Живеем в един пъстър свят, който наблюдаваме с различни по цвят очи. Виждаме огромно, плашещо количество цветове, всеки предмет, всяко явление около нас прелива от една в друга окраска, включвайки хиляди, милиони вариации на пъстротата. Тротоарите са мъртвосиви, сградите са от крещящо червени до успокояващо жълти, а може би и изкусително светлолилави. Момичето, чиято ръка сме държали, само допреди година е било с кестенява коса, но ето, че сега се е боядисала в зелено, или може би червено – също като някоя и друга сграда. Пелените при раждането ни са били бели, ковчезите ни са наситенокафяви или абаносовочерни. Нашият свят е цвят.
Не можем да си представим какво е същият този свят за кучетата, които гонят черна пръчка на бяла поляна с черни дървета около нея и лаят щастливо, неосведомени за обграждащата ги реалност. Те са потопени в неизменна монохроматичност. Не ни е и нужно да влизаме в тяхната плът, под рошавата им козина, освен ако не загубим зрението си и пред нас не се разстеле пелената на непрогледния мрак – без бяло, без сиво, без вариации на черното и зрими обекти. Само тъмнина, в която най-примитивните ни страхове надигат гърлата си и изплезват сенчести езици, а ние хващаме главата си в ръце и нямо крещим.
Но всъщност дори нашият свят е монохроматичен сам по себе си, неразгърнал други възможности, други битиета с тяхната пъстрота и особености. Въпреки, че сме зрими за милиони цветове, още толкова остават скрити от нас, таящи се в сънищата ни, в дълбините на съзнанието и душата на всеки един от нас. Ние сме слепи за света вътре в себе си. Неговите цветове ще останат винаги скрити – там, където ние сме кучетата, а вътрешното Аз е човека.
***
Половината месец март мина неусетно в различни ангажименти, проекти, и вяло посещаване на лекции. Елия пишеше кадърно и се вписа много добре както в типичния за списанието непретенциозен, но интелигентен и пленителен изказ, така и като личност извън работния процес – макар че виждах как Аля ревнува от присъствието ѝ. Погледите от страна на блондинката прогаряха въздуха и зеленооките туловища на ревността и завистта явно не бяха толкова видими за околните. Аз обаче отчитах този поглед и възможните усложнения, до които можеше да доведе, затова един от пътите, в които се видях с Елия, подхванах темата. С художничката бяхме започнали да се виждаме достатъчно често и открих, че с изключение на Саня и Скин, не си бях прекарвал толкова приятно времето с някое друго човешко същество така, както с нея.
Бяхме в нас и пиехме кафе спокойно, водейки някакъв спор около текущите избори. Политическите ни пристрастия се различаваха изключително много, но и двамата бяхме достатъчно обуздани и интелигентни като събеседници един на друг, за да не завием във фанатични, оскърбителни спорове. Бе съвсем явно, че всеки ще подкрепя своя кандидат, независимо от това какви аргументи приложи другия, пък и не бяхме особено вещи в политиката. И двамата се интересувахме на някакво базисно ниво, но тя беше художничка, пък моята ресорна дейност беше далеч от политическата сцена.
Отпих от кафето, бе настъпила минутна тишина между репликите ни. Елия блуждаеше отвъд прозореца, светлината се отразяваше в зелените ѝ очи и ги правеше искрящи и още по-жизнени.
- Аля ревнува от теб, знаеш ли?
Тя седна пред лаптопа и започна да щрака по клавишите мързеливо.
- Това го виждам абсолютно ясно. Жените се надушваме много по-добре, отколкото вие разчитате някакви неща около вас. – зелените ѝ очи отскочиха от монитора към мен. – Спал ли си с нея?
- Преди време, да.
- Ясно тогава.
- Не мисля, че е заради това. – тя вдигна вежда насмешливо. – Добре, не мисля, че е само и единствено заради това. Съмнявам се една кратка заигравка да движи тази ревност, която виждам аз.
