Кавги

На сутринта се събудих изморен и с подпухнали очи, сякаш въобще не бях спал. Забих поглед в тавана и съвсем сериозно се замислих дали нещо не е наред с главата ми. Сънят със синекосото момиче толкова граничеше с реално преживяване, че бе налудничаво. Сякаш всичко се бе случило наистина, бях докоснал топлата ѝ ръка, бях изкатерил огромната ябълка и бях видял полята, горите и катраненочерното небе над блещукащия град. По дяволите, нищо чудно нещата около Кат да ми бяха врътнали шайбата. Цветни хора, които ме изяждат по улиците на град с хорър оттенък, взет от мой преди това написан разказ, а след това гигантски ябълки и момиче, което ми се бе привиждало вече два пъти преди това? Бих си един шамар, после още един. Трябваше да се стегна, нещата не вървяха на добре. Сигурно загубата на Кат ми бе повлияла и на по-дълбоко ниво, което още не осъзнавах (а можеше и въобще да не осъзная), но бях мъж и се очакваше да съм стъпил стабилно на краката си, поне относително. Замислих се дали да отида на психолог за някоя и друга консултация, но ми бе мъглява ползата от тази професия и бях крайно скептичен към нея още от години насам. Може би ми трябваше малко физическа активност, някакво ново хоби, да започна да пиша по-често (след „Градът умира в синьо” бях занемарил малко творческата дейност), да излизам повече с приятели...Щях да се справя някак с разнообразяването на живота си като метод на самолечение. Ако имах нужда, естествено, укорих се наум. Бях се възприел като психично болен, а всъщност просто бях под напрежение и няколкото кошмара ме бяха попритеснили – ако броях последния сън за кошмар, естествено.
Скочих от леглото енергично и болката така ме проряза, че се сринах на пода на колене. Имах отвратителна мускулна треска, която беше схванала китките ми, прасците, колената – въобще, всичко около областта на ръцете и краката. Едва можех да се мърдам, а рязкото движение все едно бе разкъсало мускулите ми. Сърцето ми затуптя още по-силно и стиснах очи. Нещата ставаха още по-налудничави. Не бях правил нищо кой знае колко натоварващо вчера – освен ако не броим изкачването до апартамента ми на единайстия етаж заради отново разваления проклет асансьор. Това обаче в никакъв случай не би ми повлияло така – въпреки, че не спортувах толкова често, бях физически окей, атлетичен и гъвкав. Абсурд бе изкачването на стъпалата да предизвика такава мускулна реакция – особено пък за ръцете ми. Тогава оставаше само една логична причина – сънят да е бил истински. Но какво значи един твой сън да бъде реален, по дяволите?
Изправих се и понакуцвайки се изправих срещу огледалото. Огледах се добре – нямаше никаква промяна в мен, нито една драскотина където и да е по тялото ми (а на места клоните на ябълковото дърво ме бяха раздирали). Въпреки това мускулите ми пулсираха постоянно и при всяко съвсем кротко и пестеливо движение реагираха остро.
- Какво значи един твой шибан сън да бъде реален? – изсумтях, преповтаряйки мисълта си отпреди малко.

Естествено, из романите и фикцията на изкуството често се лансираше темата за заживяването в сънища, за наличието на друго светове, за докосването между тях и прочие тематики. Вероятно всяко човешко същество в един или друг етап от живота си се е замисляло какво ли би било да живее друг живот като друг човек, на друго място, с друго обкръжение, в други условия и прочие. Фантастиката и фентъзито като литературни жанрове, както донякъде и пост-модернизма се занимаваха с наличието на вселени, абсолютно различни като порядки от нашия свят. Но всичко това се ограничаваше в изкуството и никъде другаде, не в реалния живот! Тръснах глава и отново разпънах ръката си. Мускулите отново реагираха болезнено и се отказах. Нямаше никаква логика, беше абсолютно психарско – и въпреки това явно някаква част от мен (или целият аз като „аз” в онзи свят) се бе пренесла в онзи мъглив пейзаж с ябълково дърво и синекосо момиче. Същата тази част (или целият „аз”) бе изкатерила дървото със същите тези ръце и крака и бе вперила поглед в далечината, където имаше град с черно небе над него. Момичето с цветна коса бе казало, че това е нейният свят. Не, бе казало, че онзи град там бе нейният свят – пространството с дървото, в което се намирахме, явно бе terra incognita, междинен свят между моя и нейния, някакво странно селение. Или не?
Направо ми идеше да зарева и да си вкарам главата в хладилната камера, за да охладнее малко от цялата абсурдност на ситуацията. Реших обаче, че и без това ще имам прекомерно време да блъскам главата си над парадокса през деня и припряно се заприготвях за работа. Очакваше се всички да присъстваме в офиса днес и щяхме да проведем нещо като оперативка – само че при нас оперативките винаги бяха адски неформални и неангажиращи, освен ако Йег не бе набрал някому.

