Доверие в албиноса

 За щастие през следващите три дни успях да наглася така нещата, че да съм неотлъчно до Кат. Пазарувах за двама ни, готвих, учих за изпитите и спях у тях. Съвсем логично на нея не ѝ бе до сесията, но към средата на втория ден успя да се окопити достатъчно, че да започне да се насилва да чете. През по-голямата част от времето мълчахме. Кат се бе самовглъбила в тъгата и скръбта си и не желаеше да отрони повече от няколко думи за деня, а аз от своя страна уважавах мъката ѝ и нуждата ѝ от безсловесност и си вършех работата тихомълком.

 В интерес на истината, ако някакъв страничен наблюдател не знаеше причината за липсата на думи в апартамента ѝ, щеше да си помисли, че сме перфектно адаптиралите се един към друг съквартиранти. Една моя приятелка бе казала веднъж, че знаеш, че човекът, с който делиш жилището си е наистина подходящ тогава и само тогава, когато можеш с часове да си мълчиш с него. Детайлите около нашето мълчание обаче напрягаха и угнетяваха атмосферата. За да не се задуша от това усещане, от време на време излизах на балкона и палех някоя и друга цигара. От там можех да видя хубаво главния булевард, на който живеешe Кат, и вдишвах от хладния пролетен въздух, или пък се вслушвах в шума на града. Двигателите на колите ръмжаха, трамваи кръстосваха релсите със скърцане, хора крещяха, поздравяваха се и пъплеха надолу-нагоре по видимите за мен улици. Пропастта между външния свят на балкона и вътрешния свят на стаите ми се стори сходна на бездната между света на живите и този на мъртвите, за която ми бе говорил доктор Клок. С него се чух още веднъж след срещата ни в болницата, за да му кажа, че с Кат сме минали през моргата, за да видим починалите ѝ родители – преживяване, което бе разтърсващо тежко както за нея, така и за мен. Уверих го, че засега нещата при нея са стабилни, доколкото може да бъде в такава ситуация и му пожелах да крачи по-умело по границата между световете.

 За моя жалост нямаше как да отсъствам повече от три дни – не защото Йег не би ми разрешил, а защото след финансирането списанието бе потеглило с пълна пара и имахме ужасно много работа. Освен чисто писмената част, имах и назначени интервюта с няколко големи фигури относно новия ми материал на обществена тематика, който бе все още смътна идея без ясни очертания. Ежедневието на тези важни клечки бе толкова натрупано, че можех само да се радвам за постигането на уговорка за реален контакт с тях. По това време нямаше как да зная, че ще се случи нещо такова с Кат и в момента бях вързан – понечих ли да си отменя интервютата, не можех да се надявам на повторна уговорка. Влиятелните хора тачат пунктуалността, поемането на ангажимент по сериозен начин и директно режеха, ако демонстрираш развеяност и лигавщина. Същевременно хич не исках да оставям приятелката си сама, защото не знаех какво може да извърши. Моята компания сигурно я успокояваше и тя самата бе кротка, но кой знае каква буря бушуваше вътре в нея и дали нямаше да избие по някакъв безразсъден начин при липса на контрол и внимание. Затова звъннах на Скин, докато тя спеше в следобеда на третия ден. Вечерта приятелят ми албинос бе свободен и се уговорихме да се видим, като на излизане обещах на Кат, че ще се върна до час и нещо. Тя промърмори нещо и се уви обратно в завивките, за да си доспи.

 Скин ме чакаше на същия площад, където преди време се бях видял с Елия в един неделен ранен следобед. Мястото ме замисли за червенокосото момиче – не се бях чувал с нея от известно време, а не се бяхме виждали от последния път. Тогава тя бе изявила желание да рисува по някои мои разкази, за да общуваме по-пълноценно и не в рамките само на този свят. За много хора това би звучало насилено артистично и откровено глупаво, но я разбирах и се радвах от наличието на желание в нея. Леснотата на комуникацията е в това да я водиш на нивото на реалния свят, без да задълбаваш, и да отключваш онези врати, които са по-труднодостъпни и абстрактни и крият неясни, трудно дефиниращи се идеи и послания. Изкуството побираше в себе си немалък брой точно такъв тип врати. Тръснах глава – трябва да се чуя с нея тези дни, и се ухилих на Скин.

