Белият лист, който отприщва твоята река

Погребението на Кат бе най-тъжното събитие, което бях преживявал досега в живота си и ме разтресе изключително много. Събралите се да я почетем не бяхме много – аз, Скин, Саня, която бе заровила временно томахавката между тях двамата в името на моралната подкрепа, Елия, която постоянно ме стрелкаше с тревожни погледи, няколко колеги от университета, най-близките приятели и приятелки на Кат и не на последно място – Клок. Бях му се обадил още същия ден след разговора с полицаите и той бе приел изключително тежко новината, много по-присърце, отколкото за който и да е друг свой пациент. Това си личеше и сега, веждите му бяха сбърчени, очите му бяха влажни, а на лицето му ясно бе изписана тъгата. Замислих се как смъртта на Кат бе повлияла толкова иначе несвързани съдби – за пръв път виждах който и да е от нейните приятели, но ето, че скръбта ни бе еднаква и ни правеше единни по някакъв начин. Между Клок и мен имаше разлика от цяло едно поколение, както и толкова други несъвместимости, но и двамата стояхме до мраморната плоча с инициали и раздирахме малко или много сърцата си. Родственици на Кат липсваха. Не бяхме успели и да уредим поне това тя да лежи в покой до загиналите си в катастрофа родители. След церемонията всеки се разотиде нанякъде, но не и преди символно да завършим цикъла на споделяне, който бяхме преживели за този час и половина. Всеки от нас на сбогуване потупваше и прегръщаше с особена нежност и мекота другия, сякаш да му вдъхне кураж, да каже „И аз страдам толкова, колкото и ти” и да заключи болката, която бяхме изляли около плочата. Запомних ярко това, за да го претворя някой ден на белия лист – както и всичко останало. Клок ми каза, че ще поддържаме връзка и ме помоли да се държа на крака, Саня ме погледна бегло, кимайки леко към Скин с въпросителна нотка и когато ѝ кимнах ответно, го забута лека-полека към тях, приятелите на Кат и колегите ни от университета си тръгнаха на по-големи групички в малки траурни процесии. Аз постоях още малко на гроба на Кат, Елия стоеше на сантиметри от мен – достатъчно близо, за да знам, че ме подкрепя и достатъчно далеч, за да не ми се натрапва в този момент. Няколко минути просто гледах името на плочата, проследявах извивките му, взирах се и в оставените цветя – бе първата седмица на април и пролетта се бе събудила изцяло с всичката пъстрота на сезона. Когато реших, че ми стига толкова съзерцаване се обърнах към Елия и ѝ кимнах, че може да тръгваме.
- Може ли да остана при теб? – попита тя единайсет етажа над града и неговите форми, на прага на вратата ми.
- Не мисля, че съм особено добра компания днес.
- Ако хората общувахме един с друг само тогава, когато сме слънчеви и добра компания, щяхме да сме едни доста тъжни и непознаващи се същества. – тя погали главата ми. – Хайде, Блек.
- Добре. – ключът изщрака и вратата хлътна с изскърцване. – Но съм те предупредил, да знаеш.

Всъщност изключително много оценявах това, което художничката правеше за мен – и сега, и принципно. Отношенията ни бяха прекомерно дълбоки и може би дори всеотдайни, особено за толкова крехко познанство от два месеца и малко. Това важеше във всякакъв аспект – и в списанието, където тя се вслушваше в съветите ми въпреки детинските си избухвания понякога, и в чисто битов план, и в интимната комуникация между нас, обвързана със световете на нейното и моето изкуство. Нито аз, нито тя бяхме обсъждали каквото и да е сериозно около връзката ни – може би защото и двамата не бяхме такъв тип хора. Въпреки това и двамата споделяхме нещо, което много двойки сигурно не бяха достигнали въпреки горещите си словесни излияния и месеците, прекарани заедно. Докато наблюдавах Елия как прави пържени яйца, седнал на пода и скръстил крака, се замислих. Ако някога съм бил най-близко до любовта, то това чувство бе точно сега, насочено като стрела към червенокосото момиче, което бе застанало пред мен. Това не означаваше, че я обичам – така, както и тя не ме обичаше или поне не го бе казала. Дълбоко в себе си бях доста скептично настроен спрямо цялостната концепция на любовта и всичко, произхождащо от нея. Но в стомаха ми се бе загнездила удобна топлина като знаех, че Елия е наоколо, особено в такива моменти, и я е грижа – топлина, примесена със сложната сплав от благодарност, умиление и задоволство.
