Транспортът също бе по-скоро спокоен, някак лежерен и приспиващ пътниците из тролеите, автобусите или трамваите. Едните скърцахас гуми по настилката в странна ритмика, докато другите пронизваха въздуха с писъка на релси. Рядко ставаха боеве, макар от време на време да се случваше да приемат в болниците някой и друг ранен след пиянска или не-толкова-пиянска свада, разиграла се в полупразните превозни средства. Рядко имаше и повече от десетина-петнайсет души, решили или да се поразходят в същия този магичен нощен град, или приковани от някаква спешна нужда или работа да кръстосват насам-натам, докато другите са се разположили уютно в домовете си. Не, че живеех в призрачен град – просто неговата нощ се различаваше от нощта на другите, имаше свой нюанс и свое усещане, което не бих сменил никога и за нищо. В пътуванията си бях попивал тъмнината на много други селища, но всички те ме караха да се чувствам странно, неловко, неудобно, сякаш съм навлязал във води, които не ме искат в течението си и се опитват да ме изтласкат надалеч, извън владението им.
Ако още пишех дейно поезия, воден от сантиментални емоции и откровен романтизъм, щях да възпявам по няколко пъти седмично нощта на града си в неравни стихове, с или без рима, с или без ясно изграден ритъм. Щях да изливам мастилото по листата, или курсорът щеше да примигва бясно из електронния документ – така, както мастилото се лееше от небето над улиците и зданията. Но поетичния ми период сякаш бе минал, отделните слова на стиховете ми се струваха хладни, недостатъчни, чужди. Намерил бях добър заместител, обаче – пуших и димът ми се сливаше с атмосферата, и чертаех тайни герои, забулени в мрака, докато не ошаря напълно контурите им като някое съзвездие, изгряло над мен. Черното небе, черно като косата ми, раждаше най-добрите и вдъхновени идеи и концепции.
Точно в момента кръстосвах улиците доста по-безцелно, отколкото принципно. Отказът на Саня и мълчанието на Скин ме бяха лишили от компания, което от своя страна ме бе оставило без определена цел, към която да вървя. Нито ми се пиеше сам, нито можех да си говоря сам, но пък ми бе безпроблемно да си скитам и безсловесно да общувам с нощта, драскайки някой и друг фас. Когато бях далеч от апартамента, моята малка клетка на единадесетия етаж, нещата не изглеждаха толкова негативни. Проблемите със списанието и със самия мен, както и с подредбата на живота ми присъстваха и пълзяха насам-натам, удряйки се в стените на главата ми и квичейки за внимание, но бяха някак бледнеещи, оставени на заден план.
Подминах един просяк, който ровеше из контейнера с боклук, надявайки се да намери нещо годно – било то за ядене или пиене, било то за продан. Дрипавата му, раздърпана коса се люшна рязко, когато той се обърна при звука на стъпките му, а очите внимателно се впиха в мен, изучавайки дали съм някаква заплаха. Въпреки спокойствието, нерядко се случваше младежки банди да пребиват бездомните – кога от чиста злоба и нужда от изливане на агресия, кога от някакви по-дълбоки, лични причини. За няколко мига бях преценен, като се постарах да излъча възможно най-приятелско впечатление, отпускайки стойката си и придавайки лежерен вид на походката си, и той отново се обърна, тършувайки из съдържанието на пластмасовия контейнер. Гледката донякъде ме натъжи, макар че се сблъсквах с такива неща всеки ден, но за момента нямаше как да помогна на никого, преди да помогна на самия себе си. Ако някой ден успеех да се замогна достатъчно, имах идеята да изградя социален център или въобще някаква структура, която да помогне на хора като този клетник, принуден да скита из февруарския нощен студ. Но дотогава – ако въобще се случеше нещо такова, имах много път да извървя, път, който минаваше през това да намеря финансов благодетел за списанието като начало.