 - Ей, албиносе. Пак скиташ из тъмното, а!

 - Не думай, братле. Тъмното е пространството на поетите, нали така? – той ме прегърна с меча сила и ме потупа по рамото. – Само за по нещо тъмно като алкохол е, какво ще кажеш?

 - Ами хайде, „Конусът” е отворен.

 „Конусът” бе един бар на не повече от половин километър от площада, където алкохолът бе качествен, но не прекалено скъп. Със Скин закрачихме натам бодро. Като албинос, приятелят ми съвсем естествено предпочиташе излизането по тъмно, защото слънчевата светлина изключително много дразнеше кожата му. Естествено, че ако се покриеше целият, нямаше да има особени проблеми, но това понякога бе неудобно – особено в летните месеци Скин се мъчеше доста и се ограничаваше до разходки навън след 9-10 часа вечерта. Въпреки тази особеност на тялото му, както и факта, че бе албинос, той наистина имаше магнетична сила за женския пол. Увереността му, чувството за хумор, гъвкавостта и свободата му в комуникацията, както и умението да вплита слушателя във всякакви интересни и малко по-абстрактни истории го правеха неустоим. Дар словото му не се ограничаваше само в рамките на белите листове и сладкодумието му, както и богатият запас от всякакви думи за всякаква ситуация допълнително усилваха чара му. За негово щастие, Скин имаше сини очи, а не по-характерните за албиносите червени очи, които със сигурност плашеха до някаква степен околните или ги караха да се чувстват неловко, въпреки несъстоятелността на това неудобство. Така, както има зелени и сини очи, така съществуват и червени.

 Поръчахме си по една бутилка тъмна бира за начало и се установихме на високите столове на бара, но от дясната му страна, където имаше по-малко хора. Барманът сновеше главно в другата част, така че бях доволен – не обичах някой да ми виси на главата, особено като водя по-сериозни разговори.

- Какво става, братле? – Скин си свали шапката и разроши бледата си, почти призрачна полудълга коса. – Звучеше ми притеснен като се чухме, честно казано.

- Дай първо наздраве. – чукнахме гърлата на бутилките и жадно отпихме, след което продължих. – Правилно си ме усетил, тези дни са голям кошмар. Имам адски много работа и малко време, за да я свърша, сесията също удря доста силно и трябва да се справя и с нея.

- Но не това е истинският проблем. Нещо друго те човърка и те тормози отвътре, познавам те. – той присви сините си очи. – Нещо душевно е, линиите на лицето ти са пропити с това.

 Отпих от бутилката пак – вече я бях преполовил с две големи глътки.

- Родителите на една приятелка загинаха в катастрофа.

- И двамата?!

- И двамата.

- Братле... – той поклати глава и се опита да намери точни думи, но просто въздъхна. – Това е меко казано ужасяващо. Предполагам тя е много зле?

- Държи се, честно казано, но не знам доколко е така реално. Оказвам ѝ компания, в повечето време тя мълчи, от вчера започна дори да чете учебниците си, макар и разсеяно. На външно ниво всичко е окей, ама...

- ...нямаш идея какво точно се е разразило вътре и каква бездна се е отворила. Разбирам те, Блексън. В момента тя е туптяща бомба с навъртян механизъм, който може да избумти всеки миг. А ти стоиш и общо-взето се молиш да не ѝ свърши фитила.

- Общо-взето го описа добре. Тези три дни стоях неотлъчно до нея, защото успях да си взема временна почивка от работа и направо се нанесох у тях с учебниците. Чета и пиша, а тя спи, или също чете. От време на време обменяме по няколко изречения докато ядем, но инак е спокойно. Ама това спокойствие е някак...угнетяващо, тежко, задушаващо. Хващаш ми мисълта, предполагам.

- Естествено. Спомняш си като ти обяснявах как синьото е символ на тъгата и меланхолията. Мацката ти е пълна със сини дяволи в момента, братле, и те пъплят из плътта ѝ и дишат във вените ѝ. Но човек е невъзможно да ги побере изцяло в себе си и тя ги разпръсква наоколо, така, че спокойствието и мълчанието около нея също стават сини, смазващи, скръбни.

