понеделник, 11 юни 2012 г.

Картички с ябълки

На вратата се звънна и като отворих пред мен цъфнаха ухилените физиономии на Саня и Скин. Приятелката ми принципно беше лъчезарен и зареден с енергия човек и рядко човек я виждаше със сериозно лице, макар че това в никакъв случай не означаваше, че тя самата не е сериозна, когато се налага. Усмивката на Скин бе по-скоро плод на опитите му да се измъкне от ада на чувствата, които го бяха приклещили след смъртта на Кат. Албиносът се опитваше да посъбере частиците, които се бяха пръснали при последвалия от загубата шок, но все още бе твърде рано дори за частично стабилизиране. Освен това подозирах, че бе развил по-дълбоки чувства към Кат и това допълнително утежняваше преживяването. Не го бях разпитвал, защото много добре знаех за деликатността на темата и не исках да разгарям жаравата, но не бе никак изключено – потребността на Скин от музи понякога се съдържаше във влюбването му буквално през няколко седмици в различен обект. В този свой аспект приятелят ми беше абсолютната ми противоположност, след като аз вече години наред не бях изпитвал нещо, което дори и дистанцирано да се доближи до идеята за любов.
Осъзнах, че Саня се люлее насам-натам на прага, а Скин смутено се опитва да мине пред нея, докато аз бях потънал в някакви размишления.

- Саня, стига си ми се клатила и влизай.
- Много лош, напра’о много лош, ей. – тя ме прегърна. – Отдавна не съм ти мяркала черната косичка и хитрите очички, а ти си станал хейтър през това време.
- Че преди не съм ли бил?
- Е, има разлика между хейтър и мрънкало, сешш’се. – тя си събу обувките и започна да се хлъзга по плочките. – Баси якото, човече.
Поклатих глава и се здрависах със Скин, който си бе позволил малко по-открита усмивка при детинщините на Саня. След смъртта на Кат тя коренно си бе променила отношението към него, което автоматично рефлектира и в промяна на неговото отношение към нея. Не бих казал, че бяха първа обич и преливаха от щастие при засичане някъде, но поне бяха в нормални отношения - това важеше двойно пред мен.
- Как си, Скин?
- Ставам, братле. – той извади някаква картичка и ми я даде. – Виж какво ти взех, просто спонтанно. Хареса ми, реших, че напоследък доста си ми помагал – а и принципно, пък аз никога не съм правил какъвто и да е по-дълбок жест. Не е нещо кой знае какво, ама ми идва от сърцето и душата и съм си излял някоя и друга дума в твоя чест.
- Имаш ли сиренеее? – изкрещя Саня от кухнята и до някаква степен развали момента.
- На третия рафт в хладилника е, не може да го пропуснеш. – отговорих и отворих картичката – Настанявай се, брат, даже и ти ако искаш мини през бокса и виж какво има за ядене. Има светла бира и уиски за пиене, освен ако не щеш да лочиш чешмяна вода.
- Не бих отказал едно уиски, знаеш ли. – ухили се той.
Аз кимнах, но вече бях започнал да си чета подаръка и това бе по-скоро машинално действие. Картичката бе може би А6 големина, т.е. 15 х 10.5 сантиметра, на корицата ѝ имаше две тъмни бири с халби до тях, а отгоре с големи, заоблени букви пишеше „Наздраве за теб, верни приятелю!”. Поклатих глава развеселено – макар да беше изкусен сваляч, Скин си оставаше доста неартистичен и простоват в някакви такива жестове спрямо свои приятели – картички, подаръци, изненади. Пожеланието вътре обаче бе типично в негов стил и думите се лееха на потоци, мелодични, завъртяни и танцуващи словоредно. Освен всичко друго, албиносът ми бе написал и малко четиристишие, гласящо:

Ако въздухът над града е тежък и смазващ
и сърце ми се спре от лед навътре полазващ
знам че приют мога да очаквам пред твоя праг
и бързо ще стопиш сивеещият вътре в мене сняг.

В края на посвещението Скин бе нарисувал с химикалка ябълка и я беше оцветил в зелено. Плодът ми напомни за песента, която бяхме слушали с Елия и нещо повече – за странния сън, в който със синекосото момиче катерихме ябълково дърво. Дори два-три дни след него още усещах остатъчна болка, а случилото се блестеше ясно в съзнанието ми – притеснението, страхът от катеренето, ядът при отправеното от момичето предизвикателство. А след изкачването на дървото – ширналият се пейзаж, оттърсил се от задушаващата прегръдка на мъглата, полетата в него и тайнственият град с черно небе отгоре. Прекалено много странни символики имаше тук и те ме притесняваха, приклещваха ме – сякаш вървях срещу незрима стена и с всяка крачка се колебаех дали следващата няма болезнено да ме запрати в тухлите на невидимата преграда. Нишката на странни събития, която бях проследил в нощта преди смъртта на Кат продължаваше – удебелена, набъбнала с нови откровено плашещи и шантави случки, но все пак без ясен изход и значение. Погледнах отново ябълката.

