неделя, 15 април 2012 г.

Черно-белите улици, които водят до песни за ябълки

Рисунката на абортиралата жена остана в нас, естествено. Елия ми я връчи и каза, че това е най-искреният ѝ възможен подарък. „Не я искам за мен, Блек. Тя е направена за теб и с това се изчерпва смисълът на съществуването ѝ. Не я ли искаш, ще я хвърля някъде, знам ли”. Съвсем естествено ѝ казах, че ще си я запазя, но думите не излязоха от устата ми само поради учтивост или желание да не я нараня. Първо, Елия нямаше да приеме толкова присърце критиката относно една картина и второ – произведението наистина ми харесваше и имаше нещо хипнотично, побрано в себе си. Не знам дали това притегляне се дължеше на рисунката или на асоциациите ми, когато я гледах. Сякаш наблюдавах триизмерно платно, което наред с жената от „Градът умира в синьо” криеше в себе си и синята коса и кротките очи на едно момиче, което не съществуваше.

 Следващите дни минаха в една строга рутина, като през денят си вършех работата и събирах материали за статията ми – реших, че ще бъде относно „големите” и „малките” хора във финансов аспект. На дневна светлина светът изглеждаш скучен, повтаряем, без каквито и да е интересни свои проявления. Общувах машинално с хората, дори крясъците на Йег не ми направиха впечатление - а той крещя много, защото Мартин бе прецакал един от диктофоните, в който имаше запаметено интервю с важен юрист, който бе с претъпкана програма и нямаше как да даде ново. Елия също се вясваше в офиса, но бе заета с някакви свои нови рисунки, а и аз не горях от желание да общувам с нея. Това важеше за всички, всъщност – бях се потопил в един от тези периоди, в които човек стои, гледа в празното пространство, размишлява над някакви неща, евентуално пише и чете, и като цяло се асоциализира. Хубавото е, че имах разбрани хора срещу мен, особено в работната среда, и те не ми досаждаха с безбройно въпроси кое, защо и как. Последното нещо, от което има нужда човек в такава дупка е някой да му натяква мнението си, че този метод на изживяване е неправилен, защо не вземе да живне малко и прочие. Вечерите четях за изпитите, драсках евентуални скици на свои герои и слушах музика от лаптопа. Колонките му бяха достатъчно добри, за да създам една приятна обстановка, в която музиката изпълва всяко кътче на малкия апартамент и се оказвам в една същинска звукова зона. Най-важната част от вечерта бе звъненето ми на Скин да го питам как е Кат, както и разговорите със самата нея. Нямах сили да поддържам контакти на неработно ниво с който и да е, но албиносът и колежката ми се разбираха достатъчно добре, за да могат да си комуникират изцяло явно. Кат се бе поосвестила, макар че Скин ми каза, че все пак често изпада в бездумно самовглъбяване. Два от четирите ни изпита минаха – и то даже по-тежките, и двамата се бяхме справили добре на тях, за разлика от доста голяма част от съкурсниците ни, които останаха на поправителен. Не по-малко важно беше обаче и взирането в картината от Елия.
 Като фанатизиран култист, организирал внимателно своя олтар и отдаващ своята почит редовно, аз гледах жената и безликите хора около нея. Очите ѝ бяха все така хищни и поглъщащи и това се отнасяше тройно за момента, в който творбата на художничката бе осветявана само от слабата светлина на лаптопа, която ѝ придаваше заплашителни окраски. Затварях очи и си представях града от „Градът умира в синьо”, с неговите прави улици от стар асфалт с множество дупки, разбити тротоари и добре поддържани тревни площи, високи сгради и олющени стари къщи, чакащи да бъдат бутнат, за да отстъпят мястото си на някоя нова, лъскава кооперация. Представях си този град много по-ясно, отколкото по времето, когато пишех разказа. Той бе пулсиращо чудовище, погълнало в търбуха си съдбите на своите граждани, храносмилащо ги и изплюващо някоя и друга ненужна душа – като тази на абортиралата жена. Между зъбите му минаваха само най-смелите и най-твърдите, най-волевите и най-егоистичните. Всичко друго ставаше на каша в киселинния му стомах от сгради, улици и канавки. Всъщност, градът от разказа не бе много по-различен от което и да е друго по-голямо селище, включително от моя роден град. Но в осанката му имаше нещо неизказано заплашително, сякаш в дебрите му се криеше някаква тайна, скрит механизъм, който бе надвиснал над всичко и хвърляше мрак. В една от вечерите опитах да нарисувам скица, която да го синтезира по някакъв начин, но не постигнах нищо. Рисуването ми бе плачевно, отделно самият град сякаш се изплъзваше като образ всеки момент, когато успявах да добия по-ясна дефиниция за облика му. След няколко абсолютно некадърни опита се отказах – може би трябваше да говоря с Елия да нарисува и него, освен абортиралата жена. Поклатих глава и звъннах на Кат. Телефонът даде няколко сигнала свободно и тръгнах да затварям – сигурно бяха заспали, когато колежката ми вдигна.
- Ей, Блек! – говорът ѝ бе носов, явно бе хремава.
- Я, вие пък не спите. Какво правите, Кат?
- Аз си лежа, преди това четох за изпита. Даже мислех тъкмо сега аз да ти звънна. А пък Скин го повикаха по спешност.
- По спешност?
- Ахъ. Някакъв негов приятел се е напил и се е потрошил целият, отиде да го кара в болницата заедно с още няколко момчета. Но аз съм окей де, не се притеснявай, наред е всичко. Мога да остана сама за два-три часа, не съм малка, нали? – смехът ѝ бе леко пресилен и изнервен.
- Скин и неговите приятели...ако имаш нужда от нещо, кажи, хващам едно такси и идвам за нула време.
- Блеки, моля ти се, казах ти – не съм бебе. – тя помълча малко. - Слушай, ако ти кажа нещо, нали няма да се разсърдиш?
 Вдигнах вежда.
- Предполагам, зависи какво е.
- Със Скин спим заедно.
 Засмях се. Скин, хитряга такъв, винаги очарователен, дори в такива ситуации.
- Защо по дяволите следва да се разсърдя от това, Кат? Това са си ваши отношения.
- Ами...не знам, той се притесняваше да ти го каже. Затова реших аз да ти го споделя и да питам дали нямаш някакъв проблем.
- Глупости, Кат. Щом ви устройва, няма нищо лошо. Даже така сигурно ви минава доста по-бързо и приятно времето, хаха.
- Помага ми и за ученето!
- Охоо, не думай!
- Охо, ми. – настроението ѝ леко се повдигна. – Ти какво правиш, звучиш ми леко изморено...
- Асоциалността ми е решила да достигне своя връх май просто, нищо друго няма. Отделно скицирам града от един разказ. – не бях разказал нито на Кат, нито на Скин за момичето, само Елия знаеше за него. – Но не мога да се концентрирам и все ми убягва. Сякаш градът не иска да бъде обрисуван детайлно.
- Като опърничаво куче?
- Нещо такова, да. И това ме дразни.
- Искаш ли все пак да се опиташ да ми обясниш как изглежда? – чу се шумолене на чаршафи и слушалката издаде неприятен звук. – Излегнала съм се, а таванът не е толкова интересен, честно казано. Нито пък ми се чете повече.
 Погладих брадичка.
- Ами окей, защо не. Градът има прави улици, сякаш нарочно направени толкова прави. Те имат дупки, асфалтът им е стар, платната са закърпени на много места. Тротоарите им също са разнебитени и някак тесни – така, че едва можеш да се разминеш на тях.
- Имат ли от плочките, които когато е мокро хлътват и те пръскат целия?
- Има и от плочките-капани, да. Даже повечето са такива и постоянно хлътваш в тях и след валежите панталоните ти стават в кал и мръсна вода. Въпреки окаяното състояние на улиците и тротоарите обаче, тревните площи са изключително добре поддържани.
- Значи не е есен или зима, щом има тревни площи. – отбеляза Кат.
- Не е. Може би е по-скоро късна пролет, тъкмо преходът между двата сезона. Тревата е свежа, сякаш я поливат много често и я подхранват, за да блести напук на всичко наоколо. Сградите са контрастни – до лъскавите, високи нови кооперации са сгушени малки къщи от по два етажа, чиито керемиди са стари и потъмнели, тухлените стени – неугледни, оградите – огънати.
- А хората?
- Не знам. – замълчах. – Хората нямат лица и са замазани, бледи фигури, но с цветни дрехи.
- Нямат лица...Защото не заслужават идентичност, или?
- Отново не знам, Кат. Просто е така. Сякаш градът е изсмукал всичко от тях и им е оставил цветността, повърхностната пъстрота, която да контрастира на сърцевината на града. Като...подигравка е. Сякаш градът им се подиграва по този начин.
 И двамата замълчахме за малко, обмисляйки картината, която се появяваше в главите ни. Зачудих се доколко този образ е еднакъв и къде се различаваше въображението ни.
- Значи градът е черно-бял, така ли, Блек?
- Предполагам. Нито го виждам черно-бял, нито цветен, нещо междинно. Странно е, освен цветните дрехи на хората и зелената трева, нищо друго няма ясен цветен образ в съзнанието ми. Сякаш се...
- ...крие?
- Сякаш се крие, да. Сякаш градът се крие от мен поради някаква причина.
- Но все пак е твоят град, глупчо, и това се усеща.
- Защо да се усеща?
- Има твоята нотка, да не говорим, че е създаден от теб образ. Но аз мисля, че всъщност този град си е съвсем черно-бял, изключая дрехите на неговите жители и тревата. Небето също може да е друго, но то не е част от града, то е над него, така че не се брои. Градът на Блеки.
- Има и малко синьо. – зачесах брадясалото си лице и загледах картината и очите на абортиралата жена. – Не е много, но е достатъчно и се намира тук-таме, стига да се оглеждаш както трябва. Синьо като тъгата на града и на хората, които дори не я забелязват.
- ...и като твоята? – подметна Кат и я усетих как малко затаява дъх. Явно също беше влязла в историята, градът мъжделееше и пред нейния вътрешен взор като неясен образ, наред с всичко друго.
 Замълчах за малко, обмисляйки въпроса. Не се чувствах тъжен, но всъщност не се чувствах по какъвто и да е начин. В последно време бяха станали толкова важни и емоционално утежняващи неща, и в позитивен, и в негативен смисъл. Запознанството с Елия, проблемите около списанието, смъртта на родителите на Кат, момичето със синя коса и разказът, както и другите ми творби и проекти – всичко това бе един водовъртеж, който дотолкова ме бе лашкал в себе си, че се чувствах изцеден. Нямах идея дали съм тъжен, откровено отчаян и нещастен, еуфоричен, щастлив, или просто неутрален.
- Може би, Кат. – гласът ми издрезгавя. – Може и да е като моята тъга, но не знам дали я има или няма в момента. Това се отнася за всичко. Сякаш всичко е една дупка, черна и мръсна, по средата на лъскавия ти нов паркет и ти се чудиш откъде се е появила. Първо не ѝ обръщаш внимание, защото е малка, после тя се разширява постепенно, но ти пак нехаеш. И накрая – бам! вътре си и си пропаднал пет етажа надолу в мазето.
- Май те разбирам. – чаршафите отново прошумоляха и телефонът леко изпращя. – Аз сякаш съм паднала не в мазето обаче, а под земята. И всякакви отвратителни корени се оплитат около тялото ми. – тя направи малка пауза. – Знаеш ли, аз си представих добре града ти, и теб в него.
- И какъв съм – цветен или черно-бял?
- Не знам, зависи от теб. В един момент си един, а след това – друг, сякаш чакаш нещо, което да те упъти какъв точно трябва да бъдеш.
- Същото може би важи и за теб, Кат?
- Не. Това е твоят град, аз нямам място там и едва ли някога ще имам. – бях сигурен, че в момента се усмихва с намек за тъга – Това не ми пречи да виждам теб, обаче - като зрител на някое представление, което не разбирам напълно. Малко ми напомня за една песен, “Bad Apple” се казва.
- Градът ли?
- Всичко, Блеки – и ти, както се описваш, и градът. Имаш си лаптопче – виж я, три цъкания на кръст е.
- Утре ще е, че ми се доспа твърде много, Кат. – прозях се аз и я подкачих. – Прекомерно интелектуалните разговори с теб ми ебават майката, знаеш.
- Знаеш как да ме разкараш галантно обаче, а? – тя се засмя. – Може би следващият път трябва да обсъждаме следващия изпит като последните зубъри и да мънкаме социологически термини.
- Тогава и двамата ще задремем на втората минута от скука. Спи леко, Кат, и сънувай градове, които са твои.
- Разкарай се, Блеки. – одеалата прошумоляха отново. – Марш в леглото и сънувай нещо, което да те поизправи малко на крака, че си станал плужест. – тя направи кратка пауза. – Спи спокойно, Блек, и утре ще е по-добър ден, обещавам. Бъди добре. Обещай ми. Каквото и да става.
- Ще – обещах ѝ аз. – Защо толкова абсолютно говориш?
 Кат замълча за малко, сякаш мислеше над нещо.
- Просто така, Блеки. Просто така.
- Лека, Кат.
- Лека.

