Хипократовата клетва на два свята

Когато това става, някъде, някак нещо изпуква. Не кокалчетата на нечии пръсти, нито пък това е пукотът на човешка кост, нито нещо, което по какъвто и да е начин да е свързано с видимото и достижимото за докосване. Този настойчив, кратък и изтляващ звук идва отнякъде другаде, от същите тези светове и цветове, в които не можем да се посветим съзнателно. Изпращяването увисва безтегловно във въздуха, след което се възцарява мъртвило и мрак. Мракът по своему е пълното отрицание на цветността и храни пастта си с многобройните им отсенки, затова може би е толкова страшен, толкова злокобен – особено в световете, които са толкова богати на цветове и толкова непознати за всички нас.

 Между накъсаните, пропити с болка срички на едно младо момиче и рязкото, трескаво ставане на едно също толкова младо момче, нещо се събужда. Колелцата на механизмите му затракват, довършвайки мелодията на пукота, заплитайки нещо.

 В един друг град, на един друг свят, момиче вдига зеленикавокафявите си очи и синята му коса блесва, огряна от луната през стъклата на един прозорец. По устните му, нежни и красиви, плъзва усмивка, но не може да се прецени дали тя е щастлива, или по-скоро не. Просто вдигане на краищата на устата без нюанс на настроението.

 В същия този град, на същия този свят, но на друго място, в една скрита, тъмна сграда, един силует се размърдва едва видимо. Тази пестеливост на движенията обаче прикрива нетърпение, опиянение, еуфория, но може би и малко притеснение и колебание. За миг на същата светлина на същата луна блесва зеленото на косата му, маслено и наситено.

 И в момента, в който момчето прегръща момичето и луната напуска рамките на два различни прозореца, другото момиче и силуетът споделят едни и същи думи.

 - Започва се. – казва тя и застава на перваза, гледайки замислено.

 - Започва се. – казва и силуетът от сенките на владението си и отново се размърдва в неясни контури.

 И да, наистина, точно така може би започва всичко.

***

 Този ден мина бързо, като щракнат за отрицателно време кадър, замазал лицата и обстановката около тях. Сякаш в просъница държах Кат, докато тя ридаеше неутешимо, а след като успя да се стабилизира колкото да ходи, я изпратих до тях. Макар и събрала сили да ходи, тя правеше ситни, несигурни крачки, трепереща и кривяща стъпките си. На моменти имах чувството, че я влача, както стопанин влачи непослушното си куче за каишката. Тя се възпротиви, сепнала се сякаш от сън.

- Т-т-трябва да от-тид-да да г-ги в-видя, Блек! – Кат се вкопчи в ръката ми, след което я отблъсна. – Т-т-трябва!

- Кат, не може сега. Няма да те пуснат в реанимацията, това е абсурдно. Ще можеш да ги видиш след няколко дни, докато изяснят всичко, напишат ЕКГ-то за часа на смъртта и ги изпратят към моргата. – в съзнанието ми думите звучаха жестоко.

 Тя възрази, треперейки.

- Т-т-рябва да г-ги в-вид-дя!

- Кат, няма как! Слушай, ще отида и ще говоря с лекарите, това е най-доброто, което можем да направим за момента.

- И аз-з щ-ще дойд-да! – тя ме погледна с див блясък в очите, плувнали в сълзи. В тях липсваше разсъдък, просто инстинкт, който движеше механизма на съзнанието ѝ по инерция.

- Никъде няма да идваш, Кат. Ще се разпаднеш по пътя, та ти едва ходиш! Нищо чудно и да припаднеш и да пратя и теб в болница. Качи се у вас, легни и си почини, моля те. 
 Лесно бе да го кажа в такава ситуация с толкова кухо звучащи думи, но действително нямаше по-смислен начин за действие от това. Кат не бе в състояние да ходи, като цяло не бе в състояние за каквото и да е, и не смятах да я мъкна из половината град.

- Н-н-не! Т-т-тряб-в-ва...

- Кат, моля те! Слушай, ще отида за малко, ще се видя с лекарите, и ще дойда после при теб. Окей? Няма да се бавя, моля те. Легни, пий нещо, ще се дехидратираш, и ме чакай. Моля те.

 Главата ѝ клюмна – от умора, от тъга, от примирение, от скръб и от какво ли не. Милата ми колежка бе празна обвивка в момента, механично реагираща и механично движеща се, със зачервени очи, подпухнало лице и треперещо тяло. Прегърнах я силно, галейки косата ѝ и целувайки успокоително тила ѝ.

- Хайде, мила. За мъничко няма да ме има, и после ще дойда. Моля те. Моля те, Кат.

- Д-д-д-обре.

