Работата хич не бе добре, даже на мен също ми идеше да заснова из стаята. Зимната дупка, липса на вдъхновение и желание за работа или каквото и да е щеше да се засили тройно повече, ако ме изритаха от работното място. Каквото и да си говорим, една такава рокада в живота е доста демотивираща, особено в случая, в който притокът от пари ми трябваше, бях до немалка степен окей с бачкането и бях свикнал с тези хора. Изпсувах наум и реших, че все пак ще е хубаво да поговорим с Йег, вместо да мълчим и да си таим нервите навътре и по-навътре.
- Колко бройки трябва да бъдат съкратени? – с мен, Йег, и Аля общо бяхме седем души – екип, който и без това не бе особено голям. При едно съкращение дори от „само” двама души, напрежението за оставащите щеше да е огромно. – Един, двама, трима, колко?
- Всички, Блеки, всички! Искат да закрият списанието, тоест да съкратят всички ни, не отделни кадри.
- Какво? Йег, това е абсурд! Списанието върви добре, даже добихме известна популярност след моята статия, както и някои други материали. Курсът ни е окей, деността ни е окей, качеството ни е окей, нямаме големи пропуски. Това е все едно да отвориш магазин, след три месеца вече да имаш мини-верига от четири обекта, а след още три, когато те вече може да са десет, да решиш да прекратиш бизнеса.
- Блеки, защо по дяволите ми говориш на мен тези неща, все едно не съм наясно? Знам, че сме окей. Знам и че можем да сме още по-окей, макар че понякога се мотаете и ме ядосвате, списанието има много поле за развитие и изява. Бяхме пет и вървяхме добре, а когато ти и Аля се присъединихте обхватът ни се увеличи, забързахме машината. Не мога да разбера защо, затова се ядосвам така.
Погладих брадичка замислено.
- Нямаме кинти?
- Финанси има, поне не сме преживявали някакъв значим спад. Винаги може да искаме повече, естествено, но не е като да потъва корабът.
- Тогава?
- Тогава не знам, Блеки. – той удари ядосано с юмрук по масата, след което седна и отново зарови глава в документите. Вече говореше приглушено, с леко мънкане, впил уста в някакъв ненужен договор. – Собствениците са решили просто да бият отбой от нас. Не мога да си го обясня, не ми бе и дадено логично обяснение, различно от „Така решихме”. От медийната група не сме най-великите, обаче сме кадърни, мамка му! Не заслужаваме това. Списанието не заслужава такова рязване от нищото!
Прокарах пръсти през черната си коса, която бе толкова характерна за мен според другите и облизах устни. Работата беше доста напечена, по дяволите, но все нещо трябваше да се направи.
- Слушай, Йег, щом те се разкарват от схемата, списанието не е закрито поради други причини, освен финансови, нали така?
- Да, Блеки, но няма как сами да издържаме целия процес - нищо, че сме малки като медия. Просто няма как да стане, ти винаги си говорил как си на границата с парите. Ние сме по-добре, но ще ни е непосилно да отделяме такава сериозна сума. Отделно Ерин и Мартин вече са си опаковали нещата, бесни са като два развързали се тайфуна. Оставаме петима, Блеки, а петима души – и за финанси, и за дейност такава, каквато поддържаме в последно време, са крайно недостатъчни.
- Слушай, задръж малко време. Не, не задръж – дай ми малко време да пробвам да измисля нещо, Йег.
- Блеки, освен ако не ограбиш някоя банка, не знам какво имаш предвид. А си прекалено млад и кадърен, за да си прецакваш така нещата. Остави, бита карта сме, ще пробвам да ти намеря нещо. Знам, че пари ти трябват и то доста. И за другите ще се опитам да уредя работа, имам някакви връзки и ще ги използвам.
- Мамка му, Йег, заеби това! Трябва ни просто покровител. Слушай, дай ми седмица, не искам повече. Мога да пробвам, повярвай ми.
- Сигурен ли си? – той надигна глава от документите и ме фиксира с воднистите си очи. Видях сумтящият, недоволен и капризен огън на надеждата в тях – но го имаше, дори слаб, и това ми стигна.
- Не, но може да стана. Просто ми дай тези седем дни, и ако не стане – бием отбой. Титаник потъва и списанието остава завинаги в историята на медийното общество.
- Добре, Блеки. Не знам какво си си наумил, но ще говоря с другите. Седем дни, не повече.
- Седем дни. И стегни малко Ерин и Мартин, може да ни трябват. Не може, а със сигурност ще ни.
Той кимна косо, а аз се надигнах от стола с уверено, рязко движение.
- Наистина не знам какво ти витае в главата, Блеки, но събуди малко надежда в мен. Дано стане чудо, приятелю.
- О, по дяволите, Йег, имам материал да дописвам след толкова бавене. Едно вдигане на ръцете от шибания управленчески елит няма да ми попречи да го довърша, какво си мислиш?
Главният редактор се засмя, а аз доста по-решително, отколкото се чувствах, тръшнах вратата. Аля ме погледна въпросително на излизане, но аз ѝ направих знак, че по-натам ще се изясним, и профучах навън, обратно във февруарския намръщен студ.
Работният процес на списанието бе замразен, финансите – също, след идването на предполагаемо последната ни заплата. Нещата бяха масивно преебани, и въпреки вярата, която демонстрирах пред Йег, нямах идея какво ще направя и най-вече – къде и как ще търся нов финансов покровител за медията ни. Но ако имах нещо в мен, което да е налице, освен твърдоглавието и свободолюбието, това бе интуицията, която пъплеше из вените ми и пълнеше кръвта. В редица случаи се бях осланял на нея и бях направил правилния ход, макар че понякога като всичко относително бях и губил. Точно в момента обаче тя крещеше, примамливата ѝ песен изпълваше съзнанието ми и ме уверяваше, че нещо повратно ще се случи – може би не днес, но утре, или пък вдругиден. Във всички случаи – в срока от седем дни, който определих за последен напън да се отмие водата от прогизналата палуба на един кораб.
Изображение: The_Ship_by_Eredel
Няма коментари:
Публикуване на коментар