Настана сесийно време – кошмарът на всеки нормален студент, който се интересува от специалността си и я следва както трябва. Макар и да бях по ръба на образователната система, аз също полагах някакви усилия и се наложи да взимам временна отпуска от работа с намалени работни часове, за да мога да смогна. Не бях пипал материала от януари, а за два месеца се натрупа достатъчно количество страници, за които трябваше да бъда подготвен. Кат, съвсем естествено, в пореден път влезе в ролята на мой спасител и бе толкова добра да ми предостави всички неща, които можеше да бъдат синтезирани, вместо побрани в огромните учебници-тухли. Самият аз предпочитах този способ, като често си теглех лекции дори от интернет, защото от един средностатистически учебник от 700 страници в повечето случаи не намирах повече от 50-100 страници полезна информация, лишена от разводняване и излишни академични излияния.
Освен много услужлив и коректен човек, Кат беше и официалният ми брейнсторминг партньор по социология. Двамата често крачихме из вече смъкналите снежната премяна от себе си улици, или пък се шмугвахме в някое кафе с преснимани лекции или нови, все още свежо миришещи учебници, и обсъждахме материала. Подчертаването, изваждането на повратни и крайъгълни тематики и факти помагаше изключително много за възприемането на огромното количество информация след това, в домашни условия. Цялата тази академично-приятелска атмосфера бе придружена от нещо с голямо значение – липсата на сексуално влечение на който и да е от нас към другия. В този смисъл, аз и Кат опровергавахме мита за липсата на приятелство между мъж и жена, особено имайки предвид, че тя не беше грозно момиче, въпреки пълнотата си. Всъщност точно леката ѝ пухкавост привличаше много нейни обожатели, почитатели на „повечко плът върху костите”, както се бе изразил един от тях пред нея. Очите ѝ също допринасяха за това със своята откритост, мекота и топлина, винаги успокояващи и грижовни като излъчване.
Сесийното време беше периода, в който двамата се виждахме значително по-често в сравнение с по-редките ни срещи през останалата част от годината и някаква част от мен винаги очакваше с нетърпение точно това. Никога не бих си представил ежедневно често общуване с Кат, но сякаш нуждата от акумулиране на знание отключваше някаква скрита комуникационна искра в нас. Когато това станеше, като пробудени от летаргичния си сън животни, останали единствените живи същества на света, ние се лепвахме един за друг и не спирахме да говорим.
- Мамка му и социалната стратификация, сериозно! – изпусвах аз, отпивайки от горчивия чай с манго. Беше плодов, но настойката бе от черен чай и колкото и лъжички захар да сипвах, все оставаше горчилката. – Все едно нямам достатъчно такава видима из улиците и навсякъде, че да трябва да я уча и в университета.
- Но така поне ще научиш корените ѝ и защо точно стоят така нещата, Блек. – Кат потърка носа си замислено и бретонът ѝ се люшна. Текущата ѝ прическа не ѝ отиваше, и бях споделил това, но тя ми каза да си гледам работата – харесвала се изключително много и не ѝ пукало какво мисля аз. – Стига си мрънкал, тази материя дори не е от трудните.
- Но ми е скучна. А това я прави по-трудна от трудните, защото някои кофти неща поне са ми интересни и искам да си напъвам съзнанието, за да мога да ги възприема. Тук съм пас, камък, абсолютно мозъчно желе. Стратификация? Non, merci.
- Лигльо такъв. Вземи сега лекциите със социалната диференциация и четирите ѝ фази.
Изръмжах недоволно. Рядко бях досаден с мрънкането си, обаче действително тази материя ми бе прекомерно антипатична. Изсумтях и взех листата в ръце, докато Кат проверяваше своите.
- Така, при мен са описани в рамките на четири страници – по една за всяко. Разпределение и образуване на групи, специализация, закрепване и обособяване, ако трябва да съм точна. При теб не липсва нищо, нали?
Хвърлих бърз поглед през лекциите.
- Мда, всичко си е тук. Ключовите моменти са удебелени, има и по някой и друг пример. Честно казано, не виждам какво може да се съкрати от тея страници.
- Да...- тя отпи от двойното си кафе и погледна в посока на бара.
Освен нас в „Зеленото” имаше още само един човек – замислен старец около седемдесетте, четящ вестник с кафе и парче торта. Очите му се свиваха – явно недовиждаше, но не носеше очила и отпускаха, а дясната ръка от време на време чоплеше замислено носа.
- Абе, Блек...
- Аха?
- Знаеш ли, че всъщност съм ти забравила името. Истинското, имам предвид. Дори нямам спомен, че си ми го казвал, все едно ми е минало през едното ухо и е излетяло през другото.
- Не се учудвам. – винаги се представях с името, с което исках да ме знаят хората, особено в последните година-две. Твърде вероятно бе да съм казал на Кат истинското си име, но още по-вероятно бе въобще да не съм отварял дума за него. – Нужно ли ти е реално?
Тя задъвка синята пластмасова бъркалка за кафе.
- Ами, де да знам, странно е да нямам идея как ти е истинското име, а да ползвам само прякора ти.
- Прякорът ми е истинското ми име вече. Или поне така съм започнал да го възприемам. – помислих малко. – Сякаш Блек ми пасва много повече, прилепнало е към това, което представлявам, или по-скоро – към идеята ми за това, което съм. Сякаш...казах ти – сякаш е трябвало да се казвам така, а не иначе. И в хода на съществуването си съм се прекръстил по някакъв начин.