 Тя изхлипа, избърса носа си и отключи входната врата, след което се закатери нагоре по стълбите с клатушкаща се походка. Образът ѝ се впечата в ума ми – оклюмала, абсолютно безсилна и разбита фигура, движеща се без желание, без енергичност, без живот. Сърцето ми се разби и сълзите потекоха от очите ми при тази гледка, но ги избърсах – мразих да плача навън и не си го позволявах – дори в такива моменти. Тръснах глава и се запътих към болницата.

Градската болница бе сива, намръщена сграда, и дори и отвън носеше угнетяващото, тежко присъствие на болнавост, на смърт, на отрицание на жизненост. Влезеше ли човек из осветени ѝ коридори от сивеещ мрамор, това усещане се засилваше, притискаше и дишаше във врата му и го обгръщаше като душлив, смазващ облак. Наред с традиционните жертви на грипа, някоя и друга кашлица, или пък някакъв вирус, роящи се на опашки за главнопрактикуващите лекари, имаше и по-сериозните отделения, които често бяха изпълнени със страдащи хора. Счупени крака, ръце, натравяния, кръвоизливи, в зависимост от етажа и частта от сградата, посещаващият болницата можеше да види всякакви гледки – от умерено плашещи до такива, които карат стомаха да се присвива в спазъм. Едно момченце бе с превързано око, но дори през марлята личеше кръвта около засегнатия орган, не исках да си представя какво ли е под предпазната материя. Изражението му бе покъртително, както и това на жената с него – сигурно негова майка, която постоянно го прегръщаше и люлееше, макар детето да не индикираше особена връзка с реалния свят. Тих ропот, охкания, въздишки, стонове витаеха в съжителство с някое и друго непослушно подскачащо дете, благодарностите на мъж или жена към лекуващите го доктори, и виковете на санитарите.

 Това бе умален и омекотен вариант на ада, реших аз, попивайки всичко около себе си, за да мога да го претворя в писание някой път. Лицата на хората, стените, седалките, кабинетите, носилките – всичко това бе ярък образ, който впечатвах в съзнанието си, за да го изкарам някой ден извън него и да го излея на листа. Образите от този ден обаче действително изтляваха и бяха размазани поради тежината на ситуацията и моята лична мъка, съпричастна с агонията на Кат. Докторът бе казал, че екипът и починалите родители на колежката ми са в кабинет 255 и след известно лутане го намерих. Той самият ни чакаше отпред. Бе красив мъж, може би в края на четиридесетте си години, с прошарена брада и тънки бакенбарди, висок и жилав, с живи и проницателни тъмни очи. Професията му бе взела своята дан – множество бръчки прорязваха лицето му, правещи го да изглежда тревожен, неспокоен, и неизменно тъжен. Замислих се какво ли е да преживяваш моменти като този с родителите на Кат толкова често, и как ли се отразява това на психиката ти. Този човек пред мен бе изключително силен и волеви, реших, и имаше смелостта да практикува най-трудната от всички професии – смелост, каквато аз никога не бих намерил в себе си.

 - Здравейте. – той подаде ръка с издължени, груби пръсти. Ръкостискането му бе здраво. – Доктор Клок, приятно ми е. Макар и да не е приятна случката за запознанството ни...

- Аз съм Блек. Клок като часовник?

Той се позасмя, макар и леко насила. Не го обвинявах, денят повече от ясно бе тъжен не само за Кат, но и за мен и завеждащия лекар, който е приел родителите ѝ.

- Да...иронично като за моята професия, нали? Понякога се чудя дали името ми не е предопределило по някакъв начин житейския ми път. Сякаш по рождение ми е заложен циферблат, чиито стрелките да боря – така, както се боря със смъртта или заболяванията на пациентите ми. – той наведе глава. – Но тук стрелките безжалостно ме победиха.

- Да отидем за по едно кафе? – явно бе, че волята му все пак бе уязвена и трябваше и на него да помогна някак.

- Защо пък не. Има кафемашина наблизо, до токсикологията.

- Как са починали, докторе? Не я питах, защото не бе уместно, пък и не мисля, че тя е способна на обяснения точно в момента...

- Верижна катастрофа. – той пъхна монети в машината и тя издаде бръмчащ звук, че е започнала с приготвянето на кафето. – Отвратителна гледка. Една от предните коли е поднесла, след което задните две са повлекли в мелето още три коли, две от които са се движели в насрещното. Някои са се разминали леко, но други са с опасност за живота и още се борим за тях. За жалост трети... - Клок поклати глава и остави думите неизказани.

 „За жалост трети вече са мъртви”. Това бе неизреченото. Взех плодовия чай в ръце и отпих от него. Бе кисел, и киселият му вкус се смеси с горчилката в устата ми, която се бе насадила там от достатъчно време.