По време на пътуването ми натам все още тлеещата болка по Кат и абсурдния сън се преплитаха и всяко се бореше да вземе надмощие над другото и да окупира съзнанието ми. Дори когато си включих плейъра и заслушах някаква бясна електроника, която принципно пречистваше всякакви мисли от мозъка, не успях да си отдъхна. Умората от недоспиването и мускулната треска се придружиха от главоболие, което сякаш ритмично си тактуваше с пулсирането на мускулите из цялото ми тяло. Сигурно съм добил абсолютно жалкарски вид, защото при влизането ми в офиса всички впериха погледите си в мен.
- Блекски, нек’ва бурна нощ си имал, а? – захили се Мартин, а на мен ми се прииска да забия юмрук директно сред ухилените му зъби.
- Имах неспокойни сънища.
- Мокри, а, палавнико?
Показах му среден пръст и влетях покрай Аля, Елия, Ерин и другите присъстващи. Тръшнах вратата на редакционната, където Йег седеше в обичайната си поза и изучаваше полулегнал някакви документи. Веждите му се вдигнаха при бурната ми поява.
- Знаеш ли, Блеки, чудя се – кога за последно се появи по нормален начин? – той почеса темето си. – Толкова ли ти е трудно, или имаш някакъв странен афинитет към блъскането на врати?
- Заеби, Йег. – проснах се на стола срещу него и изстенах. – Имаш ли нещо за глава? Ще експлодира всеки момент.
Той се изправи, отиде до шкафчето и извади таблетка, чаша и шише минерална вода, след което ги сложи пред мен.
- Благодаря. – казах съвсем искрено и преглътнах. – Какво ще правим днес – гледам, че сме пълен екип, както се очакваше.
- Да бе, да не повярваш. Честно казано, момчето ми, нямам идея. Нещо повече – дори нямам критики към вас, най-вече към девойката ти...
- Не е „девойката ми”.
- Все едно бе, Блеки, към червенокоската. Повече е „твоя”, отколкото си мислиш, разбирам ги аз тея работи. Ако знаеш аз като бях млад, колко такива неща съм гледал и как сега мога да...
- Йег, по същество, моля те. Ще ми се пръсне главата, а ти ми бръщолевиш тук.
- Отвратителен ставаш като те цепи тиквеник, Блеки. – той започна да снове насам-натам, а аз затворих очи, защото това само ми влияеше по-зле на положението. – Както и да е. Няма какво много да говорим, сериозно. Списанието върви с пълна пара, даже по-добре отпреди – Елия се справя страхотно и привлякохме доста нова аудитория с нейната рубрика. Твоите материали са узрели, по-улегнали и изпипани, личи си, че си влезнал в такт и знаеш какво правиш. Аля изнамери много интересни факти и класации за нейния ресор и жените направо полудяха по проекта. Мартин и Ерин пък отразиха цяла редица концерти от всякакви жанрове и меломаните сигурно са изяли тяхната секция до последната буква. Ян и Леон се бавят с големия си материал на икономическа тематика, но измислиха няколко конспективни документални текстчета за кейнсианството и монетаризма, така че и тук всичко е тип-топ.
- Звучи супер. Значи няма да се налага да слушаме фученето на нашия любим главен редактор.
- Явно, Блеки, явно. Хайде сега си надигни задника и да отидем при тях да обсъдим нещата. Стига си се мотал и излежавал, не си единственият, който го боли глава.
Той взе чашата си с кафе, сръчка ме като преминаваше покрай мен и влезе в главното помещение. Изстенах, прокълнах изминалата нощ с проклетия сън и проклетата сутрин, която вече преминаваше в проклет обяд и се завлачих към проклетата стая. Понеже нямахме отделна съвещателна зала, уговорките ни ставаха на крак там, където принципно се работеше. При нужда всеки си сядаше на мястото и записваше детайли около текущия си проект или очакването дейност. Всички мълчаха и се бе настанила някаква тягостна атмосфера, която се усещаше адски силно. Йег си почеса носа.
- Не сме на плюсови градуси нещо, а, банда. Къде е Аля?
Сега забелязах, че русата ми колежка наистина липсваше. Един метнат поглед по лицата на присъстващите и особено това на Елия набързо ми разясни картинката.
- Сдърпаха се с Елия и отиде нанякъде. Не бе, сигурно скоро ще се върне, няма шаш. – опита се да ободри обстановката Мартин, но не му се получи.
Въздъхнах и захвърчах навън, като не пропуснах жлъчния поглед на художничката, на който отговорих с намръщване. Не ме интересуваше какво ставаше между двете и дали аз бях причината, но офисът не беше детска градина и аз лично нямаше да позволя подобни глупости тук. Затрополих по стълбите и слязох до входа долу. Аля стоеше отвън и пушеше (в цялата сграда пушенето не бе позволено), гледаща неопределено нанякъде.

