с плавно движение. Тя хвана ръката ми и в този допир се побра толкова топлина, колкото никога не бях усещал при досег с друго човешко същество. Побрах пръстите си около нейните и я оставих да ме поведе към един по-дебел клон, опасващ „площадката” ни.
- Виж около себе си. – каза тя, впила очи в околностите жадно.
Проследих погледа ѝ и застинах.
Не знам колко бе висока ябълката, но имах чувството, че сме се изкатерили десетки, не – стотици метри нагоре. Осъзнавах, че съм в сън, но дори тук това бе абсурдно. Мъглата се бе разсеяла, нямаше помен от сивкавите ѝ, гъсти талази. Наоколо всичко бе осеяно с полета и гори, пасторално спокойни и невъзмутиви в нощта. Небето бе мастиленосиньо, осеяно с множество звезди и също излъчваше спокойствие, някаква умиротвореност и дружелюбна застиналост. Почувствах се едновременно свободен и смирен, сякаш бях в своебразна мека.
Разстлах погледа си още по-надалеч, отвъд близките полета и гори, и това усещане мигом бе разрушено. В далечината се виждаха мъждукащи светлини, жълтеникави и многобройни – явно имаше някакво селище. Осветлението само по себе си не бе смущаващо, макар и да бе извън цялостната картина на природно спокойствие и липса на каквото и да е човешко присъствие. Това, което се пресегна като тъмна ръка и засенчи смирението ми бе небето над този град – черно, катраненочерно, без нито една звезда, намръщено, гневно и жестоко. Гледайки го се почувствах застрашен, примитивен страх обхвана съществото ми, започнах да треперя. Нещо с този град не беше наред, нещо странно и защо не зло по интуитивната ми преценка.
- Какво е това там? – попитах неопределено, сякаш се подразбираше за какво говоря.
Момичето със синята коса ме погледна и погледът ѝ вече не бе жаден, в него също се таеше страх и смущение.
- Там е светът, в който живея.

Изображение: Apple Tree by Ahmed M Sabry