Пет процента обогатяване са достатъчно, за да ги търсиш

  Лекцията мина изключително интересно. Професорът бе един от тези редки хора, които въпреки абсолютното си превъзходство от гледна точка на знания и неизменното причисляване към академичния елит, оставаше човечен и най-вече – знаещ как да се отнася с младежите, на които преподаваше. Пролуката между поколенията зейваше тройно по-голяма в учебната среда там, където се намесваха архаичността, сухотата, и поривът на преподаващия да демонстрира своите знания по агресивен, елитарен като насоченост начин. Именно поради това в някои случаи ученици излизаха от училищата неподготвени, незаинтересовани, захвърлили учението дълбоко в кошчето на приоритетите си. А това важеше много по-силно за университета, в който процесите бяха по-сложни и по-страшни, защото тук, във висшите учебни заведения, се готвеше бъдещата ръка, която да води напред обществото. Ръката, чиито пръсти да тласкат развитието напред към нови идеи, нови мечти и нови реализации, към това, което хората така лекомислено побирахме в една-единствена дума – прогрес. Бях сигурен, че ако имаше много хора като този старец с очила, застанал и ръкомахащ ентусиазирано пред нас, прогресът нямаше да е толкова далечен и труднопостижим, колкото бе сега.
 - Кой от вас е чел „Протестантската етика и духът на капитализма”? Въобще, някой чувал ли е това име, деца?
 Той винаги ни наричаше деца, но без да влага снизхождение или някакъв лош умисъл в това. В началото няколко души насмешливо го иронизираха и се дразниха от това обръщение, но после разбрахме нещо много важно. Този човек наистина ни възприемаше като свои отрочета, като човешки същества, на които трябва да завещае знание, култура, любов към информацията. Докато бяхме наследили нечии други биологични гени, той вкореняваше в нас културни такива. Всеки негов студент бе негово „дете”, за чийто разцвет професорът настояваше, молеше, повеляваше да се грижи. И това будеше най-искреното ми възхищение и уважение към личността му, което нищо на света не можеше да разклати.
 Мълчанието при въпроса му бе разсеяно с тих кикот тук-таме.
- Не ви виня, да ви кажа. Не го определям като нещо безкрайно интересно за двайсет-и-нещо годишни момчета и момичета като вас. Но за нас, съсухрените преподаватели, това е нещо от голяма значимост. Както и за социологията като цяло.
- Тогава е значимо и за нас, не е ли така? – попита момиче с къдрава русолява коса, чието име не си спомнях.
- Така е, но важността е различна. Пък и кажи ми честно, Карина, дори да ти кажа, че всъщност е значимо за теб, къде точно сред своите приоритети в живота би го наредила? Извън момента, в който трябва да го учиш за изпита при мен, естествено.
 Карина се изчерви леко, след като вниманието на всички се обърна към нея и все още неизказания ѝ отговор.
- Немного напред, професоре.
- Точно така – немного напред. – той плесна с ръце – В това, както казах, няма лошо и не ви виня. В насилствената повеля не се намира много позитивна реализация, деца, затова няма и да ви наливам ум в главите какво да правите и какво да не правите. За този изпит тъй или инак ще е нужно да имате поне базисни знания относно Вебер, а те включват този труд, защото той се смята за ключов. Но едно ще ви кажа – снижи тона си старецът и аз наострих уши – на всеки стотина сухарски страници с теории и привидно скучни размисли, ще намерите поне пет, които да ви обогатят, и то много. Това са пет, само пет процента, но те имат огромно значение. Търсете ги. Стремете се към тях, жадно прелиствайте страници, следете зорко с очи редове, оформяйте всяко слово в ума си. Понякога ще ги намерите много трудно, те ще бягат между цялата вселена от думи, съчетания и смисли. Но когато ги откриете в целия този хаос, те ще се впечатат във вас и ще можете да черпите мъдрост по всяко време. Намерете ги, независимо дали се отнася за Вебер, за Дюркем, за някой исторически труд, за художествена литература или пък пиеса отпреди сто години.
 Всички се смълчахме след тази реч, попивайки думите му. Естествено, че знаех за какво говори, защото имах сходния начин на мислене – точно затова и пишех, а за да пиша, трябваше преди това много да съм чел и обхващал сред цялата плява от думи, които съществуваха по света. Но самият начин, по който говореше...можех само да мечтая, дори писмено, думите ми да имат такава тежест, без да се натрапват, такава сила и убедителност, такава воля за повлияване. Той погледна часовника и отново плесна с ръце.
- Е, лекцията ни свърши, деца! Радвам се, че и този път присъстваха толкова много от вас. Ще се видим следващата седмица по това време, когато смятам да обсъдим смятания за негов магнум опус труд – „Икономика и общество”. Имате компютри, все нещо можете да намерите за него. Нямам нужда от цитиране на параграфи, но, моля ви, поне имайте основна идея за какво става дума. Става ли?
- Да. – разнесе се нестроен хор из аудиторията, докато всички опаковаха нещата си.