Ходенето взе да ми пописва, но не ми се връщаше все още между стените на малкия апартамент, където щях да заспя или просто безцелно да си блъскам главата в мисли. Спирката на трамваите беше на стотина метра и се запътих натам, а зелените цифри, отчитащи кога точно ще дойде транспорта, бяха мъгла в очите ми. Когато се приближих на достатъчно разстояние, таблото изписа, че трамваят идва след три минути, така че просто допуших цигарата – щях да се метна в него и да попътувам за разсейване. Жълто-оранжевата метална кутия, както понякога наричах трамваите, приютяваше още трима души освен мен, решили да плъзнат малко преди полунощ из града. Бизнесмен - на видима възраст около петдесетте, вече драстично оплешивяващ, дремеше и се сепваше от време на време, отпуснал кафяв куфар с метални ръбове в скута си. През няколко седалки от мен майка бе гушнала бебе към гърдите си, друсаща го леко от време на време и шепнеща му някакви успокоителни слова. Самото то бе увито от глава до пети, за да не го порази зимния студ – бебетата бяха много деликатни и една ранна болест бе нещо немалко опасно. Все пак ми стана странно – нима тази майка нямаше съпруг, който да я закара натам, накъдето е тръгнала, с кола, или пък да ѝ вземе такси, ако не може, да се погрижи и да не я оставя сама в нощта с едно крехко същество? Поклатих глава, сядайки на черната кожена седалка и мернах с поглед третия пътник – младо момче с пиърсинги на веждите и устата, слушащо музика и ритмично тропащо с крак по разкъсания, на места гумиран под на превозното средство. Изтрих запотеното стъкло с ръкав и се зазяпах през него, докато улиците не се смесиха във въртележка от пейзажи със сменящ се декор, и очите ми не започнаха да се затварят полека-лека, въпреки опитите ми да ги оставя отворени.
Директно срещу мен седеше момиче, слабо и красиво, с дълга, синя коса, облечено в черно палто и смехотворно оранжеви ръкавици, контрастиращи на всичко друго по нея. Дънките ѝ бяха скъсани на няколко места – поне тази част от тях, която бе видима от палтото. Лицето ѝ не виждах, защото се взираше през прозореца, докато не се обърна, сякаш усетила, че я наблюдавам. Първоначално се стреснах и се изчервих смутено, защото се бях втренчил в нея - кой знае какво ли си е помислила. Не бях срамежлив с момичетата, но пък ценях личното пространство на хората и много се притеснявах от това да не го наруша, защото знаех аз колко ненавиждам това. Тя ми се усмихна със своите зеленикавокафяви очи и малка уста с розови устни. Погледахме се за кратко, а после изведнъж момичето стана рязко – палтото се развя и разкри още един скъсан правоъгълник от дънките. Тръгна към мен, без да отклонява очите си, които вече жълтееха леко, като събуждащ се, все още тъмнеещ и слаб отблясък на забравен кехлибар. Още по-близо, по-близо, вече можех да усещам дъха ѝ, удряше в моя, обгръщаше лицето ми...
Трамваят премина през по-неравен участък и се раздруса, с което ме разсъни. Огледах се объркано за момичето със синята коса, но такова нямаше – майката бе слязла, само бизнесменът още дремеше, сега събудил се насилствено като мен и разтъркващ очите си, а момчето с пиърсингите все още тактуваше с обувките си по пода. Никакво момиче със синя коса, било то близо или далеч от мен. Смутено и замислено поциклих малко време, след което се протегнах и се изправих. Стига толкова разходка, бе започнало да ми се доспива – щях да се върна пеша до нас, бях изминал само четири-пет кратки спирки. Трамваите винаги се движеха на по-кратки разстояния, така че имах максимум половин час до нас, което бе добре, имайки предвид внезапния мързел, който ме бе налегнал.
Изтрополих по стъпалата, леко хлъзгави, защото все пак бе зимно време, и се запътих обратно. В главата ми все още ярко грееше образът на странното момиче, чийто дъх бе обгърнал лицето ми, продължи да стои там и докато мекотата на възглавницата вкъщи не ми донесе съня.
Изображение: Lonely night by mjagiellicz
Няма коментари:
Публикуване на коментар