Докато я гледах как се вихри из кухненския бокс се сетих за песента, която Кат бе споменала. Как се казваше? Станах рязко и седнах пред лаптопа, като се опитвах да си спомня името на песента. Apple нещоси беше.
- Мамка му. – измърморих. – Как се казваше тъпата песен...
Затворената врата в съзнанието ми щракна най-сетне. “Bad Apple” бе наименованието ѝ. Поразтърсих се из интернет и я намерих след известно мотане. Оказа се, че “Bad Apple” всъщност е “Bad Apple!!” с две удивителни, които сякаш да подчертаят някаква нейна символна значимост. Добутах пепелника и палнах един фас, слушайки електроник-поп песента и вокалите, изпълнени с нежността на млад момичешки глас. Загледах се в черно-белите сменящи се картинки, една постоянна борба между светлини и сенки, и открих какво бе имала предвид Кат. Затворих очи, дръпнах от цигарата и пробвах да си представя града в черно-бяла окраска. Контурите бяха много по-ясни, макар и още до някаква степен мъгляви, сякаш бях пробил нещо от защитата му, бях нахлул в обвивката. Нямаше хора този път, нямаше ги безликите цветни жители, които ми се бяха нахвърлили в съня – само черни улици, неизменно зелената трева и синьото небе, и бели, навъсени сгради.
- Звучи доста яко, Блек! – извика Елия от бокса, когато песента свърши и аз отворих очи. – Пусни го пак.
- Окей.
Честно казано, песента и на мен ми хареса много. Имаше нещо хипнотично в нея, освен това я възприемах като някакъв завет от страна на Кат преди да се самоубие. Понеже не разбирах японски – езика, на който се пее, се поразтърсих за значението на текста. Стиховете бяха направо шокиращо противоречащи като послание на по-скоро жизнената и танцувална мелодия. Лирическата героиня говореше за пълна липса на принадлежност към света, за умора от всичко, за непознаване на самата си същност и сходни депресивни състояния. Поразтърсих се допълнително за факти около смисъла на песента – нещо в мен ме подтикваше именно поради символиката, която Кат бе вдъхнала в нея. През това време Елия донесе яйцата и седна до мен – бе малко тясно и за двамата пред лаптопа, но не бе чак неудобно.
- Какво е „хикикомори”? – попита ме тя, дъвчейки деликатно.
- Нямам абсолютно никаква идея. – отговорих съвсем честно и започнах да чета на глас. – „Хикикомори значи „затваряне” или „отдръпване” и е официално въведен японски термин, който отбелязва усамотили се младежи, които се оттеглят от обществения живот. Това оттегляне често прераства в крайна степен на изолация. С „хикикомори” се обозначава както и явлението, така и индивидите, които се причисляват към него. Това включва не само затварянето в рамките на жилище, а понякога дори и ненапускането на стаята на индивида”.
- Звучи като сериозна психотравма. – отбеляза художничката. – Само за Япония ли се отнася?
Поклатих глава, но все пак проверих и цъкнах нова страница. Такъв тип депресия бях срещал и аз самия, макар и не от първа ръка. Не беше и толкова неочаквана като социално явление, просто не знаех, че се нарича по този начин.
- „Психологът Тамаки Сайто пръв въвежда дефиницията „хикикомори”. По негово мнение около един милион японски жители страдат от синдрома. Това е по-малко от процента, имайки предвид населението на страната от над 127 милиона души, но все пак е проблем, който не подлежи на подценяване. Точната численост на хикикомори обаче не може да бъде проследена поради обстоятелствеността на синдрома. Според някои източници около милион са потвърдени хикикомори, като над милион и половина с в процес на развиване на синдрома. Въпреки всичко различните източници посочват различна информация и статистики”.
