неделя, 20 май 2012 г.

Светът, в който живея

Истината е, че световете гравитират близко един до друг, описват окръжности, които заплашват да докоснат техните ръбове, да ги сблъскат и да родят нещо ново, неподозирано и съдбовно от този допир. Това не се случва особено често, но не се случва и прекалено рядко – мембраните между тях изтъняват, тези полупропускливи обвивки на реалностите, придаващи едновременно форма и смисъл. Тогава единият свят се влива в тялото на другия, сънят и реалният бит се сливат, плътта на световете става обща и трудна за разграничаване и попива в себе си съдбите и живота на всичко, което пъпли по земите на тези сфери.
Нощта все още е млада, когато едно момиче със синя коса впива своя кротък поглед на своите зеленикавокафяви очи в катраненочерното небе. Не очаква да види нещо, което да пробие мрака на небосвода – той винаги е бил такъв откакто се помни, а и откакто нейните родители са се помнели. Може би небето е било същото и тогава, когато родителите на нейните родителите, и родителите на родителите на нейните родители са обитавали тези земи и този град. Нещо като наследство, тегобата на замлъкналите небеса, укоризнено наказващи тези, които живеят долу със своята тъмнина. Защото ден в този свят, над този град няма.
Въпреки тази монотонност на чернотата, взорът ѝ остава вперен нагоре, като тиха, неизказана молитва. Така би помислил някой страничен наблюдател, но всъщност, ако се вгледа из ситните пъстри петънца на очите ѝ, ще види стаен зелен пламък в тях. Тънката усмивка отново заиграва по красивите ѝ устни – така, както е танцувала прекомерно малко пъти, последния – съвсем наскоро, когато всичко е започнало. Тя не знае какво точно е започнало, няма дори смътна представа, но усещането я кара да се усмихва, да усеща някаква лекота в себе си. Някакво настървено очакване, без да се знае очакване на какво.
Момичето със синя коса затваря блажено очи и вдишва тежкия въздух, наситен със скръб и напрежение едновременно, наситен с болезнените ѝ спомени и със спомените на умрелите, които носи в себе си. До нея един огромен мъж се надига и също поглежда небето, след което се обръща към нея, осветен от мъжделеещата улична лампа. Половината му зъби ги няма, но усмивката парадоксално е впримчваща, подкупваща и приятна за гледане.
- Идва. – отронва той с боботещ, кънтящ из стените на полуразрушената къща глас.
Груб изглежда този човек, груб с всички свои черти и с големината си и със стойката си, но далеч не е така. А гласа му е пропит със същото очакване, което е гряло в очите на момичето до него. Дълго са се крили тук, дълго и техните събратя и сестри са обитавали порутени сгради в търсене на спасение и подслон от тях.
- Идва, да. Който и да е наистина освен името си и каквото и да донесе. – изшепва синекосата и затваря отново очи. – Трябва да го посрещна, Херцоже мили.
Огромният мъж кима и докосва слепоочията ѝ нежно, за да помогне с идването на съня. Тя заспива, а той бди над нея. И очаква, застинал в мрака, сред разрушената сграда с мъжделееща лампа отпред - исполин в черното на града.

***

Метнах папката с материалите ми за анализа на леглото, включих някакъв чилаут на лаптопа и директно влязох да се къпя. Денят бе съсипващ, имаше много работа, а Кат все още туптеше като спомен в ума ми – нищо, че бяха минали две седмици и болката се очакваше да намалее. До някаква степен това бе добре – значеше, че наистина съм държал на нея като човек, но понякога исках да разкарам тези вериги, опасващи сърцето ми и да подишам малко свободно, без скръб. Елия помагаше, Скин също – макар че като се събирахме да пием по бира бяхме като ходещи оплаквачки. Оставаше само да си навлечем черни доспехи и картинката беше пълна. Многото работа хем помагаше, хем усложняваше цялата ситуация, но нямах друг избор – идва един момент в живота, в който каквото и да ти се случва трябва да продължаваш и преко сили да се активизираш, защото никой не ти позволява да тъпчеш на едно място.
С такива мисли си взех душ, след което се метнах в леглото и забих поглед в тавана. По някаква причина последните дни нямах желание да гледам картината с абортиралата жена – сякаш тя бе виновна за случилото се с Кат и всички нещастия в последно време, макар че нямаше никаква логика в това. Затворих очи и се заслушах в музиката – чилаута неслучайно е с такова име. След няколко минути вече се унасях, но вместо да изключа песните се понесох на вълната. От време на време се случваше да заспивам на музика и при правилен подбор сутринта се чувствах адски освежен и одухотворен. Черната пелена се спусна над очите ми и заспах.