 Почесах си главата и се надигнах – бяхме говорили поне двайсетина минути, а аз мразех телефонните разговори. Намерих забравена кутия с две поизсъхнали какаови бисквити и си натъпках в устата, след което си измих лицето и зъбите в банята и трупясах в леглото. Градът отвън ме наблюдаваше през прозореца на моя единадесети етаж и докато заспивах усещах тъмния му, студен поглед, фиксиран върху увитото ми в одеалата тяло.

петък, 6 април 2012 г.

Синята кръв на една муза

- Нарисувала си я значи. – провикнах се.
 Елия подрънча още малко с чиниите и дойде. В ръцете си носеше две чинии със сандвичи, прецизно направени и с подредени резенчета краставица отстрани. Връчи ми едната и седна до мен на леглото.
- Аха. Има някои промени – черната дреха вместо твоята рокля на цветя например, но май запазих идеята като цяло. Харесва ли ти?
 Захапах замислено филията с масло, сирене и шунка.
- Супер е. Но главната разлика като че ли е, че в рисунката ти тя е по-скоро гладна, сякаш иска да натъпче целия свят в устата си. Хищна е, докато в разказа ми е по-скоро отчаяна, безсилна, абсолютно мъртва за околния свят.
- Отчаянието и разрушението не са ли достатъчно ненаситни и хищни според теб, Блек? Нима има по-бездънна и мрачна яма от тази на саморазрухата и липсата на каквато и да е надежда? – тя преглътна една хапка. – Виж я. Докато четох разказа ти в съзнанието ми изникнаха точно тези очи. Тъмни като тази бездна, гладни да я запълнят с каквото им попадне, но обречени да останат отчаяни. Замисли се при един обратен процес – ако вместо аз рисувах по писаното от теб, ти пишеше по моята рисунка...би ли имало драстична промяна в образа на абортиралата жена като цяло?
 Погладих брада и почесах лицето си. Май наистина имах нужда от бръснене, бях пообрасъл.
- Едва ли. И все пак има разлика в тоналностите, Ел. Все едно ползваме една палитра на синьото, но твоето е с една идея по-мрачно, по-наситено и напрягащо. Основата ни е сходна и в по-голямата си част се припокриваме, но в един момент си проличава, че твоят цвят е по-плътен и будещ чернота като асоциация.
- Но ти харесва.
 Кимнах.
- Абсолютно. Успяла си да претвориш усещанията ми изключително точно. Усетила си ме, след което си изляла на плътната хартия това, което аз виждам – но си добавила и твои идеи и виждания, които да ошлайфат и видоизменят тялото.

 Помълчахме малко, зареяли поглед – тя в някаква фиксирана точка из стената срещу нас, а аз отвъд стъклото на прозореца, някъде в тъмата на нощния град. Тя се сепна първа.
- Какво те вдъхнови за този разказ, Блек? Някоя твоя позната да не е била изнасилена, или пък да е направила аборт? – тя облиза хубавите си устни. – Ако въпросът ти е неудобен, не ми отговаряй.
 Поклатих глава.
- Не. Ситуацията е напълно фиктивна. Всъщност разказът започна без бъдеще, може би като скица.
- Като някои мои рисунки. Начертавам първите щрихи и ги оставям така, защото нямам вдъхновение в момента. Ако то дойде – разгръщам ги. Ако не...изтривам и прекроявам, или ако се ядосам, скъсвам листа и го хвърлям в кошчето.
- Да, нещо такова. После обаче, една нощ цялата история просто се разгърна от нищото и писах трескаво. Прекъснах само за кратък разговор с един приятел и то разговорът бе по разказа, а не на странична тема.
- Рязък прилив на вдъхновение. – тя се усмихна и се присламчи към мен. Ръката ѝ се плъзна между краката ми и стисна, докато приклещи устата ми в дива целувка. След като танцът на езиците ни спря, тя се отдръпна и се засмя. – Малка лирична пауза, но не съм имала физически контакт с теб от доста време и трябваше да катализирам някак, поне мъничко. Пролетта е безумно хормонален сезон, а на мен ми влияе тройно по-силно. – тя преглътна. – И все пак, сигурен ли си, че музата не е обвързана с нещо? Може и да греша, но разказът ти е прекалено ярък, за да няма някакво реално покритие, сравнен с други твои неща, които съм чела. И „Градът умира в синьо”? Странно заглавие, за да не бъде базирано на нищо конкретно...
 Замислих се. Елия имаше право – вдъхновението ми бе дошло прекалено ясно, за да бъде наистина безпричинно. Честно казано се имах за посредствен писател въпреки усилията си – силата ми бе в проблясъците, които ме осеняваха от време на време. Музата идваше често, но секваше доста бързо. Дори при изживяни и наблюдавани ситуации, които претворявах на листа, нещата ми имаха „кръпки” в сюжета и посланията си. Скиците ми на героите винаги бяха супер, но сякаш при разгръщането им губех инерция и нещо се прецакваше, което водеше и до по-слабо изградено повествование, отколкото ми се искаше. „Градът умира в синьо” действително бе странен разказ като реализация, осъзнах аз изведнъж. Скиците на жената бяха на обичайното високо ниво, но продължението и разгръщането се бяха оказала неочаквано сполучливи. Сякаш невидима ръка ми бе помогнала да пиша дума след дума и да завърша едно цяло структурирано и написано изящно писмено тяло. Какво бе станало, че да се вдъхновя така?
- Хей, Блек, добре ли си? – потупа ме художничката.
- Знаеш ли, май си права. – погледнах зелените ѝ искрящи очи. – Никога не ми се е случвало такова нещо. Не и по този начин.
- Значи има нещо специфично, нещо, което ти е направило впечатление. – тя опипа обицата си лястовица с опашка от зелен ахат. Дупката на дясното ухо този път бе оставена гола, без украшение. След това Елия попита, сякаш прочела мислите ми отпреди малко. – Какво е станало?
- Не знам. Нямам идея, наистина. – казах аз, но мислите ми се заблъскаха лудо изведнъж, сякаш някакъв таен механизъм се бе отключил в тях. Пороят им смътно ми напомни нещо, но то още бе мъгливо, не виждах тялото му – така, както не можех да видя лицата в картината на червенокосото момиче. – Не, чакай... – Мислите завъртяха дните назад, лентата трескаво свистеше, носейки различни спомени и образи, случки и събития. Изведнъж всичко щракна и се успокои като един образ ясно се появи в съзнанието ми. – Имаше едно момиче.
- Момиче? – Елия вдигна вежда. – Като абортиращата жена?
- Не, не, съвсем различно момиче. Може би на 18-19 години, не повече. Със синя коса, дънки и оранжеви ръкавици. – напрегнах се да си спомня как изглеждаха момичето от трамвая, което после се бе явило и на прозореца ми. – И зеленокафяви, пъстри очи.

