В петък измамното зимно слънце ме събуди, греещо леко с бледи отблясъци през прозореца директно върху лицето ми. Изстенах досадено, отритнах чаршафите и се изправих, протягайки се като котка.
Ако останех още един пълен ден тук, щях да изгриза тостера и да плюя пластмасовите му парчета, след което да си размажа главата в стената от отчаяние, затова реших да отида до университета. В крайна сметка, всеки, за който се сещах в момента с идеята да излезем, беше на работа и просто нямаше как да се получи. Не ми се и разхождаше сам, онази нощ на скитане бе изпълнила част от мен с това, което ми липсваше – спокойствие и момент на размисъл, лишен от угнетяващата домашна обстановка. Денят обаче бе по-различен, и нито щях да получа желаното уединение сред пълзящите забързани тълпи, нито трябваше да свиквам да скитам безцелно толкова често. След като нямах работа в списанието, щях да отделя няколко часа да видя какво става в университета. Ако паметта не ме лъжеше, щях да пристигна точно за лекциите около обяд, посветени на идеите на Макс Вебер – предмет, който като цяло даже ми беше интересен, за разлика от болшинството концепции на Емил Дюркем, макар че дефинираното от него състояние на „аномия” в индивидуално-обществен план според мен се отнасяше доста точно за обществото ни в момента.
Университетът, който посещавах, бе горе-долу нова сграда в близост до центъра на града – беше на не повече от 40-50 минути път от нас при нормален трафик. Белезникавобежовите му стени криеха вътре в себе си една разгърната пространствено сграда с множество разклонения, аудитории и четири кафета за учащите вътре, както и два ресторанта. Не липсваше и галерия, която провеждаше ежеседмично по една-две изложби, дело на следващите в сферата на изкуството възпитаници на учебното заведение. Не бях посещавал много такива – може би не повече от две-три, но смея да твърдя, че понякога тези двадесетгодишни момчета и момичета се справяха много по-добре, отколкото „реномираните” художници на обществото – както може би беше и тази Елия с нейната утрешна изява.
Като цяло университетът имаше доста добра материална база и много добри условия – това включваше и лекторите, били те професори, доценти, асистенти или други. Рядкост бяха оплакванията от начина на преподаване в рамките на учебния процес, макар че, естествено, такива винаги имаше. Все пак не съществува безгрешна образователна система или пък идеално висше учебно заведение – а и да съществуваха, винаги търсещите някакво равнище на неудовлетворение и жадуващи за оплаквания хора щяха да намерят пролуки в тях. Хората сме простички същества в нагона си да негативизираме твърде често всичко и да плисваме черна боя там, където всъщност има мъглявосиво, лесно превръщащо се в бяло при повечко желание.
Въпреки всички тези безспорни плюсове, не бях от най-посещаващите и редовни студенти. Не точно поради нежелание, макар че понякога и такова се намираше – не бях особено близък с малкото си колеги, във всички случаи – не по тяхна вина, и това малко ме демотивираше да отделям голяма част от времето си по лекции. Отделно понякога нямаше как да стигна и да искам при някой по-мащабен проект в списанието, или други битови ангажименти, които ме оттласкваха далеч от университетските брегове с ръце, обагрени в рутина.
А пък и аз трудно завързвах по-дълбоки контакти с хора. Именно затова не бях имал и сериозни връзки с момичета, именно затова и от старите си работни места общувах само с един-двама души все още, при все, че сигурно бях прекарал достатъчно време с поне двайсетина служителите в книжарницата или при сандвичите. Същото се отнасяше и за социологията – имаше много свестни момичета и момчета, но, макар, че бяхме събрани около някакъв общ интерес тук – в случая, науката за изследване на обществото, идеите ни за самите нас бяха много различни. В това нямаше нищо лошо, естествено, но слагаше една огромна преграда за нас – поне според мен, която не съществуваше примерно в списанието, където работихме с една насоченост, макар и по различни тематики. Насочеността Титаник да не потъне, както ставаше сега, всъщност.
Тръснах глава да разкарам мислите и влезнах в сградата. Точно до мен връхлетя Катерина, но като ме видя спря крачка и ми се усмихна.
- Хей, Блек. – и тя като всички други се обръщаше към мен с прякора, който сам бях пожелал да ми бъде лепнат заради черната коса. – Направо съм учудена да те видя тук, да не би да ставаш редовен вече?
- Ти как мислиш? – ухилих се аз на иронията ѝ. Кат беше адски свестен човек и понякога даже се виждах с нея на кафе извън обучителния процес, макар и рядко. Общувахме си значително по-често, когато настъпваше сесия и учихме заедно обаче. Бе нисичко и леко пълно момиче с кестенява среднодълга коса и меки кафяви очи. Адски умна и адски земна, тя също така бе личният ми резервоар за лекции и ме снабдяваше с материали всеки път, когато останех назад от обучението. Тоест – винаги.
- Мисля, че принципно си на работа по това време и нещо шитаво е станало, за да си тук. Възможно е и да си мисля, че може би ти се говори за това след лекции, а?
- Хм. Кат, понякога се чудя – аз ли съм толкова лесен за разчитане, което никак не ми се вярва, или ти си толкова умна и схватлива, което по-скоро ми се иска да не ми се вярва.
- Защо? Второто, де.
- Ами защото егото ти ще вземе да порасне и може да решиш, че не заслужавам да си моят бумажен покровител. И тогава – храс! Дотук с моето следване, causa perduta.
Тя се засмя, като за малко да се блъсне в някакво дългуресто момче. Аудиторията ни бе в края на коридора, но имахме още пет минути до началото и затова се влачехме, вместо да подтичваме като него.
- Глупости. Може да те виждам веднъж на два месеца извън сесия, но пък си симпатяга, че даже имаш и някакъв интелект наличен. Няма защо да те преебавам.
- „Някакъв”.
- Е, и аз трябва да внимавам с отглеждането на егото ти, нали така?
- Права си. С моите камъни – директно по моята глава.
Вече бяхме пред вратата и се смълчахме. Отворих и тя насмешливо ме погледна, когато ѝ направих път. Аудиторията бе пълна, както винаги – качеството на учебния процес се отразяваше на количеството присъстващи, което бе добре. Няколко души ми махнаха с дежурните думи за това как не са ме виждали от много време и аз се усмихнах искрено. Не бе до его, дори някои от тези хора да нямаха наистина предвид поздравите и желанието им да ме виждат наоколо да не бе дори сред топ сто техни приоритети. По-скоро бе до това, че имах малко човешка компания, макар и дистанцирана, която ме зареждаше с някаква енергия. А това бе добре и ми помагаше, и то немалко. С Кат се помотахме из редиците, докато си намерим две съседни места и се установихме точно по средата на аудиторията. След малко се появи и професорът – шестдесетина годишен симпатяга с очила с огромен диоптър, набито тяло с леко скована стойка и внушителна брада и бакенбарди. Той помръдна очилата си, изкашля се два-три пъти и промълви на микрофона:
- И сега, какво? Вебер май-май, какво ще кажете?
- Вебер! – извика ентусиазирано половината аудитория и ние с Кат се засмяхме.
Все пак това бе най-добрият преподавател в университета и ние си го обичахме.
Изображение: University by Andrea-h
Няма коментари:
Публикуване на коментар