Кавги

На сутринта се събудих изморен и с подпухнали очи, сякаш въобще не бях спал. Забих поглед в тавана и съвсем сериозно се замислих дали нещо не е наред с главата ми. Сънят със синекосото момиче толкова граничеше с реално преживяване, че бе налудничаво. Сякаш всичко се бе случило наистина, бях докоснал топлата ѝ ръка, бях изкатерил огромната ябълка и бях видял полята, горите и катраненочерното небе над блещукащия град. По дяволите, нищо чудно нещата около Кат да ми бяха врътнали шайбата. Цветни хора, които ме изяждат по улиците на град с хорър оттенък, взет от мой преди това написан разказ, а след това гигантски ябълки и момиче, което ми се бе привиждало вече два пъти преди това? Бих си един шамар, после още един. Трябваше да се стегна, нещата не вървяха на добре. Сигурно загубата на Кат ми бе повлияла и на по-дълбоко ниво, което още не осъзнавах (а можеше и въобще да не осъзная), но бях мъж и се очакваше да съм стъпил стабилно на краката си, поне относително. Замислих се дали да отида на психолог за някоя и друга консултация, но ми бе мъглява ползата от тази професия и бях крайно скептичен към нея още от години насам. Може би ми трябваше малко физическа активност, някакво ново хоби, да започна да пиша по-често (след „Градът умира в синьо” бях занемарил малко творческата дейност), да излизам повече с приятели...Щях да се справя някак с разнообразяването на живота си като метод на самолечение. Ако имах нужда, естествено, укорих се наум. Бях се възприел като психично болен, а всъщност просто бях под напрежение и няколкото кошмара ме бяха попритеснили – ако броях последния сън за кошмар, естествено.
Скочих от леглото енергично и болката така ме проряза, че се сринах на пода на колене. Имах отвратителна мускулна треска, която беше схванала китките ми, прасците, колената – въобще, всичко около областта на ръцете и краката. Едва можех да се мърдам, а рязкото движение все едно бе разкъсало мускулите ми. Сърцето ми затуптя още по-силно и стиснах очи. Нещата ставаха още по-налудничави. Не бях правил нищо кой знае колко натоварващо вчера – освен ако не броим изкачването до апартамента ми на единайстия етаж заради отново разваления проклет асансьор. Това обаче в никакъв случай не би ми повлияло така – въпреки, че не спортувах толкова често, бях физически окей, атлетичен и гъвкав. Абсурд бе изкачването на стъпалата да предизвика такава мускулна реакция – особено пък за ръцете ми. Тогава оставаше само една логична причина – сънят да е бил истински. Но какво значи един твой сън да бъде реален, по дяволите?
Изправих се и понакуцвайки се изправих срещу огледалото. Огледах се добре – нямаше никаква промяна в мен, нито една драскотина където и да е по тялото ми (а на места клоните на ябълковото дърво ме бяха раздирали). Въпреки това мускулите ми пулсираха постоянно и при всяко съвсем кротко и пестеливо движение реагираха остро.
- Какво значи един твой шибан сън да бъде реален? – изсумтях, преповтаряйки мисълта си отпреди малко.

Естествено, из романите и фикцията на изкуството често се лансираше темата за заживяването в сънища, за наличието на друго светове, за докосването между тях и прочие тематики. Вероятно всяко човешко същество в един или друг етап от живота си се е замисляло какво ли би било да живее друг живот като друг човек, на друго място, с друго обкръжение, в други условия и прочие. Фантастиката и фентъзито като литературни жанрове, както донякъде и пост-модернизма се занимаваха с наличието на вселени, абсолютно различни като порядки от нашия свят. Но всичко това се ограничаваше в изкуството и никъде другаде, не в реалния живот! Тръснах глава и отново разпънах ръката си. Мускулите отново реагираха болезнено и се отказах. Нямаше никаква логика, беше абсолютно психарско – и въпреки това явно някаква част от мен (или целият аз като „аз” в онзи свят) се бе пренесла в онзи мъглив пейзаж с ябълково дърво и синекосо момиче. Същата тази част (или целият „аз”) бе изкатерила дървото със същите тези ръце и крака и бе вперила поглед в далечината, където имаше град с черно небе над него. Момичето с цветна коса бе казало, че това е нейният свят. Не, бе казало, че онзи град там бе нейният свят – пространството с дървото, в което се намирахме, явно бе terra incognita, междинен свят между моя и нейния, някакво странно селение. Или не?
Направо ми идеше да зарева и да си вкарам главата в хладилната камера, за да охладнее малко от цялата абсурдност на ситуацията. Реших обаче, че и без това ще имам прекомерно време да блъскам главата си над парадокса през деня и припряно се заприготвях за работа. Очакваше се всички да присъстваме в офиса днес и щяхме да проведем нещо като оперативка – само че при нас оперативките винаги бяха адски неформални и неангажиращи, освен ако Йег не бе набрал някому.

По време на пътуването ми натам все още тлеещата болка по Кат и абсурдния сън се преплитаха и всяко се бореше да вземе надмощие над другото и да окупира съзнанието ми. Дори когато си включих плейъра и заслушах някаква бясна електроника, която принципно пречистваше всякакви мисли от мозъка, не успях да си отдъхна. Умората от недоспиването и мускулната треска се придружиха от главоболие, което сякаш ритмично си тактуваше с пулсирането на мускулите из цялото ми тяло. Сигурно съм добил абсолютно жалкарски вид, защото при влизането ми в офиса всички впериха погледите си в мен.
- Блекски, нек’ва бурна нощ си имал, а? – захили се Мартин, а на мен ми се прииска да забия юмрук директно сред ухилените му зъби.
- Имах неспокойни сънища.
- Мокри, а, палавнико?
Показах му среден пръст и влетях покрай Аля, Елия, Ерин и другите присъстващи. Тръшнах вратата на редакционната, където Йег седеше в обичайната си поза и изучаваше полулегнал някакви документи. Веждите му се вдигнаха при бурната ми поява.
- Знаеш ли, Блеки, чудя се – кога за последно се появи по нормален начин? – той почеса темето си. – Толкова ли ти е трудно, или имаш някакъв странен афинитет към блъскането на врати?
- Заеби, Йег. – проснах се на стола срещу него и изстенах. – Имаш ли нещо за глава? Ще експлодира всеки момент.
Той се изправи, отиде до шкафчето и извади таблетка, чаша и шише минерална вода, след което ги сложи пред мен.
- Благодаря. – казах съвсем искрено и преглътнах. – Какво ще правим днес – гледам, че сме пълен екип, както се очакваше.
- Да бе, да не повярваш. Честно казано, момчето ми, нямам идея. Нещо повече – дори нямам критики към вас, най-вече към девойката ти...
- Не е „девойката ми”.
- Все едно бе, Блеки, към червенокоската. Повече е „твоя”, отколкото си мислиш, разбирам ги аз тея работи. Ако знаеш аз като бях млад, колко такива неща съм гледал и как сега мога да...
- Йег, по същество, моля те. Ще ми се пръсне главата, а ти ми бръщолевиш тук.
- Отвратителен ставаш като те цепи тиквеник, Блеки. – той започна да снове насам-натам, а аз затворих очи, защото това само ми влияеше по-зле на положението. – Както и да е. Няма какво много да говорим, сериозно. Списанието върви с пълна пара, даже по-добре отпреди – Елия се справя страхотно и привлякохме доста нова аудитория с нейната рубрика. Твоите материали са узрели, по-улегнали и изпипани, личи си, че си влезнал в такт и знаеш какво правиш. Аля изнамери много интересни факти и класации за нейния ресор и жените направо полудяха по проекта. Мартин и Ерин пък отразиха цяла редица концерти от всякакви жанрове и меломаните сигурно са изяли тяхната секция до последната буква. Ян и Леон се бавят с големия си материал на икономическа тематика, но измислиха няколко конспективни документални текстчета за кейнсианството и монетаризма, така че и тук всичко е тип-топ.
- Звучи супер. Значи няма да се налага да слушаме фученето на нашия любим главен редактор.
- Явно, Блеки, явно. Хайде сега си надигни задника и да отидем при тях да обсъдим нещата. Стига си се мотал и излежавал, не си единственият, който го боли глава.
Той взе чашата си с кафе, сръчка ме като преминаваше покрай мен и влезе в главното помещение. Изстенах, прокълнах изминалата нощ с проклетия сън и проклетата сутрин, която вече преминаваше в проклет обяд и се завлачих към проклетата стая. Понеже нямахме отделна съвещателна зала, уговорките ни ставаха на крак там, където принципно се работеше. При нужда всеки си сядаше на мястото и записваше детайли около текущия си проект или очакването дейност. Всички мълчаха и се бе настанила някаква тягостна атмосфера, която се усещаше адски силно. Йег си почеса носа.
- Не сме на плюсови градуси нещо, а, банда. Къде е Аля?
Сега забелязах, че русата ми колежка наистина липсваше. Един метнат поглед по лицата на присъстващите и особено това на Елия набързо ми разясни картинката.
- Сдърпаха се с Елия и отиде нанякъде. Не бе, сигурно скоро ще се върне, няма шаш. – опита се да ободри обстановката Мартин, но не му се получи.
Въздъхнах и захвърчах навън, като не пропуснах жлъчния поглед на художничката, на който отговорих с намръщване. Не ме интересуваше какво ставаше между двете и дали аз бях причината, но офисът не беше детска градина и аз лично нямаше да позволя подобни глупости тук. Затрополих по стълбите и слязох до входа долу. Аля стоеше отвън и пушеше (в цялата сграда пушенето не бе позволено), гледаща неопределено нанякъде.