 Художничката нацупи устните си с детинска гримаса.
- Чукаш колежка от работата си, вдъхновяваш се от момичета със сини коси. Какво ли се случва в университета ти, или по-скоро не искам да знам това?
 Понечих да ѝ обясня за Кат, но нещо сякаш стегна устата ми, настояващо, че не е сега подходящия момент. Единственото, за което исках да говоря, бе момичето със синя коса. Всичко друго засядаше в гърлото ми, изплъзваше се от мислите и оставаше невъзможно за изричане.
- Не мисля, че това момиче е реално.
- Как така?
- Видях я в просъница в трамвая веднъж, докато се разхождах нощем из града. След това нямаше никаква следа от нея, абсолютно никаква. След като завърших „Градът умира в синьо” тя отново се появи като образ – върху стъклото на прозореца в кухнята, докато отново гледах нощния град. Звучи налудничаво, знам.
 Елия поклати глава.
- Странно е, но вдъхновението идва във всякакви форми и образи – реални, или пък плод на въображението ни. Моето също приема абстрактни форми твърде често. Значи смяташ, че в това момиче се крие ключът за успешния разказ?
- Да. – когато потвърдих това, сякаш всичко ми стана ясно и механизмът щракна – всички парчета на пъзела бяха съединени.
 Мимолетно засечения образ на това момиче бе отключил нещо, което е стояло бутилирано в мен. Неслучайно заглавието бе „Градът умира в синьо” и бях използвал като център на разказа не толкова жената и нейната дилема, а символиката на синия цвят. Осъзнах това чак сега и се зачудих как не ми е било ясно досега. Бях писал нещо, което се бе оказало триизмерно изображение, хитро менящо лика си. Синьото в небето, синьото като отчаяние, тъга и самота, сините очи...всичко това бяха проявления на сините коси на това момиче и синеещия мрак на града, когато я видях в трамвая. А при приключването на тази синя одисея, тя се бе появила отново на прозореца, за да удостовери участието си в мистериозния процес, да ми напомни, че тя всъщност е причината за моя успех.
- Е, - плесна с ръце реалното момиче с червена коса до мен – значи си намерил музата си. И то под красивия образ на момичето, което описваш. Какво по-добре от това?
- Не знам, просто е странно.
- Стига си се тормозил, няма нищо лошо в това, напротив – прекрасно е. Не може да те е страх от вдъхновението, Блек! – тя се изправи енергично. – Слушай, нали няма проблем с това да остана да спя тук въпреки, че няма изгледи да правим секс?
- Не, естествено. – засмях се аз. – Странен въпрос от устата на нахакан човек като теб.
- Бъзиках се. Но и аз като другите жени обичам да ми се напомня, че не съм само плът, а и човешко същество, което може да бъде добра компания. Много са правили грешката да ме мислят за ходещи цици и вагина.
- Наистина?
- Аха. Не, че не харесвам секса или чисто сексуалните отношения. Но имам нужда да се зачита и личността ми. Баща ми е добър човек и грижовен родител, но е прекалено авторитарен на моменти и това е малко мачкащо.
 Сетих се отново за думите, които той ми бе казал на изпращане от офиса и помръднах леко.
- Аз зачитам личността ти.
- Знам. Личи си. – тя се усмихна. – Затова ме караш да се чувствам свободна, както ти казах. Също така и оценена. – коремът ѝ изкъркори и тя го потупа. – Май имаме нужда от по-стабилно хапване. Имаме ли продукти, за да си сготвим нещо?
- Все ще се намерят. – усмихнах се аз и също се изправих, хванах брадичката ѝ и я целунах. – Ако не, ще напазаруваме, колко му е – има денонощен наблизо. А после ще ти кажа нещо тъжно за едно друго момиче, не със синя коса.
 Гърлото ми се бе отстегнало след като бях изговорил всичко за момичето със синята коса и бях осъзнал ролята ѝ в разказа и вдъхновението ми. Нямаше как да не споделя с нея за Кат, имайки предвид, че все пак ми бе близка и се притеснявах, а и Елия бе достатъчно способна на емпатия и задълбаване в човешките трагедии, за да бъде добър събеседник. И да ми донесе малко успокоение, наред с приятелския и деликатен жест на Скин.
- Обичам тъжните неща. – каза тя. – Вдъхновяват ме.
 В крайна сметка нямаше достатъчно продукти и отидохме до магазина. По пътя Елия танцуваше по улиците като малко дете, а аз се усмихвах и я окуражавах с викове, стряскащи околните шепа души, които скитаха по това късно време. Очите ми обаче постоянно шареха, търсейки да запечатат някъде лицето на момичето със синя коса, очаквайки внезапната му поява от нищото.

Изображение: blood red white and blue by s_c_o_r_c_h_95

събота, 31 март 2012 г.

Вечерни рисунки

Поверяването на Кат в ръцете на Скин сне немалък товар от раменете ми. В мен се бе настанила увереността, че няма по-подходящ човек, който да се грижи за колежката ми от синеокия албинос. Тази увереност потушаваше до голяма степен притесненията ми и можех да се отдам по-пълноценно на работата си. Това се отнасяше както за ученето, така и за текущите ми проекти в списанието. Минавах да видя колежката си за час-два вечерите, като отменях за малко „караула” на Скин. В крайна сметка, той също бе млад човек и достатъчно свободолюбив, че да заслужава временна почивка, за да скита из града по някоя и друга среща. Двамата с Кат се разбираха прекрасно, което изключително много ме зарадва, защото бе още един фактор, който да ѝ помогне да стъпи на краката си. Скин бе достатъчно деликатен, за да не се меси в личните ѝ работи и клатушкащи се настроения, но бе и точно толкова настъпателен, колкото да не ѝ позволява напълно да се затвори в себе си.
 Беше събота – близо четири дни след като бях ангажирал приятеля си с този ангажимент, когато Елия ми звънна с идеята да мине през нас вечерта. С удоволствие приех – все пак отдавна не се бяхме виждали, но след като затворих телефона и видях колко е часа, изругах. Бях изгубил представа за времето, а бе привечер, тоест имах около час и половина да приведа хаоса у нас в нещо толериращо се. 35 квадрата са малко пространство, но прахта обитава всички кътчета и се сгушва дразнещо уютно из всякакви квадратури. В общия случай хич не ме интересуваше колко прашно е помещението, което обитавах - стига все пак да може да се диша, естествено. Проветрявах често и атмосферата се разведряваше, а когато количеството сивкава пелена вече добиваше прекомерни размери вече почиствах. При посещенията на външни хора обаче беше друго, макар че все пак зависеше кой ще ме посещава. За Скин или Саня нямаше да си дам много зор, но при момичета, пред които исках да изградя някакъв що-годе спретнат образ, се представях блестящо.

 Затова взех овехтелия парцал и минах библиотечката като начало – рафтовете не бяха остъклени и прахта с удоволствие се загнездваше по книгите и се стелеше на малки валма. Тя бе последвана от нощното шкафче и други малки като площ повърхности, а след това направо извадих олющената ми синя прахосмукачка с многократно лепен маркуч и изчистих пода. В кухненския бокс изпсувах – в мивката плуваха сякаш напук на бързането ми множество чинии, цяла купчина вилици и една огромна пластмасова купа за салата в искрящ зелен цвят. От няколко дни въобще не си бях правил труда да измия каквото и да е, но нямаше нещо, което да ненавиждам повече от миенето на чинии. Всяка друга къщна работа ми се струваше рай, дори досадното чистене на прозорци. Въздъхнах и се залових със съдовете и приборите. Ако разполагах с нужните финанси за една миялна машина, битовият ми живот в тези 35 квадрата щеше да е толкова по-лесен и удобен. Но нито разполагах с парите, нито фактически имах място, където да сложа един такъв уред.
 Когато привърших с цялото подреждане и чистене, метнах поглед към часовника на лаптопа – показваше 20:45. Грубо казано разполагах с около двайсетина минути, докато Елия се появи. Като за човек на изкуството, тя бе учудващо точна и никога не си позволяваше закъснения от повече от десетина-петнайсет минути. Реших да се изкъпя и да отмия мръсотията от тялото си с вряла вода. Едно от нещата, които обожавах, бе да се къпя на висока температура, след което да се отпусна на леглото по хавлия. Имаше нещо безкрайно блажено в това да зяпаш тавана само по хавлията след взетия душ, с още пареща плът и разперени ръце. Можех да остана десетки минути в тази поза, без да мърдам нито един мускул от тялото си, слушайки как различни мисли се блъскат в стените на съзнанието ми. Понякога пък се унасях в това блаженство и се събуждах след кратка дрямка от двайсетина минути, с вече изстинала кожа и притъпени сетива.
 Елия звънна точно като се излежавах, разперил ръце като изплюта на брега морска звезда. Изстенах и, олюлявайки се, закрачих към врата. Отворих и червенокосото момиче ме погледна с явна насмешка.
- Осъзнаваш колко тъпо изглеждаш с тази кърпа на главата, нали?
- Топли думи вместо „добър вечер”. – измърморих аз и отстъпих, за да влезе. Тя се шмугна покрай мен, в ръцете си държеше тъмносиня папка. – Някакви други забележки към външния ми вид?
- Може и да се избръснеш, започнали са да ти никнат мустаци. Не харесвам мустаци. – сбърчи нос художничката и ме огледа, сякаш оценяваше стока за продан. – Хавлията ти е хубава обаче. Жълти ромбове и виненочервени кръгове на черен фон – ха, колко аристократично!
- Майната ти, бе. – изсумтях аз и се съблякох гол. – Вземи да нарисуваш композиция с такива фрагменти като толкова знаеш. Хавлията ми е сто пъти по-добро произведение на изкуството от човешки тела с глава на немска овчарка, разхождащи голи мацки.
- Засегнах някой май. – тя впери поглед надолу към половия ми орган. – Жалко, че ми дойде, инак точно сега въобще нямаше да говорим.
 Докато Елия събличаше черното си палто и обувките си, аз се облякох и взех голямата тъмносиня папка. Краищата ѝ бяха оръфани – личеше си, че е активно ползвана.
- Какво има в папката?
- Рисунки. – приглушено отговори тя, махайки блузата си. Когато успя най-накрая да я прекара през главата си с ръмжене, тя въздъхна. – Така е много, много по-добре. Виж ги. Аз ще си направя нещо за ядене, искаш ли и ти?
- Окей.