- Скин, защо си ми нарисувал ябълка?
- О, това ли братле. – той се показа от кухнята с бутилка уиски в ръка. – Харесва ли ти? Хич не съм талантлив в рисуването, даже съм си отявлен инвалид, ама си казах, че една малка, деликатна ябълка няма да е толкова трудно начинание.
- Хубава е, ама защо точно ябълка?
- Ами не мога да ти кажа, човече. Спонтанно ми дойде, някаква блеснала за миг идея, хаотично родила се мисъл - знаеш как стават нещата. Защо толкова си се взрял в тая ябълка? – той се ухили – Ако толкова ти се яде ще скоча до някой близък магазин и ще ти взема кило - и то зелени.
- Не бе, заеби. – махнах с ръка. – Просто се учудих, нищо повече. Плодовете като цяло не попадат в топ десет неща, които човек очаква да види нарисувани на картичка-подарък. Стихът ти обаче ми хареса.
- Това е защото изостави поезията и почна да драскаш само разкази, братле. Отвикнал си от качествения материал, конструкциите са адски различни. Това четиристишие е епитомът на бездарната поетика, честно казано – предвидливи рими, скучни образи, някакви безумно драматични глупости, вместо просто да си кажа, че ако нещо стане, ще врътнем по 4-5 бири и ще сме окей. Ама знаеш, че принципно пиша друг тип стихове и тея води не са мои принципно.
- И все пак ми харесва, честно.
- Бооже мили, вие сте като гейове, сериозно. – изкрещя Саня от кухнята. – Я оня да остави бутилката уиски и да почне да реже сиренето, кашкавала и другите глупости за няк’во мезе, пък ти, черньо, си домъкни задника и започни салатата. Аре, експедитивност, моля!
- Ей, майната ти! Аз съм домакинът и аз имам правото да командвам. – извиках аз. – А ти какво ще правиш?
- Ще си направя чай, ‘щото гърлото ми не е на кеф.
- Много ангажираща дейност, няма що. – изсумтя Скин, но се усмихна отворено, без прегради, и за пръв път от много време видях лика на стария албинос, който се бе позагубил напоследък. – Айде да отиваме, че иначе ще ни опищи живота.

В крайна сметка си стъкмихме една много приятна вечеря от печени картофи с шунка и кашкавал. Като добавка имаше салата от домати, краставици и прясни червени чушки, а в чиниики бяхме нарязали отделно кашкавал, сирене и залъчета с намазан хайвер. В много голяма степен богатството на продукти в хладилника ми се дължеше на посещенията на Елия у нас – художничката бе малко разглезена и често се отправяхме на пазар, за да си подбере подходящи за ядене неща при нежелание да консумира просто сандвичи. С щедрите финанси на баща ѝ това бе адски лесна работа и често през иначе оскъдния на ядене мой дом минаваха изискани продукти като хайвер, скариди, специални сортове сирена и други. Такъв тип завъртяни стоки ми бяха достъпни като живеех с нашите, но това бързо се промени при изнасянето ми надалеч от домашното гнездо. Адаптирах се бързо за мое щастие и оттогава разчитах на хляба, сиренето, зеленчуците (в частност домати, краставици и чушки, понякога и лук), картофите, яйцата и някои други лесноприготволяеми продукти. Нямах чисто физическото време да готвя в повечето случаи, макар че бях решил да се науча някой ден при възможност. Финансово пък не можех да си позволя честите поръчки от ресторанти, пицарии или други заведения, въпреки че от тръгването на списанието наново заплатите ни се бяха увеличили с известно количество. Тези бонус приходи обаче отиваха в касичката за нова печка, която все още държеше приоритетна позиция при обзавеждането ми.