Отворих вратата и застанах до нея, без да казвам каквото и да е. Тя ме мярна с очи и пак се загледа напред, дърпаща от цигарата.
- Момиченцето ти е пълно дете, знаеш ли.
- Не е „момиченце”, пък още малко е „мое”. Но понякога наистина се държи детински.
- Защитаваш ли я? И ако тя не е „твоя”, то според нея май ти си овързан с бодлива тел и ти е закичен знак „Не пипай – мое!”.
Изстенах. Две жени да ревнуват една от друга е едно от най-отвратителните неща, които може да ти се стоварят на главата. Като се прибави и факта, че целият триъгълник се случва и на работното място, ситуацията трудно можеше да стане по-неподходяща.
- Слушай, не съм ничий. Това включва и теб, защото и ти се държиш като тринайсетгодишна. – тя отвори уста да възрази с гневна физиономия, но размахах пръст. – А, не, няма да ми зяеш. С Елия ще се разправям по-късно, но ти си ми паднала сега. Не ме интересува какви са ви отношенията една към друга и спрямо мен, но няма да въвличате и другите от офиса в тях. Разделяйте личния си живот от работата, ‘щото иначе – лошо. Аз няма да търпя такива простотии, подозирам, че другите – и най-вече Йег – също. Оползотворете енергията си не в кавги, а в качествен работен процес. Другото не ме интересува.
Аля хвърли гневно фаса на земята и го стъпка с токче, високо почти петнайсет сантиметра - предизвикателна както винаги. Кукленската ѝ физиономия беше навъсена, устните ѝ се бяха нацупили демонстративно. По дяволите, защо бяха такива деца!
- Тя започна.
- Мамка му, хич не ми пука кой е започнал. Допуши си цигарата, значи сега се качваме нагоре и си провеждаме срещата на екипа без намусени лица и жлъчни подхвърляния. Няма да те карам да ѝ се извиняваш, но ще се държите прилично, без да спъвате работния процес на всички ни.
- Това, че е дъщеря на шефчето с кинтите не значи, че е господарка на света.- промърмори блондинката по-скоро на себе си и затрака с токчетата нагоре по стълбите.
Настроението горе не се бе променило за кратката ми липса. Хората лесно се демотивират при караница в службата, дори да не са страна по конфликта и не ги пуска толкова бързо – сигурно заради ограниченото, тясно пространство, в което се намират. Само аз и Йег не бяхме повлияни, защото не бяхме присъствали на сдърпването, но докато той бе по-скоро любопитен и насмешлив, гневът туптеше с бързи и отекващи удари в съзнанието ми. Когато Аля мина покрай Елия, художничката я бутна леко и русокоската се олюля.
- Кучка! – изсъска тя, а Елия тръгна към нея пред погледните на останалите.
Това вече ми дойде прекомерно нанагорно и ударих силно с ръка по едно от бюрата. Проряза ме болка поради мускулната треска, но бях тотално врътнал и не обърнах внимание.
- Абе, да му еба майката, я се стегнете! – изкрещях може би малко по-силно, отколкото трябваше. – Държите се като шибани пикли и това освен, че ме дразни отвратително много, пречи и на околните. Казах го на Аля, ще го кажа и на теб, – обърнах се към Елия – в работна среда няма място за такива простотии! Това се отнася за всички желаещи. Тук сме като колектив и ще работим като такъв, а няма да се заяждаме като развързани диванета! Ако не Йег, аз няма да го позволя. Ясно ли е? – всички се бяха смълчали и слушаха стеснително, особено Аля и Елия. – Ясно ли е? – изкрещях отново.
- Да. – отвърна ми нестроен хор от шест гласа.
Мартин се подхилваше, но бе явно впечатлен, Ян и Леон ме гледаха втренчено, все едно бях пробил земята и след това се бях изпикал в краката им, Ерин пък нервно подръпваше златната си обица. Двете замесени бяха забили поглед в пода и не смееха да го вдигнат. Добре, бях се справил за момента.
Йег едва сдържаше усмивката си. Смешно му беше, докато аз излизах от кожата си!
- Вижте, Блек си е прав. – каза той със спокоен тон. – Не трябва да си губим фокуса с кавги. Вървим много добре и сме на прав курс, всякакво отклонение от него и раздор би ни коствало гребена на вълната. А ние силно сме я захванали тази вълна, да знаете. – той взе неизменният си червен тефтер и изискана сребриста химикалка от бюрото до него. – Укротете страстите – Блеки, ти също, и дайте да видим какви са проектите ни за следващия период. Хайде, банда, очаквам вашите неизменно свежи идеи!

Изображение: shout by jk3y

Светът, в който живея

Истината е, че световете гравитират близко един до друг, описват окръжности, които заплашват да докоснат техните ръбове, да ги сблъскат и да родят нещо ново, неподозирано и съдбовно от този допир. Това не се случва особено често, но не се случва и прекалено рядко – мембраните между тях изтъняват, тези полупропускливи обвивки на реалностите, придаващи едновременно форма и смисъл. Тогава единият свят се влива в тялото на другия, сънят и реалният бит се сливат, плътта на световете става обща и трудна за разграничаване и попива в себе си съдбите и живота на всичко, което пъпли по земите на тези сфери.
Нощта все още е млада, когато едно момиче със синя коса впива своя кротък поглед на своите зеленикавокафяви очи в катраненочерното небе. Не очаква да види нещо, което да пробие мрака на небосвода – той винаги е бил такъв откакто се помни, а и откакто нейните родители са се помнели. Може би небето е било същото и тогава, когато родителите на нейните родителите, и родителите на родителите на нейните родители са обитавали тези земи и този град. Нещо като наследство, тегобата на замлъкналите небеса, укоризнено наказващи тези, които живеят долу със своята тъмнина. Защото ден в този свят, над този град няма.
Въпреки тази монотонност на чернотата, взорът ѝ остава вперен нагоре, като тиха, неизказана молитва. Така би помислил някой страничен наблюдател, но всъщност, ако се вгледа из ситните пъстри петънца на очите ѝ, ще види стаен зелен пламък в тях. Тънката усмивка отново заиграва по красивите ѝ устни – така, както е танцувала прекомерно малко пъти, последния – съвсем наскоро, когато всичко е започнало. Тя не знае какво точно е започнало, няма дори смътна представа, но усещането я кара да се усмихва, да усеща някаква лекота в себе си. Някакво настървено очакване, без да се знае очакване на какво.
Момичето със синя коса затваря блажено очи и вдишва тежкия въздух, наситен със скръб и напрежение едновременно, наситен с болезнените ѝ спомени и със спомените на умрелите, които носи в себе си. До нея един огромен мъж се надига и също поглежда небето, след което се обръща към нея, осветен от мъжделеещата улична лампа. Половината му зъби ги няма, но усмивката парадоксално е впримчваща, подкупваща и приятна за гледане.
- Идва. – отронва той с боботещ, кънтящ из стените на полуразрушената къща глас.
Груб изглежда този човек, груб с всички свои черти и с големината си и със стойката си, но далеч не е така. А гласа му е пропит със същото очакване, което е гряло в очите на момичето до него. Дълго са се крили тук, дълго и техните събратя и сестри са обитавали порутени сгради в търсене на спасение и подслон от тях.
- Идва, да. Който и да е наистина освен името си и каквото и да донесе. – изшепва синекосата и затваря отново очи. – Трябва да го посрещна, Херцоже мили.
Огромният мъж кима и докосва слепоочията ѝ нежно, за да помогне с идването на съня. Тя заспива, а той бди над нея. И очаква, застинал в мрака, сред разрушената сграда с мъжделееща лампа отпред - исполин в черното на града.

***

Метнах папката с материалите ми за анализа на леглото, включих някакъв чилаут на лаптопа и директно влязох да се къпя. Денят бе съсипващ, имаше много работа, а Кат все още туптеше като спомен в ума ми – нищо, че бяха минали две седмици и болката се очакваше да намалее. До някаква степен това бе добре – значеше, че наистина съм държал на нея като човек, но понякога исках да разкарам тези вериги, опасващи сърцето ми и да подишам малко свободно, без скръб. Елия помагаше, Скин също – макар че като се събирахме да пием по бира бяхме като ходещи оплаквачки. Оставаше само да си навлечем черни доспехи и картинката беше пълна. Многото работа хем помагаше, хем усложняваше цялата ситуация, но нямах друг избор – идва един момент в живота, в който каквото и да ти се случва трябва да продължаваш и преко сили да се активизираш, защото никой не ти позволява да тъпчеш на едно място.
С такива мисли си взех душ, след което се метнах в леглото и забих поглед в тавана. По някаква причина последните дни нямах желание да гледам картината с абортиралата жена – сякаш тя бе виновна за случилото се с Кат и всички нещастия в последно време, макар че нямаше никаква логика в това. Затворих очи и се заслушах в музиката – чилаута неслучайно е с такова име. След няколко минути вече се унасях, но вместо да изключа песните се понесох на вълната. От време на време се случваше да заспивам на музика и при правилен подбор сутринта се чувствах адски освежен и одухотворен. Черната пелена се спусна над очите ми и заспах.

***

Мъглата се стелеше и обвиваше краката ми, изкачваше се по линията на тялото ми и замъгляваше погледа ми. Не виждах особено накъде ходя, но след онзи кошмар с града целият изтръпнах – да не би пак да бях обратно сред цветните хора, само че този път градът да бе скрил своята чудовищност в мъглата? Колебливо започнах да крача из пространството, лутайки се в неяснотата. Слухтях за всеки евентуален звук, който да ми подскаже нещо, да ме предупреди, да ми даде готовност, за да мога да реагирам. От време на време махах с ръце около себе си, за да се докосна до нещо, което да ми даде ориентир, но без успех – сякаш бях увиснал в пространство, което бе изтъкано само от въздух и проклетата гъста мъгла. Изругах и продължих да ситня „напред”, каквото и да означаваше това като посока в този случай. Можеше преспокойно да правя кръгчета без да осъзнавам. След известно време пред мен – може би на пет-шест метра, максимум видимостта в тази мъгла, се изправи силуетът на дърво с някаква фигура до него. Тръпки полазиха по гърба ми, свих юмруците си и стегнах стойката си, готов за евентуално нападение. Нищо чудно да бе някой от цветните хора или нещо друго, което да ме застрашава по някакъв начин. Фигурата поклащаше главата си и държеше нещо в ръка, което ме изправи на нокти още повече. Застинах в изчаквателна позиция, обмисляйки как да атакувам натрапника при нужда, но фигурата се размърда – явно ме бе видяла.
- Не се притеснявай. – каза приятен момичешки глас и аз се поотпуснах малко. Въпреки това останах нащрех, защото можеше да е някаква уловка.
Приближих се и мъглата се поразкъса, защото бях близо до момичето и дървото. Заковах се на място и дъхът ми спря, а сърцето заби лудо. Момичето със синя коса отхапа от зелената ябълка с хрускащ звук и ми се усмихна с онези розови устни, които бях запомнил от трамвая и след това – от стъклото на прозореца на апартамента ми.
- Все едно на война идваш. – тя се пресегна и откъсна друга ябълка от дървото, явно оказало се ябълково. – Хубави са, вземи си.
Огледах подозрително първо плода, после ръцете ѝ, сетне погледът ми зашари наоколо. Сцената ми приличаше на шантава интерпретация на легендата за Адам и Ева, само че този път змията липсваше, освен ако мъглата не бе решила да поеме ролята. Същевременно обаче мнителността ми се бореше със спокойствието, което струеше от момичето. Не знаех защо точно, но ѝ вярвах, сякаш имаше някаква свързаност между нас, а сцената с трамвая и прозореца бяха само мимолетни части от нея. Струваше ми се неправилно да я подлагам на съмнение, абсолютно противоречащо на всяка логика. Ако бе искала да ми навреди, щеше да го е направила досега, нали? Имаше достатъчно шансове. От друга страна пък какво ѝ пречеше да е плела мрежа – досущ като мрежата на тази гъста мъгла около нас, за да ме вкара в капан чак сега?