 Тя си обу чехли и отиде в кухненския бокс, а аз отворих папката и извадих грубите, плътни листа. Имаше няколко оризови хартии, които оставих на нощното шкафче, защото нямаше нищо прекопирано или нарисувано по тях. Започнах да прелиствам рисунките, взирайки се внимателно във всяка. Елия имаше много специфичен стил на рисуване, и дори да твореше неща с коренно различна тематика, почеркът ѝ не можеше да бъде сбъркан.
 Рисунките бяха добри, дори и тези, които все още бяха в незавършен вариант или направо нахвърляни скици. Прелистих набързо скучноватия, дежурен натюрморт с купа плодове и ваза, за да стигна до гротескна карикатура на човешко същество. Мъжът имаше бивни, стърчащи от грозно ухилената му уста, очите му бях колкото комично, толкова и плашещо опулени и уголемени, а в ръцете си държеше бяла чиния с парче торта. Сладкишът нямаше блат, плънка или глазура, а бе съставен от пресована смес от парични банкноти и някоя и друга сребърна монета тук-таме – кръглите парчета приличаха на лъскави резенчета банан. Бивните бяха потънали в някаква слузеста течност – може би лиги?, която се стичаше надолу, към рошавата брада на мъжа. След това изображение пред погледа ми се оказаха чернокоса жена и рус мъж, танцуващи интимно с долепени едно до друго тела. Тя бе в бяло, а той – в черно, като одеждите им контрастираха на косите им. Фонът, поне засега, липсваше, и дори не бе започнат.   
 Отново прелистих – следващата картина бе на жена, която вървеше по оживена улица. Небето над нея бе синьо, слънцето блестеше ярко, а хората бяха замъглени фигури, но неизменно облечени в цветни дрехи. Лицата им не се виждаха – дори на тези, които бяха близо до жената и в по-централен фокус в композицията. Сякаш някой ги бе лишил от идентичност и правото на всякакви лицеви характеристики. Жената бе своебразен център на композицията – и пространствено, и идейно. Нейните черти, за разлика от тези на околните, бяха ясно отличими и видими. Очите ѝ бяха сини, но не със синьото на небето, а с тъмна, бездънна синева, която сякаш изсмукваше светлината на стелещите се лъчи. Взирайки се в мрака на ирисите ѝ реших, че най-точното определение за тези очи е „хищни”. Те поглъщаха и поглъщаха светлина, но бе ясно, че гладът им е неутолим. Жената бе загубила нещо, нещо адски ценно, и дори да погълнеше светлосиньото небе, ярките лъчи, а дори и улиците с пъплещите по тях цветни безлики хора, това нямаше да ѝ стигне. Множество бръчки бяха прорязали лицето ѝ, устата ѝ бе осеяна с кървави рани – явно бе хапала до болка устните си, ако все още въобще усещаше болка при такова излъчване. Тъмната ѝ, скъсана на места дреха бе в пълен контраст със светлото облекло на заобикалящите я и подобно на очите привличаше и поглъщаше с нишките на тънка си всяка светлина.
 Без съмнение това бе абортиралата млада жена от „Градът умира в синьо”.

Изображение: Dark 100 Paintings by mattwatier

неделя, 25 март 2012 г.

Доверие в албиноса


 За щастие през следващите три дни успях да наглася така нещата, че да съм неотлъчно до Кат. Пазарувах за двама ни, готвих, учих за изпитите и спях у тях. Съвсем логично на нея не ѝ бе до сесията, но към средата на втория ден успя да се окопити достатъчно, че да започне да се насилва да чете. През по-голямата част от времето мълчахме. Кат се бе самовглъбила в тъгата и скръбта си и не желаеше да отрони повече от няколко думи за деня, а аз от своя страна уважавах мъката ѝ и нуждата ѝ от безсловесност и си вършех работата тихомълком.
 В интерес на истината, ако някакъв страничен наблюдател не знаеше причината за липсата на думи в апартамента ѝ, щеше да си помисли, че сме перфектно адаптиралите се един към друг съквартиранти. Една моя приятелка бе казала веднъж, че знаеш, че човекът, с който делиш жилището си е наистина подходящ тогава и само тогава, когато можеш с часове да си мълчиш с него. Детайлите около нашето мълчание обаче напрягаха и угнетяваха атмосферата. За да не се задуша от това усещане, от време на време излизах на балкона и палех някоя и друга цигара. От там можех да видя хубаво главния булевард, на който живеешe Кат, и вдишвах от хладния пролетен въздух, или пък се вслушвах в шума на града. Двигателите на колите ръмжаха, трамваи кръстосваха релсите със скърцане, хора крещяха, поздравяваха се и пъплеха надолу-нагоре по видимите за мен улици. Пропастта между външния свят на балкона и вътрешния свят на стаите ми се стори сходна на бездната между света на живите и този на мъртвите, за която ми бе говорил доктор Клок. С него се чух още веднъж след срещата ни в болницата, за да му кажа, че с Кат сме минали през моргата, за да видим починалите ѝ родители – преживяване, което бе разтърсващо тежко както за нея, така и за мен. Уверих го, че засега нещата при нея са стабилни, доколкото може да бъде в такава ситуация и му пожелах да крачи по-умело по границата между световете.

 За моя жалост нямаше как да отсъствам повече от три дни – не защото Йег не би ми разрешил, а защото след финансирането списанието бе потеглило с пълна пара и имахме ужасно много работа. Освен чисто писмената част, имах и назначени интервюта с няколко големи фигури относно новия ми материал на обществена тематика, който бе все още смътна идея без ясни очертания. Ежедневието на тези важни клечки бе толкова натрупано, че можех само да се радвам за постигането на уговорка за реален контакт с тях. По това време нямаше как да зная, че ще се случи нещо такова с Кат и в момента бях вързан – понечих ли да си отменя интервютата, не можех да се надявам на повторна уговорка. Влиятелните хора тачат пунктуалността, поемането на ангажимент по сериозен начин и директно режеха, ако демонстрираш развеяност и лигавщина. Същевременно хич не исках да оставям приятелката си сама, защото не знаех какво може да извърши. Моята компания сигурно я успокояваше и тя самата бе кротка, но кой знае каква буря бушуваше вътре в нея и дали нямаше да избие по някакъв безразсъден начин при липса на контрол и внимание. Затова звъннах на Скин, докато тя спеше в следобеда на третия ден. Вечерта приятелят ми албинос бе свободен и се уговорихме да се видим, като на излизане обещах на Кат, че ще се върна до час и нещо. Тя промърмори нещо и се уви обратно в завивките, за да си доспи.

 Скин ме чакаше на същия площад, където преди време се бях видял с Елия в един неделен ранен следобед. Мястото ме замисли за червенокосото момиче – не се бях чувал с нея от известно време, а не се бяхме виждали от последния път. Тогава тя бе изявила желание да рисува по някои мои разкази, за да общуваме по-пълноценно и не в рамките само на този свят. За много хора това би звучало насилено артистично и откровено глупаво, но я разбирах и се радвах от наличието на желание в нея. Леснотата на комуникацията е в това да я водиш на нивото на реалния свят, без да задълбаваш, и да отключваш онези врати, които са по-труднодостъпни и абстрактни и крият неясни, трудно дефиниращи се идеи и послания. Изкуството побираше в себе си немалък брой точно такъв тип врати. Тръснах глава – трябва да се чуя с нея тези дни, и се ухилих на Скин.
 - Ей, албиносе. Пак скиташ из тъмното, а!
 - Не думай, братле. Тъмното е пространството на поетите, нали така? – той ме прегърна с меча сила и ме потупа по рамото. – Само за по нещо тъмно като алкохол е, какво ще кажеш?
 - Ами хайде, „Конусът” е отворен.
 „Конусът” бе един бар на не повече от половин километър от площада, където алкохолът бе качествен, но не прекалено скъп. Със Скин закрачихме натам бодро. Като албинос, приятелят ми съвсем естествено предпочиташе излизането по тъмно, защото слънчевата светлина изключително много дразнеше кожата му. Естествено, че ако се покриеше целият, нямаше да има особени проблеми, но това понякога бе неудобно – особено в летните месеци Скин се мъчеше доста и се ограничаваше до разходки навън след 9-10 часа вечерта. Въпреки тази особеност на тялото му, както и факта, че бе албинос, той наистина имаше магнетична сила за женския пол. Увереността му, чувството за хумор, гъвкавостта и свободата му в комуникацията, както и умението да вплита слушателя във всякакви интересни и малко по-абстрактни истории го правеха неустоим. Дар словото му не се ограничаваше само в рамките на белите листове и сладкодумието му, както и богатият запас от всякакви думи за всякаква ситуация допълнително усилваха чара му. За негово щастие, Скин имаше сини очи, а не по-характерните за албиносите червени очи, които със сигурност плашеха до някаква степен околните или ги караха да се чувстват неловко, въпреки несъстоятелността на това неудобство. Така, както има зелени и сини очи, така съществуват и червени.