***

Мъглата се стелеше и обвиваше краката ми, изкачваше се по линията на тялото ми и замъгляваше погледа ми. Не виждах особено накъде ходя, но след онзи кошмар с града целият изтръпнах – да не би пак да бях обратно сред цветните хора, само че този път градът да бе скрил своята чудовищност в мъглата? Колебливо започнах да крача из пространството, лутайки се в неяснотата. Слухтях за всеки евентуален звук, който да ми подскаже нещо, да ме предупреди, да ми даде готовност, за да мога да реагирам. От време на време махах с ръце около себе си, за да се докосна до нещо, което да ми даде ориентир, но без успех – сякаш бях увиснал в пространство, което бе изтъкано само от въздух и проклетата гъста мъгла. Изругах и продължих да ситня „напред”, каквото и да означаваше това като посока в този случай. Можеше преспокойно да правя кръгчета без да осъзнавам. След известно време пред мен – може би на пет-шест метра, максимум видимостта в тази мъгла, се изправи силуетът на дърво с някаква фигура до него. Тръпки полазиха по гърба ми, свих юмруците си и стегнах стойката си, готов за евентуално нападение. Нищо чудно да бе някой от цветните хора или нещо друго, което да ме застрашава по някакъв начин. Фигурата поклащаше главата си и държеше нещо в ръка, което ме изправи на нокти още повече. Застинах в изчаквателна позиция, обмисляйки как да атакувам натрапника при нужда, но фигурата се размърда – явно ме бе видяла.
- Не се притеснявай. – каза приятен момичешки глас и аз се поотпуснах малко. Въпреки това останах нащрех, защото можеше да е някаква уловка.
Приближих се и мъглата се поразкъса, защото бях близо до момичето и дървото. Заковах се на място и дъхът ми спря, а сърцето заби лудо. Момичето със синя коса отхапа от зелената ябълка с хрускащ звук и ми се усмихна с онези розови устни, които бях запомнил от трамвая и след това – от стъклото на прозореца на апартамента ми.
- Все едно на война идваш. – тя се пресегна и откъсна друга ябълка от дървото, явно оказало се ябълково. – Хубави са, вземи си.
Огледах подозрително първо плода, после ръцете ѝ, сетне погледът ми зашари наоколо. Сцената ми приличаше на шантава интерпретация на легендата за Адам и Ева, само че този път змията липсваше, освен ако мъглата не бе решила да поеме ролята. Същевременно обаче мнителността ми се бореше със спокойствието, което струеше от момичето. Не знаех защо точно, но ѝ вярвах, сякаш имаше някаква свързаност между нас, а сцената с трамвая и прозореца бяха само мимолетни части от нея. Струваше ми се неправилно да я подлагам на съмнение, абсолютно противоречащо на всяка логика. Ако бе искала да ми навреди, щеше да го е направила досега, нали? Имаше достатъчно шансове. От друга страна пък какво ѝ пречеше да е плела мрежа – досущ като мрежата на тази гъста мъгла около нас, за да ме вкара в капан чак сега?