Меките ѝ, излъчващи топлина очи ме гледаха съсредоточено. Бъркалката вече бе надъвкана пластмаса в окаяно състояние.
- Понякога си адски странен, да знаеш. Все едно се прехвърляш от един Блек в друг, изживяваш някаква метаморфоза. Не казвам, че си биполярен или шизофреничен в никакъв случай, но има рязка разлика в думите и поведението ти в някои случаи.
- Може би името, което ми е дадено по рождение, съответства на един определен тип Блек, докато другото, което съм придобил с годините – на друг.
- И кой е по-добрия?
Свих рамене.
- Откъде да знам. Предполагам, че както повечето неща в света, всеки един от двамата е относителен и има своите плюсове и минуси. Може някой ден да науча и двамата да съжителстват хармонично в мен, защо не. – замълчах за минута. Разлика в поведението ми на моменти имаше, но в момента с Кат говорихме доста изкривено за това. – И все пак, наистина няма толкова разлика. Човек ако ни чуе ще си помисли, че действително има нещо шизофренично в мен.
- Шизофренично – не. Но имаш конфликт в самия теб, Блек, и когато човек общува за по-дълго време и през по-дълъг период с теб си проличава.
- Всички имаме вътрешни конфликти, Кат.
- Естествено. – тя кимна, сякаш наистина бе най-естественото нещо човек да е в противоборство със себе си. – Нито си уникален, макар че с това признание ти пращам егото по дяволите, нито нищо. Въпреки това на моменти разликата е...интересна.
- Почти бих си помислил, че ме сваляш, знаеш ли?
Кат завъртя досадено очи.
- Този лаф няма да го изтъркаме с теб никога, а?
- Ъ-ъ. – измънках аз и отворих малко пакетче захарче и си го изсипах в гърлото. – Никакъв шанс. Нито на единия Блек, нито на другия ще му писне да го използва.
- Отвратително. Хайде да видим сега какво още имаме при стратификацията, че...- телефонът ѝ иззвъня и тя погледна екрана. – Непознат номер, странно.
- Е, вдигни да видиш, де. Или си параноична на максимум?
- Глупости. – тя долепи слушалката до ухото си. – Здравейте? – три думи от отсрещната страна – сигурно я питаха за името ѝ. – Да, аз съм?
Лъчезарността на лицето ѝ отмря като прекършено от буря дърво след следващата реплика. Не можех да чуя точните думи, но речта бе напрегната, говореше някак трескаво. Очите на Кат се разшириха, ръката, държаща телефона, се разтрепери, кокалчетата побеляха. Отсрещната страна говореше някакви неща, но от устата на колежката ми не излизаше и звук, макар да бе отворена. Сякаш поглъщаше въздуха и се опитваше да го вкара в съществото си, за да го изкара под формата на думи, но все нещо не стигаше. Гърдите ѝ се заповдигаха в бесен опит да изкарат нещо, каквото и да е.
- Кат?
Никакъв отговор, тя продължаваше да е в същото състояние. Отсрещната страна изговори още няколко думи и спря, очаквайки вероятно нещо ответно. Кат задъхано, като в гърчове се опита да изкара една сричка и успя да отговори с едно измъчено, почти призрачно „Да”.
- Кат?
Телефонът падна на масата, изплъзнал се от пръстите ѝ. Бялото на очите ѝ започна да играе, цялото ѝ тяло вече бе изпаднало в тремори. Вцепених се, без да знам как точно да реагирам, до немалка степен изплашен от случващото се. След няколкото мига, през които мислите ми бясно и панически препускаха, без да породят нещо логично, просто станах и я прегърнах. Треперенето ѝ понамаля, утихнало срещу успокояващата тежест на тялото ми. В гърлото ѝ клокочеше нещо, искаше да го изкара, да го отпрати далеч от себе си, за да ѝ олекне. Думите се оформяха, но отново нямаше въздух, нямаше словесност, сякаш гласните ѝ струни отказваха.
- Кат, кой беше? Добре ли си? КАТ?
Хванах и стиснах силно треперещите ѝ, бледи ръце. Лицето ѝ вече също бледнееше, сякаш хамелеон сменяше цветовата си гама. Прегърнах я още по-здраво, притискайки я пред себе си, галейки я – не ме интересуваше какво си мисли стареца на две маси от нас, и изчаках да ѝ дойдат думите. С лявата ръка взех телефона от масата и погледнах номера – непознат номер, не започваше с цифрите на джиесем, но пък това нищо не ми говореше.
След цяла вечност тя стисна ръката ми и се изскубна. Бялото вече не играеше, сълзи се стичаха от очите, почервенели и гледащи обречено. Бях виждал плача ѝ и преди – тих, спокоен, без типичните за повечето хора гърчове и хлипове – като горда, но откровено тъжна статуя. Побрах лицето ѝ в шепите си и я погледнах от упор.
- Кат, какво стана?
Устата се разкриви и най-сетне успя да прокара няколко думи на срички.
- Р-ро-р-родд-дд-дител-л-ли-т-е ми…
Свързвах две и две за нула време, още преди тя да довърши с тромавите си, изстрадани срички.
- М-м-м-м-ърт-т-...
- Не. Не, не, не...
- М-м-м-мърт-т-в-ви...
- По дяволите, не!
- С-с-с-а…
Изображение: Telephone by MechaMorgan
Няма коментари:
Публикуване на коментар