 Поръчахме си по една бутилка тъмна бира за начало и се установихме на високите столове на бара, но от дясната му страна, където имаше по-малко хора. Барманът сновеше главно в другата част, така че бях доволен – не обичах някой да ми виси на главата, особено като водя по-сериозни разговори.
- Какво става, братле? – Скин си свали шапката и разроши бледата си, почти призрачна полудълга коса. – Звучеше ми притеснен като се чухме, честно казано.
- Дай първо наздраве. – чукнахме гърлата на бутилките и жадно отпихме, след което продължих. – Правилно си ме усетил, тези дни са голям кошмар. Имам адски много работа и малко време, за да я свърша, сесията също удря доста силно и трябва да се справя и с нея.
- Но не това е истинският проблем. Нещо друго те човърка и те тормози отвътре, познавам те. – той присви сините си очи. – Нещо душевно е, линиите на лицето ти са пропити с това.
 Отпих от бутилката пак – вече я бях преполовил с две големи глътки.
- Родителите на една приятелка загинаха в катастрофа.
- И двамата?!
- И двамата.
- Братле... – той поклати глава и се опита да намери точни думи, но просто въздъхна. – Това е меко казано ужасяващо. Предполагам тя е много зле?
- Държи се, честно казано, но не знам доколко е така реално. Оказвам ѝ компания, в повечето време тя мълчи, от вчера започна дори да чете учебниците си, макар и разсеяно. На външно ниво всичко е окей, ама...
- ...нямаш идея какво точно се е разразило вътре и каква бездна се е отворила. Разбирам те, Блексън. В момента тя е туптяща бомба с навъртян механизъм, който може да избумти всеки миг. А ти стоиш и общо-взето се молиш да не ѝ свърши фитила.
- Общо-взето го описа добре. Тези три дни стоях неотлъчно до нея, защото успях да си взема временна почивка от работа и направо се нанесох у тях с учебниците. Чета и пиша, а тя спи, или също чете. От време на време обменяме по няколко изречения докато ядем, но инак е спокойно. Ама това спокойствие е някак...угнетяващо, тежко, задушаващо. Хващаш ми мисълта, предполагам.
- Естествено. Спомняш си като ти обяснявах как синьото е символ на тъгата и меланхолията. Мацката ти е пълна със сини дяволи в момента, братле, и те пъплят из плътта ѝ и дишат във вените ѝ. Но човек е невъзможно да ги побере изцяло в себе си и тя ги разпръсква наоколо, така, че спокойствието и мълчанието около нея също стават сини, смазващи, скръбни.
- Теб страх ли те е от синьото?
- Не мисля. Очите ми като единствена по-цветна част от тялото ми са сини, така че съм свикнал с тях и с тъгата, която понякога носят от това, че съм по-различен. Това е и моята сила по някакъв парадоксален начин, де, но тук говорим за други неща. Ако нямах вземане-даване със сините дяволи от време на време, едва ли щях да пиша и да виждам нещата така. – той си поръча още една тъмна бира и аз последвах примера му, и двамата бяхме пресушили бутилките. – Предполагам искаш да се погрижа за нея?
 Скин бе адски схватлив и усещаше нещата за отрицателно време. Освен това бе и доста директен и мразеше да обикаля около предмета на разговор, затова винаги диалозите ни бяха лишени от заобиколки и усукваници, което много ценях. Благодарих на бармана за новата бира и кимнах.
- Не мисля, че има по-подходящ човек от теб за това, честно казано. Ако можех, щях да я наглеждам аз, но просто няма как да бъда неотлъчно до нея. Имам интервюта, които не мога да отменя, а и не мога да си бия камшика от работа за прекомерно дълго време, въпреки, че съм героят на списанието в последно време. Да не говорим, че може би Кат има нужда от малко разнообразие в „гледачите” си, а ти си умен, разбиращ, уверен и не на последно място – предразполагаш и успокояваш с присъствието си и си красив.
- Леле, леле, леле, братле. – той вдигна ръка. – Направо ме уби с тези ласкателства, да знаеш. Аполон би ми завидял и изгризал ноктите си от нерви, ако те чуе. Кат?
- Катерина.
- Ясно. Разбирам те и не те укорявам, Блексън. Не може да стопираш изцяло живота си дори в такава ситуация – той просто не ти го позволява, колкото и да го искаш. Виждам, че ти пука наистина яко и съм много поласкан, че се обръщаш точно към мен. Ситуацията е изключително деликатна, а деликатни ситуации не се поверяват лесно дори на близки приятели. Оценявам, че ме уважаваш толкова и ми имаш такова доверие.
- Значи ще го направиш?
 Скин се усмихна – той никога не се хилеше с експресивност, усмивката му винаги бе тънка, някак едва изказана и ненатрапчива и въпреки това сгряваща.
- И без това не съм нито на работа, нито следвам в момента. Кандидатстването за бачкане не е много успешно, така че още няколко дни няма да са фатални. Хубава ли е Кат? – вдигнах вежда и той размаха ръце. – Окей, окей! Ясно. Това няма толкова значение сега. Но пък...не пречи да е хубава, мисля.
- Симпатична е.
- Това е извинение за грозна твърде често, Блексън. – укори ме той. – Ако не е хубава, ми кажи, не е като да се оттегля.
- Симпатична като симпатична е, Скин. Ако беше грозна, щях да ти кажа, но това няма никакво значение, както ти каза.
- Казах „толкова” значение!
 Въздъхнах.
- Осъзнаваш, че това е последното, което ѝ минава през акъла в момента, нали?
- Ей, споко, споко, братле! Просто се бъзикам, малко да развеселя обстановката, макар че са кофти нещата. Естествено, че ще поема момичето, след като ти е близка. Принципно не влизам в ролята на бавачка, но ще бъда пълен шибаняк и безсърдечно копеле ако не се заема.
 Отпуснах се и поех дълбоко въздух.
- Благодаря ти много. Нямаш си идея колко много, наистина.
 Той ме потупа силно по гърба, хилейки се.
- Е, ти си ми правил достатъчно много услуги. Няма да подвия опашка, я. Хайде да си допием – грабна той бутилката – и докато го правим да ми разкажеш коя е тая червенокоса мацка, с която са те засекли шпионски.
- Ъъ...
- Абе не ми се прави на ударен, вместо това почвай да разказваш. Имаме предостатъчно време за дрънканици. Та, какво викаш?
 Надигнах бирата си, отпих жадно и се оригнах леко. Имахме време за разговор, така беше. Тъкмо да се отдръпна малко от тежко нареденото ежедневие и да се отпусна в компанията на този албинос зевзек.
- Един ден реших да отида на изложба и...

Изображение: Beer by Cy4n

вторник, 20 март 2012 г.

Хипократовата клетва на два свята

Когато това става, някъде, някак нещо изпуква. Не кокалчетата на нечии пръсти, нито пък това е пукотът на човешка кост, нито нещо, което по какъвто и да е начин да е свързано с видимото и достижимото за докосване. Този настойчив, кратък и изтляващ звук идва отнякъде другаде, от същите тези светове и цветове, в които не можем да се посветим съзнателно. Изпращяването увисва безтегловно във въздуха, след което се възцарява мъртвило и мрак. Мракът по своему е пълното отрицание на цветността и храни пастта си с многобройните им отсенки, затова може би е толкова страшен, толкова злокобен – особено в световете, които са толкова богати на цветове и толкова непознати за всички нас.
 Между накъсаните, пропити с болка срички на едно младо момиче и рязкото, трескаво ставане на едно също толкова младо момче, нещо се събужда. Колелцата на механизмите му затракват, довършвайки мелодията на пукота, заплитайки нещо.
 В един друг град, на един друг свят, момиче вдига зеленикавокафявите си очи и синята му коса блесва, огряна от луната през стъклата на един прозорец. По устните му, нежни и красиви, плъзва усмивка, но не може да се прецени дали тя е щастлива, или по-скоро не. Просто вдигане на краищата на устата без нюанс на настроението.
 В същия този град, на същия този свят, но на друго място, в една скрита, тъмна сграда, един силует се размърдва едва видимо. Тази пестеливост на движенията обаче прикрива нетърпение, опиянение, еуфория, но може би и малко притеснение и колебание. За миг на същата светлина на същата луна блесва зеленото на косата му, маслено и наситено.
 И в момента, в който момчето прегръща момичето и луната напуска рамките на два различни прозореца, другото момиче и силуетът споделят едни и същи думи.
 - Започва се. – казва тя и застава на перваза, гледайки замислено.
 - Започва се. – казва и силуетът от сенките на владението си и отново се размърдва в неясни контури.
 И да, наистина, точно така може би започва всичко.

***

 Този ден мина бързо, като щракнат за отрицателно време кадър, замазал лицата и обстановката около тях. Сякаш в просъница държах Кат, докато тя ридаеше неутешимо, а след като успя да се стабилизира колкото да ходи, я изпратих до тях. Макар и събрала сили да ходи, тя правеше ситни, несигурни крачки, трепереща и кривяща стъпките си. На моменти имах чувството, че я влача, както стопанин влачи непослушното си куче за каишката. Тя се възпротиви, сепнала се сякаш от сън.
- Т-т-трябва да от-тид-да да г-ги в-видя, Блек! – Кат се вкопчи в ръката ми, след което я отблъсна. – Т-т-трябва!
- Кат, не може сега. Няма да те пуснат в реанимацията, това е абсурдно. Ще можеш да ги видиш след няколко дни, докато изяснят всичко, напишат ЕКГ-то за часа на смъртта и ги изпратят към моргата. – в съзнанието ми думите звучаха жестоко.
 Тя възрази, треперейки.
- Т-т-рябва да г-ги в-вид-дя!
- Кат, няма как! Слушай, ще отида и ще говоря с лекарите, това е най-доброто, което можем да направим за момента.
- И аз-з щ-ще дойд-да! – тя ме погледна с див блясък в очите, плувнали в сълзи. В тях липсваше разсъдък, просто инстинкт, който движеше механизма на съзнанието ѝ по инерция.
- Никъде няма да идваш, Кат. Ще се разпаднеш по пътя, та ти едва ходиш! Нищо чудно и да припаднеш и да пратя и теб в болница. Качи се у вас, легни и си почини, моля те. 
 Лесно бе да го кажа в такава ситуация с толкова кухо звучащи думи, но действително нямаше по-смислен начин за действие от това. Кат не бе в състояние да ходи, като цяло не бе в състояние за каквото и да е, и не смятах да я мъкна из половината град.
- Н-н-не! Т-т-тряб-в-ва...
- Кат, моля те! Слушай, ще отида за малко, ще се видя с лекарите, и ще дойда после при теб. Окей? Няма да се бавя, моля те. Легни, пий нещо, ще се дехидратираш, и ме чакай. Моля те.
 Главата ѝ клюмна – от умора, от тъга, от примирение, от скръб и от какво ли не. Милата ми колежка бе празна обвивка в момента, механично реагираща и механично движеща се, със зачервени очи, подпухнало лице и треперещо тяло. Прегърнах я силно, галейки косата ѝ и целувайки успокоително тила ѝ.
- Хайде, мила. За мъничко няма да ме има, и после ще дойда. Моля те. Моля те, Кат.
- Д-д-д-обре.
 Тя изхлипа, избърса носа си и отключи входната врата, след което се закатери нагоре по стълбите с клатушкаща се походка. Образът ѝ се впечата в ума ми – оклюмала, абсолютно безсилна и разбита фигура, движеща се без желание, без енергичност, без живот. Сърцето ми се разби и сълзите потекоха от очите ми при тази гледка, но ги избърсах – мразих да плача навън и не си го позволявах – дори в такива моменти. Тръснах глава и се запътих към болницата.