- Подценяваш ни, Блек. Не знаеш колко широки могат да бъдат границите на женската ревност, дори и времево.
Поклатих глава.
- Без значение дали подценявам, просто не е само това. Погледни го от тази гледна точка: Аля е атракцията на списанието, от седемте члена пет са мъже, само тя и Ерин са жени. Виждала си Ерин – не е грозна, но е по-скоро симпатична, докато Аля излъчва сексапил и е нормално да е мократа мечта на всеки нормален хетеросексуален мъж.
- И ти си я изчукал.
Въздъхнах. Нима сега червенокосото момиче ревнуваше?
- Заеби това. Говоря за нещо друго от ревност спрямо теб – тя дори не знае, че спя с теб.
- Това е повече от ясно, Блек. Само дебил би сметнал, че е другояче.
- Така ли?
- Така.
Замълчах. Значи баща ѝ също знаеше със сигурност. Спомних си какво ме бе предупредил след срещата ни с Йег. „Но ще ти кажа нещо – внимавай с нея. Не се забърквай прекалено надълбоко”. Сексът с дъщеря му със сигурност означаваше забъркване надълбоко. Тръснах глава – може би някой път трябваше да поговоря с нея за това колко точно знае баща ѝ и какво мисли за отношенията ни. Трябваше да съм доста внимателен около него, защото все пак бе спонсор на списанието ни. Всяка издънка щеше да има фатални последици.
- Добре, както и да е, Ел. Остави за малко проклетото чукане, казвам ти. Просто ти си центърът на вниманието в момента, защото си нов човек от екипа, красива си, млада си, заредена си с енергия и идеи. Аля си остава мократа мечта на всеки нормален хетеро мъж, но ти си нещо повече – привлекателна и вдъхновяваща, енергична. Фокусът е обърнат върху теб изцяло. Аля – шат! отива надолу, а егото ѝ понася значителен удар.
- И какво предлагаш да направя? – тя отново затрака по клавишите и се зачете в нещо. – Да погрознея, да си крия лицето зад було, да играя изморената, претоварена и апатична мацка?
Въздъхнах отново. Понякога Елия се държеше и реагираше като абсолютно дете.
- Не, не ти предлагам това. Може би ако разредиш идването си до офиса нещата ще са по-окей. Така или иначе ти пишеш два малки статии на месец, не е нужно през ден да си при нас.
- Ограничаваш ли ме?
Започнах да се ядосвам малко по малко.
- Не, не те ограничавам. Това не е игра, а е реална ситуация с реални хора. Аля е част от екипа и е адски кадърна в ресора си, но дори професионалист трудно се бори с чувствата вътре в себе си. На теб обаче нито ще ти бъде трудно, нито непосилно това, което искам от теб. Дори не е за мен или за Аля, а за списанието като цяло. Дрязгите и проблемите между хората в екипа се отразяват и върху изданията. Не искам такова нещо, ясен ли съм?
- Значи аз да правя отстъпки за някой друг, така ли?
Не издържах и значително повиших тона си. Може Елия и баща ѝ да държаха финансовите ни конци, но списанието все още се движеше от Йег и, до немалка степен – от мен, след като аз бях намерил изход от ситуацията. Аля беше професионалист и не бях срещал по-кадърно пишещ в модния и козметичен бранш от нея и нямаше да я загубя поради детските прищевки на художничката, от каквото и да бяха водени те.
- Да! Не си на десет години вече и трябва отдавна да си осъзнала, че понякога от нас се изисква да правим отстъпки за другите в името на нещо по-значимо. Загърби си проклетото его и детските капризи за малко, толкова ли е трудно?
- Не ми дръж такъв тон!
- Порасни малко и няма да ми се налага!
Взех кутията цигари от малката масичка с ядосан жест и се прехвърлих в кухненския бокс.