Тръснах глава и импулсивно взех ябълката от ръката ѝ, след което отхапах. Още малко и щях да полудея от тези безумни мисли, така че по-добре да действам директно. Плодът бе кисел, но сочен, соковете му изпълниха устата ми и доволно замижах с очи. Осъзнах, че бях гладен и жаден, а ябълката утоляваше и двата нагона на тялото и съзнанието ми.
- Благодаря.
- Няма защо. Много си плашлив.
- Не те познавам. – и пак странното чувство след тези думи, все едно съм я познавал от толкова дълго време.
Тя впи ръце в дървото, вдигна крака и започна да се катери без да казва нищо. Отново бе в скъсани дънки и гледах слабия ѝ, но хубаво оформен задник докато се придвижваше нагоре по тъмния, дебел дънер. Пак носеше черното палто и се зачудих как то не се закача из клоните на дървото – а те самите сякаш страняха от него, отдръпваха се и даваха път на синекосата да продължава все по-нагоре и по-нагоре. Вече едва я виждах, защото ябълката бе висока, а мъглата все още се стелеше около мен. Стори ми се, че момичето ми маха от короната на дървото, подканвайки ме да отида при нея.
- Не мога да се катеря! – извиках ѝ, а в отговор тя се изсмя.
- Естествено, че можеш. Хайде, опитай.
- Но аз наистина не мога, повярвай ми. – възразих, и бях абсолютно прав.
Когато бях доста малък – скоро бях навършил осем години, се бях покатерил на една череша, за да бера сладките ѝ, тъмночервени плодове. Обожавах череши, за мен те бяха най-вкусният, най-примамливият и най-изкусителен плод. В квартала, далеч от прашните улици, имахме една огромна череша, която цъфтеше с най-хубавите цветя и в ранно лято вече се отрупваше с плодове. Заедно с други деца от квартала се катерехме по клоните ѝ и обирахме сладките череши с поаленели усти от месото им и стичащи се сокове по дрехите ни. Това бе второ лято, през което се катерих по огромното дърво и бях добил тренинг, да не говорим, че обикалях сума ти други овошки в търсене на плодове – джанки, ябълки, какво ли не. Примижал се тъпчех със сладките череши и събирах в джобовете си плодове за пъзльовците долу – две момчета на моите години, които имаха страх от височините. Видях на съвсем близко разстояние от мен клон, отрупан с изключително тъмночервени череши – това значеше, че са по-сладки и по-сочни от другите, по-зрели и натежали, и като хипнотизиран започнах да стъпвам по клона към тях. Дотам бях впечатлен, че въобще не гледах къде ходя – в ума си представях как дъвча охотно вкусните плодове; в устата ми се бе събрала слюнка, която предусещаше сочното им месо. Виковете на приятелите ми стигнаха прекалено късно до мен и клонът се скърши под краката ми. Не бях на прекомерно високо, затова само си счупих десния крак и стоях с гипс известно време след това. Болката от счупения крайник и отвратителното чувство по време на краткото ми падане обаче бяха породили фобия от повторно качване на дървета след това – и то с право. Ябълката пред мен – с виещото се синекосо момиче из короната ѝ, бе предизвикателство, което ми се струваше непосилно. Всеки клон сякаш бе готов да поддаде веднага, докато се катеря по дървото, за да ме прати отново към земята – така, както се бе случило с черешата в детството ми.
- Не мога! – провикнах се отново, някак извинително и с пламнало лице.
Шубелясвах се пред синекосото момиче и ме беше срам. Та кой обича да показва слабостите си и и да изглежда страхлив и несигурен пред другите?
- Ако не се качиш ще останеш в мъглата! – провикна се тя от короната. – Хайде, размърдай си глупавия задник и се стегни!
Ядосах се и лицето ми почервеня още повече. Отметнах кичур от черната си коса и вкопчих ръце в дървото. За непозната говореше доста нахакано и искрено ме издразни, но това, което ме разгневи още повече бе факта, че имаше право. Мощна вълна от адреналин запулсира из съзнанието ми, надъхвайки и активизирайки ме. Започнах да се катеря бавно, използвайки грапавините, клоните и всякакви други образувания по ябълката, които да ми помогнат за изкачването. Адреналинът все още бушуваше, но приливът му започна да намалява, на няколко пъти погледнах надолу и забавих темпото. Изпотих се, започнах от време на време да хлъзгам краката си по клоните – моменти, в които целият изтръпвах, а и в които и без това силно туптящото ми сърце напираше да разкъса гърдите ми. От време на време синьото момиче се провикваше, за да ме окуражи и предизвика, и тогава ръцете и краката ми се задвижваха сами, вкопчваха се в дънера, клоните, неравностите, и подновяваха устремения ход нагоре. Ръцете ми бързо се измориха, защото не се бях катерил отдавна и бях забравил, че краката са крайниците, които са основната сила в такъв случай. Започнах да правя малки паузи, за да успокоя трескавостта в пръстите и китките си, после се изправях и пружинирах на краката си.
В крайна сметка успях да стигна и се озовах в короната на ябълката. Тя бе оформена като малка кръгла платформа, обградена от дебели клони – сякаш някой си бе играл да уравни това пространство и да го шлифова по някакъв начин. Седнах безпомощно и абсолютно пребит, а синекосото момиче ме гледаше усмихнато и без да казва каквото и да е. След някакво време – когато си бях починал достатъчно, за да се държа на краката си – но все още треперейки, се изправих срещу нея.
- Е, и сега какво?
Розовите ѝ устни се изкривиха нагоре с плавно движение. Тя хвана ръката ми и в този допир се побра толкова топлина, колкото никога не бях усещал при досег с друго човешко същество. Побрах пръстите си около нейните и я оставих да ме поведе към един по-дебел клон, опасващ „площадката” ни.
- Виж около себе си. – каза тя, впила очи в околностите жадно.
Проследих погледа ѝ и застинах.
Не знам колко бе висока ябълката, но имах чувството, че сме се изкатерили десетки, не – стотици метри нагоре. Осъзнавах, че съм в сън, но дори тук това бе абсурдно. Мъглата се бе разсеяла, нямаше помен от сивкавите ѝ, гъсти талази. Наоколо всичко бе осеяно с полета и гори, пасторално спокойни и невъзмутиви в нощта. Небето бе мастиленосиньо, осеяно с множество звезди и също излъчваше спокойствие, някаква умиротвореност и дружелюбна застиналост. Почувствах се едновременно свободен и смирен, сякаш бях в своебразна мека.
Разстлах погледа си още по-надалеч, отвъд близките полета и гори, и това усещане мигом бе разрушено. В далечината се виждаха мъждукащи светлини, жълтеникави и многобройни – явно имаше някакво селище. Осветлението само по себе си не бе смущаващо, макар и да бе извън цялостната картина на природно спокойствие и липса на каквото и да е човешко присъствие. Това, което се пресегна като тъмна ръка и засенчи смирението ми бе небето над този град – черно, катраненочерно, без нито една звезда, намръщено, гневно и жестоко. Гледайки го се почувствах застрашен, примитивен страх обхвана съществото ми, започнах да треперя. Нещо с този град не беше наред, нещо странно и защо не зло по интуитивната ми преценка.
- Какво е това там? – попитах неопределено, сякаш се подразбираше за какво говоря.
Момичето със синята коса ме погледна и погледът ѝ вече не бе жаден, в него също се таеше страх и смущение.
- Там е светът, в който живея.

Изображение: Apple Tree by Ahmed M Sabry

Белият лист, който отприщва твоята река

Погребението на Кат бе най-тъжното събитие, което бях преживявал досега в живота си и ме разтресе изключително много. Събралите се да я почетем не бяхме много – аз, Скин, Саня, която бе заровила временно томахавката между тях двамата в името на моралната подкрепа, Елия, която постоянно ме стрелкаше с тревожни погледи, няколко колеги от университета, най-близките приятели и приятелки на Кат и не на последно място – Клок. Бях му се обадил още същия ден след разговора с полицаите и той бе приел изключително тежко новината, много по-присърце, отколкото за който и да е друг свой пациент. Това си личеше и сега, веждите му бяха сбърчени, очите му бяха влажни, а на лицето му ясно бе изписана тъгата. Замислих се как смъртта на Кат бе повлияла толкова иначе несвързани съдби – за пръв път виждах който и да е от нейните приятели, но ето, че скръбта ни бе еднаква и ни правеше единни по някакъв начин. Между Клок и мен имаше разлика от цяло едно поколение, както и толкова други несъвместимости, но и двамата стояхме до мраморната плоча с инициали и раздирахме малко или много сърцата си. Родственици на Кат липсваха. Не бяхме успели и да уредим поне това тя да лежи в покой до загиналите си в катастрофа родители. След церемонията всеки се разотиде нанякъде, но не и преди символно да завършим цикъла на споделяне, който бяхме преживели за този час и половина. Всеки от нас на сбогуване потупваше и прегръщаше с особена нежност и мекота другия, сякаш да му вдъхне кураж, да каже „И аз страдам толкова, колкото и ти” и да заключи болката, която бяхме изляли около плочата. Запомних ярко това, за да го претворя някой ден на белия лист – както и всичко останало. Клок ми каза, че ще поддържаме връзка и ме помоли да се държа на крака, Саня ме погледна бегло, кимайки леко към Скин с въпросителна нотка и когато ѝ кимнах ответно, го забута лека-полека към тях, приятелите на Кат и колегите ни от университета си тръгнаха на по-големи групички в малки траурни процесии. Аз постоях още малко на гроба на Кат, Елия стоеше на сантиметри от мен – достатъчно близо, за да знам, че ме подкрепя и достатъчно далеч, за да не ми се натрапва в този момент. Няколко минути просто гледах името на плочата, проследявах извивките му, взирах се и в оставените цветя – бе първата седмица на април и пролетта се бе събудила изцяло с всичката пъстрота на сезона. Когато реших, че ми стига толкова съзерцаване се обърнах към Елия и ѝ кимнах, че може да тръгваме.
- Може ли да остана при теб? – попита тя единайсет етажа над града и неговите форми, на прага на вратата ми.
- Не мисля, че съм особено добра компания днес.
- Ако хората общувахме един с друг само тогава, когато сме слънчеви и добра компания, щяхме да сме едни доста тъжни и непознаващи се същества. – тя погали главата ми. – Хайде, Блек.
- Добре. – ключът изщрака и вратата хлътна с изскърцване. – Но съм те предупредил, да знаеш.