Тръснах глава и импулсивно взех ябълката от ръката ѝ, след което отхапах. Още малко и щях да полудея от тези безумни мисли, така че по-добре да действам директно. Плодът бе кисел, но сочен, соковете му изпълниха устата ми и доволно замижах с очи. Осъзнах, че бях гладен и жаден, а ябълката утоляваше и двата нагона на тялото и съзнанието ми.
- Благодаря.
- Няма защо. Много си плашлив.
- Не те познавам. – и пак странното чувство след тези думи, все едно съм я познавал от толкова дълго време.
Тя впи ръце в дървото, вдигна крака и започна да се катери без да казва нищо. Отново бе в скъсани дънки и гледах слабия ѝ, но хубаво оформен задник докато се придвижваше нагоре по тъмния, дебел дънер. Пак носеше черното палто и се зачудих как то не се закача из клоните на дървото – а те самите сякаш страняха от него, отдръпваха се и даваха път на синекосата да продължава все по-нагоре и по-нагоре. Вече едва я виждах, защото ябълката бе висока, а мъглата все още се стелеше около мен. Стори ми се, че момичето ми маха от короната на дървото, подканвайки ме да отида при нея.
- Не мога да се катеря! – извиках ѝ, а в отговор тя се изсмя.
- Естествено, че можеш. Хайде, опитай.
- Но аз наистина не мога, повярвай ми. – възразих, и бях абсолютно прав.
Когато бях доста малък – скоро бях навършил осем години, се бях покатерил на една череша, за да бера сладките ѝ, тъмночервени плодове. Обожавах череши, за мен те бяха най-вкусният, най-примамливият и най-изкусителен плод. В квартала, далеч от прашните улици, имахме една огромна череша, която цъфтеше с най-хубавите цветя и в ранно лято вече се отрупваше с плодове. Заедно с други деца от квартала се катерехме по клоните ѝ и обирахме сладките череши с поаленели усти от месото им и стичащи се сокове по дрехите ни. Това бе второ лято, през което се катерих по огромното дърво и бях добил тренинг, да не говорим, че обикалях сума ти други овошки в търсене на плодове – джанки, ябълки, какво ли не. Примижал се тъпчех със сладките череши и събирах в джобовете си плодове за пъзльовците долу – две момчета на моите години, които имаха страх от височините. Видях на съвсем близко разстояние от мен клон, отрупан с изключително тъмночервени череши – това значеше, че са по-сладки и по-сочни от другите, по-зрели и натежали, и като хипнотизиран започнах да стъпвам по клона към тях. Дотам бях впечатлен, че въобще не гледах къде ходя – в ума си представях как дъвча охотно вкусните плодове; в устата ми се бе събрала слюнка, която предусещаше сочното им месо. Виковете на приятелите ми стигнаха прекалено късно до мен и клонът се скърши под краката ми. Не бях на прекомерно високо, затова само си счупих десния крак и стоях с гипс известно време след това. Болката от счупения крайник и отвратителното чувство по време на краткото ми падане обаче бяха породили фобия от повторно качване на дървета след това – и то с право. Ябълката пред мен – с виещото се синекосо момиче из короната ѝ, бе предизвикателство, което ми се струваше непосилно. Всеки клон сякаш бе готов да поддаде веднага, докато се катеря по дървото, за да ме прати отново към земята – така, както се бе случило с черешата в детството ми.
- Не мога! – провикнах се отново, някак извинително и с пламнало лице.
Шубелясвах се пред синекосото момиче и ме беше срам. Та кой обича да показва слабостите си и и да изглежда страхлив и несигурен пред другите?
- Ако не се качиш ще останеш в мъглата! – провикна се тя от короната. – Хайде, размърдай си глупавия задник и се стегни!
Ядосах се и лицето ми почервеня още повече. Отметнах кичур от черната си коса и вкопчих ръце в дървото. За непозната говореше доста нахакано и искрено ме издразни, но това, което ме разгневи още повече бе факта, че имаше право. Мощна вълна от адреналин запулсира из съзнанието ми, надъхвайки и активизирайки ме. Започнах да се катеря бавно, използвайки грапавините, клоните и всякакви други образувания по ябълката, които да ми помогнат за изкачването. Адреналинът все още бушуваше, но приливът му започна да намалява, на няколко пъти погледнах надолу и забавих темпото. Изпотих се, започнах от време на време да хлъзгам краката си по клоните – моменти, в които целият изтръпвах, а и в които и без това силно туптящото ми сърце напираше да разкъса гърдите ми. От време на време синьото момиче се провикваше, за да ме окуражи и предизвика, и тогава ръцете и краката ми се задвижваха сами, вкопчваха се в дънера, клоните, неравностите, и подновяваха устремения ход нагоре. Ръцете ми бързо се измориха, защото не се бях катерил отдавна и бях забравил, че краката са крайниците, които са основната сила в такъв случай. Започнах да правя малки паузи, за да успокоя трескавостта в пръстите и китките си, после се изправях и пружинирах на краката си.
В крайна сметка успях да стигна и се озовах в короната на ябълката. Тя бе оформена като малка кръгла платформа, обградена от дебели клони – сякаш някой си бе играл да уравни това пространство и да го шлифова по някакъв начин. Седнах безпомощно и абсолютно пребит, а синекосото момиче ме гледаше усмихнато и без да казва каквото и да е. След някакво време – когато си бях починал достатъчно, за да се държа на краката си – но все още треперейки, се изправих срещу нея.
- Е, и сега какво?
Розовите ѝ устни се изкривиха нагоре с плавно движение. Тя хвана ръката ми и в този допир се побра толкова топлина, колкото никога не бях усещал при досег с друго човешко същество. Побрах пръстите си около нейните и я оставих да ме поведе към един по-дебел клон, опасващ „площадката” ни.
- Виж около себе си. – каза тя, впила очи в околностите жадно.
Проследих погледа ѝ и застинах.
Не знам колко бе висока ябълката, но имах чувството, че сме се изкатерили десетки, не – стотици метри нагоре. Осъзнавах, че съм в сън, но дори тук това бе абсурдно. Мъглата се бе разсеяла, нямаше помен от сивкавите ѝ, гъсти талази. Наоколо всичко бе осеяно с полета и гори, пасторално спокойни и невъзмутиви в нощта. Небето бе мастиленосиньо, осеяно с множество звезди и също излъчваше спокойствие, някаква умиротвореност и дружелюбна застиналост. Почувствах се едновременно свободен и смирен, сякаш бях в своебразна мека.
Разстлах погледа си още по-надалеч, отвъд близките полета и гори, и това усещане мигом бе разрушено. В далечината се виждаха мъждукащи светлини, жълтеникави и многобройни – явно имаше някакво селище. Осветлението само по себе си не бе смущаващо, макар и да бе извън цялостната картина на природно спокойствие и липса на каквото и да е човешко присъствие. Това, което се пресегна като тъмна ръка и засенчи смирението ми бе небето над този град – черно, катраненочерно, без нито една звезда, намръщено, гневно и жестоко. Гледайки го се почувствах застрашен, примитивен страх обхвана съществото ми, започнах да треперя. Нещо с този град не беше наред, нещо странно и защо не зло по интуитивната ми преценка.
- Какво е това там? – попитах неопределено, сякаш се подразбираше за какво говоря.
Момичето със синята коса ме погледна и погледът ѝ вече не бе жаден, в него също се таеше страх и смущение.
- Там е светът, в който живея.

Изображение: Apple Tree by Ahmed M Sabry

Няма коментари:

Публикуване на коментар