Отворих вратата и застанах до нея, без да казвам каквото и да е. Тя ме мярна с очи и пак се загледа напред, дърпаща от цигарата.
- Момиченцето ти е пълно дете, знаеш ли.
- Не е „момиченце”, пък още малко е „мое”. Но понякога наистина се държи детински.
- Защитаваш ли я? И ако тя не е „твоя”, то според нея май ти си овързан с бодлива тел и ти е закичен знак „Не пипай – мое!”.
Изстенах. Две жени да ревнуват една от друга е едно от най-отвратителните неща, които може да ти се стоварят на главата. Като се прибави и факта, че целият триъгълник се случва и на работното място, ситуацията трудно можеше да стане по-неподходяща.
- Слушай, не съм ничий. Това включва и теб, защото и ти се държиш като тринайсетгодишна. – тя отвори уста да възрази с гневна физиономия, но размахах пръст. – А, не, няма да ми зяеш. С Елия ще се разправям по-късно, но ти си ми паднала сега. Не ме интересува какви са ви отношенията една към друга и спрямо мен, но няма да въвличате и другите от офиса в тях. Разделяйте личния си живот от работата, ‘щото иначе – лошо. Аз няма да търпя такива простотии, подозирам, че другите – и най-вече Йег – също. Оползотворете енергията си не в кавги, а в качествен работен процес. Другото не ме интересува.
Аля хвърли гневно фаса на земята и го стъпка с токче, високо почти петнайсет сантиметра - предизвикателна както винаги. Кукленската ѝ физиономия беше навъсена, устните ѝ се бяха нацупили демонстративно. По дяволите, защо бяха такива деца!
- Тя започна.
- Мамка му, хич не ми пука кой е започнал. Допуши си цигарата, значи сега се качваме нагоре и си провеждаме срещата на екипа без намусени лица и жлъчни подхвърляния. Няма да те карам да ѝ се извиняваш, но ще се държите прилично, без да спъвате работния процес на всички ни.
- Това, че е дъщеря на шефчето с кинтите не значи, че е господарка на света.- промърмори блондинката по-скоро на себе си и затрака с токчетата нагоре по стълбите.
Настроението горе не се бе променило за кратката ми липса. Хората лесно се демотивират при караница в службата, дори да не са страна по конфликта и не ги пуска толкова бързо – сигурно заради ограниченото, тясно пространство, в което се намират. Само аз и Йег не бяхме повлияни, защото не бяхме присъствали на сдърпването, но докато той бе по-скоро любопитен и насмешлив, гневът туптеше с бързи и отекващи удари в съзнанието ми. Когато Аля мина покрай Елия, художничката я бутна леко и русокоската се олюля.
- Кучка! – изсъска тя, а Елия тръгна към нея пред погледните на останалите.
Това вече ми дойде прекомерно нанагорно и ударих силно с ръка по едно от бюрата. Проряза ме болка поради мускулната треска, но бях тотално врътнал и не обърнах внимание.
- Абе, да му еба майката, я се стегнете! – изкрещях може би малко по-силно, отколкото трябваше. – Държите се като шибани пикли и това освен, че ме дразни отвратително много, пречи и на околните. Казах го на Аля, ще го кажа и на теб, – обърнах се към Елия – в работна среда няма място за такива простотии! Това се отнася за всички желаещи. Тук сме като колектив и ще работим като такъв, а няма да се заяждаме като развързани диванета! Ако не Йег, аз няма да го позволя. Ясно ли е? – всички се бяха смълчали и слушаха стеснително, особено Аля и Елия. – Ясно ли е? – изкрещях отново.
- Да. – отвърна ми нестроен хор от шест гласа.
Мартин се подхилваше, но бе явно впечатлен, Ян и Леон ме гледаха втренчено, все едно бях пробил земята и след това се бях изпикал в краката им, Ерин пък нервно подръпваше златната си обица. Двете замесени бяха забили поглед в пода и не смееха да го вдигнат. Добре, бях се справил за момента.
Йег едва сдържаше усмивката си. Смешно му беше, докато аз излизах от кожата си!
- Вижте, Блек си е прав. – каза той със спокоен тон. – Не трябва да си губим фокуса с кавги. Вървим много добре и сме на прав курс, всякакво отклонение от него и раздор би ни коствало гребена на вълната. А ние силно сме я захванали тази вълна, да знаете. – той взе неизменният си червен тефтер и изискана сребриста химикалка от бюрото до него. – Укротете страстите – Блеки, ти също, и дайте да видим какви са проектите ни за следващия период. Хайде, банда, очаквам вашите неизменно свежи идеи!

Изображение: shout by jk3y