Всъщност изключително много оценявах това, което художничката правеше за мен – и сега, и принципно. Отношенията ни бяха прекомерно дълбоки и може би дори всеотдайни, особено за толкова крехко познанство от два месеца и малко. Това важеше във всякакъв аспект – и в списанието, където тя се вслушваше в съветите ми въпреки детинските си избухвания понякога, и в чисто битов план, и в интимната комуникация между нас, обвързана със световете на нейното и моето изкуство. Нито аз, нито тя бяхме обсъждали каквото и да е сериозно около връзката ни – може би защото и двамата не бяхме такъв тип хора. Въпреки това и двамата споделяхме нещо, което много двойки сигурно не бяха достигнали въпреки горещите си словесни излияния и месеците, прекарани заедно. Докато наблюдавах Елия как прави пържени яйца, седнал на пода и скръстил крака, се замислих. Ако някога съм бил най-близко до любовта, то това чувство бе точно сега, насочено като стрела към червенокосото момиче, което бе застанало пред мен. Това не означаваше, че я обичам – така, както и тя не ме обичаше или поне не го бе казала. Дълбоко в себе си бях доста скептично настроен спрямо цялостната концепция на любовта и всичко, произхождащо от нея. Но в стомаха ми се бе загнездила удобна топлина като знаех, че Елия е наоколо, особено в такива моменти, и я е грижа – топлина, примесена със сложната сплав от благодарност, умиление и задоволство.
Докато я гледах как се вихри из кухненския бокс се сетих за песента, която Кат бе споменала. Как се казваше? Станах рязко и седнах пред лаптопа, като се опитвах да си спомня името на песента. Apple нещоси беше.
- Мамка му. – измърморих. – Как се казваше тъпата песен...
Затворената врата в съзнанието ми щракна най-сетне. “Bad Apple” бе наименованието ѝ. Поразтърсих се из интернет и я намерих след известно мотане. Оказа се, че “Bad Apple” всъщност е “Bad Apple!!” с две удивителни, които сякаш да подчертаят някаква нейна символна значимост. Добутах пепелника и палнах един фас, слушайки електроник-поп песента и вокалите, изпълнени с нежността на млад момичешки глас. Загледах се в черно-белите сменящи се картинки, една постоянна борба между светлини и сенки, и открих какво бе имала предвид Кат. Затворих очи, дръпнах от цигарата и пробвах да си представя града в черно-бяла окраска. Контурите бяха много по-ясни, макар и още до някаква степен мъгляви, сякаш бях пробил нещо от защитата му, бях нахлул в обвивката. Нямаше хора този път, нямаше ги безликите цветни жители, които ми се бяха нахвърлили в съня – само черни улици, неизменно зелената трева и синьото небе, и бели, навъсени сгради.
- Звучи доста яко, Блек! – извика Елия от бокса, когато песента свърши и аз отворих очи. – Пусни го пак.
- Окей.
Честно казано, песента и на мен ми хареса много. Имаше нещо хипнотично в нея, освен това я възприемах като някакъв завет от страна на Кат преди да се самоубие. Понеже не разбирах японски – езика, на който се пее, се поразтърсих за значението на текста. Стиховете бяха направо шокиращо противоречащи като послание на по-скоро жизнената и танцувална мелодия. Лирическата героиня говореше за пълна липса на принадлежност към света, за умора от всичко, за непознаване на самата си същност и сходни депресивни състояния. Поразтърсих се допълнително за факти около смисъла на песента – нещо в мен ме подтикваше именно поради символиката, която Кат бе вдъхнала в нея. През това време Елия донесе яйцата и седна до мен – бе малко тясно и за двамата пред лаптопа, но не бе чак неудобно.
- Какво е „хикикомори”? – попита ме тя, дъвчейки деликатно.
- Нямам абсолютно никаква идея. – отговорих съвсем честно и започнах да чета на глас. – „Хикикомори значи „затваряне” или „отдръпване” и е официално въведен японски термин, който отбелязва усамотили се младежи, които се оттеглят от обществения живот. Това оттегляне често прераства в крайна степен на изолация. С „хикикомори” се обозначава както и явлението, така и индивидите, които се причисляват към него. Това включва не само затварянето в рамките на жилище, а понякога дори и ненапускането на стаята на индивида”.
- Звучи като сериозна психотравма. – отбеляза художничката. – Само за Япония ли се отнася?
Поклатих глава, но все пак проверих и цъкнах нова страница. Такъв тип депресия бях срещал и аз самия, макар и не от първа ръка. Не беше и толкова неочаквана като социално явление, просто не знаех, че се нарича по този начин.
- „Психологът Тамаки Сайто пръв въвежда дефиницията „хикикомори”. По негово мнение около един милион японски жители страдат от синдрома. Това е по-малко от процента, имайки предвид населението на страната от над 127 милиона души, но все пак е проблем, който не подлежи на подценяване. Точната численост на хикикомори обаче не може да бъде проследена поради обстоятелствеността на синдрома. Според някои източници около милион са потвърдени хикикомори, като над милион и половина с в процес на развиване на синдрома. Въпреки всичко различните източници посочват различна информация и статистики”.
- Не са чак толкова много, но все броят им не е за вяло махане с ръка и подминаване на проблема.
- Никак. – замислено потвърдих аз.

Кат не бе хикикомори, но може би бе започнала да се чувства така – вкопчена в самовгълбяването и изолацията си от света. И все пак не възприемах песента като такъв тип предсмъртно послание – най-малкото бе прекалено рано за нея да осъзнае тежестта на синдрома. Оставих материалите около явлението за по-нататъшно четене и изключих песента, която действително напомняше по някакъв странен начин за града.
- Много хубаво си сготвила. – целунах Елия по бузата и тя се засмя.
- Понеже яйцата са тоолкова сложни за правене, Блеки. – изражението ѝ угасна бързо и челото ѝ се сбърчи. Бе като дете, което се чуди къде точно е забутало своята играчка и начумерено иска от света обяснение за липсата ѝ. – Съжалявам, че няма как да помогна, за да спре да бъде денят толкова тъжен.
- Не мисля, че има как, Ел. Но оценявам това, че въпреки факта, че съм абсолютна подметка в момента все пак си тук.
Тя разроши косата ми и ме прегърна силно, въпреки крехкото си тяло. Вдишах от типичния, успокояващ мирис на кожата ѝ, проследих с нос извивките на врата ѝ и из мен се разстла някаква нирванистична вълна. Чувствах се скрит от света, скрит от всичко, което можеше да ми причини въпреки тъгата, която се бе стоварила върху мен и близките ми в последно време. Притворените ми очи се движеха из кичурите червена коса, сякаш изучаваха някаква странна, непозната повърхност.
- Разказва ли ти се за нея? – попита Елия, докато преоткривах нежността на плътта и мекотата на косата ѝ.
Замислих се и реших, че и без това имах достатъчно за изливане. Задържането на бента прекомерно много би го разрушило и после реката щеше да ме повлече със себе си. А и художничката може би бе последния човек, пред който да ме бъде страх да разкрия скръбта си и всичко, което пулсираше в съзнанието ми. Затова се отворих напълно, отваряне по такъв начин, какъвто не бях правил досега. Наистина – със задържащите механизми, които всеки от нас има, стената, която държи преградите между вътрешния и реалния свят, но въпреки всичко бях максимално чист, уязвим и непредпазлив пред червенокосото момиче, без да имам каквото и да е притеснение от това. След известно време – още дори не бях започнал с пороя от думи, чувства, спомени и образи, тъкмо бях набрал своята инерция, тя бутна нежно главата ми встрани.
- Имаш ли моливи?
- Да, в чекмеджето на нощното шкафче до леглото. – отговорих объркан и дори леко обиден, че съм бил прекъснат по този начин. Портите започнаха подозрително да се затварят и реших, че съм доста глупав да си мисля, че някой би ме слушал часове наред да изливам болката си. – Защо са ти?
Без да казва каквото и да е, тя взе два молива и един лист, останал от предишното ѝ посещение у нас. Под него сложи като подложка една папка, затвори лаптопа и седна на земята срещу мен, гледайки критично и местейки очи. Накрая заключи:
- Така ще е добре, мисля.
- За какво? – попитах още по-объркан.
- Искам да те нарисувам, глупчо. Да очертавам линиите, силуета, очите, изражението ти, докато се изливаш пред мен, за да те претворя после тук, на този бял лист, с тези прости моливи. Метафизика, нещо отвъд телата, спомняш ли си?
Спомнях си. Портите отново се отвориха напълно и изливането се поднови - болезнено, но с някакво успокоение и благодарност спрямо отворилата вратите. Отпуснах се, затворих очи, и поднових пороя думи на фона на тихото, ритмично плъзгане на молива по грубия бял лист.

Изображение: The river by iclust3r

Колкото и жестоко да е това

  Скин плачеше и през хлиповете се опитваше да говори членоразделно, но не му се удаваше. Самият аз бях замаян, тежка буца се бе загнездила в стомаха ми и се разпростираше, парализирайки ме. Някак събрах сили и му казах да се успокои и че ще си хвана такси натам, след което затворих. Когато направих това зарових глава във възглавницата и се завих презглава. Сякаш това можеше да ме предпази от всичко, в което се бе превърнал този свят – пространство на смърт и тъга, на загуба и болка. Опитах се да не заплача, псувайки се мислено, казвайки си, че трябва да удържа, но не успях и заревах като малко дете. Скоро възглавницата ми се намокри, бялото на калъфа ѝ потъмня от сълзите, а аз продължавах и продължавах.

 Плачех за Кат, плачех за родителите ѝ, плачех и за Скин и за себе си. Изливах навън цялата тъга на човечеството, сякаш бях събирателният образ на всеки скитал или още скитащ по земната твърд човек, който е губил свой близък или познат. Спомнях си мимиките ѝ, услужливостта ѝ, приятните моменти с хапливи, но дружелюбно подкачащи разговори, разочарованието ѝ, когато не получеше добра оценка, неодобрението ѝ, когато видеше нещо несправедливо в университета или извън него. За известно време вселената ми бе образът на Кат, вграден върху мократа повърхност на възглавницата, изсечен някъде в съзнанието зад затворените ми очи. По някое време просто пресъхнах, гърлото ми се задъха в опита си да пулсира още, конвулсиите ми се успокоиха, очите ми отказаха да произвеждат повече сълзи, а крайниците ми безпомощно се отпуснаха на мекия дюшек. Махнах одеалото и така – гол, само по боксерки, излязох на балкона. Градът вече бе във вихъра си – хората вече бяха тръгнали на работа и пъплеха по тротоарите, слънцето бе започнало своя възход нагоре и по обяд вече щеше да е постигнало своята цел и да царува в зенита си. Лекият прохладен въздух ме накара да потреперя, но не се прибрах на топло, а останах на балкона. Под мощния напор на емоциите и мъката ми дойдоха какви ли не идеи, включително да се хвърля точно сега, точно в този момент, от този етаж на тази сграда върху този паваж долу. Надвесих главата си, сякаш преценявайки ситуацията, очите ми попиваха разстоянието до долу и настилката, върху която тялото ми щеше да се размаже. Стреснал се изведнъж се отдръпнах от парапета. Що за шибана глупост, Блек! Шибано безмозъчно копеле, стегни се – само това липсва, да задвижиш верига от самоубийства. Все едно и без това нещата не са отвратителни.

 За миг ми мина и мисълта да звънна на родителите си – без каквато и да е цел, просто сякаш да потърся закрила, някаква подкрепа, но поклатих глава. Те не можеха да ми дадат това, от което имах нужда в момента, отделно вече бях избрал своя път. Самосъжалението ми нямаше да ми помогне по никакъв начин и нямаше да ме отведе никъде. Скръбта обаче бе прекалено напориста, ръцете ѝ разкъсваха опитите ми да изплета мрежа, която да ме стабилизира, ноктите ѝ деряха нишка по нишка, човъркаха в мислите ми и образите, които ми идваха. Някак успях да обуздая тази дива сила и я сведох до постоянно присъстваща болка в сърцето и тежест в корема, която пулсираше в свой собствен ритъм. Облякох се набързо, наметнах си избелялото ми дънково яке и си поръчах такси по телефона.