- Не са чак толкова много, но все броят им не е за вяло махане с ръка и подминаване на проблема.
- Никак. – замислено потвърдих аз.

Кат не бе хикикомори, но може би бе започнала да се чувства така – вкопчена в самовгълбяването и изолацията си от света. И все пак не възприемах песента като такъв тип предсмъртно послание – най-малкото бе прекалено рано за нея да осъзнае тежестта на синдрома. Оставих материалите около явлението за по-нататъшно четене и изключих песента, която действително напомняше по някакъв странен начин за града.
- Много хубаво си сготвила. – целунах Елия по бузата и тя се засмя.
- Понеже яйцата са тоолкова сложни за правене, Блеки. – изражението ѝ угасна бързо и челото ѝ се сбърчи. Бе като дете, което се чуди къде точно е забутало своята играчка и начумерено иска от света обяснение за липсата ѝ. – Съжалявам, че няма как да помогна, за да спре да бъде денят толкова тъжен.
- Не мисля, че има как, Ел. Но оценявам това, че въпреки факта, че съм абсолютна подметка в момента все пак си тук.
Тя разроши косата ми и ме прегърна силно, въпреки крехкото си тяло. Вдишах от типичния, успокояващ мирис на кожата ѝ, проследих с нос извивките на врата ѝ и из мен се разстла някаква нирванистична вълна. Чувствах се скрит от света, скрит от всичко, което можеше да ми причини въпреки тъгата, която се бе стоварила върху мен и близките ми в последно време. Притворените ми очи се движеха из кичурите червена коса, сякаш изучаваха някаква странна, непозната повърхност.
- Разказва ли ти се за нея? – попита Елия, докато преоткривах нежността на плътта и мекотата на косата ѝ.
Замислих се и реших, че и без това имах достатъчно за изливане. Задържането на бента прекомерно много би го разрушило и после реката щеше да ме повлече със себе си. А и художничката може би бе последния човек, пред който да ме бъде страх да разкрия скръбта си и всичко, което пулсираше в съзнанието ми. Затова се отворих напълно, отваряне по такъв начин, какъвто не бях правил досега. Наистина – със задържащите механизми, които всеки от нас има, стената, която държи преградите между вътрешния и реалния свят, но въпреки всичко бях максимално чист, уязвим и непредпазлив пред червенокосото момиче, без да имам каквото и да е притеснение от това. След известно време – още дори не бях започнал с пороя от думи, чувства, спомени и образи, тъкмо бях набрал своята инерция, тя бутна нежно главата ми встрани.
- Имаш ли моливи?
- Да, в чекмеджето на нощното шкафче до леглото. – отговорих объркан и дори леко обиден, че съм бил прекъснат по този начин. Портите започнаха подозрително да се затварят и реших, че съм доста глупав да си мисля, че някой би ме слушал часове наред да изливам болката си. – Защо са ти?
Без да казва каквото и да е, тя взе два молива и един лист, останал от предишното ѝ посещение у нас. Под него сложи като подложка една папка, затвори лаптопа и седна на земята срещу мен, гледайки критично и местейки очи. Накрая заключи:
- Така ще е добре, мисля.
- За какво? – попитах още по-объркан.
- Искам да те нарисувам, глупчо. Да очертавам линиите, силуета, очите, изражението ти, докато се изливаш пред мен, за да те претворя после тук, на този бял лист, с тези прости моливи. Метафизика, нещо отвъд телата, спомняш ли си?
Спомнях си. Портите отново се отвориха напълно и изливането се поднови - болезнено, но с някакво успокоение и благодарност спрямо отворилата вратите. Отпуснах се, затворих очи, и поднових пороя думи на фона на тихото, ритмично плъзгане на молива по грубия бял лист.

Изображение: The river by iclust3r