- Теб страх ли те е от синьото?

- Не мисля. Очите ми като единствена по-цветна част от тялото ми са сини, така че съм свикнал с тях и с тъгата, която понякога носят от това, че съм по-различен. Това е и моята сила по някакъв парадоксален начин, де, но тук говорим за други неща. Ако нямах вземане-даване със сините дяволи от време на време, едва ли щях да пиша и да виждам нещата така. – той си поръча още една тъмна бира и аз последвах примера му, и двамата бяхме пресушили бутилките. – Предполагам искаш да се погрижа за нея?

 Скин бе адски схватлив и усещаше нещата за отрицателно време. Освен това бе и доста директен и мразеше да обикаля около предмета на разговор, затова винаги диалозите ни бяха лишени от заобиколки и усукваници, което много ценях. Благодарих на бармана за новата бира и кимнах.

- Не мисля, че има по-подходящ човек от теб за това, честно казано. Ако можех, щях да я наглеждам аз, но просто няма как да бъда неотлъчно до нея. Имам интервюта, които не мога да отменя, а и не мога да си бия камшика от работа за прекомерно дълго време, въпреки, че съм героят на списанието в последно време. Да не говорим, че може би Кат има нужда от малко разнообразие в „гледачите” си, а ти си умен, разбиращ, уверен и не на последно място – предразполагаш и успокояваш с присъствието си и си красив.

- Леле, леле, леле, братле. – той вдигна ръка. – Направо ме уби с тези ласкателства, да знаеш. Аполон би ми завидял и изгризал ноктите си от нерви, ако те чуе. Кат?

- Катерина.

- Ясно. Разбирам те и не те укорявам, Блексън. Не може да стопираш изцяло живота си дори в такава ситуация – той просто не ти го позволява, колкото и да го искаш. Виждам, че ти пука наистина яко и съм много поласкан, че се обръщаш точно към мен. Ситуацията е изключително деликатна, а деликатни ситуации не се поверяват лесно дори на близки приятели. Оценявам, че ме уважаваш толкова и ми имаш такова доверие.

- Значи ще го направиш?

 Скин се усмихна – той никога не се хилеше с експресивност, усмивката му винаги бе тънка, някак едва изказана и ненатрапчива и въпреки това сгряваща.

- И без това не съм нито на работа, нито следвам в момента. Кандидатстването за бачкане не е много успешно, така че още няколко дни няма да са фатални. Хубава ли е Кат? – вдигнах вежда и той размаха ръце. – Окей, окей! Ясно. Това няма толкова значение сега. Но пък...не пречи да е хубава, мисля.

- Симпатична е.

- Това е извинение за грозна твърде често, Блексън. – укори ме той. – Ако не е хубава, ми кажи, не е като да се оттегля.

- Симпатична като симпатична е, Скин. Ако беше грозна, щях да ти кажа, но това няма никакво значение, както ти каза.

- Казах „толкова” значение!

 Въздъхнах.

- Осъзнаваш, че това е последното, което ѝ минава през акъла в момента, нали?

- Ей, споко, споко, братле! Просто се бъзикам, малко да развеселя обстановката, макар че са кофти нещата. Естествено, че ще поема момичето, след като ти е близка. Принципно не влизам в ролята на бавачка, но ще бъда пълен шибаняк и безсърдечно копеле ако не се заема.

 Отпуснах се и поех дълбоко въздух.

- Благодаря ти много. Нямаш си идея колко много, наистина.

 Той ме потупа силно по гърба, хилейки се.

- Е, ти си ми правил достатъчно много услуги. Няма да подвия опашка, я. Хайде да си допием – грабна той бутилката – и докато го правим да ми разкажеш коя е тая червенокоса мацка, с която са те засекли шпионски.

- Ъъ...

- Абе не ми се прави на ударен, вместо това почвай да разказваш. Имаме предостатъчно време за дрънканици. Та, какво викаш?

 Надигнах бирата си, отпих жадно и се оригнах леко. Имахме време за разговор, така беше. Тъкмо да се отдръпна малко от тежко нареденото ежедневие и да се отпусна в компанията на този албинос зевзек.

- Един ден реших да отида на изложба и...

Изображение: Beer by Cy4n