 След не повече от петнайсет минути бях при апартамента на Кат и ноктите, които бях укротил, избуяха отново, двойно по-силни. Скин бе седнал на една пейка пред входа, над него се бяха надвесили двама полицаи. Приятелят ми изглеждаше абсолютно съкрушен и безсилен, всякаква жизненост го бе напуснала. Встрани, точно на линията на прозорците на стълбището имаше засъхнала кръв и веднага ми стана ясно как точно се бе самоубила колежката ми. Бяха почистили доколкото е възможно, а тялото ѝ бе транспортирано за извършване на аутопсия най-вероятно, защото липсваше от пейзажа. Няколко съседи сновяха насам-натам, видимо шокирани, една любопитна бабичка се бе надвесила от първия етаж – точно над пейката, където Скин бе седнал, и слухтеше най-открито. Погледнах я намръщено, но тя бе впила поглед в приятеля ми албинос и хич не ми обърна внимание. Закрачих към него и двамата полицаи се обърнаха към мен. Кимнах им резервирано, макар че вътре врях с все сила. Веднага разбрали, че не съм просто случаен наблюдател, те прехвърлиха интереса си към мен. И двамата бяха едри, масивни мъже, сигурно някъде към четирийсетте, с грубо изсечени физиономии и вдървена стойка. Докато единият бе плешив обаче, другият имаше обилно коса, побеляла на места. Лицата им също бяха различни, с изключение на безизразността им – по-ниският бе с кръгло, месесто лице, докато по-високият бе квадратен във всяко едно лицево отношение. Именно квадратният излая веднага, щом фиксира приближаването ми и разменения ми поглед със Скин.

- Познат ли бяхте на самоубилата се, гражданино?

 Гражданино? Полицейските насилени официалности ми бяха толкова смешни, че бих се изкикотил най-нахално, ако не ми бе толкова тежко.

- Бях ѝ приятел, господине.

- Името ви, ако може?

- Блек.

 Месестият вдигна вежди, а квадратният изсумтя.

- Това не е истинско име.

- Достатъчно е, няма друг нейн познат с това име.

- В правото ни е да искаме лични данни, и когато го правим, сте длъжен да ги...

- ...предоставя, знам. – повиших леко тон, защото се изнервих. – Вижте, аз и приятелят ми сме покрусени от случилото се. Погледнете физиономията му, по дяволите – посочих с треперещ от яд пръст Скин. – Аз също не съм много далеч от това, така че майната им на имената, а да даваме по същество. Умолявам ви!

 Месестият се намръщи на избухването ми, но квадратният замислено кимна. Май той щеше да се окаже по-умният.

- Приятелят ви и без това не е от разговорливите, гражданино. – той записа нещо в тефтерчето си. – Откога познавате починалата?

- Три години.

- Да знаете за някакви налични психични отклонения, смущения...

- Не – отрязах го преди да продължи. – Не знам за никакви проблеми с психиката на Кат.

- Доколкото разбрахме, родителите на починалата са загинали. Смятате ли, че това е възможна причина за самоубийството ѝ.

 Замислих се как точно да отговоря на този въпрос. Не ми бе ясно защо Кат би се самоубила, след като със Скин явно бяхме успяли да омекотим загубата. Същевременно човек може да таи и най-тъмните мисли и настроения дълбоко в себе си, скрити от останалите, невидими дори за тези, които ни познават най-добре. Ако трябваше да хвърля предположение за самоубийството на колежката ми, в крайна сметка то наистина щеше да бъде обвързано със загубата.

- Да, смятам.

 Квадратният отново записа нещо в тефтерчето.

- Починалата ползвала ли е анти-депресанти, някакви медикаменти, опиати или друго?

 Погледнах Скин и той поклати глава.

- Не, поне що се касае до нашето знание.

- След смъртта на родителите си имала ли е пристъпи, изпадала ли е в нервна криза, някакви по-особени реакции?

- Само първите дни поради шока. – хвърлих поглед отново на приятеля ми, който пак поклати глава. – След това не е имало такива ситуации, освен самовглъбяване, което смятам за неизбежно.

 Още драскане с химикалката по тефтера. Месестият си мълчеше и се оглеждаше наоколо, явно загубил интерес към разговора.

- Да знаете за родственици на починалата? Сестра, брат, баба, дядо?

- Нямам информация. – Кат никога не бе споделяла нищо за семейството си. Ако имаше сестра или брат, следваше да ги е запознала с мен, или поне да живее с тях, така че по-скоро бе само дете. – Съжалявам.

 Квадратният кимна и се смръщи.

- Благодаря за помощта, гражданино. – той пресегна ръка и ме потупа по рамото. – Съжалявам за загубата и на двама ви, момичето е било младо. Ако искате изчакайте аутопсията за доизясняване на случилото се.

 И аз му благодарих и двамата се запътиха нанякъде. Квадратният ми бе станал симпатичен, реших – имаше нещо човечно и ненатрапчиво в него, нещо, което напомняше, че това му е работата – да се занимава с грозни случаи и с човешка скръб и болка, но все пак не бе загубил способността си да е съпричастен към опечалените. Седнах до Скин на пейката – с периферното зрение мернах как бабичката се прибра в стаята си, и го прегърнах силно. Албиносът кимна разбиращо, вперил блуждаещ поглед някъде напред и стисна ръката ми.

- Грешката е моя, Блек. Аз съм виновен. По дяволите, братле, аз съм шибано виновен. – той ядно се измъкна от успокоително положената ми ръка на рамото му. – Но откъде да знам, човече, откъде да знам?!

- Скин, стига. – като го виждах толкова съкрушен направо ми идеше да захлупя лице в шепите си и да се разрева тук, на метри от пръските кръв, останали от Кат. – Не си виновен. Няма виновни в случая, не се самоизяждай, моля те.

- Проклетият, шибан Алекс! Проклетият напил се Алекс, който се потроши и трябваше да го водим с момчетата в болницата и да му бдим като квачки до сутринта. Мамка му, защо ми трябваше да ходя, защо?! – той заблъска по пейката и кокалчетата му се стоварваха върху нея, охлузвайки кожата. – Сега тя щеше да е жива, братленце, жива!

 Оставих гнева и самосъжалението да го залеят за минута-две и замълчах, също терзан от сходни емоции. Можеше Кат да е жива, можеше в момента да се смеем и да учим някоя и друга лекция. Но наистина, как може да бъде някой виновен за това, че друг е решил да сложи край на живота си? Бяхме предприели всичко по силите ни, постоянно се грижихме за нея, Скин дори живя у тях. Ако не бе тази пролука от няколко часа през изминалата нощ, сигурно щеше да е друга. Вътре в себе си Кат бе решила, че няма друг изход, освен балкона и плочите, размазаното тяло и откъснатата от този свят душа. Какво бе казал доктор Клок...

 „За да съществува нашия свят е нужно да го има и другия. Колкото и жестоко да е това.”

 Сега разбирах с пълна сила жестокостта на това правило, на тази непоклатима закономерност. В нуждата от този баланс явно влизаше и смъртта на Кат, полетът ѝ в една мрачна, черна нощ. Няколко часа, след като Скин бе напуснал дома ѝ и още по-малко време, след като тя бе говорила по телефона с мен.

 Бе говорила по телефона с мен.

 С Кат бяхме говорили за града, бяхме обрисували неговия облик, неговите цветове и съществуване. Кожата ми под пласта дрехи настръхна. Отново градът и странните събития около него. Нима той бе повлиял със своята мистична заплашителност и бе накарал колежката ми да се хвърли от високото? Поклатих глава. Не, това вече бе лудост, съвсем изтрещявах. Въпреки това отново разказа и някакви случайни приказки, гравитиращи около него, се случваха странни неща. Изведнъж си спомних последните думи на Кат по телефона.

- Говорих вечерта с нея, Скин.

 Албиносът ме погледна със светлите си очи, увит в дрехи, които да го пазят от слънцето. След избликът се бе поуспокоил, но ми бе ясно, че го боли ужасно много – като мен.

- И?

- Нищо, нищо особено. Но се учудих на последните ѝ думи.

- Какви бяха те, братле?

- „Бъди добре, обещай ми. Каквото и да става”.

- Смяташ, че вече е била решила да сложи край на живота си?

- Явно. – намръщих се. – Звучаха ми адски странно и не на място, но реших, че просто е по-сантиментална.

 Помълчахме още малко, всеки бутилирал мъката си и страхуващ се да я покаже на дневна светлина, да предложи на отворения свят да вкуси от нея.

- Какво ще правим, Блеки? – попита ме безпомощно Скин. – Какво по дяволите ще правим, приятелю...

- Не знам. – казах съвсем честно. – Ще живеем за нея. Ще я помним. Ще влагаме енергията, която имаше навсякъде, във всяко нещо, което вършим и с което ще се захванем. Не знам, Скин. Нямам идея.

 Той кимна, сякаш простите думи и незнаенето стигаха напълно. А може и наистина да бе така в случай, в който дългите обяснения и излияния просто не важат. Той извади синя кутия, пълна с цигари, и ми предложи една. Запалихме си и се отпуснахме на пейката, с блуждаещи над короните на дърветата погледи. Димът ни обвиваше и се изпаряваше във въздуха, без да оставя каквато и да е диря. Градът около нас продължаваше живота си, динамичен, шумен, глъхнещ с виковете и крясъците на своите жители. Само малкото пространство на пейката с нас двамата на нея бе замръзнало във времето, отчаяно желаещо да сграбчи спомена за едно починало момиче.

Изображение: Smoke by rovokop
 

Цветовете са хищни

  Сънят ми е неспокоен, изпълнен със странни шарки, цветове, сенчести незнайни фигури и глъхнещи звуци. В първия момент не знам къде се намирам, все едно са сложили черна лента на очите ми и виждам пъстротата с вътрешния си взор, както и мъглявите силуети. Сетивно улавям движенията им, сетивно улавям и източниците на странните звуци. После сякаш някой разкъсва лентата и очите ми се завъртат, задълбават, попиват всичко.