Градската болница бе сива, намръщена сграда, и дори и отвън носеше угнетяващото, тежко присъствие на болнавост, на смърт, на отрицание на жизненост. Влезеше ли човек из осветени ѝ коридори от сивеещ мрамор, това усещане се засилваше, притискаше и дишаше във врата му и го обгръщаше като душлив, смазващ облак. Наред с традиционните жертви на грипа, някоя и друга кашлица, или пък някакъв вирус, роящи се на опашки за главнопрактикуващите лекари, имаше и по-сериозните отделения, които често бяха изпълнени със страдащи хора. Счупени крака, ръце, натравяния, кръвоизливи, в зависимост от етажа и частта от сградата, посещаващият болницата можеше да види всякакви гледки – от умерено плашещи до такива, които карат стомаха да се присвива в спазъм. Едно момченце бе с превързано око, но дори през марлята личеше кръвта около засегнатия орган, не исках да си представя какво ли е под предпазната материя. Изражението му бе покъртително, както и това на жената с него – сигурно негова майка, която постоянно го прегръщаше и люлееше, макар детето да не индикираше особена връзка с реалния свят. Тих ропот, охкания, въздишки, стонове витаеха в съжителство с някое и друго непослушно подскачащо дете, благодарностите на мъж или жена към лекуващите го доктори, и виковете на санитарите.
 Това бе умален и омекотен вариант на ада, реших аз, попивайки всичко около себе си, за да мога да го претворя в писание някой път. Лицата на хората, стените, седалките, кабинетите, носилките – всичко това бе ярък образ, който впечатвах в съзнанието си, за да го изкарам някой ден извън него и да го излея на листа. Образите от този ден обаче действително изтляваха и бяха размазани поради тежината на ситуацията и моята лична мъка, съпричастна с агонията на Кат. Докторът бе казал, че екипът и починалите родители на колежката ми са в кабинет 255 и след известно лутане го намерих. Той самият ни чакаше отпред. Бе красив мъж, може би в края на четиридесетте си години, с прошарена брада и тънки бакенбарди, висок и жилав, с живи и проницателни тъмни очи. Професията му бе взела своята дан – множество бръчки прорязваха лицето му, правещи го да изглежда тревожен, неспокоен, и неизменно тъжен. Замислих се какво ли е да преживяваш моменти като този с родителите на Кат толкова често, и как ли се отразява това на психиката ти. Този човек пред мен бе изключително силен и волеви, реших, и имаше смелостта да практикува най-трудната от всички професии – смелост, каквато аз никога не бих намерил в себе си.
 - Здравейте. – той подаде ръка с издължени, груби пръсти. Ръкостискането му бе здраво. – Доктор Клок, приятно ми е. Макар и да не е приятна случката за запознанството ни...
- Аз съм Блек. Клок като часовник?
Той се позасмя, макар и леко насила. Не го обвинявах, денят повече от ясно бе тъжен не само за Кат, но и за мен и завеждащия лекар, който е приел родителите ѝ.
- Да...иронично като за моята професия, нали? Понякога се чудя дали името ми не е предопределило по някакъв начин житейския ми път. Сякаш по рождение ми е заложен циферблат, чиито стрелките да боря – така, както се боря със смъртта или заболяванията на пациентите ми. – той наведе глава. – Но тук стрелките безжалостно ме победиха.
- Да отидем за по едно кафе? – явно бе, че волята му все пак бе уязвена и трябваше и на него да помогна някак.
- Защо пък не. Има кафемашина наблизо, до токсикологията.
- Как са починали, докторе? Не я питах, защото не бе уместно, пък и не мисля, че тя е способна на обяснения точно в момента...
- Верижна катастрофа. – той пъхна монети в машината и тя издаде бръмчащ звук, че е започнала с приготвянето на кафето. – Отвратителна гледка. Една от предните коли е поднесла, след което задните две са повлекли в мелето още три коли, две от които са се движели в насрещното. Някои са се разминали леко, но други са с опасност за живота и още се борим за тях. За жалост трети... - Клок поклати глава и остави думите неизказани.
 „За жалост трети вече са мъртви”. Това бе неизреченото. Взех плодовия чай в ръце и отпих от него. Бе кисел, и киселият му вкус се смеси с горчилката в устата ми, която се бе насадила там от достатъчно време.
- Направихме всичко възможно, Блек. – продължи той от нищото. – Не искам да си мислиш, че сме си оставили ръцете. Просто...родителите на момичето са извадили най-малко късмет и са се сблъскали жестоко челно.
- Не ви обвинявам, докторе. Сигурен съм, че екипът е дал всичко от себе си.
- И все пак не стигна. – Клок въздъхна. – Първите ми починали пациенти за годината са. Знаеш ли, Блек, толкова често си мисля през първите зимни месеци и в началото на пролетта – „Ето, два-три месеца минаха без смъртни случаи, дали ще успея да мина без черна статистика за тази календарна година?” Всяка година, това е като моя неизказана молитва като реаниматор – нека имам тежки случаи, но да ги връщам към живота, да ги изправям на крака. Не да гледам как апаратът изписква за последно и пулсът става равен и застинал. Но никога, никога не става. Няма година, в която да не ставам свидетел на поне двадесет смърти, на болката на близките им, на най-голямата трагедия в животите ни. А сега какво, погребвам родителите – и то и двамата, на едно младо момиче...студенти сте, нали?
- Да.
- На една студентка, която точно в тези години трябва да преживее последната си близост с родителите си под общия покров на дома им. Та тя е в отправната точка на самостоятелното си съществуване...и за подарък ѝ се дава смърт на тези, които са я отгледали. – той хвърли пластмасовата чашка в коша отстрани. Стигнахме отново до стаята и седнахме пред нея. – Понякога се чувствам като порочен посредник между света на живите и света на мъртвите. И не знам дали аз самият постепенно не се придвижвам към втория с всеки пациент, чиято смърт констатирам.
 Думите изтляха в пространството, докато мислехме. Не знаех как точно да отговоря на излиянието на лекаря, той от своя страна се бе самовглъбил малко или много.
- Знаете ли, възхищавам се на професията ви. За мен това е най-тежкото, което човек може да похване в живота си.
 Той кривна глава към мен.
- Сигурен съм, че и по-тежки избори има.
- Възможно е. Но всички драматични и утежнени неща в живота, които изкуството например ни представя – угнетяващите романи на писателите, провокиращите и разкъсващи картини на художниците, болезнените, скръбни пиеси на артистите...всичко това те го изживяват, но го базират на фикция. Докато вие...вие го преживявате реално, истински. То става пред очите ви. Липсата на пулс, последния дъх, борбата между тези два свята, които вие споменахте. Вие, лекарите... – замълчах за малко, търсейки точните думи - ...сте свидетелите на истинската скръб на света. И я приемате с опълчени гърди и запазено съзнание. Точно затова не мога да изпитвам нищо друго, освен възхищение и уважение към вас.
 Клок помисли малко, попивайки думите ми. След няколко минути мълчание се усмихна.
- Благодаря ти. Нямаш представа колко ти благодаря за тези думи. – той се изправи. – Трябва да тръгвам, има още работа да се върши, а не мога да оставя екипа без мен. Денят все още има часове в циферблата си, с които да се боря.
 Аз също се изправих и му подадох ръка. Той я стисна утвърдително, някак благодарствено, ръкостискането ни сякаш породи споделена топлина между две човешки същества в труден за тях момент, макар и в различни направления въпреки еднаквата причина.
- Кога тя ще може да види телата им?
- До два дни ще бъдат в моргата. Там вече посещенията, естествено, са позволени. Грижи се за нея, бъди внимателен. Логично е да се проявят самоубийствени наклонности, желание за саморазруха, нервни кризи, всякакви пристъпи. Първите дни ще са по-тежки, но и другите не са за подценяване. Бъди наоколо.
 Кимнах.
- Ще бъда, когато мога. Няма как да напусна работа и да спра другите си ангажименти, но ще ѝ отделям свободното си време, а за другата част от денонощието вече имам идея. Благодаря, докторе.
- И аз, Блек. Съжалявам... – той се запъна и поклати глава – Остави. Ако можех, щях да върна тези хора обратно на света. Всички от тях щях.
- Не се и съмнявам. Но за да съществува нашия свят, е нужно да го има и другия.
- Колкото и да е жестоко това.
- Колкото и да е жестоко това.
 Той се усмихна тъжно и се запъти към края на коридора. По някакъв начин походката и леко прегърбената му стойка ми напомниха за изкачващата се по стълбите Кат. Преглътнах тежко, мушнах ръце в джобовете на дънките си и се запътих обратно към колежката ми. Докато стъпките ми отекваха, се зачудих колко още прекършени хора – като този лекар и това младо, близко за мен момиче, щях да срещна в живота си.
 И дали щях да го понеса така, както Клок понасяше тежестта на призванието си година за година.

Изображение: Clock by Dishfoam

сряда, 14 март 2012 г.

Непознатите номера носят смърт

 Настана сесийно време – кошмарът на всеки нормален студент, който се интересува от специалността си и я следва както трябва. Макар и да бях по ръба на образователната система, аз също полагах някакви усилия и се наложи да взимам временна отпуска от работа с намалени работни часове, за да мога да смогна. Не бях пипал материала от януари, а за два месеца се натрупа достатъчно количество страници, за които трябваше да бъда подготвен. Кат, съвсем естествено, в пореден път влезе в ролята на мой спасител и бе толкова добра да ми предостави всички неща, които можеше да бъдат синтезирани, вместо побрани в огромните учебници-тухли. Самият аз предпочитах този способ, като често си теглех лекции дори от интернет, защото от един средностатистически учебник от 700 страници в повечето случаи не намирах повече от 50-100 страници полезна информация, лишена от разводняване и излишни академични излияния.

 Освен много услужлив и коректен човек, Кат беше и официалният ми брейнсторминг партньор по социология. Двамата често крачихме из вече смъкналите снежната премяна от себе си улици, или пък се шмугвахме в някое кафе с преснимани лекции или нови, все още свежо миришещи учебници, и обсъждахме материала. Подчертаването, изваждането на повратни и крайъгълни тематики и факти помагаше изключително много за възприемането на огромното количество информация след това, в домашни условия. Цялата тази академично-приятелска атмосфера бе придружена от нещо с голямо значение – липсата на сексуално влечение на който и да е от нас към другия. В този смисъл, аз и Кат опровергавахме мита за липсата на приятелство между мъж и жена, особено имайки предвид, че тя не беше грозно момиче, въпреки пълнотата си. Всъщност точно леката ѝ пухкавост привличаше много нейни обожатели, почитатели на „повечко плът върху костите”, както се бе изразил един от тях пред нея. Очите ѝ също допринасяха за това със своята откритост, мекота и топлина, винаги успокояващи и грижовни като излъчване.
 Сесийното време беше периода, в който двамата се виждахме значително по-често в сравнение с по-редките ни срещи през останалата част от годината и някаква част от мен винаги очакваше с нетърпение точно това. Никога не бих си представил ежедневно често общуване с Кат, но сякаш нуждата от акумулиране на знание отключваше някаква скрита комуникационна искра в нас. Когато това станеше, като пробудени от летаргичния си сън животни, останали единствените живи същества на света, ние се лепвахме един за друг и не спирахме да говорим.