- Накъде сега? – попитах Кат, когато се озовахме в коридора. Глъчката бе оглушителна, както всяка пауза между лекциите.
- Щъка ли ти се някъде определено, или нямаш предпочитания?
- Приличам ли ти на някой, който се интересува особено от това къде ще отиде да пие по нещо?
- Само понякога. – тя ме хвана подръка и ме поведе към северния изход на университета. – Хайде в „Зеленото”, тогава.
 „Зеленото” беше средна стока кафе, което приютяваше по-непретенциозната част от студентите. Истината е, че четирите малки кафенета в сградата на университета не стигаха за нищо и в паузите или в дупките между лекциите околността бе осеяна с придвижващи се лежерно компании от учащи, които търсеха свободна маса. Името му не идваше от фасадата или интериора му, а от факта, че на всяка маса имаше сложено по едно малко растение, а около бара бяха наредени големи саксии с храстчета, малки дървета или стъбловидни растения от всякакъв тип. Беше доста свежо място, както казах – с непретенциозни цени. С Кат седнахме на една маса в дъното на помещението и си поръчахме по едно двойно кафе.
- Обаче е страхотен преподавател, а? – усмихна се тя някак замислено. – Изключително силен като присъствие човек, какво ли би било ако ми бе баща?
- Щеше да си прекалено интелигентна, за да общуваш с мен. В следствие на което най-вероятно щяха да ме изритат от университета, защото никоя студентска душа нямаше да се смили над мен и да ми предоставя лекции. – засмяхме се, след което отпихме от кафетата си – Но си права, да. Има някаква аура около него, някакво мъдро, успокояващо излъчване. Спомняш си като говореше за типовете господство-подчинение, нали?
- Да.
- Ами напълно ми се вмества в харизматичния тип. Такъв човек просто има нещо необикновено, някакъв заряд, който принципно липсва на много други. Комбинирай го с лидерство и воала! – щракнах с пръсти. – Нещата се получават.
 Тя си сипа още захар и разсипа малко от нея, защото гледаше в жестовете ми. Помълчахме минута-две след разговора за професора, всеки вглъбен в нещо свое.
- Какво не е наред, Блек?
- Трябва ли нещо да не е наред?
- Така като те гледам, да. Измъчен си, макар че полагаш усилия да не си проличи, защото не искаш да изглеждаш слаб пред другите. Горделив си, и то немалко.
- Личен хороскоп за седмицата предлагате ли като услуга също, госпожице? – ухилих се аз.
- Предлагам, ама ще трябва да ме водиш в по-хубаво кафе за него. Кажи ми сега какво става, че си се скофтил.
- Проблеми с работата, Кат. – замислено повъртях бъркалката в чашата. – Искат да ни съкращават всичките, и което е по-тъпото – без явна причина.
- Не са ви дали причина?
- Не.
- Ебаси. Значи няма как да го предовратите?
- Фактически – няма. На теория...може би има, говорих с главния редактор да ми даде седмица време, за да намеря някой, който да ни финансира.
- Все едно щракаш с пръсти и хоп! – ето ти някой, който да си вкара парите в списание. Блек...
- Кат, нямаше какво друго да направя. И аз, и другите имаме нужда от някаква надежда, дори да трае седем дни и да е безплътна. Знаеш ме много добре – освен горделив съм и твърдоглав и не обичам да се предавам лесно, дори да се хващам за полите на вятърничава идея.
- Прав си, извинявай. Действаш си, както можеш, притиснат от цялата простотия на ситуацията. Ти каза, че списанието върви добре, даже са те наградили, което е помогнало. Защо по дяволите да спираш кранчето с кинтите на развиващ се добре проект?
- А де.
Тя помисли малко, веждите ѝ се събраха начумерено.
- Нямам обаче как да ти помогна с човек, който да ти е от полза, просто не познавам евентуално заинтересовани. Знаеш от кои среди съм. – кимнах. Кат идваше от по-скоро бедно семейство, което бе поставило като приоритет образованието ѝ - точно затова тя толкова се стараеше и вкарваше толкова хъс. – Колко време ти остава?
- До понеделник трябва да съм представил решение, инак – край с нас.
- Съжалявам, че съм безполезна, Блек.
- Глупости, остави. – допих си кафето и лъжичката дрънна самотна с метален звън в дъното на чашката. – Нито е твое задължение, нито реално имаш какво да направиш, че да си безполезна. Всъщност ми помогна, малко по-добре се чувствам.
- Но това не помага реално.
- Е, малко неща помагат реално. Но това не ги прави безсмислени.
Тя се усмихна и ме потупа по ръката с пухкавите си пръсти.
- Пишеш ли?
- Може да се каже. Намятквам някакви персонажи - последната беше изнасилена жена в дилема дали да остави детето или да направи аборт, но нищо повече. Нямам силите за пълноценен проект.
- Доста мрачна дилема.
- Зима е.
- И по-точно – февруари е.
Усмихнах се.
- Кат, напомни ми защо не излизам по-често с теб?
- Ами, предполагам защото не искаш да ме чукаш.
- Това е така, но не пречи да ми харесва комуникацията с теб. Няма общо.
- Но все пак не искаш.
- Това обижда ли те?
- Напротив, по-скоро съм успокоена. Така или иначе и аз не искам да те чукам, така че сме чисти.
- Значи въпросът в началото важи още по-силно.
Тя допи и своето кафе, остави чашата на масата и се прозя.
- Така е. Но първо виж какво ще направиш със списанието. И хайде да ставаме, след малко започва следващата лекция.
- Ох...
- Хайде, веднъж си дошъл в университета. Направи го подобаващо пълноценно!
Изсумтях. Оставихме пари с малко бакшиш за сервитьорката и се запътихме обратно към белезникавобежавата сграда.

Изображение: Coffee by cyanidex0xromance