- Направихме всичко възможно, Блек. – продължи той от нищото. – Не искам да си мислиш, че сме си оставили ръцете. Просто...родителите на момичето са извадили най-малко късмет и са се сблъскали жестоко челно.

- Не ви обвинявам, докторе. Сигурен съм, че екипът е дал всичко от себе си.

- И все пак не стигна. – Клок въздъхна. – Първите ми починали пациенти за годината са. Знаеш ли, Блек, толкова често си мисля през първите зимни месеци и в началото на пролетта – „Ето, два-три месеца минаха без смъртни случаи, дали ще успея да мина без черна статистика за тази календарна година?” Всяка година, това е като моя неизказана молитва като реаниматор – нека имам тежки случаи, но да ги връщам към живота, да ги изправям на крака. Не да гледам как апаратът изписква за последно и пулсът става равен и застинал. Но никога, никога не става. Няма година, в която да не ставам свидетел на поне двадесет смърти, на болката на близките им, на най-голямата трагедия в животите ни. А сега какво, погребвам родителите – и то и двамата, на едно младо момиче...студенти сте, нали?

- Да.

- На една студентка, която точно в тези години трябва да преживее последната си близост с родителите си под общия покров на дома им. Та тя е в отправната точка на самостоятелното си съществуване...и за подарък ѝ се дава смърт на тези, които са я отгледали. – той хвърли пластмасовата чашка в коша отстрани. Стигнахме отново до стаята и седнахме пред нея. – Понякога се чувствам като порочен посредник между света на живите и света на мъртвите. И не знам дали аз самият постепенно не се придвижвам към втория с всеки пациент, чиято смърт констатирам.

 Думите изтляха в пространството, докато мислехме. Не знаех как точно да отговоря на излиянието на лекаря, той от своя страна се бе самовглъбил малко или много.

- Знаете ли, възхищавам се на професията ви. За мен това е най-тежкото, което човек може да похване в живота си.

 Той кривна глава към мен.

- Сигурен съм, че и по-тежки избори има.

- Възможно е. Но всички драматични и утежнени неща в живота, които изкуството например ни представя – угнетяващите романи на писателите, провокиращите и разкъсващи картини на художниците, болезнените, скръбни пиеси на артистите...всичко това те го изживяват, но го базират на фикция. Докато вие...вие го преживявате реално, истински. То става пред очите ви. Липсата на пулс, последния дъх, борбата между тези два свята, които вие споменахте. Вие, лекарите... – замълчах за малко, търсейки точните думи - ...сте свидетелите на истинската скръб на света. И я приемате с опълчени гърди и запазено съзнание. Точно затова не мога да изпитвам нищо друго, освен възхищение и уважение към вас.

 Клок помисли малко, попивайки думите ми. След няколко минути мълчание се усмихна.

- Благодаря ти. Нямаш представа колко ти благодаря за тези думи. – той се изправи. – Трябва да тръгвам, има още работа да се върши, а не мога да оставя екипа без мен. Денят все още има часове в циферблата си, с които да се боря.

 Аз също се изправих и му подадох ръка. Той я стисна утвърдително, някак благодарствено, ръкостискането ни сякаш породи споделена топлина между две човешки същества в труден за тях момент, макар и в различни направления въпреки еднаквата причина.

- Кога тя ще може да види телата им?

- До два дни ще бъдат в моргата. Там вече посещенията, естествено, са позволени. Грижи се за нея, бъди внимателен. Логично е да се проявят самоубийствени наклонности, желание за саморазруха, нервни кризи, всякакви пристъпи. Първите дни ще са по-тежки, но и другите не са за подценяване. Бъди наоколо.

 Кимнах.

- Ще бъда, когато мога. Няма как да напусна работа и да спра другите си ангажименти, но ще ѝ отделям свободното си време, а за другата част от денонощието вече имам идея. Благодаря, докторе.

- И аз, Блек. Съжалявам... – той се запъна и поклати глава – Остави. Ако можех, щях да върна тези хора обратно на света. Всички от тях щях.

- Не се и съмнявам. Но за да съществува нашия свят, е нужно да го има и другия.

- Колкото и да е жестоко това.

- Колкото и да е жестоко това.

 Той се усмихна тъжно и се запъти към края на коридора. По някакъв начин походката и леко прегърбената му стойка ми напомниха за изкачващата се по стълбите Кат. Преглътнах тежко, мушнах ръце в джобовете на дънките си и се запътих обратно към колежката ми. Докато стъпките ми отекваха, се зачудих колко още прекършени хора – като този лекар и това младо, близко за мен момиче, щях да срещна в живота си.

 И дали щях да го понеса така, както Клок понасяше тежестта на призванието си година за година.

Изображение: Clock by Dishfoam