- Мамка му и социалната стратификация, сериозно! – изпусвах аз, отпивайки от горчивия чай с манго. Беше плодов, но настойката бе от черен чай и колкото и лъжички захар да сипвах, все оставаше горчилката. – Все едно нямам достатъчно такава видима из улиците и навсякъде, че да трябва да я уча и в университета.
- Но така поне ще научиш корените ѝ и защо точно стоят така нещата, Блек. – Кат потърка носа си замислено и бретонът ѝ се люшна. Текущата ѝ прическа не ѝ отиваше, и бях споделил това, но тя ми каза да си гледам работата – харесвала се изключително много и не ѝ пукало какво мисля аз. – Стига си мрънкал, тази материя дори не е от трудните.
- Но ми е скучна. А това я прави по-трудна от трудните, защото някои кофти неща поне са ми интересни и искам да си напъвам съзнанието, за да мога да ги възприема. Тук съм пас, камък, абсолютно мозъчно желе. Стратификация? Non, merci.
- Лигльо такъв. Вземи сега лекциите със социалната диференциация и четирите ѝ фази.
Изръмжах недоволно. Рядко бях досаден с мрънкането си, обаче действително тази материя ми бе прекомерно антипатична. Изсумтях и взех листата в ръце, докато Кат проверяваше своите.
- Така, при мен са описани в рамките на четири страници – по една за всяко. Разпределение и образуване на групи, специализация, закрепване и обособяване, ако трябва да съм точна. При теб не липсва нищо, нали?
Хвърлих бърз поглед през лекциите.
- Мда, всичко си е тук. Ключовите моменти са удебелени, има и по някой и друг пример. Честно казано, не виждам какво може да се съкрати от тея страници.
- Да...- тя отпи от двойното си кафе и погледна в посока на бара.
 Освен нас в „Зеленото” имаше още само един човек – замислен старец около седемдесетте, четящ вестник с кафе и парче торта. Очите му се свиваха – явно недовиждаше, но не носеше очила и отпускаха, а дясната ръка от време на време чоплеше замислено носа.
- Абе, Блек...
- Аха?
- Знаеш ли, че всъщност съм ти забравила името. Истинското, имам предвид. Дори нямам спомен, че си ми го казвал, все едно ми е минало през едното ухо и е излетяло през другото.
- Не се учудвам. – винаги се представях с името, с което исках да ме знаят хората, особено в последните година-две. Твърде вероятно бе да съм казал на Кат истинското си име, но още по-вероятно бе въобще да не съм отварял дума за него. – Нужно ли ти е реално?
Тя задъвка синята пластмасова бъркалка за кафе.
- Ами, де да знам, странно е да нямам идея как ти е истинското име, а да ползвам само прякора ти.
- Прякорът ми е истинското ми име вече. Или поне така съм започнал да го възприемам. – помислих малко. – Сякаш Блек ми пасва много повече, прилепнало е към това, което представлявам, или по-скоро – към идеята ми за това, което съм. Сякаш...казах ти – сякаш е трябвало да се казвам така, а не иначе. И в хода на съществуването си съм се прекръстил по някакъв начин.
Меките ѝ, излъчващи топлина очи ме гледаха съсредоточено. Бъркалката вече бе надъвкана пластмаса в окаяно състояние.
- Понякога си адски странен, да знаеш. Все едно се прехвърляш от един Блек в друг, изживяваш някаква метаморфоза. Не казвам, че си биполярен или шизофреничен в никакъв случай, но има рязка разлика в думите и поведението ти в някои случаи.
- Може би името, което ми е дадено по рождение, съответства на един определен тип Блек, докато другото, което съм придобил с годините – на друг.
- И кой е по-добрия?
Свих рамене.
- Откъде да знам. Предполагам, че както повечето неща в света, всеки един от двамата е относителен и има своите плюсове и минуси. Може някой ден да науча и двамата да съжителстват хармонично в мен, защо не. – замълчах за минута. Разлика в поведението ми на моменти имаше, но в момента с Кат говорихме доста изкривено за това. – И все пак, наистина няма толкова разлика. Човек ако ни чуе ще си помисли, че действително има нещо шизофренично в мен.
- Шизофренично – не. Но имаш конфликт в самия теб, Блек, и когато човек общува за по-дълго време и през по-дълъг период с теб си проличава.
- Всички имаме вътрешни конфликти, Кат.
- Естествено. – тя кимна, сякаш наистина бе най-естественото нещо човек да е в противоборство със себе си. – Нито си уникален, макар че с това признание ти пращам егото по дяволите, нито нищо. Въпреки това на моменти разликата е...интересна.
- Почти бих си помислил, че ме сваляш, знаеш ли?
Кат завъртя досадено очи.
- Този лаф няма да го изтъркаме с теб никога, а?
- Ъ-ъ. – измънках аз и отворих малко пакетче захарче и си го изсипах в гърлото. – Никакъв шанс. Нито на единия Блек, нито на другия ще му писне да го използва.
- Отвратително. Хайде да видим сега какво още имаме при стратификацията, че...- телефонът ѝ иззвъня и тя погледна екрана. – Непознат номер, странно.
- Е, вдигни да видиш, де. Или си параноична на максимум?
- Глупости. – тя долепи слушалката до ухото си. – Здравейте? – три думи от отсрещната страна – сигурно я питаха за името ѝ. – Да, аз съм?

 Лъчезарността на лицето ѝ отмря като прекършено от буря дърво след следващата реплика. Не можех да чуя точните думи, но речта бе напрегната, говореше някак трескаво. Очите на Кат се разшириха, ръката, държаща телефона, се разтрепери, кокалчетата побеляха. Отсрещната страна говореше някакви неща, но от устата на колежката ми не излизаше и звук, макар да бе отворена. Сякаш поглъщаше въздуха и се опитваше да го вкара в съществото си, за да го изкара под формата на думи, но все нещо не стигаше. Гърдите ѝ се заповдигаха в бесен опит да изкарат нещо, каквото и да е.
- Кат?
 Никакъв отговор, тя продължаваше да е в същото състояние. Отсрещната страна изговори още няколко думи и спря, очаквайки вероятно нещо ответно. Кат задъхано, като в гърчове се опита да изкара една сричка и успя да отговори с едно измъчено, почти призрачно „Да”.
- Кат?
 Телефонът падна на масата, изплъзнал се от пръстите ѝ. Бялото на очите ѝ започна да играе, цялото ѝ тяло вече бе изпаднало в тремори. Вцепених се, без да знам как точно да реагирам, до немалка степен изплашен от случващото се. След няколкото мига, през които мислите ми бясно и панически препускаха, без да породят нещо логично, просто станах и я прегърнах. Треперенето ѝ понамаля, утихнало срещу успокояващата тежест на тялото ми.  В гърлото ѝ клокочеше нещо, искаше да го изкара, да го отпрати далеч от себе си, за да ѝ олекне. Думите се оформяха, но отново нямаше въздух, нямаше словесност, сякаш гласните ѝ струни отказваха.
- Кат, кой беше? Добре ли си? КАТ?
 Хванах и стиснах силно треперещите ѝ, бледи ръце. Лицето ѝ вече също бледнееше, сякаш хамелеон сменяше цветовата си гама. Прегърнах я още по-здраво, притискайки я пред себе си, галейки я – не ме интересуваше какво си мисли стареца на две маси от нас, и изчаках да ѝ дойдат думите. С лявата ръка взех телефона от масата и погледнах номера – непознат номер, не започваше с цифрите на джиесем, но пък това нищо не ми говореше.
 След цяла вечност тя стисна ръката ми и се изскубна. Бялото вече не играеше, сълзи се стичаха от очите, почервенели и гледащи обречено. Бях виждал плача ѝ и преди – тих, спокоен, без типичните за повечето хора гърчове и хлипове – като горда, но откровено тъжна статуя. Побрах лицето ѝ в шепите си и я погледнах от упор.
- Кат, какво стана?
Устата се разкриви и най-сетне успя да прокара няколко думи на срички.
- Р-ро-р-родд-дд-дител-л-ли-т-е ми…
Свързвах две и две за нула време, още преди тя да довърши с тромавите си, изстрадани срички.
- М-м-м-м-ърт-т-...
- Не. Не, не, не...
- М-м-м-мърт-т-в-ви...
- По дяволите, не!
- С-с-с-а

Изображение: Telephone by MechaMorgan

четвъртък, 8 март 2012 г.

Отвъд цветовете и отвъд телата


  Живеем в един пъстър свят, който наблюдаваме с различни по цвят очи. Виждаме огромно, плашещо количество цветове, всеки предмет, всяко явление около нас прелива от една в друга окраска, включвайки хиляди, милиони вариации на пъстротата. Тротоарите са мъртвосиви, сградите са от крещящо червени до успокояващо жълти, а може би и изкусително светлолилави. Момичето, чиято ръка сме държали, само допреди година е било с кестенява коса, но ето, че сега се е боядисала в зелено, или може би червено – също като някоя и друга сграда. Пелените при раждането ни са били бели, ковчезите ни са наситенокафяви или абаносовочерни. Нашият свят е цвят.

 Не можем да си представим какво е същият този свят за кучетата, които гонят черна пръчка на бяла поляна с черни дървета около нея и лаят щастливо, неосведомени за обграждащата ги реалност. Те са потопени в неизменна монохроматичност. Не ни е и нужно да влизаме в тяхната плът, под рошавата им козина, освен ако не загубим зрението си и пред нас не се разстеле пелената на непрогледния мрак – без бяло, без сиво, без вариации на черното и зрими обекти. Само тъмнина, в която най-примитивните ни страхове надигат гърлата си и изплезват сенчести езици, а ние хващаме главата си в ръце и нямо крещим.