 Вътре в града съм, но жената от разказа я няма. Вместо нея в мен се блъскат цветните хора без лица – кожата им е гладка, нямат очи, нямат нос, нямат абсолютно нищо – просто гола, леко оранжевенееща плът. Не знам как виждат къде ходят, не знам как си общуват – ако въобще го правят. Цялата гледка ме плаши, тръпки побиват тялото ми и аз се завъртам, търсейки някакво спасение. Такова няма – отвсякъде идват нови и нови тълпи безлики хора, движещи се като глинени фигурки без смисъл. Една жена с дълбоко деколте, разкриващо увисналите ѝ гърди застава пред мен, ръцете ѝ се протягат към очите ми, искат да бръкнат в тях. Отблъсквам я, удрям силно ръцете, защото усещам, че в този нейн стремеж се крие нещо хищно, нещо алчно. Тя иска да вземе очите ми, разбирам аз, за да станат нейни. Може би заради това абортиралата жена е толкова гладна, толкова хищна – тези цветни фигури са ѝ прехвърлили своята лакомия, своят неизказан стон да поглъщат нещо. Или може би именно те са изяли своебразно детето ѝ, разкъсали са идеята за него, преди то дори да се роди? Отстъпвам няколко крачки назад, далеч от жената, която продължава по пътя си, сякаш нищо не е станало. Осъзнавам, че е кошмар, осъзнавам, че не трябва да бъда тук и всячески се опитвам да избягам. Тичам по тротоара, но сякаш се въртя в кръг – улиците са същите, сградите около мен не се променят, а безликите тела прииждат във всякакви цветове. Мъж с очила – въпреки, че няма очи, на които да ги сложи, се пресяга към вътрешността на устата ми, опитва се да извади езика ми. Ноктите му са груби, драскат ме, дълбаят, искайки да изтръгнат езика и с него – всеки говор, който бих имал. Удрям го, той пада тежко на земята без звук – няма откъде да дойде той. Кръвта вече е нахлула, наред с адреналина – толкова съм изплашен, че в мен се събужда гнева. Никой няма правото да иска очите ми, езика ми, или каквото и да е мое. Започвам да удрям падналия мъж, очилата му се строшават. Ритам го там, където предполагам, че са ребрата му – ако структурата на тези същества е същата като на реалните хора. Май е, защото чувам пукот, който още повече ме амбицира. Тъпча ръцете му, стоварвам подметките си върху гърдите му, чупя пръстите, те се изкривяват неестествено – а той не издава нито вик, нито казва каквото и да е, защото няма как.

 Въпреки това мълчание изведнъж околните фигури се заковават, и всички безлики лица се обръщат към мен. Поглеждам тялото, проснато на тротоара – не диша вече, мъртво е, цветовете му вече няма да се разхождат надуто по улицата, подигравайки се на хора като мен и абортиралата жена. Именно смъртта му ги е събудила, осъзнавам аз. И още преди всички да тръгнат към мен – с трополенето на десетки обувки по бетонната настилка, аз вече съм побягнал, без да знам накъде. Единственото, в което съм сигурен, е че трябва да стигна до някъде другаде, далеч от тази измамна цветност. Нещата са си сменили ролите – градът от картината на Елия, градът от съзнанието ми вече не бе хищника, а бе станал неутрален свидетел.

 Неговите жители вече са зверове, целящи да ме разкъсат, да ми отнемат всичко. Може би това е неизказаната заплаха, която съм усещал в него преди, скритият механизъм, който най-сетне се е отключил. Завалява дъжд с тежки, едри капки – черен дъжд, плачещ по сивеещия асфалт, оцветяващ го в мрак. Тичам и маратонките ми се хлъзгат по мократа повърхност, а след мен идва армия от безлики фигури, желаещи да ме разкъсат. От време на време от някоя и друга пряка изникват нови жители на града-чудовище, ръцете им се протягат към мен лениво, но телата се окопитвата и задвижват бързо, когато усещат, че не съм лесна плячка. С времето обаче се изморявам, дробовете ми се задъхват, гърлото ми пламва и пресъхва, краката ми изтръпват – сякаш нещо ме дърпа и изсмуква жизнеността ми. Градът е, осъзнавам, неговата сянка тегне над мен и лапите ѝ хищно са ме сграбчили. Още не повече от 100 метра и вече превивам гръб, целият трескав и подгизнал от шибащия дъжд. Цветните хора не дават признаци, че са уморени, и скоро ме настигат, цяла орда. Безмълвни и точно поради това толкова страшни. Вяло, с последни сили отблъсквам първите посегнали към мен ръце, но ги последват десетки нови и нови. Едни хващат челюстта ми, искайки да я изтръгнат, други впиват пръсти в очните ми ябълки, трети отварят широко устата ми насила и се насочват към езика, четвърти хващат грубо слабините ми, глезените ми, гръдния ми кош...Крясъците ми огласят безмълвния, злокобно неутрален град и виждам синьото небе над мен – същото небе, което е виждала абортиралата жена, същото, което...

Събудих се целия в пот, сърцето ми блъскаше лудо, очите ми се бяха насълзили. Опитах се да си успокоя дъха и трескавата мозъчна дейност, но не успях и просто постоях известно време така, взирайки се в мрака. Всичко ми изглеждаше заплашително, всеки момент изчаквах нещо да изскочи отнякъде, все още повлиян от отвратителния кошмар. Геометричните силуети на мебелите, играта на сенките в нощта, всичко с малко повече въображение минаваше за фигурата на някой човек без лице. Хванах главата си в ръце и я заклатих нагоре-надолу, сякаш това щеше да ме успокои. След като не стана, просто светнах лампата и станах, все още задъхан и уплашен. Бе три през нощта, тоест бях поспал известно време след разговора ми с Кат. Сипах си чаша чешмяна вода – бях в един от кварталите, където всъщност тя бе по-вкусна (за полезна – едва ли) от минералната. Все пак имаше части от града, в които едва ли не течеше ръжда от чешмата, тъй че винаги бях благодарен поне за този плюс на малката ми квартирка на единайстия етаж. Водата ме освежи и хладината ѝ, загнездила се в гърлото и слизаща надолу ме поуспокои. Опрях ръце на плота и забило загледах тавана. Имаше нещо плашещо във всичко това, нещо крайно психотично и ненормално. Разказът бе просто няколко странички в документа в началото, но вече означаваше нещо друго, и това нещо бе опасно и злокобно. Сякаш бях отворил врата към някаква алтернативна реалност и този таен свят се просмукваше постепенно, а сенчестите му пипала със странни цветови отсенки се присламчваха и искаха да ме удушат. В мен се настани усещането, че съм започнал нещо, което далеч не е под мой контрол – а и никога не е било. Може би не аз бях написал разказът, а той бе решил да бъде написан. Но момичето със синя коса не бе заплашително, в никакъв случай. Тази млада жена бе напълно различна от съня, картината с плашещата трансформация в моето съзнание и настроението на разказа „Градът умира в синьо” като цяло. Естествено, нямаше как да знам какви точно са нейните помисли – ако приемех, че съществува, а не е някаква случайна халюцинация. Нещата напоследък обаче бяха толкова странни и шантави, че вече я приемах като нещо истинско, а не като случаен образ на вдъхновението ми – поредната въображаема жена-муза за някой писател. Опитах се да извикам лика ѝ, с надеждата тя да се появи – на прозореца, пред мен, в стаята ми, на леглото ми, където и да е, но това не се получи. Въздъхнах и оставих чашата с тракане на плота.

 Какво по дяволите се случваше?

 Включих лаптопа, отворих нов документ и разписах всичко, което ме бе сполетяло в последните месеци. Започнах със списанието и проблемът с него, който сякаш усука около себе си всичко последвало, продължих със запознанството ми с Елия и повратността на тази случайна среща, решена една вечер пред същия този лаптоп. Следващата стъпка бе зараждането на разказа, след това – развоя на събитията в благополучна насока, тоест спасяването на списанието. Драснах отново за предупредителните думи на бащата на художничката спрямо мен, след това задълбочаването на отношенията ни с нея. Усмихнах се леко и отбелязах и доста хубавия секс, който правихме. Както и силните ѝ творчески заложби. Като отправни точки добавих още три неща – смъртта на родителите на Кат, образът на момичето със синя коса и цялата мистерия около вече завършения „Градът умира в синьо”. Последните бяха под линия, защото бяха като че ли с най-голяма важност и сякаш свързани между себе си – или поне разказът и момичето. В центъра в началото бе фалитът на списанието (ако фалит бе точната дума), но постепенно, гледайки цялата схема, осъзнах, че това бе просто отправна точка, а не ядро. Ядрото бяха разказът и момичето, а около тях гравитираха Елия и Кат (индиректно с това – и Скин). Наблюдаваше се градация на събитията и ако следвах логиката им, следваше нещо не по-малко значимо. Добавих след малко размисъл и тазвечершния кошмар, който със сигурност вдигаше летвата още нагоре.

Какво тогава можех да очаквам в близкото бъдеще?

Затворих лаптопа и се тръшнах в леглото. Въпреки опитите ми да заспя, стресът от съня си казваше думата и това така и не ми се удаде. Почетох книга, после пих едно-две кафета, за да се задържа горе-долу жизнен, а след това просто гледах тавана и когато дойде времето - развиделяващото се небе, разстлало се над града. Отговорът на неизречения ми въпрос през нощта дойде някъде към девет сутринта, след като Скин ми звънна да ми каже, че Кат се е самоубила.

Изображение: Colourful dreams by gdsworld 

Черно-белите улици, които водят до песни за ябълки

Рисунката на абортиралата жена остана в нас, естествено. Елия ми я връчи и каза, че това е най-искреният ѝ възможен подарък. „Не я искам за мен, Блек. Тя е направена за теб и с това се изчерпва смисълът на съществуването ѝ. Не я ли искаш, ще я хвърля някъде, знам ли”. Съвсем естествено ѝ казах, че ще си я запазя, но думите не излязоха от устата ми само поради учтивост или желание да не я нараня. Първо, Елия нямаше да приеме толкова присърце критиката относно една картина и второ – произведението наистина ми харесваше и имаше нещо хипнотично, побрано в себе си. Не знам дали това притегляне се дължеше на рисунката или на асоциациите ми, когато я гледах. Сякаш наблюдавах триизмерно платно, което наред с жената от „Градът умира в синьо” криеше в себе си и синята коса и кротките очи на едно момиче, което не съществуваше.

 Следващите дни минаха в една строга рутина, като през денят си вършех работата и събирах материали за статията ми – реших, че ще бъде относно „големите” и „малките” хора във финансов аспект. На дневна светлина светът изглеждаш скучен, повтаряем, без каквито и да е интересни свои проявления. Общувах машинално с хората, дори крясъците на Йег не ми направиха впечатление - а той крещя много, защото Мартин бе прецакал един от диктофоните, в който имаше запаметено интервю с важен юрист, който бе с претъпкана програма и нямаше как да даде ново. Елия също се вясваше в офиса, но бе заета с някакви свои нови рисунки, а и аз не горях от желание да общувам с нея. Това важеше за всички, всъщност – бях се потопил в един от тези периоди, в които човек стои, гледа в празното пространство, размишлява над някакви неща, евентуално пише и чете, и като цяло се асоциализира. Хубавото е, че имах разбрани хора срещу мен, особено в работната среда, и те не ми досаждаха с безбройно въпроси кое, защо и как. Последното нещо, от което има нужда човек в такава дупка е някой да му натяква мнението си, че този метод на изживяване е неправилен, защо не вземе да живне малко и прочие. Вечерите четях за изпитите, драсках евентуални скици на свои герои и слушах музика от лаптопа. Колонките му бяха достатъчно добри, за да създам една приятна обстановка, в която музиката изпълва всяко кътче на малкия апартамент и се оказвам в една същинска звукова зона. Най-важната част от вечерта бе звъненето ми на Скин да го питам как е Кат, както и разговорите със самата нея. Нямах сили да поддържам контакти на неработно ниво с който и да е, но албиносът и колежката ми се разбираха достатъчно добре, за да могат да си комуникират изцяло явно. Кат се бе поосвестила, макар че Скин ми каза, че все пак често изпада в бездумно самовглъбяване. Два от четирите ни изпита минаха – и то даже по-тежките, и двамата се бяхме справили добре на тях, за разлика от доста голяма част от съкурсниците ни, които останаха на поправителен. Не по-малко важно беше обаче и взирането в картината от Елия.