Отворих прозореца и мартенското спокойно време ме лъхна, контрастиращи на бушуващата в главата ми буря. Драснах една цигара и запуших в мълчание, гледащ градът под мен. Очаквах Елия да си вземе нещата и да тръшне вратата гневно, но вместо това тя явно реши да остане в стаята. Чувах приглушеното чаткане на клавишите на лаптопа. Тръснах глава и се концентрирах върху дима от цигарата. Той се извиваше като мистично, дългоопашато същество, което е повело своя битка срещу въздуха. Сивкавото му тяло се разсейваше постоянно и изчезваше, но устата ми отново го връщаше към живота, бълвайки струи от един прозорец на единадесетия етаж. След две-три цигари, тоест около десетина минути, чух Елия да пристъпва и две ръце се увиха около кръста ми. Дъхът ѝ затопли врата ми, когато ме целуна.
- Добре, ще го направя. Прав си – не си заслужава. Пък и момичето може да е приятно, ако успея да игнорирам факта, че си спал с нея.
- Този факт пречи ли ти? – загасих цигарата в пепелника и се обърнах към нея, взрян от упор в зелените ѝ очи.
- Естествено, че ми.
- Защо? Нито сме във връзка, нито сме се уговаряли за нещо по-сериозно.
- Не сме се, Блек. – тя разроши косата ми и помилва дясната ми буза. – Това не ми пречи да ревнувам, казах ти за женската ревност.
Поклатих глава.
- Много си зле.
- Но все пак ще го направя.
- За което ти благодаря.
Тя хвана ръката ми и ме поведе обратно в стаята.
- Докато се мусеше на прозореца, прочетох разказа за жената. „Градът умира в синьо”, нали така? – кимнах. – Искам да го нарисувам, може ли?
- Целият разказ?
- Не, глупчо. – червеният ѝ показалец докосна носа ми. – Сцената, където вече е полудяла и скита из улиците, небето е синьо, както и градът, отразен в него. През очите ѝ нещата обаче са други, синьото има друг облик. Искам да се опитам да го прехвърля на платно и евентуално да го включа в някоя идна изложба. Другият месец имам една, ако успея да го завърша, с удоволствие бих я сложила за показ. Но ти си оригиналният автор и ще го базирам върху твое творение, затова те питам.
- Можеш. Би ми било доста интересно, честно казано. Ако можех да рисувам, аз самият щях да съм пробвал вече, но съм доста далеч точно от този тип изкуство.
- Супер значи. – тя потърка брадичката си, сякаш вече обмисляйки кое как да бъде наредено като композиция. Представих си как чертае разкъсаната рокля, изтерзания поглед на жената, синевата около нея. – Може би трябва да започна да чета някои твои неща и да рисувам по тях, знаеш ли. Духовно общуване, споделяне на изкуството, метафизика, както искаш го наречи. Нещо отвъд телата, което ще ми помогне да те опозная по-добре.
Идеята ѝ ме усмихна. Настрана от красотата ѝ и честите детински пориви, Елия беше абстрактен, алтернативен човек, който ровичкаше из същността на нещата (или хората) и всеки по-дълбок пласт бе нещо изключително интересно и пленително за нея. Героите ми говореха много за мен, особено след като бях непрофесионален писател и подбирах персонажи, които са ми близки. Рисуването им, прехвърлянето им от квази-визуалното ниво на описанията върху реално платно, с реални цветове и представяне на персонажите щеше да е неизказана комуникация на друго ниво. Така тя щеше да изрази начина, по който е възприела това, което е вътре в мен, а аз щях да възприема виждането ѝ, разбирането ѝ на бушуващите в мен идеи и образи.
- Звучи ми страхотно като идея, Ел.
- Знам. – задоволството бе изписано на лицето ѝ. Хванах лицето ѝ, леко стиснал челюстта ѝ, и я притеглих за целувка. Тя промърмори. – Има други неща, които не са отвъд телата обаче, а?
- Аха. – казах аз и започнах да я събличам, докато тя се опитваше да хапе врата ми.
Няма коментари:
Публикуване на коментар