 Но всъщност дори нашият свят е монохроматичен сам по себе си, неразгърнал други възможности, други битиета с тяхната пъстрота и особености. Въпреки, че сме зрими за милиони цветове, още толкова остават скрити от нас, таящи се в сънищата ни, в дълбините на съзнанието и душата на всеки един от нас. Ние сме слепи за света вътре в себе си. Неговите цветове ще останат винаги скрити – там, където ние сме кучетата, а вътрешното Аз е човека.

***

 Половината месец март мина неусетно в различни ангажименти, проекти, и вяло посещаване на лекции. Елия пишеше кадърно и се вписа много добре както в типичния за списанието непретенциозен, но интелигентен и пленителен изказ, така и като личност извън работния процес – макар че виждах как Аля ревнува от присъствието ѝ. Погледите от страна на блондинката прогаряха въздуха и зеленооките туловища на ревността и завистта явно не бяха толкова видими за околните. Аз обаче отчитах този поглед и възможните усложнения, до които можеше да доведе, затова един от пътите, в които се видях с Елия, подхванах темата. С художничката бяхме започнали да се виждаме достатъчно често и открих, че с изключение на Саня и Скин, не си бях прекарвал толкова приятно времето с някое друго човешко същество така, както с нея.
 Бяхме в нас и пиехме кафе спокойно, водейки някакъв спор около текущите избори. Политическите ни пристрастия се различаваха изключително много, но и двамата бяхме достатъчно обуздани и интелигентни като събеседници един на друг, за да не завием във фанатични, оскърбителни спорове. Бе съвсем явно, че всеки ще подкрепя своя кандидат, независимо от това какви аргументи приложи другия, пък и не бяхме особено вещи в политиката. И двамата се интересувахме на някакво базисно ниво, но тя беше художничка, пък моята ресорна дейност беше далеч от политическата сцена.
 Отпих от кафето, бе настъпила минутна тишина между репликите ни. Елия блуждаеше отвъд прозореца, светлината се отразяваше в зелените ѝ очи и ги правеше искрящи и още по-жизнени.
- Аля ревнува от теб, знаеш ли?
 Тя седна пред лаптопа и започна да щрака по клавишите мързеливо.
- Това го виждам абсолютно ясно. Жените се надушваме много по-добре, отколкото вие разчитате някакви неща около вас. – зелените ѝ очи отскочиха от монитора към мен. – Спал ли си с нея?
- Преди време, да.
- Ясно тогава.
- Не мисля, че е заради това. – тя вдигна вежда насмешливо. – Добре, не мисля, че е само и единствено заради това. Съмнявам се една кратка заигравка да движи тази ревност, която виждам аз.
- Подценяваш ни, Блек. Не знаеш колко широки могат да бъдат границите на женската ревност, дори и времево.
 Поклатих глава.
- Без значение дали подценявам, просто не е само това. Погледни го от тази гледна точка: Аля е атракцията на списанието, от седемте члена пет са мъже, само тя и Ерин са жени. Виждала си Ерин – не е грозна, но е по-скоро симпатична, докато Аля излъчва сексапил и е нормално да е мократа мечта на всеки нормален хетеросексуален мъж.
- И ти си я изчукал.
 Въздъхнах. Нима сега червенокосото момиче ревнуваше?
- Заеби това. Говоря за нещо друго от ревност спрямо теб – тя дори не знае, че спя с теб.
- Това е повече от ясно, Блек. Само дебил би сметнал, че е другояче.
- Така ли?
- Така.
 Замълчах. Значи баща ѝ също знаеше със сигурност. Спомних си какво ме бе предупредил след срещата ни с Йег. „Но ще ти кажа нещо – внимавай с нея. Не се забърквай прекалено надълбоко”. Сексът с дъщеря му със сигурност означаваше забъркване надълбоко. Тръснах глава – може би някой път трябваше да поговоря с нея за това колко точно знае баща ѝ и какво мисли за отношенията ни. Трябваше да съм доста внимателен около него, защото все пак бе спонсор на списанието ни. Всяка издънка щеше да има фатални последици.
- Добре, както и да е, Ел. Остави за малко проклетото чукане, казвам ти. Просто ти си центърът на вниманието в момента, защото си нов човек от екипа, красива си, млада си, заредена си с енергия и идеи. Аля си остава мократа мечта на всеки нормален хетеро мъж, но ти си нещо повече – привлекателна и вдъхновяваща, енергична. Фокусът е обърнат върху теб изцяло. Аля – шат! отива надолу, а егото ѝ понася значителен удар.
- И какво предлагаш да направя? – тя отново затрака по клавишите и се зачете в нещо. – Да погрознея, да си крия лицето зад було, да играя изморената, претоварена и апатична мацка?
 Въздъхнах отново. Понякога Елия се държеше и реагираше като абсолютно дете.
- Не, не ти предлагам това. Може би ако разредиш идването си до офиса нещата ще са по-окей. Така или иначе ти пишеш два малки статии на месец, не е нужно през ден да си при нас.
- Ограничаваш ли ме?
 Започнах да се ядосвам малко по малко.
- Не, не те ограничавам. Това не е игра, а е реална ситуация с реални хора. Аля е част от екипа и е адски кадърна в ресора си, но дори професионалист трудно се бори с чувствата вътре в себе си. На теб обаче нито ще ти бъде трудно, нито непосилно това, което искам от теб. Дори не е за мен или за Аля, а за списанието като цяло. Дрязгите и проблемите между хората в екипа се отразяват и върху изданията. Не искам такова нещо, ясен ли съм?
- Значи аз да правя отстъпки за някой друг, така ли?
 Не издържах и значително повиших тона си. Може Елия и баща ѝ да държаха финансовите ни конци, но списанието все още се движеше от Йег и, до немалка степен – от мен, след като аз бях намерил изход от ситуацията. Аля беше професионалист и не бях срещал по-кадърно пишещ в модния и козметичен бранш от нея и нямаше да я загубя поради детските прищевки на художничката, от каквото и да бяха водени те.
- Да! Не си на десет години вече и трябва отдавна да си осъзнала, че понякога от нас се изисква да правим отстъпки за другите в името на нещо по-значимо. Загърби си проклетото его и детските капризи за малко, толкова ли е трудно?
- Не ми дръж такъв тон!
- Порасни малко и няма да ми се налага!
 Взех кутията цигари от малката масичка с ядосан жест и се прехвърлих в кухненския бокс.

 Отворих прозореца и мартенското спокойно време ме лъхна, контрастиращи на бушуващата в главата ми буря. Драснах една цигара и запуших в мълчание, гледащ градът под мен. Очаквах Елия да си вземе нещата и да тръшне вратата гневно, но вместо това тя явно реши да остане в стаята. Чувах приглушеното чаткане на клавишите на лаптопа. Тръснах глава и се концентрирах върху дима от цигарата. Той се извиваше като мистично, дългоопашато същество, което е повело своя битка срещу въздуха. Сивкавото му тяло се разсейваше постоянно и изчезваше, но устата ми отново го връщаше към живота, бълвайки струи от един прозорец на единадесетия етаж. След две-три цигари, тоест около десетина минути, чух Елия да пристъпва и две ръце се увиха около кръста ми. Дъхът ѝ затопли врата ми, когато ме целуна.
- Добре, ще го направя. Прав си – не си заслужава. Пък и момичето може да е приятно, ако успея да игнорирам факта, че си спал с нея.
- Този факт пречи ли ти? – загасих цигарата в пепелника и се обърнах към нея, взрян от упор в зелените ѝ очи.
- Естествено, че ми.
- Защо? Нито сме във връзка, нито сме се уговаряли за нещо по-сериозно.
- Не сме се, Блек. – тя разроши косата ми и помилва дясната ми буза. – Това не ми пречи да ревнувам, казах ти за женската ревност.
 Поклатих глава.
- Много си зле.
- Но все пак ще го направя.
- За което ти благодаря.
 Тя хвана ръката ми и ме поведе обратно в стаята.
- Докато се мусеше на прозореца, прочетох разказа за жената. „Градът умира в синьо”, нали така? – кимнах. – Искам да го нарисувам, може ли?
- Целият разказ?
- Не, глупчо. – червеният ѝ показалец докосна носа ми. – Сцената, където вече е полудяла и скита из улиците, небето е синьо, както и градът, отразен в него. През очите ѝ нещата обаче са други, синьото има друг облик. Искам да се опитам да го прехвърля на платно и евентуално да го включа в някоя идна изложба. Другият месец имам една, ако успея да го завърша, с удоволствие бих я сложила за показ. Но ти си оригиналният автор и ще го базирам върху твое творение, затова те питам.
- Можеш. Би ми било доста интересно, честно казано. Ако можех да рисувам, аз самият щях да съм пробвал вече, но съм доста далеч точно от този тип изкуство.
- Супер значи. – тя потърка брадичката си, сякаш вече обмисляйки кое как да бъде наредено като композиция. Представих си как чертае разкъсаната рокля, изтерзания поглед на жената, синевата около нея. – Може би трябва да започна да чета някои твои неща и да рисувам по тях, знаеш ли. Духовно общуване, споделяне на изкуството, метафизика, както искаш го наречи. Нещо отвъд телата, което ще ми помогне да те опозная по-добре.
 Идеята ѝ ме усмихна. Настрана от красотата ѝ и честите детински пориви, Елия беше абстрактен, алтернативен човек, който ровичкаше из същността на нещата (или хората) и всеки по-дълбок пласт бе нещо изключително интересно и пленително за нея. Героите ми говореха много за мен, особено след като бях непрофесионален писател и подбирах персонажи, които са ми близки. Рисуването им, прехвърлянето им от квази-визуалното ниво на описанията върху реално платно, с реални цветове и представяне на персонажите щеше да е неизказана комуникация на друго ниво. Така тя щеше да изрази начина, по който е възприела това, което е вътре в мен, а аз щях да възприема виждането ѝ, разбирането ѝ на бушуващите в мен идеи и образи.
- Звучи ми страхотно като идея, Ел.
- Знам. – задоволството бе изписано на лицето ѝ. Хванах лицето ѝ, леко стиснал челюстта ѝ, и я притеглих за целувка. Тя промърмори. – Има други неща, които не са отвъд телата обаче, а?
- Аха. – казах аз и започнах да я събличам, докато тя се опитваше да хапе врата ми.

Изображение: Etheric Bodies by TalonAbraxas