 Като фанатизиран култист, организирал внимателно своя олтар и отдаващ своята почит редовно, аз гледах жената и безликите хора около нея. Очите ѝ бяха все така хищни и поглъщащи и това се отнасяше тройно за момента, в който творбата на художничката бе осветявана само от слабата светлина на лаптопа, която ѝ придаваше заплашителни окраски. Затварях очи и си представях града от „Градът умира в синьо”, с неговите прави улици от стар асфалт с множество дупки, разбити тротоари и добре поддържани тревни площи, високи сгради и олющени стари къщи, чакащи да бъдат бутнат, за да отстъпят мястото си на някоя нова, лъскава кооперация. Представях си този град много по-ясно, отколкото по времето, когато пишех разказа. Той бе пулсиращо чудовище, погълнало в търбуха си съдбите на своите граждани, храносмилащо ги и изплюващо някоя и друга ненужна душа – като тази на абортиралата жена. Между зъбите му минаваха само най-смелите и най-твърдите, най-волевите и най-егоистичните. Всичко друго ставаше на каша в киселинния му стомах от сгради, улици и канавки. Всъщност, градът от разказа не бе много по-различен от което и да е друго по-голямо селище, включително от моя роден град. Но в осанката му имаше нещо неизказано заплашително, сякаш в дебрите му се криеше някаква тайна, скрит механизъм, който бе надвиснал над всичко и хвърляше мрак. В една от вечерите опитах да нарисувам скица, която да го синтезира по някакъв начин, но не постигнах нищо. Рисуването ми бе плачевно, отделно самият град сякаш се изплъзваше като образ всеки момент, когато успявах да добия по-ясна дефиниция за облика му. След няколко абсолютно некадърни опита се отказах – може би трябваше да говоря с Елия да нарисува и него, освен абортиралата жена. Поклатих глава и звъннах на Кат. Телефонът даде няколко сигнала свободно и тръгнах да затварям – сигурно бяха заспали, когато колежката ми вдигна.

- Ей, Блек! – говорът ѝ бе носов, явно бе хремава.

- Я, вие пък не спите. Какво правите, Кат?

- Аз си лежа, преди това четох за изпита. Даже мислех тъкмо сега аз да ти звънна. А пък Скин го повикаха по спешност.

- По спешност?

- Ахъ. Някакъв негов приятел се е напил и се е потрошил целият, отиде да го кара в болницата заедно с още няколко момчета. Но аз съм окей де, не се притеснявай, наред е всичко. Мога да остана сама за два-три часа, не съм малка, нали? – смехът ѝ бе леко пресилен и изнервен.

- Скин и неговите приятели...ако имаш нужда от нещо, кажи, хващам едно такси и идвам за нула време.

- Блеки, моля ти се, казах ти – не съм бебе. – тя помълча малко. - Слушай, ако ти кажа нещо, нали няма да се разсърдиш?

 Вдигнах вежда.

- Предполагам, зависи какво е.

- Със Скин спим заедно.

 Засмях се. Скин, хитряга такъв, винаги очарователен, дори в такива ситуации.

- Защо по дяволите следва да се разсърдя от това, Кат? Това са си ваши отношения.

- Ами...не знам, той се притесняваше да ти го каже. Затова реших аз да ти го споделя и да питам дали нямаш някакъв проблем.

- Глупости, Кат. Щом ви устройва, няма нищо лошо. Даже така сигурно ви минава доста по-бързо и приятно времето, хаха.

- Помага ми и за ученето!

- Охоо, не думай!

- Охо, ми. – настроението ѝ леко се повдигна. – Ти какво правиш, звучиш ми леко изморено...

- Асоциалността ми е решила да достигне своя връх май просто, нищо друго няма. Отделно скицирам града от един разказ. – не бях разказал нито на Кат, нито на Скин за момичето, само Елия знаеше за него. – Но не мога да се концентрирам и все ми убягва. Сякаш градът не иска да бъде обрисуван детайлно.

- Като опърничаво куче?

- Нещо такова, да. И това ме дразни.

- Искаш ли все пак да се опиташ да ми обясниш как изглежда? – чу се шумолене на чаршафи и слушалката издаде неприятен звук. – Излегнала съм се, а таванът не е толкова интересен, честно казано. Нито пък ми се чете повече.

 Погладих брадичка.

- Ами окей, защо не. Градът има прави улици, сякаш нарочно направени толкова прави. Те имат дупки, асфалтът им е стар, платната са закърпени на много места. Тротоарите им също са разнебитени и някак тесни – така, че едва можеш да се разминеш на тях.

- Имат ли от плочките, които когато е мокро хлътват и те пръскат целия?

- Има и от плочките-капани, да. Даже повечето са такива и постоянно хлътваш в тях и след валежите панталоните ти стават в кал и мръсна вода. Въпреки окаяното състояние на улиците и тротоарите обаче, тревните площи са изключително добре поддържани.

- Значи не е есен или зима, щом има тревни площи. – отбеляза Кат.

- Не е. Може би е по-скоро късна пролет, тъкмо преходът между двата сезона. Тревата е свежа, сякаш я поливат много често и я подхранват, за да блести напук на всичко наоколо. Сградите са контрастни – до лъскавите, високи нови кооперации са сгушени малки къщи от по два етажа, чиито керемиди са стари и потъмнели, тухлените стени – неугледни, оградите – огънати.

- А хората?

- Не знам. – замълчах. – Хората нямат лица и са замазани, бледи фигури, но с цветни дрехи.

- Нямат лица...Защото не заслужават идентичност, или?

- Отново не знам, Кат. Просто е така. Сякаш градът е изсмукал всичко от тях и им е оставил цветността, повърхностната пъстрота, която да контрастира на сърцевината на града. Като...подигравка е. Сякаш градът им се подиграва по този начин.

 И двамата замълчахме за малко, обмисляйки картината, която се появяваше в главите ни. Зачудих се доколко този образ е еднакъв и къде се различаваше въображението ни.

- Значи градът е черно-бял, така ли, Блек?

- Предполагам. Нито го виждам черно-бял, нито цветен, нещо междинно. Странно е, освен цветните дрехи на хората и зелената трева, нищо друго няма ясен цветен образ в съзнанието ми. Сякаш се...

- ...крие?

- Сякаш се крие, да. Сякаш градът се крие от мен поради някаква причина.

- Но все пак е твоят град, глупчо, и това се усеща.

- Защо да се усеща?

- Има твоята нотка, да не говорим, че е създаден от теб образ. Но аз мисля, че всъщност този град си е съвсем черно-бял, изключая дрехите на неговите жители и тревата. Небето също може да е друго, но то не е част от града, то е над него, така че не се брои. Градът на Блеки.

- Има и малко синьо. – зачесах брадясалото си лице и загледах картината и очите на абортиралата жена. – Не е много, но е достатъчно и се намира тук-таме, стига да се оглеждаш както трябва. Синьо като тъгата на града и на хората, които дори не я забелязват.

- ...и като твоята? – подметна Кат и я усетих как малко затаява дъх. Явно също беше влязла в историята, градът мъжделееше и пред нейния вътрешен взор като неясен образ, наред с всичко друго.

 Замълчах за малко, обмисляйки въпроса. Не се чувствах тъжен, но всъщност не се чувствах по какъвто и да е начин. В последно време бяха станали толкова важни и емоционално утежняващи неща, и в позитивен, и в негативен смисъл. Запознанството с Елия, проблемите около списанието, смъртта на родителите на Кат, момичето със синя коса и разказът, както и другите ми творби и проекти – всичко това бе един водовъртеж, който дотолкова ме бе лашкал в себе си, че се чувствах изцеден. Нямах идея дали съм тъжен, откровено отчаян и нещастен, еуфоричен, щастлив, или просто неутрален.

- Може би, Кат. – гласът ми издрезгавя. – Може и да е като моята тъга, но не знам дали я има или няма в момента. Това се отнася за всичко. Сякаш всичко е една дупка, черна и мръсна, по средата на лъскавия ти нов паркет и ти се чудиш откъде се е появила. Първо не ѝ обръщаш внимание, защото е малка, после тя се разширява постепенно, но ти пак нехаеш. И накрая – бам! вътре си и си пропаднал пет етажа надолу в мазето.

- Май те разбирам. – чаршафите отново прошумоляха и телефонът леко изпращя. – Аз сякаш съм паднала не в мазето обаче, а под земята. И всякакви отвратителни корени се оплитат около тялото ми. – тя направи малка пауза. – Знаеш ли, аз си представих добре града ти, и теб в него.

- И какъв съм – цветен или черно-бял?

- Не знам, зависи от теб. В един момент си един, а след това – друг, сякаш чакаш нещо, което да те упъти какъв точно трябва да бъдеш.

- Същото може би важи и за теб, Кат?

- Не. Това е твоят град, аз нямам място там и едва ли някога ще имам. – бях сигурен, че в момента се усмихва с намек за тъга – Това не ми пречи да виждам теб, обаче - като зрител на някое представление, което не разбирам напълно. Малко ми напомня за една песен, “Bad Apple” се казва.

- Градът ли?

- Всичко, Блеки – и ти, както се описваш, и градът. Имаш си лаптопче – виж я, три цъкания на кръст е.

- Утре ще е, че ми се доспа твърде много, Кат. – прозях се аз и я подкачих. – Прекомерно интелектуалните разговори с теб ми ебават майката, знаеш.

- Знаеш как да ме разкараш галантно обаче, а? – тя се засмя. – Може би следващият път трябва да обсъждаме следващия изпит като последните зубъри и да мънкаме социологически термини.

- Тогава и двамата ще задремем на втората минута от скука. Спи леко, Кат, и сънувай градове, които са твои.

- Разкарай се, Блеки. – одеалата прошумоляха отново. – Марш в леглото и сънувай нещо, което да те поизправи малко на крака, че си станал плужест. – тя направи кратка пауза. – Спи спокойно, Блек, и утре ще е по-добър ден, обещавам. Бъди добре. Обещай ми. Каквото и да става.

- Ще – обещах ѝ аз. – Защо толкова абсолютно говориш?

 Кат замълча за малко, сякаш мислеше над нещо.

- Просто така, Блеки. Просто така.

- Лека, Кат.

- Лека.

 Почесах си главата и се надигнах – бяхме говорили поне двайсетина минути, а аз мразех телефонните разговори. Намерих забравена кутия с две поизсъхнали какаови бисквити и си натъпках в устата, след което си измих лицето и зъбите в банята и трупясах в леглото. Градът отвън ме наблюдаваше през прозореца на моя единадесети етаж и докато заспивах усещах тъмния му, студен поглед, фиксиран върху увитото ми в одеалата тяло.