- Бе вкусно е станало, пичове сме. – изтрака с вилица Саня. – Къде ти е художничката?
- Малко сме поскарани тея дни.
„Малко” беше изключително умален мащаб на скандала, който се бе развихрил между мен и Елия след избухването ми в офиса. Оттогава не се бяхме и чували въобще.
- Какво штана? – попита Скин, фъфлейки с пълна с картофи уста.
- С една колежка от работа са си наумили, че съм нечий и направиха грозна сценка по време на оперативката. Аз се изнервих, разкрещях се, нарекох ги пикли...и така.
- Хахахаа! – Саня започна да се кикоти. – Човече, как не са те издрали не знам, макар че може би са прекалено заети да се дерат една друга, когато ти не гледаш. Жените могат да бъдат доста тъпи и упорити същества, да не казвам к’ви кучки могат да го играят. Че твърде често са патици е ясна ра’ота.
- Ъъъ...ти си жена. – отбеляза умно Скин.
- Да, ама съм по-практична жена и по-рядко съм патица или кучка. За т’ва пък доста често съм упорита.
- Хитро измъкване.
- Хитро ще е, я. – ухили се тя. - И к’во, Блексън, цупи ти се лигличката, а? А другата?
- Ами и тя ме игнорира, но честно казано, сто пъти предпочитам това пред другото. Напряга обстановката и за другите и пречи на работния ни процес, особено на концентрацията. Мълчанието е много по-добра алтернатива и е лесно постижимо, особено като Елия не е тези дни в офиса.
- На коя държиш повече? – попита Скин и отпи от уискито си.
Това беше третата му голямо, Саня пък бе опустошила половин шише водка, така че вече бяха подпийнали. Аз от своя страна скромно бях изпил две бири.
- Художничката, естествено. С Аля се забивахме преди време, но не е нищо особено. Елия ме предизвиква и интелектуално, и творчески, нещата са съвсем различни.
- Доста хлътнал звучиш. – изсмя се албиносът. – Ако видя теб – Блек, човече!, влюбен, сериозно, ще се откажа от поезията и ще се гмурна в леярството, примерно.
- Не се изхвърляй, Скин.
- Хахаа, виж го колко е сериозен обаче. – избъзика ме и Саня, пригласяйки на приятеля ми. – Страхова невроза имаш от тая любов, черньо, сериозно. Що тогава не запознаеш ей тоя сладур тогава с тази твоя колежка, за да ѝ врътне главата?
- Не мисля, че е нейн тип, честно казано.
- Не си пада по албиноси?!
- Ей, за малко да се обидя. – нацупи се мнимо Скин.
- Айде бе, аз съм чувала, че албиносите имат по-големи...
- Откъде пък си чувала?
- Ми отнякъде. Що, ти нещо да не се засегна, че твоят нещо не е наред?
- Окей си ми е моят. Ако искаш да ти демонстрирам?
- А, на мен да ми демонстрираш – дай на кукличката, дето е колежка на черньото по-добре.
- Ми да, ама тя не ме иска.
- Бе, не те иска – не те е видяла, затова. Блексън нещо се прави на интересен и си я пази като резерва, сигурно иска да ги врътка двете.
- Ей, верно. – Скин отново отпи от уискито си. – Представяш ли си какъв е хитряга?
- Чука едната тук, след което какъвто е интелектуалец много умно я разкарва, за да дойде другата. Чиста работа, човече!
- Е няма ли да се измори по някое време ебаси?
- Абе да, друг път – нашият Блеки си е машинка, просто го крие зад тайни порно разкази. Убедена съм!
- И всичко това поради пустата сексуална фрустрация...
- Ама той сега не чука никоя? Значи наистина си е фрустриран...
- Трябва да му помогнем.
- Съгласна съм. Ама как?
- Не знам. Ти знаеш ли?
- Ми и аз не знам, може би да му поръчаме проститутка?
- Тамън ще напише някой разказ за курвите!
- Дали?
- Убеден съм, даже си го представям – в него ще се разкриват душевните (и не само) дълбини на...Абе, братле, що си се захлупил така?
- Защото бръщолевите глупости и сте пияни. – измърморих аз, дъвчейки покривката. Бях си зарил лицето в нея в театрален жест на отчаяние. Всъщност ми беше адски приятна неадекватната им компания и Саня бе успяла да отпусне малко Скин, давайки му поле на изява.
- Той ни се цупи. – отбеляза Саня.
- Само се прави, нищо повече.
- Ей, черньо, имаш ли против да останем да спим тук?
- Ще останем ли?
- Ми ще останем, що не. Ако той няма против де.
- Всъщност няма значение, защото вие вече сте го решили, нали?
- Виж го колко е умен. – доволно заклати глава Скин.
- Понякога му се получава, факт.
- Ама уискито ми свърши...
- Ще купим ново. Тоест той ще купи, ‘щот ние вече сме пияни.
- Ей, братле, ще купиш ли?
Въздъхнах.
- Ще купя, тъкмо да мина през аптеката да си взема и аналгин, че главата ще ме боли от вас.
- Албиносе, май е фрустриран наш Блеки?
- Ми казах ти да му помогнем, ама и ти си една...
- Абе...
Другите думи се заглушиха от затварянето на вратата и ухилен заслизах по стълбите. Приятелите ми бяха успели да отмият притесненията и напрежението, което се бе натрупало в мен през последните дни. Смятах наистина да купя още алкохол - и може би някое и друго кило ябълки – просто така, за символиката на нещата.

Изображение: Green apple by dh6art

Няма коментари:

Публикуване на коментар