Саня – защото бе адски практичен човек и винаги можеше да ми даде успокоение и съвет, без обаче да дразни и да преминава в наставническо-родителски тон. Отделно, ако исках да се напия, тя бе точния човек, който да ми помогне в начинанието, че даже и да ме надпие с лекота – а дните бяха такива, че направо си плачеха за едно порядъчно наливане. Скин бе точно обратното – отвратително завеян, гонещ фуста след фуста, на моменти дразнещо артистичен и нежелаещ да се ангажира с каквото и да е сериозно, но успяваше някак да те отпусне и да те накара наистина да забравиш в какви простотии си се набъркал и колко точно си загазил. Пред мен стоеше изборът дали решението за забравата да бъде алкохолът, или пък разговор с един албинос, като и двете имаха своите плюсове и минуси и много полезно крайно действие. Заедно бе повече от ясно, че не мога да ги събера, защото както повечето ми отделни приятели, Саня и Скин не можеха да се дишат в периметър, по-малък от два километра. Рискувах Саня да изхаби скъпоценен за нея алкохол и да го лисне в лицето на любимия ми албинос в някое време от разговора (което говори красноречиво за чувствата ѝ към него), или пък Скин да започне да ѝ вика по неговия смешен, пелтечещ начин. Поклатих глава – не, никак нямах нужда от това в момента. Пробвах първо със Саня.
- Хей.
- Оу, Блек! Това ти ли си, направо не мога да те позная, човече? Що си толкова блъснат бе, какво е станало?
- А, нищо, просто преди малко станах и кафето още не си е изиграло ролята. Слушай, какво ще правиш тая вечер?
- Оу...сори, пич, заета съм. Юрнаха ме да правя едни преводи, знаеш как е с филологията понякога. С удоволствие бих щракнала няколко в някое барче или пък кръчма с теб, сладур, но просто няма как да заеба нещата.
- Е, карай, нищо. Друг път, а?
- Задължително, черньо, абсолютно задължително. Докато кокалите ни не запищят, че спиртът вече тече и в тях, няма да спрем да пием, обещавам ти.
Засмях се съвсем искрено.
- Хайде, успех, Саня.
- Чао чао, Блек.
Явно алкохолът бе затворения път за тази вечер и набрах Скин. Той обаче не си вдигаше телефона, и решението ми да изчакам десетина-двайсет минути се превърна в очакване от час, час и нещо. Албиносът обаче все така не вдигаше, явно бе забутал някъде мобилния и заключих, че явно не ми е ден за компания. Взех си кутията цигари от масичката с лаптопа, навлякох набързо дебелото яке – все пак февруарските вечери бяха най-лютите през годината, и изхвърчах навън. Асансьорът все още беше прецакан, затова се спуснах по стълбите в кратка разгрявка, но този път нямаше куче, чиято опашка да настъпя – входът бе пълно мъртвило, защото в кооперацията живееха главно стари хора, които по това време или гледаха късната емисия на новините и бяха полузаспали, или щастливо и блажено си хъркаха отдавна. Зачудих се с какво ли щеше да бъде постлан пътя ми до такъв тип съществуване и дали въобще щях да стигна до него. Съвсем сериозно понякога ми минаваше мисълта, че да си над четиридесет години е доста скучно като бит, еднотипно и рутинно, лишено от жизненост, от креативност, от възможност да реализираш различни свои прищевки. В съзнанието ми това бе някаква неизказана граница, след която животът преминава в мудни, обезкуражаващи и откровено нежелани за мен коловози. Друг път обаче заемах обратната позиция и гледах с някаква сантименталност на по-улегналите години, които са преход към времената, когато ще гледаш внуци и ще си спомняш какъв си бил на младини със сълзи на гуреливите старчески очи. И двете позиции имаха хляб и бяха правилно по своему, просто аз слаломирах между тях в различни свои настроения, повлияни от нещо, което съм преживял в последно време.
Отворих вратата и преди плезещият се от прозорците ми мрак ме приветства с топлина, обгръщайки тялото ми и кикотейки се около ушите ми. Уличната лампа пред блока светеше самотно с приглушена светлина като самотен фар. Драснах една цигара, за да му отдам чест със символичен тютюнев залп, и се запътих нанякъде, без да имам определена идея.
Изображение: Night light by Creeperdude
Няма коментари:
Публикуване на коментар