Синята кръв на една муза

- Нарисувала си я значи. – провикнах се.

 Елия подрънча още малко с чиниите и дойде. В ръцете си носеше две чинии със сандвичи, прецизно направени и с подредени резенчета краставица отстрани. Връчи ми едната и седна до мен на леглото.

- Аха. Има някои промени – черната дреха вместо твоята рокля на цветя например, но май запазих идеята като цяло. Харесва ли ти?

 Захапах замислено филията с масло, сирене и шунка.

- Супер е. Но главната разлика като че ли е, че в рисунката ти тя е по-скоро гладна, сякаш иска да натъпче целия свят в устата си. Хищна е, докато в разказа ми е по-скоро отчаяна, безсилна, абсолютно мъртва за околния свят.

- Отчаянието и разрушението не са ли достатъчно ненаситни и хищни според теб, Блек? Нима има по-бездънна и мрачна яма от тази на саморазрухата и липсата на каквато и да е надежда? – тя преглътна една хапка. – Виж я. Докато четох разказа ти в съзнанието ми изникнаха точно тези очи. Тъмни като тази бездна, гладни да я запълнят с каквото им попадне, но обречени да останат отчаяни. Замисли се при един обратен процес – ако вместо аз рисувах по писаното от теб, ти пишеше по моята рисунка...би ли имало драстична промяна в образа на абортиралата жена като цяло?

 Погладих брада и почесах лицето си. Май наистина имах нужда от бръснене, бях пообрасъл.

- Едва ли. И все пак има разлика в тоналностите, Ел. Все едно ползваме една палитра на синьото, но твоето е с една идея по-мрачно, по-наситено и напрягащо. Основата ни е сходна и в по-голямата си част се припокриваме, но в един момент си проличава, че твоят цвят е по-плътен и будещ чернота като асоциация.

- Но ти харесва.

 Кимнах.

- Абсолютно. Успяла си да претвориш усещанията ми изключително точно. Усетила си ме, след което си изляла на плътната хартия това, което аз виждам – но си добавила и твои идеи и виждания, които да ошлайфат и видоизменят тялото.

 Помълчахме малко, зареяли поглед – тя в някаква фиксирана точка из стената срещу нас, а аз отвъд стъклото на прозореца, някъде в тъмата на нощния град. Тя се сепна първа.

- Какво те вдъхнови за този разказ, Блек? Някоя твоя позната да не е била изнасилена, или пък да е направила аборт? – тя облиза хубавите си устни. – Ако въпросът ти е неудобен, не ми отговаряй.

 Поклатих глава.

- Не. Ситуацията е напълно фиктивна. Всъщност разказът започна без бъдеще, може би като скица.

- Като някои мои рисунки. Начертавам първите щрихи и ги оставям така, защото нямам вдъхновение в момента. Ако то дойде – разгръщам ги. Ако не...изтривам и прекроявам, или ако се ядосам, скъсвам листа и го хвърлям в кошчето.

- Да, нещо такова. После обаче, една нощ цялата история просто се разгърна от нищото и писах трескаво. Прекъснах само за кратък разговор с един приятел и то разговорът бе по разказа, а не на странична тема.

- Рязък прилив на вдъхновение. – тя се усмихна и се присламчи към мен. Ръката ѝ се плъзна между краката ми и стисна, докато приклещи устата ми в дива целувка. След като танцът на езиците ни спря, тя се отдръпна и се засмя. – Малка лирична пауза, но не съм имала физически контакт с теб от доста време и трябваше да катализирам някак, поне мъничко. Пролетта е безумно хормонален сезон, а на мен ми влияе тройно по-силно. – тя преглътна. – И все пак, сигурен ли си, че музата не е обвързана с нещо? Може и да греша, но разказът ти е прекалено ярък, за да няма някакво реално покритие, сравнен с други твои неща, които съм чела. И „Градът умира в синьо”? Странно заглавие, за да не бъде базирано на нищо конкретно...

 Замислих се. Елия имаше право – вдъхновението ми бе дошло прекалено ясно, за да бъде наистина безпричинно. Честно казано се имах за посредствен писател въпреки усилията си – силата ми бе в проблясъците, които ме осеняваха от време на време. Музата идваше често, но секваше доста бързо. Дори при изживяни и наблюдавани ситуации, които претворявах на листа, нещата ми имаха „кръпки” в сюжета и посланията си. Скиците ми на героите винаги бяха супер, но сякаш при разгръщането им губех инерция и нещо се прецакваше, което водеше и до по-слабо изградено повествование, отколкото ми се искаше. „Градът умира в синьо” действително бе странен разказ като реализация, осъзнах аз изведнъж. Скиците на жената бяха на обичайното високо ниво, но продължението и разгръщането се бяха оказала неочаквано сполучливи. Сякаш невидима ръка ми бе помогнала да пиша дума след дума и да завърша едно цяло структурирано и написано изящно писмено тяло. Какво бе станало, че да се вдъхновя така?

- Хей, Блек, добре ли си? – потупа ме художничката.

- Знаеш ли, май си права. – погледнах зелените ѝ искрящи очи. – Никога не ми се е случвало такова нещо. Не и по този начин.

- Значи има нещо специфично, нещо, което ти е направило впечатление. – тя опипа обицата си лястовица с опашка от зелен ахат. Дупката на дясното ухо този път бе оставена гола, без украшение. След това Елия попита, сякаш прочела мислите ми отпреди малко. – Какво е станало?

- Не знам. Нямам идея, наистина. – казах аз, но мислите ми се заблъскаха лудо изведнъж, сякаш някакъв таен механизъм се бе отключил в тях. Пороят им смътно ми напомни нещо, но то още бе мъгливо, не виждах тялото му – така, както не можех да видя лицата в картината на червенокосото момиче. – Не, чакай... – Мислите завъртяха дните назад, лентата трескаво свистеше, носейки различни спомени и образи, случки и събития. Изведнъж всичко щракна и се успокои като един образ ясно се появи в съзнанието ми. – Имаше едно момиче.

- Момиче? – Елия вдигна вежда. – Като абортиращата жена?

- Не, не, съвсем различно момиче. Може би на 18-19 години, не повече. Със синя коса, дънки и оранжеви ръкавици. – напрегнах се да си спомня как изглеждаха момичето от трамвая, което после се бе явило и на прозореца ми. – И зеленокафяви, пъстри очи.

 Художничката нацупи устните си с детинска гримаса.

- Чукаш колежка от работата си, вдъхновяваш се от момичета със сини коси. Какво ли се случва в университета ти, или по-скоро не искам да знам това?

 Понечих да ѝ обясня за Кат, но нещо сякаш стегна устата ми, настояващо, че не е сега подходящия момент. Единственото, за което исках да говоря, бе момичето със синя коса. Всичко друго засядаше в гърлото ми, изплъзваше се от мислите и оставаше невъзможно за изричане.

- Не мисля, че това момиче е реално.

- Как така?

- Видях я в просъница в трамвая веднъж, докато се разхождах нощем из града. След това нямаше никаква следа от нея, абсолютно никаква. След като завърших „Градът умира в синьо” тя отново се появи като образ – върху стъклото на прозореца в кухнята, докато отново гледах нощния град. Звучи налудничаво, знам.

 Елия поклати глава.

- Странно е, но вдъхновението идва във всякакви форми и образи – реални, или пък плод на въображението ни. Моето също приема абстрактни форми твърде често. Значи смяташ, че в това момиче се крие ключът за успешния разказ?

- Да. – когато потвърдих това, сякаш всичко ми стана ясно и механизмът щракна – всички парчета на пъзела бяха съединени.

 Мимолетно засечения образ на това момиче бе отключил нещо, което е стояло бутилирано в мен. Неслучайно заглавието бе „Градът умира в синьо” и бях използвал като център на разказа не толкова жената и нейната дилема, а символиката на синия цвят. Осъзнах това чак сега и се зачудих как не ми е било ясно досега. Бях писал нещо, което се бе оказало триизмерно изображение, хитро менящо лика си. Синьото в небето, синьото като отчаяние, тъга и самота, сините очи...всичко това бяха проявления на сините коси на това момиче и синеещия мрак на града, когато я видях в трамвая. А при приключването на тази синя одисея, тя се бе появила отново на прозореца, за да удостовери участието си в мистериозния процес, да ми напомни, че тя всъщност е причината за моя успех.

- Е, - плесна с ръце реалното момиче с червена коса до мен – значи си намерил музата си. И то под красивия образ на момичето, което описваш. Какво по-добре от това?

- Не знам, просто е странно.

- Стига си се тормозил, няма нищо лошо в това, напротив – прекрасно е. Не може да те е страх от вдъхновението, Блек! – тя се изправи енергично. – Слушай, нали няма проблем с това да остана да спя тук въпреки, че няма изгледи да правим секс?

- Не, естествено. – засмях се аз. – Странен въпрос от устата на нахакан човек като теб.

- Бъзиках се. Но и аз като другите жени обичам да ми се напомня, че не съм само плът, а и човешко същество, което може да бъде добра компания. Много са правили грешката да ме мислят за ходещи цици и вагина.

- Наистина?

- Аха. Не, че не харесвам секса или чисто сексуалните отношения. Но имам нужда да се зачита и личността ми. Баща ми е добър човек и грижовен родител, но е прекалено авторитарен на моменти и това е малко мачкащо.

 Сетих се отново за думите, които той ми бе казал на изпращане от офиса и помръднах леко.

- Аз зачитам личността ти.

- Знам. Личи си. – тя се усмихна. – Затова ме караш да се чувствам свободна, както ти казах. Също така и оценена. – коремът ѝ изкъркори и тя го потупа. – Май имаме нужда от по-стабилно хапване. Имаме ли продукти, за да си сготвим нещо?

- Все ще се намерят. – усмихнах се аз и също се изправих, хванах брадичката ѝ и я целунах. – Ако не, ще напазаруваме, колко му е – има денонощен наблизо. А после ще ти кажа нещо тъжно за едно друго момиче, не със синя коса.

 Гърлото ми се бе отстегнало след като бях изговорил всичко за момичето със синята коса и бях осъзнал ролята ѝ в разказа и вдъхновението ми. Нямаше как да не споделя с нея за Кат, имайки предвид, че все пак ми бе близка и се притеснявах, а и Елия бе достатъчно способна на емпатия и задълбаване в човешките трагедии, за да бъде добър събеседник. И да ми донесе малко успокоение, наред с приятелския и деликатен жест на Скин.

- Обичам тъжните неща. – каза тя. – Вдъхновяват ме.

 В крайна сметка нямаше достатъчно продукти и отидохме до магазина. По пътя Елия танцуваше по улиците като малко дете, а аз се усмихвах и я окуражавах с викове, стряскащи околните шепа души, които скитаха по това късно време. Очите ми обаче постоянно шареха, търсейки да запечатат някъде лицето на момичето със синя коса, очаквайки внезапната му поява от нищото.

Изображение: blood red white and blue by s_c_o_r_c_h_95